Абигейл не можеше да се въздържи да не се оглежда. Никога преди не беше виждала толкова много разкошни дрехи. Дори най-богатият корабостроител в Ню Бедфорд щеше да изглежда като беден роднина тук, сред великолепието на тази лондонска къща. Аромати на скъпи парфюми се носеха около нея, опиянявайки я като движенията на танцуващите в средата на огромната бална зала. Светлината на кристалните канделабри се отразяваше в скъпоценностите, проблясващи в сложните прически и по пръстите и китките на дамите. Дори обикновеният на пръв поглед бастун в ръката на един от господата блестеше с несъмнено златни инкрустации.
Абигейл също беше елегантна. Шивачката набързо преправи перленобялата рокля на Клариса, за да й стане по мярка. Беше по-красива от всичко, което някога беше обличала, тъканта сякаш се рееше около нея, обгръщайки я като фин облак. Единствените цветни петна бяха розовите пъпки в средата на корсажа и по дантелата на ръба на късите й ръкави. Лейди Съдли беше много разочарована, че нямаха достатъчно време, за да дадат да се обшият със също такива розови пъпки и белите обувки на Абигейл.
Като чу смеха на Доминик под живата мелодия, която свиреше оркестърът в галерията на главите им, тя отмести поглед от залата и срещна усмивката му.
— Скъпа, изглеждаш като малко момиченце с нова кукла.
— Чувствам се като кукла. Не мога да повярвам, че Абигейл Фицджералд е на място като това.
Той сложи пръст на устните й.
— Внимавай какво говориш. Дори само истинското ти име може да ни предаде.
Тя се смути и кимна. Не можеше да позволи възторгът й пред този разкош да я накара да забрави защо са тук.
— Колко остава?
— До какво?
— Докато се измъкнем, за да намерим твоя приятел.
Въздържа се да не каже на глас името на Ивън Съмърсет.
Доминик се засмя, нагласявайки белите си ръкавици, които бяха в тон с жилетката и вратовръзката под черната дреха. Панталоните му проблясваха в сребристо под светлината на канделабрите.
— Да не си се научил да четеш мислите ми, още преди да съм ги изрекла?
— Видях как използваш всякакви предлози, за да се измъкнеш от къщата. Много малко въображение е необходимо, за да се отгатне причината.
— Надявам се ти да си единственият с такова въображение.
На лицето му се изписа мрачно изражение.
— Щом тръгна, ще ти кажа.
— Ти? Мислех, че…
— По-добре е да останеш тук, скъпа.
— Мислех, че ми вярваш — каза тя, не желаейки да отстъпи.
— Вярвам ти. Точно затова те оставям тук, за да прикриваш отсъствието ми с някаква история, която съм сигурен, че можеш начаса да съчиниш. — Той въздъхна. — Давам ти по-трудната задача, а и там, където отивам, не е място като за тебе.
Абигейл хвана ръката му.
— Не забравяй, че съм моряшка дъщеря. Там, където отиваш, не може да е по-различно от местата, където и аз съм била.
— Така е. — Той я изгледа от глава до пети. — Затова знаеш колко внимание ще привлечеш към нас, ако отидеш на подобно място така красива, каквато си сега.
Тя подръпна с усмивка ревера на дрехата му и ръката й се спря за миг на жилетката му.
— Значи затова държеше на тъмните дрехи. За да минеш незабелязан в сенките.
— Сенките взеха да ми харесват. — Той присви очи, но искриците желание, припламнали в тях, не останаха скрити за нея. — Ще ми липсват, скъпа, защото вече не сме в Съдли Хол.
— Трябва да си намерим нови сенки.
Пръстите му се плъзнаха по лицето й в бърза милувка.
— Или ярко слънце, за да те виждам как потръпваш от наслада, да наблюдавам лицето ти в тези моменти. — Отправи поглед някъде покрай нея и тонът му изведнъж стана съвсем друг. — Много ви благодаря, милейди, че ни поканихте да присъстваме тук тази вечер.
Лейди Съдли размаха леко ветрилото от пищни пера пред лицето си и се усмихна. Макар че дрехите й сега бяха много по-разкошни от простичкото облекло, което бе носила в провинцията, изражението на лицето й си бе останало същото.
— Много сте любезен, а би трябвало да ме укорите, че не съм ви представила на другите си гости, господин Сен Клер.
