За честта на брата

5

Абигейл се покатери на купчината скали, разделящи двете малки заливчета. Чу зад себе си възбудени гласове. Англичани! Не биваше да им позволи да я намерят тук.

Шпионите умираха незабавно и тя се съмняваше, че някой ще е склонен да повярва на историята, че е била затворничка на някакъв кораб. Тези хора щяха да задават същите въпроси, каквито беше задавал и Доминик… каквито и тя беше задавала. Какво прави „Република“ толкова близо до английския бряг с товар от оръжия? Самият факт, че не можеше да отговори на този въпрос, щеше да я осъди на обесване.

Скачаше като дете от един камък на друг, като се оглеждаше внимателно, защото луната вече потъваше зад облаците, които се надигаха над морето. Когато стигна най-горе, се сви в сянката на скалите и погледна към плитчината, където беше излязла на брега. Няколко фигури излизаха изпод дърветата почти на един хвърлей камък от мястото, където беше спряла, за да си поеме дъх. Ако беше останала там, сигурно щяха да я забележат.

Без да се отделя от земята, благодарна на прикриващата я тъмнина, тя се спусна на другата страна на скалите. Намръщи се, когато одра ръката си на един остър камък, но не спря, преди да стигне до пясъка, струпан в подножието на скалите.

Абигейл клекна в сянката на извишаващите се камънаци. Запита се защо ли англичаните не са дошли най-напред до този плаж. Той вече беше затрупан с обгорели дъски от кораба. Ужасена, тя разбра, че това не са дъски. Бяха трупове. Нищо чудно, че англичаните не идваха насам. Те се интересуваха повече от товара на кораба, а не от труповете на екипажа му. Можеха и по-късно да ги оберат.

Последва отчаяното си желание да избяга час по-скоро от потресаващата гледка. Може би имаше и живи сред тези трупове. Не и се искаше да мисли, че е единствената оцеляла. Ако още някой беше изхвърлен на брега, щеше да има съюзник против англичаните.

Приближи се към труповете и едва потисна гаденето, когато видя, че са обгорели до неузнаваемост. По нищо не можеше да се разбере дали в действителност не са живи. Вонята, разнасяща се от тях, беше непоносима.

Кракът й се удари в нещо, зарито в пясъка. Тя се наведе и го взе. Пистолет. Зареден, както установи, когато го огледа. Внимателно го пъхна в деколтето си. Не искаше да гръмне по погрешка, но можеше да има нужда от него.

Жален вой се разнесе над пясъка и Абигейл се извърна. Засмя се, когато видя котето си да души един труп. Денди измяука тихичко.

— Ужасно е, нали? — прошепна Абигейл.

Котето се протегна, после седна на задни лапи и започна да приглажда самодоволно мустаците си. Беше оживяло, това беше най-важното. Тя въздъхна. Денди щеше да се погрижи за себе си. Абигейл не се съмняваше, че животинчето скоро ще тръгне да преследва птичките по дърветата край брега. И тя трябваше да стане коравосърдечна.

Замря, когато дочу странен звук. Нима англичаните вече идваха насам, за да ограбят труповете? Погледна през рамо, но не видя никого. Никакъв жив човек. Ахна, когато чу отново същия звук. Да не би да идваше от някой труп?

Денди стана и я заобиколи, но това не намали суеверния й страх. Леля Уилма често казваше, че котките виждат и чуват неща от отвъдния свят. Котето подуши пясъка край един от труповете и се отдалечи — явно не му беше интересно.

Тихият звук се чу отново. Като че ли стенеше някой мъж.

Абигейл отново ахна. Звукът не идваше от призрак, а от някой оцелял от „Република“. Ако англичаните чуеха стенанията, щяха да дойдат да видят какво става. Трябваше да помогне на мъжа, преди те да намерят и нея, и него.

Изтича към телата, проснати по-далече на пясъка. Посегна към едното, но се дръпна ужасена, когато видя, че лицето на човека е разкъсано от експлозията. Стомахът й заплашваше да я предаде, но в него нямаше нищо. Тя коленичи до другото тяло.

