За честта на брата

10

— О, вие сте зает…

Доминик отпусна кърпата, с която сушеше косата си. Погледна през рамо, готов да се усмихне, но разбра, че Абигейл я няма в стаята. Дебелата кърпа го бе заблудила, женският глас не беше този на Абигейл.

Жената беше с десетина години по-възрастна от нея. Първите бели нишки се виждаха в косите, обграждащи лицето й, и им придаваха лек блясък. Беше облечена в бледокремава рокля от елегантна материя, която описа красив кръг, когато жената, без да чака позволение, се настани на един стол. После вдигна лорнета си и го изгледа през него.

Той загърна халата, който беше облякъл над панталоните. Нямаше намерение да приема гости. Ама че изискано взех да се изразявам. Тази елегантна къща несъмнено му оказваше цивилизоващо влияние. На Абигейл сигурно би й било много забавно да го види сега. Но заниманията му в миналото го бяха водили от най-високите върхове до най-дълбоките бездни на обществото и той се бе научил така добре да се пригажда към всякакви обстоятелства, че никой да не му обръща повече внимание, отколкото е желателно.

— Никога не съм толкова зает — изрече Доминик, накланяйки глава по посока на жената, — че да не мога да прекъсна заниманията си и да поговоря с една красива дама.

— Пфу! — махна тя с ръка към него. — Запазете красивите приказки за съпругата си, господин Сен Клер.

— Вие, изглежда, сте в по-добро положение от мене, госпожо, защото нямам привилегията да знам името ви, докато вие, както се вижда, добре знаете моето.

Тя протегна ръка, украсена само с един пръстен. Това му подсказа, че жената произхожда от богато семейство, което е господар на богатствата си поне от няколко поколения. За разлика от претенциозните новобогаташи.

За негово щастие тя бе избрала стол, близък до мястото, където беше застанал той. Така нямаше да се налага да куцука през стаята като нов моряк, който още не е усвоил моряшката походка. Тази сутрин глезенът му не беше чак толкова подут, но Доминик не искаше никакъв признак на слабост да го издава през тази жена, която, независимо какво казваше, си беше негов неприятел.

Той направи изящен поклон над ръката й, докато тя изричаше:

— Аз съм лейди Хърбърт Съдли, господин Сен Клер. Запознали сте се с дъщеря ми и сина ми, струва ми се.

— Имах тази чест.

Надяваше се усмивката му да не издаде учудването, че младата дама беше пропуснала да спомене, че майка й е жива, и че не го беше поправила, когато погрешно се беше обърнал към нея като към „лейди Съдли“. Страшно му се искаше да се засмее. Може би на младата жена й беше харесало да се отнасят към нея с почтителността, дължима на съпругата, а не на дъщерята на един пер.

— Бих казала, господин Сен Клер, че те са имали честта. — Тя положи ръце в скута си и го загледа с кафявите си очи, чийто израз подсказваше, че няма да понесе никакви дръзки изрази. — Нашето семейство ви е извънредно задължено за това, че така смело сте се изправили срещу онзи рицар на лесната печалба и сте му попречили да лиши Клариса и Нютън от техните ценности, а може би и от живота им.

— Просто бях там.

Лейди Съдли кимна и той разбра, че това днес повече няма да се обсъжда. Честта на джентълмена го задължаваше да рискува живота си заради една дама, дори ако не я познава. Той подозираше, че лейди Съдли очаква поне толкова от хората от своята класа. Ако това беше така, опитът му от миналите отношения с „благовъзпитаните хора“ го беше научил, че дамата греши. Той беше срещал много повече прояви на чест и дълг сред своите хора на борда на „Песента на морето“, отколкото в така нареченото добро общество.

— Клариса постъпи много правилно, господин Сен Клер. Искам да знаете, че вие и съпругата ви сте наши гости за толкова време, колкото пожелаете да останете. — Червенина изби под оризовата пудра по бузите на лейди Съдли. — Тя спомена, че сте в известно затруднение.

— Това е меко казано. — Благодарен, че Абигейл я няма в стаята, той позволи на една лека усмивка да раздвижи устните му. — Когато потъна корабът, с който пътувахме, на дъното отиде и всичко, с което разполагахме, с изключение на дрехите на гърба ни. Имам познати в Лондон, които могат да ни снабдят с всичко необходимо, за да продължим пътуването си.