Абигейл видя как Доминик едва сдържа потрепването, когато чу лейди Съдли да произнася името му. И сякаш не се беше случило нищо особено, тя побърза да се обади:
— Лейди Съдли, по пътя от Лондон споменахте, че ще се срещнете с госпожа Амстердам, която би желала да поговори с хора от Канада. Ще бъдете ли така любезна да ме представите на нея сега? Доминик трябва да се срещне с един приятел, когото видя да пристига преди малко, но какъвто си е притеснителен, не искаше да ме оставя сама.
И тя продължи да бъбри непринудено, щедро черпейки от речника на Клариса, докато лейди Съдли кимна в знак на съгласие.
— Благодари тя, скъпа — прошепна Доминик и стисна ръката й, преди да се отдалечи.
Абигейл сподави въздишката си и наложи на устните си най-очарователната си усмивка, докато лейди Съдли вървеше пред нея, отвеждайки я към жените, събрани от едната страна на балната зала. Беше усвоила много бързо основното правило — да кима и да се усмихва. Това й спестяваше необходимостта да дава обяснения за акцента си, който ясно сочеше, че е чужденка.
Докато се придвижваше от групичка на групичка, без да изпуска от очи вратата с надеждата, че Доминик скоро ще се върне, усети как някой я хваща за ръката. Понечи да я отдръпне, но после се усмихна на Клариса, която я погледна изпитателно, преди да се обърне към пълничкия мъж до нея.
Учудващо бяла коса стърчеше от всички страни на главата му. Беше облечен в елегантни дрехи, но обувките му изскърцаха, когато направи една стъпка към нея. Абигейл се запита дали и те, подобно на жилетката, опъната над огромния му корем, не протестират срещу извънредната тежест, която са принудени да носят.
— Абигейл, това е сър Харлан Морис — каза Клариса и по лицето й се изписа облекчение. — Сър Харлан, моята приятелка Абигейл…
— Много се радвам да се запозная с вас — побърза да каже Абигейл, преди Клариса да разкрие нещо повече за нея.
Искаше й се Доминик да беше се представил някак другояче пред Клариса и Нютън, а не със собственото си име. Тогава бе изпитвал остра болка и това беше единственото му извинение, което тя много добре разбираше, но сега й се налагаше много да внимава, за да не допусне някой да си спомни, че френски контрабандист с такова име командва кораб от Наполеоновата блокада.
— И аз се радвам, госпожице. — Той присви очи в оценяващ поглед. — Тъкмо казвах на младата лейди Клариса, че…
— О, извинете ни — намеси се Клариса също така бързо, както Абигейл я беше прекъснала. — Казах на мама, че ще й заведа Абигейл веднага щом я открия в тълпата. Желая ви приятни забавления, сър Харлан.
Младото момиче избута Абигейл от възпълничкия джентълмен толкова бързо, че не й остана време за друго, освен набързо да му кимне. И докато Клариса я водеше бързо през балната зала, Абигейл запита:
— Какво има?
— Този човек! — Клариса потръпна и изражение на огромно неудоволствие замъгли приятните й черти. — Дошъл е в Лондон да търси съпруга за ужасния си син. Не знам защо мама и татко са го поканили тук тази вечер.
— Само защото са го поканили, не означава, че ще позволят на сина му да те ухажва.
— Дори не бих допуснала! — ококори тя възмутено очи. — Никоя уважаваща себе си дама не би го допуснала. — Накани се да каже още нещо, но въздъхна, когато чу една възрастна дама да я вика. — Абигейл, толкова си щастлива, че си намерила мъжа на мечтите си и няма нужда да се показваш през сезона, за да те оглеждат всички майки и бащи, които искат да оженят синовете си.
Абигейл се засмя, докато Клариса се отправяше към повикалата я дама. Но усмивката й угасна, когато чу някой да я вика по име. Обърна се и видя сър Харлан, който се приближаваше към нея. Един бърз поглед към вратата й даде да разбере, че Доминик още не се е върнал. Насили се да се усмихне и учтиво поздрави натрапилия се събеседник.
Очертаваше се една предълга вечер.
Абигейл се надяваше никой да не е забелязал колко често минава покрай вратата, която гледаше към стълбите, водещи до предното преддверие. Както всичко останало в лондонския дом на семейство Съдли, и тази стълба беше съвършена. Нито една прашинка не замъгляваше красотата й. Възхищението пред изящните предмети, наредени покрай стените, щеше да й даде оправдание, че така често се отбива в тази посока.