— Доминик — ахна шокирана.

Ризата му висеше на парцали, през разкъсаните панталони се виждаше изподраната му кожа. По гърдите и ръцете червенееха петна от жестоко изгаряне. Очите му бяха затворени, така че страшният му поглед не я стряскаше.

Пръстите й трепнаха. Това беше нейният похитител. Огледа се наоколо и видя един остър камък, който щеше да прилегне идеално в ръката й. Ако го удареше по главата, той повече нямаше да се свести. Беше френски пират. Не заслужаваше никаква милост. По негово нареждане хората му бяха избили екипажа на „Република“. Заради него „Република“ беше загинала.

Пръстите й се сключиха около камъка, но в този миг тя си спомни как я беше спасил в бурята. Затвори очи и извика в паметта си усещането за сигурност в прегръдките му. Не, и тогава не беше на сигурно място. Нямаше сигурност в страстта, която той пробуждаше у нея.

Когато от устните му се изтръгна още един болезнен стон, Абигейл разбра, че трябва да му помогне, защото той беше спасил живота й вече няколко пъти. Подозираше, че тук французите са дори още по-мразени от американците. Трябваше да го скрие.

С големи усилия Абигейл го претърколи по гръб, като внимаваше да не докосва дясната му ръка. Изтри пясъка от лицето му. Кръв полепна по пръстите й и той изстена. Тя отмахна сплъстената му коса, видя кръвта, но не намери никаква рана. Откъсна ивица от ризата му и се присви от страх, когато звукът се разнесе като писък в нощта.

Затаи дъх, но никой не се показа на хребета на малкия хълм. Когато от другата страна на скалите се дочуха сподавени викове, тя разбра, че мародерите са намерили разни неща, които водата беше довлякла от кораба. Надяваше се това да ги държи достатъчно заети, за да успее да извлече Доминик по-навътре от брега.

Изтръска пясъка от ивицата плат, която беше откъснала, и внимателно я обви около главата му. Докато го превързваше, забеляза, че някои снопчета от косата му бяха просто отскубнати. Тъмните му вежди бяха невредими. Откри, че раната е над лявото ухо. Това я учуди, защото предполагаше, че той винаги посреща опасността лице в лице. Запита се с колко души от екипажа на баща му е трябвало да се бие съвсем сам в момента, преди корабът да се разлети на късчета.

Червенина изби по бузите й, когато плъзна ръце по тялото му. Смешно беше да се притеснява да докосва мъж, изпаднал в безсъзнание, но лицето и пламна още повече, когато опипа предпазливо ребрата му, за да разбере дали няма счупени. Докато пръстите й се спускаха надолу по гърдите му, тя си спомни колко твърди ги чувстваше, притиснати до нейните, когато я прегръщаше. Погледна към лицето му, но единственото изражение, което се четеше по него, беше болка. Изведнъж тя закопня за неумолимата му усмивка, която толкова бе мразила.

Погледна към краката му, все още плискани от водата. Беше бос. Забеляза подутина около десния му глезен и не посмя да я докосне. Ако имаше нещо счупено, той можеше и никога повече да не проходи. Когато пръстите й се плъзнаха по панталоните му, разкъсани на коленете, тя потръпна от усещащи, което не искаше да признае. Дори изпаднал в безсъзнание, чувствената му сила продължаваше да властва неумолимо над сетивата й.

Абигейл пропъди тези мисли от главата си и отново погледна през рамо. Не видя никого над скалите. Ако англичаните останеха в другото заливче, щеше да успее да го спаси.

Когато посегна да хване лявата ръка на Доминик, чу друг шум. Ниското ръмжене не беше стон, а далечна гръмотевица. Тя с ужас видя как облаците погълнаха в миг луната. Не, не сега — прошепна тя в ужас.

Само като си помисли за бурята, се вцепени от ужас. Трябваше да се скрие под дърветата.