— Лондон? — Усмивката на лейди Съдли бе също така хладна, както и цялата й външност. — Ние отиваме там в края на тази седмица, за да се присъединим към съпруга ми в нашата градска къща. Вие и съпругата ви трябва да ни позволите да ви отведем там.

— Много любезно от ваша страна, милейди.

— Напротив, господин Сен Клер, това е само малка отплата за спасяването на нашите непослушни деца.

— Непослушни? — запита той, не можейки да се въздържи. Лейди Съдли се изправи грациозно. В усмивката й се мярна лъч топлинка.

— И Клариса, и Нютън не бяха получили позволение да закъсняват толкова много онази вечер. Баща им вероятно ще им наложи наказание, съответстващо на степента на тяхната разсеяност. Удоволствие беше за мене да приветствам вас и госпожа Сен Клер. — Тя се огледа наоколо. — Къде е госпожа Сен Клер?

Доминик знаеше, че не бива да се колебае с отговора.

— Тя още спи. Когато се събудих, дойдох тук, за да не я безпокоя. Тя преживя много голяма травма и съм сигурен, че можете да го разберете.

— Вие непрекъснато доказвате своята галантност, господин Сен Клер.

Той й се усмихна, не знаейки дали в думите й не се крие някакъв по-дълбок смисъл. Да разбере какво мисли тази жена беше също толкова трудно, колкото и да се опита да определи какво се таи в ума на Абигейл. Но при Абигейл можеше да усети вкуса на истината върху меките й устни и да е сигурен, че и тя като него е жадна за още целувки.

Вратата между двете стаи се отвори бавно. Усмивката на Доминик стана по-естествена, когато на прага се появи Абигейл. Сигурно беше чула гласовете им от съседната стая и се беше досетила, че не трябва да чука на вратата или да наднича като страхливо дете.

Той не успя да потисне внезапното си ахване, когато я видя да застава пред високия прозорец. Яркото утринно слънце искреше в косата й. Бледозелената дреха й придаваше хладна величественост, контрастираща с огъня, който му беше добре известно, че пламти у нея.

— Добро утро — каза Абигейл, пресичайки стаята, за да застане до него.

Той я целуна по бузата, защото знаеше, че ако направи нещо повече пред домакинята, ще бъде изтълкувано като проява на грубост. Колко шокирана щеше да бъде дамата, ако грабнеше Абигейл и притиснеше устни към нейните, опивайки се от цялата сладост, която го очакваше там! Дъхът му спря, когато вдигна глава и зърна сребристите искри на копнежа да припламват в сините й очи.

Доминик погледна към лейди Съдли, за да се опита да потисне неудържимото желание да сграбчи Абигейл в прегръдките си.

— Абигейл, скъпа, това е нашата домакиня лейди Съдли.

— Лейди Съдли? — Абигейл сви объркано вежди. — Но…

— Снощи се запознахме с дъщерята на лейди Съдли.

Видя как изумлението в очите й се превръща в разбиране и полека изпусна дъха, който стискаше зад плътно затворените си устни, докато Абигейл отправяше изискан реверанс към достопочтената дама. Не можеше да си пожелае по-добър съзаклятник в този заговор от Абигейл. Наивността й можеше да бъде най-доброто му оръжие в отношенията със семейство Съдли, защото тя трябваше сега да зависи от него, вместо непрекъснато да му се опълчва, както правеше обикновено.

— Лейди Съдли предложи — каза Доминик, когато двете жени приключиха с взаимните поздрави — да ни позволи да пътуваме със семейството й, когато тръгнат за Лондон в края на тази седмица. — Засмя се леко. — Това ще спести на уморените ни крака остатъка от пътуването ни.

— Как е глезенът ти днес? — запита Абигейл.

— Глезенът? — обади се лейди Съдли, преди Доминик да успее да отговори.

Той си пожела Абигейл да не беше задавала въпроса точно сега. Но после отпусна рамене, освобождавайки ги от досегашната им скованост. И отвърна тихо:

— Нараних го, когато корабът потъна.

