За честта на брата

11

Звукът щеше да го събуди дори ако не беше заспал. Доминик лежеше в тъмната си стая, взрян в свода на дървения балдахин над главата си, когато първата гръмотевица изтрещя някъде на запад.

Тогава чу писъка.

Скочи от леглото, без да обръща внимание на пробождането в глезена още при първата стъпка, което стана нетърпимо, когато стигна до вратата, свързваща неговата стая и тази на Абигейл. Хвана дръжката и отвори със замах.

Нещо излетя от тъмното и се хвърли върху него. Той отстъпи, но после разбра, че крехките ръце принадлежат на Абигейл. Подхвана я, но тя се свлече на пода, държейки го здраво за кръста, а лицето й се притисна към голия му корем. Парещите й сълзи мокреха кожата му, но той мислеше само за меката топлина на накъсаното й дишане, за омаята, в която го потапяше, притисната така към него. Извивката на гърдите й, подаващи се над деколтето на ленената нощница, леко докосваше краката му. Всички мускули в него се стегнаха, когато тя обърна лице към корема му и влажната й уста изпрати вълни от разтопена лава към всеки инч от тялото му.

Той се помъчи да не се поддаде на импулса да я притисне на килима и да се изгуби дълбоко във влажната й топлина. Треперещите му пръсти погалиха косата й, разпиляна по раменете.

— Абигейл? — прошепна тихо.

— Тъмното! — изстена тя. — Задушава ме. Помогни ми да избягам от тъмното.

Когато той се обърна, за да запали лампата, ръцете й се стегнаха около кръста му.

— Не ме оставяй — замоли се тя.

Поглеждайки надолу към нея, все още отчаяно вкопчена в него, Доминик се запита дали някога отново ще може да диша. Под слабата светлина, струяща от прозореца, виждаше косата, спускаща се като река по гърба й, над снежнобялата нощница. Стройните й крака привлякоха погледа му със смътните си очертания под дрехата. Поглеждайки към босите й стъпала, с ясното съзнание какво рискува, той отново погали копринения водопад на косата й.

Абигейл вдигна глава и Доминик замаян осъзна неудържимото желание, което струеше от очите й. Пръстите й се плъзгаха по тялото му в ясна подкана да сподели тази страст. Той се помъчи с всички сили да обуздае реакцията, която пробуждаше омагьосващият й допир. Да се възползва от положението, когато тя явно беше изпаднала в паника…

Обгърна с длани лицето й и устните му леко докоснаха нейните. Възбуждащият пулс на неравното й дишане се вля в него. Тих стон се изтръгна от гърлото й, когато той леко пое долната част на ухото й в зъбите си, преди върхът на езика му нежно да очертае извивките му. В него избухна пламък, който не се поддаваше на овладяване. Когато отново намери устата й, огънят се разля из тялото му, изпепелявайки всяка свързана мисъл.

Доминик ахна, когато тя се изправи на крака и устните й пробягаха по бузите му, а после по носа, брадичката и едва пулсиращата вена на шията му, оставяйки следа от трептящи искри. Когато езикът й подразни невероятно чувствителната кожа на клепачите му, той вплете пръсти в косата й. Пое си остро дъх, копнеейки да вкуси нежната й кожа.

Със стон прилепи отново устни до нейните. Невъзпиран от нищо, се отдаде на болезненото желание да вкуси всички наслади, които го очакваха. Езикът му затърси всички нежни тайни на устата й. Трептящата й топлина го възнасяше към небесата.

Блясък на светкавицата и оглушителен гръм разтърсиха стаята.

Мощта на бурята прогони всяко късче наслада от главата на Абигейл и у нея възкръсна един спомен от детството. „Лельо Уилма!“, бе викала тя, разтърсвана от ужас. И леля й бе идвала, за да я успокои. Къде беше сега тази утеха?