Не биваше да остави Доминик тук. Той я беше спасил от последната буря. Ако го изостави на произвола на стихиите, ще стане по-лоша дори от френски пират.

Пъхна ръце под мишниците му. Дръпна го. И се свлече на писъка. Доминик беше висок, над метър и осемдесет, по мускулестото му тяло нямаше нищо излишно, но въпреки това тя не успяваше да го помести.

Вдигна поглед. Светкавици прорязваха небето, очертавайки контурите на буреносните облаци. Гръмотевиците я караха да настръхва от ужас и тя отново стисна ръката му. Запъна крака в пясъка. Пое си дълбоко дъх и направи една крачка, после още една. Искаше да извика от радост, когато безчувственото му тяло се помести.

Всяка мъчителна стъпка изискваше да вложи всичките си сили. Пот изби по гърба й. Не смееше да спре, боеше се, че той ще затъне в пясъка. Можеше да не успее да го помръдне отново.

— Събуди се, Доминик — не спираше да повтаря.

Ако той се събудеше, можеше да й помогне да го спаси.

Макар вече дъх да не й стигаше, Абигейл продължи да го влачи, докато не усети под краката си тревата в края на плажа. Издърпа Доминик под дърветата и седна да си почине, навела глава, задъхана и изтощена. Притисна длан към слепоочието си и започна да го разтрива, за да прогони болката. По гърба й пробягна болезнена тръпка.

Доминик не реагира, когато Абигейл положи главата му на земята. След това тя изскубна няколко стръка папрат и изтича към брега. Замете всички следи, които сочеха, че някой е влачил някого по пясъка.

Изтича обратно при мястото, където го беше оставила, и в този миг отекна още една гръмотевица. И докато светкавиците се преплитаха в небето, тя задърпа тялото на Доминик към няколкото повалени дървета, струпани едно върху друго. Последица от предишна буря, предположи тя, надявайки се, че стволовете ще ги предпазят. Със стон на върховна умора се запита дали Доминик не е натежал, докато го е влачила от водата дотук. Поредната гръмотевица прекъсна мисълта й.

Абигейл го избута под купчината изсъхнали клони и се замоли той да се събуди. Но надеждите й се оказаха безпочвени. Доминик още беше в безсъзнание.

Няколко дъждовни капки тупнаха по главата й, докато измъкваше две парчета дърво изпод падналите стволове. Вдигна очи към небето, но не почувства други капки. Сигурно надигащият се вятър беше довял пръски чак от морето. Наведе глава и се зае да намества двете парчета дърво около глезена на Доминик, за да го обездвижи, и ги овърза с още едно парче плат, откъснато от ризата му.

Замръзна в ужас, когато дочу гласове недалече от скривалището им. Дали някой не беше тръгнал да търси оцелели?

— Бурята ще отнесе всичко в морето, преди да успеем да го съберем.

В гласа на мъжа се долавяше негодувание.

— Да не ти пука — отговори друг мъжки глас. — Каквото отнесе морето през нощта, ще го върне утре сутринта.

— Ами ако е бил някой кралски кораб, нали чиновниците ще дойдат да търсят и последното парченце от него?

— Че кой ще каже на чиновниците за кораба? Нова гръмотевица заглуши смеха на втория мъж. Докато гласовете се изгубваха в далечината, Абигейл с все сила се въздържаше да не почеше сърбящото я място точно на върха на носа. По-трудно беше да не обръща внимание на него, отколкото на паренето по драскотините на ръката й, където солта беше проникнала в следите, оставени от ноктите на Денди, когато го беше хвърлила от прозореца на каютата си. Запита се къде ли е сега котето й.

Не можеше да тръгне да го търси. Можеше само да се крие в сенките и да гледа как някакви тъмни фигури се отдалечават бързешком от плажа. Гласовете им продължаваха да долитат до нея, докато те вървяха по пътеката, далече от падналите дървета. Чудеха се защо корабът е избухнал точно пред техния бряг, но повечето искаха да видят какви части от товара му ще изхвърли при тях морето.