— И състоянието му се е влошило, когато сте спасили моите неразумни деца. — Лейди Съдли потупа с пръст устните си, добавяйки: — Ще наредя да ви донесат няколко от любимите бастуни на лорд Съдли. Така ще можете да използвате някой от тях, когато се присъедините към нас в трапезарията за закуска.

— Благодаря ви, милейди. — Той разпозна в думите й заповед, каквото всъщност си бяха. — Оценявам безкрайната ви любезност.

— Както казах, ние сме ви задължени. — Тя се отправи към вратата, отвори я и прибави: — Питките на нашия готвач са най-вкусни, когато се ядат още горещи.

Доминик едва сдържа смеха си, докато лейди Съдли затвори вратата и стъпките й заглъхнаха, отдалечавайки се по коридора. Седна и смръщи чело. Досега беше крепил тежестта на цялото си тяло върху крака със здравия глезен.

— Гордостта няма да ти позволи да го излекуваш — каза Абигейл, скръстила ръце пред него.

— Не ме укорявай, скъпа.

— Защо? Ти не си скъпеше времето да ми напомняш за недостатъците ми всеки път, щом направех нещо, което според тебе беше глупаво.

Тя отиде към легена и намокри една кърпа. Водата вече не беше топла, но дори хладният компрес можеше да облекчи подутината. Абигейл коленичи и омота кърпата около глезена, който още представяше пред окото смесица от зловещи цветове.

— Но ти беше достатъчно глупава да не ме предупредиш на кораба.

Той положи ръка върху нейната, за да задържи кърпата на място.

Абигейл вдигна очи към него.

— Тогава беше мой враг.

— Бях?

— Не се опитвай да ме подвеждаш заради една проста дума — изправи се тя.

— Липсваше ми снощи, скъпа — промърмори той. — Вече свикнах да слушам нежното ти дишане през нощта, а на сутринта да открия красивото ти лице толкова близо до мене и да те събуждам с целувка.

— И на мене ми липсваше това.

— Наистина ли?

Не беше допускал, че Абигейл може да каже такова нещо. Мислеше, че пак ще го скастри, както правеше винаги, щом той намекнеше, че огънят, който го изгаря, пламти и у нея.

— Да.

И пръстите му нежно докоснаха лицето му.

Кърпата се свлече със странен звук на пода, докато той се изправяше, за да обвие ръце около стройната й фигура. Нежният й стон, когато устните му намериха нейните, го разтърси с жесток пристъп на непоносим копнеж. Той я притисна към себе си и целувката му стана по-дълбока, искаше му се да притежава всяка частица от топлото й, трепетно същество. Жив пламък се разля из него, когато я притисна нежно и настоятелно към себе си, приканвайки я да се отдаде на копнежа, който изгаряше и двамата. Когато езикът й докосна неговия, прободе го внезапна тръпка на екстаз. Тя го предизвикваше, караше го да освободи юздите на желанията си.

Доминик я усещаше омекнала до себе си и това го възпламени невероятно силно, докато изследваше страстно влажните дълбини на устата й. Пръстите й се ровеха в косата му, докато дъхът й пареше устните му.

Стресна ги почукване на вратата. Доминик не му обърна внимание, но то се повтори, този път по-силно и по-настоятелно, явно за да подскаже, че някой чака да му се отвори.

Абигейл се откъсна от ръцете му и се приближи към вратата. Хвърли още един поглед към него и едва тогава отвори. Той отново улови пламъка, проблясващ в очите й, който му се стори като нежна милувка — същата, каквато бе усетил под пръстите й.

Когато тя отвори вратата, пропускайки вътре една прислужница с пет-шест бастуна в ръце, Доминик вече знаеше, че не се е излъгал — Абигейл копнееше за него така, както той за нея. И реши, че няма да чака повече, за да я накара да се убеди, че в края на краищата е взела правилното решение.

— Защо спираме тук? — запита Абигейл, надниквайки през прозорчето на каретата.

Позна селцето с шепата къщи, скупчени около черквата. Селцето, близо до което бе загинала „Република“. Повечето къщи в него бяха станали обект на набезите й, докато търсеше храна за себе си и Доминик, за да не умрат от глад. Ако някой я беше видял и сега я познаят… Потрепери. Защо Доминик я беше помолил да дойде с него тук, с тази карета, взета на заем от семейство Съдли?