Нов оглушителен гръм отекна в непрогледния мрак. Страхът, от който не можеше да избяга, заплашваше да я погълне в бездната си. Едни ръце сграбчиха раменете й. Светкавицата блесна право в очите й и едва не я ослепи.

— Абигейл?

Оглушала от паника, тя не позна гласа му. Нямаше значение кой я държи. Искаше само някой да застане между нея и бурята.

— Помогни ми! — прошепна тя, притискайки се към силното тяло, което беше единствената й крепост срещу гнева на бурята.

— Ела, скъпа.

— Доминик! — И тя се дръпна. — Какво правиш тук? Нали трябваше…

Изтрещя гръмотевица — сякаш някой бе пречупил клон на коляното си. Абигейл затвори очи. Разтърси я силна тръпка и тя притисна ръце към челото си.

— Абигейл?

Тя отвори очи и се взря в лицето на Доминик. Дори в слабата светлина на малката лампа, която беше запалил, ясно се виждаше угриженият израз, отпечатал се на челото му.

— Доминик? — прошепна тя.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Аз… — Тя ахна, когато той я вдигна и я сложи да седне на леглото й. Дръпна се от него, напипа пеньоара си и се опита да напъха ръце в ръкавите. — Какво правиш тук?

— Дойдох, като те чух да пищиш.

Тя трепна, вече не беше сигурна в нищо.

— Пищяла ли съм?

— Да. Влязох тук и ти извика нещо, че тъмното те задушавало.

Тя потръпна.

— Да, тук е тъмно. Може би, ако запалим още няколко лампи…

— Много просто е. Ако те е страх от тъмното, остави няколко лампи да горят съвсем слабо.

И той се зае да пали другите лампи в стаята.

— Да ме е страх от тъмното ли? Не, не ме е страх от тъмното. Само че бурята…

Една светкавица очерта силуетите на дърветата на фона на внезапно побелялото небе.

Когато Абигейл изхлипа и зарови лице на гърдите му, Доминик я прегърна.

— Спомням си, че казваше колко те е страх от гръмотевици. Предположих, че и тази буря сега ще те стресне.

Той приседна на ръба на леглото, а тя се сгуши в него. Още една светкавица озари небето и тя изстена.

— Няма нищо — успокои я той. — Не се бой, няма нищо.

— Не ме оставяй, Доминик, моля те, не ме оставяй!

Ненавиждаше собствената си слабост, но не можеше да направи нищо, когато над главите им отново изтрещя гръмотевица.

Той повдигна лицето й към себе си. Когато ръцете й бавно се вдигнаха към раменете му, той плени устните й. Мощта на бурята се вмъкна в тялото й заедно с огъня на целувките му. Тя забрави бушуващите над главата й стихии, пометена от вихрените пулсации на неговото желание. Когато устните му докоснаха едно особено чувствително място отстрани на шията й, тя се изкиска.

Той се отдръпна леко.

— Какво смешно има? Трябва да кажа, за първи път ми се случва жена да се смее, когато я целувам.

— О, Доминик — изрече тя през смях, — извинявай. Просто… просто…

— Просто какво?

— Просто може да започна да харесвам бурите, ако ги прекарваш с мене по този начин. — Смехът й полека утихна, когато тя погали бузата му. В снишения й глас се прокрадна желание. — Караш ме да се чувствам в безопасност.

Той направи лека гримаса и притисна гърба й към омачканите чаршафи.

— Не искам да си в безопасност с мене, скъпа. Искам да се страхуваш, че умът ти може да бъде оголен от лудостта на екстаза.

Когато устните му докоснаха нейните, вън отново тресна гръмотевица. Тя се сви и скри лице в рамото му.

— Опитвам се да не се плаша — прошепна тя.

— Не се срамувай. Всички се страхуваме от нещо.

И той приглади косата й назад.

— А ти от какво се страхуваш, Доминик?

Той се усмихна.

— Да съм далече от морето. Да не мога да се наслаждавам на вятъра, който духа в лицето ми, да не мога да усещам как корабът танцува под краката ми с ритъма на водата.