Абигейл се размърда, но отново замръзна, когато клоните зашумоляха от движението й. Никой от вървящите по пътеката не намали ход. Възторжени викове сигнализираха, че част от останките на кораба са доплавали до брега и хората ги събират, за да ги отнесат в селото, което явно беше по-навътре на сушата.

Колко време вече клечеше тук? Всички мускули отчаяно протестираха, а този непоносим сърбеж заплашваше да я съсипе.

Листата около нея се раздвижиха. Вятърът ли беше или…

— Денди — прошепна тя.

Не получи отговор, но видя миниатюрните му отпечатъци в калта под дърветата. Трепна, когато слаба експлозия тласна още отломки към брега. Някоя от бъчвите с барут сигурно е била изхвърлена в морето, преди да избухне.

Тя се сви още повече в сянката, но не можа да се въздържи да не подсмръкне. Без да мърда, зачака някой да последва звука. Тогава разбра, че хората бързат да занесат плячката си в селото, преди дъждът да се е развихрил. Сега и всички, които стигнеха до брега от кораба, щяха да имат шанс да се скрият.

Ами ако само аз, Доминик и Денди сме единствените оцелели?

Въздъхна, не й се искаше да вярва, че е така. Сведе глава над коленете си и изпод вежди се загледа в морето, което сега се чернееше като нощното небе. Толкова много хора умряха. Не беше сигурна поради каква причина.

Вятърът размърда нощницата и я уви около краката й. Когато поривът му се усили, тя се сви под клоните и ги придърпа по-близо до себе си и до Доминик. Котето се плъзна при нея и се сви в скута й, за да се опази от бурята.

Доминик изстена.

— Буден ли си? — прошепна тя.

Никакъв отговор. Абигейл откъсна още една ивица от ризата му и я уви около главата му. Първата беше вече цялата пропита с кръв. Не знаеше колко кръв е изгубил, но се съмняваше, че ще оживее, ако продължава да кърви все така силно.

— Моля те, събуди се — прошепна отново.

Светкавица озари небето. Абигейл изстена, скри лице в шепите си и се сгуши до него.

Когато Денди се сви на кълбо на гърдите й, тя го обгърна с две ръце. Колко искаше някой да прегърне и нея.

— Моля те, събуди се, Доминик — прошепна отново, този път още по-отчаяна.

Защо не отваря очи? Гръмотевиците бяха толкова силни, че биха събудили и мъртвец. Ужасена погледна към брега.

Вълните, които допреди малко се бяха разбивали леко в пясъка, сега налитаха ожесточено. Тя не знаеше какво ще стане с непогребаните трупове. Замоли се да не се надигнат и да вземат да я преследват. Затвори очи, представяйки си как мъжът с разкъсаното лице тръгва по пясъка.

Трепна от шума на листата над главата й, но това беше само дъждът. Плахият й смях изпълни импровизирания подслон. Най-лошото щеше скоро да отмине. Беше оцеляла!

Една капка тупна на главата й и прекъсна ликуващите мисли. Когато Абигейл вдигна глава, на носа й тупна още една. Тя погледна към Доминик. Дъждът нямаше никаква милост към безпомощното му състояние. Тя се озърна и отскубна няколко стръка папрат. Разпери ги над лицето му като чадър.

Сви колене към гърдите си и облегна ръката си на тях.

Намръщи се, когато се размърда и лакътят и се удари в нещо твърдо. Напипа пистолета. О, небеса! Беше го забравила, докато спасяваше Доминик и се бореше с бурята.

— Продължаваш да ми създаваш затруднения, Доминик — изрече тя, макар че той не можеше да я чуе. — Но когато се събудиш, ще бъде различно. Обещавам ти. Вече не съм твоя пленничка. — Пак се засмя, прокарвайки пръст по дулото на пистолета. — Ти ще бъдеш мой пленник.