Къде ли може да е Доминик? Тя нямаше представа колко голям град е Лондон, но с карета сигурно се стигаше сравнително бързо оттук до реката и пристанището. Той й беше казал, че познава няколко души, които могат да им помогнат да се измъкнат от Англия. Колко време щеше да му трябва, за да намери поне един от тях?
Не забравяше да се усмихва всеки път, когато покрай нея минеше някоя възрастна дама, и да кимва на джентълмените. Те не помисляха да я ухажват, защото всички я смятаха за съпругата на Доминик.
Съпругата на Доминик.
Топлина избликна някъде дълбоко в нея и се разпукна като нежно цвете. Не знаеше как така изцяло се бе променила в изминалите две седмици, но вече не можеше да си представи живота без Доминик. Искаше да вкусва омаята на гласа му, магията на очите му, докосването му, което я хвърляше в екстаз, какъвто не бе подозирала, че може да съществува.
Но тя много добре знаеше, че онзи проклет кораб е всъщност неговият живот. Беше виждала колко самотно живее леля й, докато очаква онези няколко кратки седмици, когато чичо й се връщаше у дома, преди отново да отплава. Морето беше опасна любовница, с която никоя жена не можеше да се състезава.
Доминик може да ме вземе на кораба си.
Опита се да не обръща внимание на тази мисъл, която често й бе идвала на ум, докато Доминик спеше до нея, положил буза на гърдите й. Неведнъж й идваше на устата да го запита дали не би й позволил да дойде с него, когато се срещне отново с екипажа на своя кораб. Но не беше го питала, защото се страхуваше, че той ще й изтъкне поне десет разумни довода защо не е възможно тя да пребивава на борда на френски кораб в блокадата на Англия. Тогава мечтите й щяха да се превърнат в студена пепел.
Изрече набързо някакво извинение, когато се бутна в някого. Отстъпи назад и погледна по-внимателно.
Пред нея стояха двама мъже. Тя се беше блъснала в по-високия, със светлокафявата коса. До него бе застанал мъж, по чиято глава нямаше повече косми, отколкото по яйчена черупка. И двамата бяха добре облечени, но не така елегантно, както хората от „благовъзпитаното общество“. Не носеха обаче и сивите ливреи на прислугата на дома Съдли. Запита се кои ли са.
По-високият пристъпи и протегна ръка.
— Госпожице, простете ми, че не гледах къде вървя.
Тя го изгледа невярващо. Не можеше да не познае акцента.
— Вие сте американец!
— И аз, и господин Едуардс. — Той се усмихна и дългото му тясно лице промени изражението си. — Както и вие, бих се осмелил да предположа.
— Какво правите тук, в Англия?
Все така усмихнат, но с хладен глас, мъжът отговори:
— Дори по време на война има нужда от дипломати, които да търсят начини тя да приключи с мир.
— Не бива да питате господин Мънро за нищо повече в това отношение — намеси се господин Едуардс.
— Естествено. Разбирам — отвърна тя, макар че не разбираше нищо.
— А вие, госпожице, може ли да запитам вие защо сте тук? Явно сте американка, а не си спомням да съм ви виждал в състава на нашата малка делегация.
— Пристигнах съвсем неотдавна в Лондон.
Абигейл искаше да каже истината, доколкото беше възможно. Къде е Доминик? Никак не я биваше в тази игра на полуистини.
— Удоволствие е да се запознаем с вас, госпожице — и господин Мънро погледна към по-ниския си спътник. — Човек започва да жадува да чуе гласове, които му напомнят за дома.
— Така е.
С това беше абсолютно съгласна.
— Можем ли да поговорим насаме? — запита той и се огледа.
— За какво?
— Имам нареждания да давам на висшестоящите си началници сведения за всички американци в Лондон. — Той я погледна със студена усмивка. — Няма защо да изглеждате съкрушена, госпожице. Запитайте всички тук и всеки ще ви каже, че това е съвсем обикновена практика, когато човек се намира сред неприятели.
— Всеки в тази зала с право може да сметне американците за свои неприятели, господин Мънро. Съмнявам се, че вие или господин Едуардс ще бъдете толкова непредпазливи да обявявате тук поданството си, без сериозно да си помислите. Нито пък аз.
Господин Едуардс се засмя.
— Тя е права, Мънро. Трябва да бъдете открит с нея.
По-високият мъж го изгледа втренчено, после кимна, но явно неубеден.
— Госпожице, чухме, че в Лондон се намира човек, който би могъл много да навреди на американците. Имаме описание на този човек, но не искам да говоря тук за това. — Очите му блеснаха и той продължи със съвсем различен тон: — Колко се радвам отново да ви видя, милейди.