— Нека да продължим — замоли го тя.

— Не. Трябва да свърша една работа тук.

Доминик излезе от каретата, без да чака лакеят да му отвори вратичката. И бързо се отдалечи по улицата. Изглеждаше чиста проба джентълмен с добре ушитото си черно палто, бродираната жилетка и резбования бастун.

Абигейл го последва до вратата от ковано желязо, която водеше към черковния двор. За миг тя се поколеба. Защо му е да влиза в черквата? Обгърна раменете си с ръце, въпреки че денят беше топъл и ветрецът, идващ от морето, я галеше като детска милувка, и хвърли предпазлив поглед към селото. Две жени стояха през една къща в края на улицата, почти до морския бряг. Бяха навели глави една към друга и тя чуваше възбудените им гласове, макар да не можеше да различи думите. Предположи, че просто им е любопитно да разберат защо тази изискана карета е дошла в скромното им село.

Когато чу Доминик да измърморва нещо съвсем неподходящо за изричане в черковен двор, Абигейл върна погледа си към него. Хванала се за желязната врата, тя го загледа как спира и завърта десния си крак, сякаш за да отпусне сгърчен мускул. После той закуцука към черквата, отмервайки всяка крачка с ритмичното почукване на бастуна. Когато сви към гробищата отстрани на черквата, тя стисна още по-силно желязото, докато почувства как грапавата пръчка се впива в дланта й.

Гробищата? Там ли имаше работа той?

Доминик отвори вратичката и погледна към нея. Нямаше значение, че не са близо един до друг. Разгорещеният му поглед я прикова на място. Това беше изражението на неповторимия капитан Сен Клер, когато командваше „Република“ в открито море. Нямаше да се остави нищо да го победи. Нито враговете, нито бурята, нито взривяването на кораба.

Доминик бавно вдигна ръка. Тя не каза нищо, пристъпвайки напред, за да вплете пръсти в неговите. Може да се беше заклел, че няма да допусне да го победят, но тя чувстваше неспокойствието му. Да не би и той като нея да се тревожеше от това, че пак са се озовали на мястото, откъдето така усилено се мъчеха да избягат?

— Благодаря — каза тихо Доминик.

— Благодариш ми? За какво?

— Че стоиш сега до мене, скъпа. — Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, загледан в надгробните камъни, обветрени от неспиращия бриз. — Трябва човек да е по-храбър от мене, за да се изправи срещу това, което го чака сред тези каменни стени.

— Страхуваш се от гробовете ли?

— Страх ме е, че никога няма да си простя, че не предвидих катастрофата, която погуби хората ми. — Той въздъхна, отправяйки се към мястото, където чимовете бяха изровени и отместени. Отпусна се на едно коляно и потупа прясно разкопаната пръст. — Сега лежат в английска земя, без надгробен камък, без да ги оплаче друг, освен мене.

Абигейл отвори широко очи, отмествайки поглед от суровото му лице към пресните гробове. Прехапа устни и се запита дали хората на баща й също са погребани тук. Сърцето й се сви, когато си спомни за Куки и как й беше спасил живота, като я предупреди да се махне от кораба. В изминалите няколко дни не беше мислила за него, защото най-голямата й грижа беше да помогне на Доминик да стигне до Лондон и да не допусне той да я примами в прегръдките си.

— Откъде знаеше, че са тук? — прошепна тя.

Той обви ръка около рамото й, изправяйки се тежко на крака. Опря се на бастуна с посребрена дръжка и въздъхна.

— Къде другаде ще са? Селяните отнесоха труповете от брега. И ти си го видяла, макар че тогава нищо не ми каза.

— Не исках да те тревожа. — Тя потръпна. — Страхувах се, че морето ги е отвлякло.

— Не. Селяните са били така добри да ги донесат тук и да ги погребат както подобава. Естествено, те не са знаели откъде са тези трупове.

— А вие? — запита един дълбок глас зад гърбовете им.

Абигейл се обърна и видя пред себе си един висок мъж, огромен като самата черква. Дрехите и косата му бяха черни, открояваше се само бялата яка. Когато Доминик докосна ръката й над лакътя, на нея й се дощя да му каже, че няма нужда да я предупреждава да внимава какво ще говори. Тя просто не знаеше какво да каже.