— Нямах представа.

— Как може? — И той леко я чукна по носа. — В края на краищата, говорили ли сме някога от какво най-много се страхуваме? Обикновено си крещим.

— Съжалявам, че си толкова далече от „Песента“.

— Недей, скъпа, защото скоро пак ще плавам с кораба си.

— Вярваш ли?

— Трябва.

Блесна светкавица. Въпреки усилията си Абигейл се сви, сякаш да се предпази от гръмотевицата, която разтресе главата й. Радваше се, че ръцете на Доминик я обгръщат.

Когато той натрупа възглавниците до таблата на леглото, тя се усмихна, като го видя да се обляга на тях. Положи буза на гърдите му. Дъжд затупка силно по прозореца и тя въздъхна облекчено. Идването на дъжда обикновено означаваше край на гръмовете и светкавиците.

В гласа на Доминик се прокрадна едва прикривана веселост.

— Винаги ли си се плашила така от бурите?

— Винаги. Леля Уилма се опитваше да излекува страха ми с приказки, които си измисляше, за гръмотевичните камъни, от които се раждали светкавиците.

— Гръмотевични камъни ли?

Смаяното му ахване я накара да вдигне глава. Виждаше тъмните дълбини на очите му, но не можеше да разбере какво се крие в тях.

— Знаеш ли за гръмотевичните камъни?

— Да, но никога не съм чувал някой да говори за тях на английски.

— Това е стара приказка, която леля е научила от баба си. Тя ми разказваше за елфите, които карали силата на слънцето да влезе в гръмотевичните камъни и тези камъни падали на земята по време на буря. — Тя се надигна и подпря брадичка на коленете си. — Но дори това не ми помагаше да не се страхувам.

Той погали косата й.

— И аз като дете се плашех от бурите. — Обви ръце около нея. — Мама ме държеше ето така и ми пееше френски приспивни песни.

— Не мога да си представя, че някога си се плашил от нещо — и тя се засмя леко. — Как ли се тревожи майка ти за своя син пират.

— Капер. — И когато тя отново се засмя, той стисна леко раменете й. — Мама много отдавна разбра, че синът й е роден за приключения. Казваше, че по това много приличам на баща си. Явно и той като мене трудно е можел да прави компромис с идеалите си. Тя е доволна, че служа на родината си по този начин. Другата възможност щеше да бъде да се запиша в пехотата и сега да марширувам някъде из Европа.

Смехът му се загуби в бумтежа на поредната гръмотевица, който нахлу в стаята.

— Тази буря няма ли най-после да спре?

— Тихо, скъпа. — Доминик подпря леко брадичката й с пръст и приближи устните й към своите. Ръцете му обгърнаха раменете й и той нежно я положи на възглавниците, надвесвайки се над нея. — Не мисли за бурята, скъпа. Тя вече не е част от живота ни. Ние сме отделно от целия останал свят, защото как е възможно една красива американка да бъде целувана от капитана на френски каперски кораб и да не се изпълва с омраза?

— Може би тази нощ е вълшебна.

— Да, а ти си вълшебницата, която ме подлудява с магиите си.

Гърмът заглъхваше в далечината, без Абигейл да чуе последните му отзвуци. Целувките му буквално валяха по кожата й, така неспирно, както дъждът плющеше срещу стъклата на прозорците. Пръстите му не преставаха да я галят, не се уморяваха и устните му. В нея се надигаше гореща вълна, която заплашваше да я удави в прилива на желанието. Тя го докосваше, изучавайки формите на тялото му, които бяха толкова различни от нейните.

Когато пръстите му се плъзнаха нагоре по издутината на гърдите й, тя издаде лек вик срещу устата му. Треперейки от желание, също толкова настоятелно, колкото и мъжът, който го пораждаше, тя вплете пръсти в косата му. Ясно чуваше накъсаното си дишане, докато устните му изследваха нежната кожа над деколтето на нощницата й. Една болезнена празнота дълбоко в нея я караше да се притиска все по-плътно към него.