Абигейл погледна над рамото си и видя Клариса да се приближава към тях. Усмихваше се топло и приветливо, протягайки ръката си към господин Мънро. Той се поклони дълбоко над нея, а Клариса леко се засмя.
— Господин Мънро — каза младата домакиня, веейки си с ветрилото също като майка си, — виждам, че вече сте се запознали с моята приятелка Абигейл…
— Да, запознахме се — побърза да я прекъсне Абигейл, преди Клариса да успее да каже още нещо. Макар че името Абигейл не се срещаше много често, фамилното име на Доминик със сигурност щеше да ги издаде. — А ти явно познаваш тези джентълмени.
— Те са приятели на татко.
Клариса тъкмо щеше да продължи, но една възрастна дама с огромен бюст я повика. Без да се извини, тя побърза към нея.
— Госпожице? — обърна се към нея господин Мънро с лек поклон и жест към преддверието.
Когато Абигейл се поколеба, господин Едуардс добави тихо:
— За ваше добро е, госпожице.
Тя кимна. Не можеше да не забележи искреността в гласа на господин Едуардс. И макар че инстинктът я предупреждаваше да не напуска балната зала, защото можеше да пропусне връщането на Доминик, страхуваше се, че ако не научи сведенията, които можеха да й дадат двамата мъже, това щеше да бъде още по-голяма грешка.
Господин Едуардс продължи да води учтив разговор, задавайки й въпроси за впечатленията от престоя й в Лондон, докато минаваха покрай една стая, където мъжете играеха на карти. Димът от пурите им за малко не я задави. Когато тя махна с ръка, за да го отстрани от себе си, господин Едуардс й отправи съчувствена усмивка.
Отстъпвайки настрана, господин Мънро отвори една врата и я покани да влезе в стаята. Абигейл прие, защото стаята й беше позната. Тук беше пила чай заедно с лейди Съдли днес следобед, докато разтоварваха каретата и разопаковаха багажа.
Двамата мъже влязоха и затвориха вратата. Когато се обърна, за да ги помоли за обяснение, Абигейл изненадана се взря в третия мъж, който стоеше зад вратата.
— Ти си жив! — извика тя. — Но какво правиш тук? Нали трябваше…
Изстена, когато нещо я удари по тила. Всичко потъна в мрак.
Доминик вървеше по паважа на улицата. Тротоарът беше така изровен, че му беше по-лесно да върви долу, по платното. Особено като знаеше, че го следят.
Мъжът зад него сигурно не предполагаше, че Доминик го е усетил, защото се притаяваше в сенките и спираше, щом Доминик завиеше зад някой ъгъл, а после отново тръгваше по петите му. Беше го забелязал още в кръчмата близо до пристанището. Мъжът не беше висок, но Доминик знаеше, че и ниските хора могат да бъдат опасни не по-малко от високите. Острият нож или зареденият пистолет увеличаваха риска.
Ако този мъж искаше да разбере какво прави Доминик тук, близо до пристанището, отговорът беше прост. Безпокойството му нарастваше с излизането от всяка следваща кръчма. Когато отвори вратата на заведението, което като че ли беше готово всеки момент да се сгромоляса в Темза, той изобщо не се озърна. Вратата зад гърба му отново се отвори и затвори, докато стъпките му го отвеждаха към мястото, където една кана и няколко чаши стояха на ниска маса, досущ подобна на половин дузина съседни маси, край които неколцина мъже се бяха свили над чашите си. Усещаше преследвача зад гърба си.
Доминик седна на масата при каната и сложи една монета пред себе си. Както предположи, блясъкът на златото привлече мигновено кръчмаря. Добре. Имаше нужда да поговори с някого, който може и да му даде необходимите сведения.
Една пълна чаша се настани на масата пред него.
— Пийни с мене — каза тихо Доминик.
Кръчмарят, нисък мъж с черна коса, преплитаща се в бялата му брада, напълни още една чаша с пенлива бира и се настани срещу него.
— Тука не е място за благородни господа — изръмжа той. — Особено за такива, дето така си показват златото пред всички.
— Парите са за тебе. — Доминик се усмихна и захлупи монетата с длан, когато побелелият мъж се пресегна да я вземе. — Ако ми дадеш отговорите, които са ми нужни.
— Сигурно много искаш да узнаеш нещо, господине. А парите си ги бива.
— Така е, търся един човек.