— Ние какво? — запита Доминик и протегна към него другата си ръка. — Вие ли сте тукашният свещеник?

— Да. Аз съм отец Халок — каза мъжът, като стисна ръката на Доминик. — А вие знаете ли откъде са тези трупове?

— Това е екипажът на кораба, с който пътувахме — и Доминик погледна към Абигейл, после отново към свещеника. — Сигурно сме единствените оцелели от корабокрушението, когато корабът се взриви близо до брега, след като бурята ни отнесе далеч от курса.

— Беше ужасно — добави Абигейл, знаейки, че и тя трябва да каже нещо. — Както виждате, Доминик е ранен. Сега трябва да ходи с бастун, но и двамата се възстановяваме. — Към гърлото й се надигна истински, неподправен стон, когато отклони поглед към безименните гробове, питайки се в кой от тях е трупът на Куки. — Много сме ви благодарни за това, което сте направили тук, отец Халок.

— Да. — Доминик извади малка кесия от вътрешния си джоб и я пъхна в ръката на свещеника. — Моля ви, погрижете се хората, които са помогнали с погребението, да бъдат възнаградени заради труда си.

— Много сте великодушен, сър — изрече мъжът, явно смаян от постъпката му.

— Просто сме извънредно благодарни, че сме живи — отвърна Доминик, усмихвайки се на Абигейл.

Тя не можа да му върне усмивката. Откъде се беше взела у него тази кесия със звънтящи монети? Искаше да го запита, но не можеше пред свещеника.

— Бихте ли дошли с мене в жилището ми? — изрече отец Халок. — Почти е време за чай.

— Благодаря ви, но не можем — отвърна бързо Абигейл. Беше й много неудобно, защото не искаше Доминик да приеме поканата само с цел да събере повече сведения за крайбрежието. — Трябва незабавно да се върнем в Съдли Хол.

— Съдли Хол ли? — повтори смаяно свещеникът.

— Ние сме гости на лейди Съдли — поясни Доминик с нетрепваща усмивка.

— Да не би вие да сте джентълменът, който е избавил децата на лейди Съдли от онзи разбойник? — Той не даде на Доминик възможност да отговори и моментално продължи: — Дано да сте го убедили да върши другаде злодеянията си. Напоследък тук имаше доста кражби. Все дреболии. Някой и друг пай, две-три яйца. Явно разбойникът после е решил да прави по-големи удари.

Абигейл се надяваше широката периферия на бонето й да скрива червенината, която със сигурност знаеше, че е избила по бузите й. Когато Доминик я хвана за ръка и се сбогува със свещеника, тя беше сигурна, че изрича нещо, но след това не можа да си спомни нито една своя дума.

Когато Доминик я настани в каретата, тя седна и се загледа право напред. Не отмести поглед нито когато той седна до нея, нито когато затвори вратата и потупа по нея в знак, че кочияшът може да тръгва, за да ги откара в Съдли Хол.

Ръката му обгърна раменете й и я обърна към него.

— Взех парите на заем от лейди Съдли.

— О!

— За да платя за надгробни камъни. Не искам да останат без кръст над главата в тази земя, която ненавиждаха.

И той въздъхна, както там, при гробовете.

— Но ти каза на свещеника, че даваш парите…

— Реших, че ако ги разпределя между селяните, това ще облекчи съвестта ти след кратката ти кариера на крадла. — И той вдигна вежда към нея. — Нито моите хора, нито тези на баща ти ги е грижа, че нямат надгробни камъни над главите си.

Абигейл отвори уста да отговори, но успя само да изхълца. Зарови лице в жилетката, му. Сълзите, които не бе изплакала на гробищата, се стичаха по лицето й.

— Скъпа, не плачи — прошепна той до ухото й.

— Как да не плача? — отвърна тя също така тихо. — Куки ми спаси живота, а сега е мъртъв.

— Той не умря заради тебе, скъпа, а заради лоялността си към един човек, който не я заслужаваше.

Тя вдигна глава.