Внезапно нещо помръдна до бедрото на Абигейл. Тя извика в ужас.

Доминик се отдръпна леко и запуши уши.

— Сега за какво, по дяволите, викаш?

— Помислих… Но това е просто дъждът. Той удря така по прозореца. Сигурно не съм го затворила добре.

— Тогава вземи го затвори сега, скъпа, и се върни в прегръдките ми.

— Не — прошепна тя. — Дай ми време, Доминик.

Той повдигна лицето й към себе си и измърмори:

— Не знам колко време имаме.

— Като че ли никой не подозира истината.

— Но има начин тя да стане известна. — Той прокара пръст по ръката й над лакътя и прошепна: — Не е само това. Искам те, Абигейл. Искам да те докосвам, без да има нищо помежду ни. Копнея да вкуся всеки инч от стройната ти красота. Когато запулсирам в тебе, ще разбереш колко непреодолимо ме привличаш.

Не знаейки какво да отговори, тя прошепна — съвсем неуместно — „лека нощ“. Доминик се изправи и я погледна. Абигейл само трябваше да протегне ръце към него и той щеше да остане. Но тя не можеше — не и след като си припомни думите, изречени в каретата. Пръстите й се вдигнаха, за да докоснат лицето му.

Той хвана здраво китката й. И изрече със стегнато гърло:

— Скъпа, бъди сигурна в избора си.

На вратата се почука.

Абигейл полека изтегли ръката си от неговата. Отиде до вратата, отвори я и видя една прислужница, застанала на прага.

— Лейди Съдли искаше да се увери, че всичко е наред — каза девойката, снишавайки се в кратък реверанс.

— Можете да й съобщите, че всичко е наред. — След като затвори вратата, тя се обърна към Доминик. — Това е най-голямата лъжа, която някога съм изричала.

— Да, ясно е, че нашата домакиня е доста внимателна. — Лека усмивка раздвижи единия ъгъл на устата му. — Сигурно би била доста шокирана, ако разбереше, че не си моята плашлива съпруга, която спи тук сама, а любовница, която изразява насладата си с недотам леки въздишки.

Абигейл не разбра как точно стана така, че думите му се промъкнаха под кожата й и я накараха да затрепери като от внезапно проехтял гръм. Те плъзнаха по тялото й, подклаждайки копнежа й, за да го превърнат постепенно в болка, която тя не можеше да пренебрегне. Стисна здраво дръжката на вратата, за да попречи на краката си да я отнесат право в прегръдките му.

Той навярно беше взел мълчанието й за гняв, защото изрече:

— Лека нощ, скъпа. Ако пак ни връхлети някоя буря, само трябва да дойдеш при мене.

А ако не ни връхлети буря, аз въпреки това мога да дойда при тебе. Тя не можа да потисне тази мисъл, но само промълви:

— Лека нощ, Доминик. Благодаря ти.

Вратата помежду им се затвори, преди Абигейл да успее да направи непоправимата глупост да му каже точно това, което искаше да изрече. Тя се върна в леглото си, което вече й изглеждаше ужасно празно. Харесваха й чувствата, които беше предизвикал у нея, когато я изгаряше с поглед. В такива моменти забравяше бодящия очите цвят на косата си и луничките, обсипали лицето й. Когато пръстът му проследяваше очертанията на лицето й, миг преди устните му да докоснат нейните, тя вярваше, че е толкова красива в очите му, колкото го твърдяха думите, прошепнати на ухото й.

Ако не се бе намесил дъждът, сигурно щеше да се поддаде на обещанието за наслада, внушено й от Доминик. Но това, което я плашеше дори повече от гръмотевичната буря, беше въпросът, дали колебанието й да се влюби в най-омразния враг на баща й е правилно или погрешно.