— Досетих се. — Ханджията надигна чашата си и отпи голяма глътка. — И кого търсиш?
— Един стар приятел. Ивън Съмърсет. Това име да ти говори нещо?
Кръчмарят остави чашата си на масата и набръчка чело, макар че Доминик едва можеше да различи изражението му под гъстата рошава маса от коса и брада.
— Да, чувал съм го. Навърташе се насам.
— Навъртал се е?
Доминик не можа да потисне раздразнението в гласа си. Къде се е дянал Ивън?
— Отдавна не се е мяркал. Две години, може и три да са. — Мъжът отпи замислено още една глътка. — Има един, дето сигурно ще знае.
— Кой?
Доминик леко дръпна ръка от монетата. Кръчмарят впи в нея лакомо блесналите си очи.
— Червения.
— Кой Червения?
— Просто Червения. Можеш да го намериш в „Медната риба“. Знае всичко, каквото става в града. Ако приятелят ти е тука, Червения ще ти каже къде да го търсиш.
Доминик дръпна още малко ръката си от монетата.
— Къде е „Медната риба“?
Ханджията набързо го осведоми. Доминик взе монетата и му я подхвърли. Тя моментално изчезна някъде в дрипите му. Отпивайки от чашата си, Доминик направи гримаса. Бирата беше горчива. Бутна чашата настрана и се изправи.
— Благодаря, приятел.
— Със здраве, господине.
И ханджията потупа предницата на дрипавата си риза, където беше скрил парите.
Доминик заобиколи масите и излезе на улицата. Накани се да слезе отново на паважа.
— Господине?
Той се обърна и опря ръка на дървения кол, който някога явно беше служил за връзване на коне, но сега беше така прояден от дървояди, че едва се държеше.
— Да?
Мъжът, който го беше следил, пристъпи под светлината, излизаща от прозорците на съседната кръчма. Протегна ръце и завъртя длани, за да покаже, че не държи оръжие.
— Какво искаш? — запита Доминик и го подкани с жест да се приближи. — Не може да е толкова важно, че да чакаш цял час, за да ми предадеш съобщението.
— Важно е, господине. — Той се ухили и му протегна едно сгънато листче. — Сега е важно.
Доминик взе листчето. Разгъна го и го обърна към светлината.
— Капитан Сен Клер, елате на посочения адрес преди полунощ, ако искате да приберете Абигейл Фицджералд, преди да бъде предадена на английските власти.
Полунощ! Вече беше почти полунощ. Той изруга, смачка хартията и понечи да я хвърли. Но се въздържа, не искаше някой случайно да попадне на уличаващата бележка. Пъхна я под жилетката си и се огледа. Пратеникът обаче беше изчезнал.
Доминик отново изруга. Възможността да научи кой праща писмото беше изчезнала заедно с приносителя му.
Забърза по улицата. Нямаше време да търси Червения и да разбере къде се е дянал Ивън, макар че точно сега ужасно му беше необходимо приятелят му да е тук с него. В онези времена много лесно се бяха оправяли с такива сложни работи.
Сега обаче провалът щеше да му струва неимоверно скъпо. Тази мисъл не му даваше мира, също като човека, който го беше следил. Усети бодване в глезена, но не му обърна внимание. Когато стигна на по-оживено място, взе карета, която да го отведе на адреса, недалече от старата лондонска крепостна стена.
Не се учуди, когато видя да светят всички прозорци на къщата, разположена на доста оживена улица между един магазин за шапки и една книжарница. Онези вътре навярно искаха да бъдат сигурни, че никой няма да се промъкне вътре, без да го забележат.
Плати на кочияша и се упъти към вратата. Почука. Вратата се отвори и той разбра, че са го наблюдавали още откакто беше слязъл от каретата. Когато влезе в преддверието, чу далечен камбанен звън, който оповестяваше полунощ.
Жената, която му отвори, беше възрастна. Или не чуваше добре, за да запомни името му, когато й го каза, или не беше изненадана, че го вижда. Махна му да я последва по тесния коридор, изненадващо тъмен, докато цялата останала част на къщата беше залята от ярка светлина.
Когато стигнаха до вратата при стълбите, жената я отвори и се дръпна, за да го пропусне.
— Не, Доминик! — чу той вика на Абигейл. — Бягай! Бягай оттук!
Доминик влетя в стаята и се озърна. Погледът му се кръстоса с очите на мъжа, когото не беше очаквал да види отново, преди да стигне Франция. Ахна смаяно:
— Фицджералд!