— Какво знаеш ти за баща ми или за Куки, или изобщо за нещо? Куки беше весел човек и ми беше приятел. Не беше авантюрист, тръгнал да търси богатства. — Гласът й трепна. — Тръгнал е с корабите още като момче, а това трябваше да бъде последното му плаване, преди да се оттегли, за да се ожени за любимата си, която винаги наричаше Бялата вдовица.

— Бил ти е по-скъп от баща ти, нали?

— Познавах Куки много по-добре. Татко винаги беше зает с управляването на кораба. — Тя се загледа в едно копче от жилетката на Доминик. — Куки намираше време да ме изслушва, независимо колко дребни бяха тревогите ми. Ще ми липсва, докато съм жива.

— Както и моите хора на мене. Бяха добри моряци. Лоялни като твоя Куки. Смели дори пред лицето на смъртта. — Пръстът му накара брадичката й да се повдигне. — Също като тебе, скъпа.

— Също като тебе, Доминик.

— Кой да предположи, че ще намерим нещо общо помежду си, когато толкова неща ни разделят?

Това, че можа да се усмихне, я смая.

— Не само това е общото помежду ни.

— Не, не само.

Той обгърна с длани лицето й и наклони главата й назад така, че бонето й падна.

Привлече я към себе си и устните им се сляха. Тя обхвана раменете му, копнеейки да почувства как ръцете му я обвиват, докато се отпуска в прегръдките му. Когато той отдели устни от нейните, тя леко изстена в знак на протест.

Доминик нямаше нужда от повече подканване и тя почувства вкуса на отчаяната му страст на устата му. Сърцето й запулсира с ритъма на желанието да стане част от него, да се стопи до него като восъчна свещ под горещото обедно слънце. Устата му докосваше косата й, бузите, устата, съживявайки всичко с магическия си допир. Тя потъна в изгарящата топлина на прегръдката му. Заравяйки пръсти в косата му, се отдаде на копнежа си да усеща възпламеняващия му допир.

Обгърна здраво гърба му и прошепна:

— Към края на седмицата ще сме в Лондон. А после можем да напуснем Англия.

— Може да не стане чак толкова бързо. — И той се засмя леко. — Трябва да пратя съобщение до „Песента“ и да уговоря място за среща. И после можем да заминем.

— Да заминем?

Абигейл се изтръгна от ръцете му, когато из тялото й се разля вълна от внезапен хлад.

— Нищо не се е променило, нали? Ти още си Доминик Сен Клер, пират и контрабандист, който се интересува само от собствения си кораб. Нямаше търпение да се върнеш към предишния си живот, за да убиваш съотечествениците ми.

— Казах ти, че моят кораб е животът ми.

— Колко лесно е да си усложняваш живота само с едно нещо, което никога няма да може да си поиска повече, отколкото решиш да му отпуснеш.

Той сграбчи раменете й и изръмжа:

— Знаеш, че не е вярно, скъпа. Ти ми усложни живота по много начини. — Езикът му проследи очертанията на устните й, преди тя да чуе шепота му до ухото си. — Можех да спра екипажа на баща ти да не извърши самоубийство, ако бях внимавал повече в битката, отколкото да се тревожа какво ще стане с тебе, ако бъдем победени.

— Съжалявам, че се намесих в живота ти — изрече Абигейл, откъсвайки се от него.

Нагласи отново бонето върху разрошената си коса и скръсти ръце в скута си.

— Скъпа.

Когато тя не отговори, Доминик посегна и леко обърна с пръст лицето й към себе си. Тя знаеше, че той вижда сълзите, изпълнили очите й, защото го видя да поклаща глава, преди да изрече:

— Може би ще е по-добре да се съсредоточим върху нещата, където нямаме нищо общо, вместо върху онези, където имаме.

— Да — отвърна тя, макар че се страхуваше, че той няма да чуе отговора под невъобразимо силното туптене на сърцето й.

— Врагове, които трябва да действат заедно, за да се спасят от общия враг — каза той, впил очи в нейните.

— Да.

— Врагове и другари.

— Да.

Доминик се обърна, за да погледне през прозорчето до себе си, и Абигейл стисна юмруци до болка. В думите му имаше смисъл. Тя знаеше, че трябва да стане точно така, както казваше той. Нищо не се беше променило, но защо мисълта й възприемаше думите му като врагове и любовници!