За честта на брата

16

— Питах се дали ще дойдете, Сен Клер. — Капитан Фицджералд се усмихна и погледна към дъщеря си. — Страхувах се, че няма да ви видя увиснал на бесилката.

— Татко! — изкрещя Абигейл. — Пусни го! Пусни ни! Моля те!

— Да ви пусна?

Фицджералд се навъси страшно, когато двамата мъже, държащи Абигейл за ръцете, се изсмяха. Вдигна ръка и я удари силно.

Тя се свлече на пода. Замаяна повече от неверие, отколкото от ужасната болка в главата, Абигейл чу нечий вик, после юмручен удар. Надигна се на колене и се опита да стане, хващайки се за облегалката на близкия стол.

Доминик нямаше да позволи да я наранят. Но не биваше да се опитва да прави нещо глупаво, като например да се помъчи да я защити. Трябваше да бяга. Веднага!

Сграбчи ръката на баща си и се изправи.

— Престани! — изкрещя, когато видя Доминик паднал на колене, с опрян в гърлото му нож.

— И ти си като майка си! — изсъска баща й. — Курва, която тръгва подир първия мъж, който й се усмихне. — Гласът му се извиси, изпълнен с ярост. — По-лоша си от нея, защото си позволила на това френско копеле да спи с тебе. Каква стойност имаш сега за мене?

— Каква стойност ли? Какво искаш да кажеш? — Тя залитна, но баща й не я подхвана и тя се строполи на стола. — Татко, ти си жив! И аз съм жива. Пусни Доминик и…

— Доминик, така ли?

И той отново вдигна ръка.

Тя отстъпи назад — никога не беше предполагала, че ще трябва да се плаши от баща си. И прошепна умолително:

— Татко, какво има?

Той само изгледа яростно Доминик. Самодоволна усмивка блесна жестоко на устните му. Изсмя се и ритна ужасно силно поваления си враг.

— Не! Престани! — изпищя Абигейл.

Хвърли се напред, но Мънро я задържа. Тя се помъчи да се отскубне, но не можеше. Той беше твърде силен за нея.

Доминик с мъка се надигна отново на колене. Когато Фицджералд се приготви пак да го ритне, той отскочи настрани с мълниеносната бързина, каквато Абигейл беше видяла у него при гръмотевичната буря. Хвана ботуша на баща й и рядко го изви.

Фицджералд падна на пода. В следващия миг юмрукът на Доминик смаза носа му.

— Това е за Абигейл — изрева Доминик. — А това е за…

Пред лицето му моментално изникна дулото на пистолет. Той вдигна бавно ръце, усмихвайки се, докато Фицджералд се надигаше с мъка от пода. Не каза нищо. Но изведнъж скочи и бутна настрана оръжието, когато Фицджералд се извърна рязко към Абигейл, вперила ужасения си поглед в тях.

— Да не си посмял пак да я удариш, Фицджералд!

— Тя е моя! Ще правя с нея каквото си искам.

— Само да…

Но преди Доминик да пристъпи към Абигейл, внезапна болка проряза челюстта му.

Едуардс се изсмя, виждайки го как рухва на пода. Прокара ръка по дръжката на пистолета си, който беше хванал за дулото, и го насочи към Абигейл. Тя се задърпа, за да се освободи от ръцете, които я стискаха здраво.

— Копелета! — изкрещя като в несвяст.

Баща й стисна лицето с две ръце.

— Какъв език! Помисли си само какво ще каже леля ти Уилма, ако разбере какви думи изрича нейната доведена дъщеря.

— Племенницата й, искаш да кажеш.

Нима ударът на Доминик беше замъглил ума на баща й? Не, този стряскащ блясък не бе напускал очите му още от момента, когато тя се бе събудила в тази къща, за да разбере, че баща й е в Лондон и че Мънро и Едуардс са част от екипажа на новия му кораб.

Фицджералд се изсмя.

— Исках да кажа доведената й дъщеря. Не ми казвай, че никога не си подозирала, че скъпият ти чичо е истинският ти баща.

— Защо да подозирам?

Тя се опита да мине покрай него, за да стигне до Доминик, но той се изправи пред нея, и й препречи пътя.

— Защото това е самата истина. Мислех, че само се е хвалел, че е спал с майка ти, преди да се ожени за Уилма.

Като разбра, че той няма да я пусне да се приближи до Доминик, Абигейл се отпусна на най-близкия стол.

— Да не искаш да кажеш, че чичо Джареб и мама са били любовници? Ако го е обичала, тогава…

— Мълчи! — Той отново я удари. Когато тя извика от болка, лицето му се изкриви в жестока усмивка. — И ти си курва като нея, но може би все още имаш стойност за мене.

— Стойност? Какво искаш да кажеш?

— Мълчи, докато се оправя с този френски пират.

— Не! Не го наранявай! — Тя скочи и мина край баща си… не, покрай чичо си. Мина покрай капитан Фицджералд и изтича към мястото, където беше паднал Доминик. Когато го видя, че още диша, коленичи до него и се опита да го свести.

— Назад! — извика и издърпа ножа, който знаеше, че Доминик е скрил под дрехата си.

— Пусни го! — заповяда капитан Фицджералд.

— Остави ни! Качи се на кораба си и замини оттук. Забрави, че си ни намерил. Тогава ме остави на Доминик. Сега няма да ти е трудно пак да го направиш.

Усмивката му беше като късче лед.

— Не ставай глупава. — Взе пистолета от Едуардс и го насочи право в главата на Доминик. — Пусни ножа, Абигейл, за да не излезе, че си се съпротивлявала без причина.

Тя загледа ужасена мъжа, който за пореден път показваше колко малко го е грижа за нея. Искаше да го накара да й отговори защо беше настоял тя да го придружи на това плаване, щом като толкова я ненавижда? Но щеше ли да промени решението, което беше взела, отплувайки от Ню Бедфорд? Ако не беше дошла на това плаване, никога нямаше да срещне Доминик.

Не можеше да остави капитан Фицджералд да го убие. Трябваше… Но мислите й изчезнаха в една рязка, отнасяща всичко болка.

Артър Фицджералд взе ножа, паднал на пода, когато Абигейл се отпусна безчувствена долу до Сен Клер. Изтри го и отправи мрачна усмивка към Мънро, който тъкмо оставяше на масата дървената подпорка за книги.

— Докарай каретата. Трябва да тръгваме.

— Капитане?

Той метна яростен поглед към Едуардс.

— Сега пък какво?

— Ами те? — Той махна към французина и Абигейл, чиято рокля се бе вдигнала почти до коленете. — Какво… искам да кажа, какво смятате да правите с тях?

— Вържи Сен Клер и го напъхай в сандъка на каретата. Отнеси се по-нежно с Абигейл. — Той се усмихна хладно, хвърляйки ножа на масата до подпорката за книги. — Мънро, знаеш какво да правиш.

— Да, капитане — отвърна мъжът с широка усмивка. Много добре знаеше какво има предвид капитанът за двамата си пленници.

Каретата изтрополи по алеята пред голямата къща. Издигната на един хълм над селцето Мористаун, от нея се виждаше като на длан цялата долина, както по времето, когато на това място се бе издигал феодалният замък, построен преди близо хиляда години. Големи прозорци бяха заменили тесните бойници, останките от крепостната стена бяха изчезнали, разрушени от отлитащите години.

Абигейл не бе хвърлила и един поглед към виещия се път, който по стръмнините се стесняваше почти колкото ширината на каретата. Не се интересуваше къде я отвеждат. Всичките й мисли бяха насочени към затвора, в който бяха отвели Доминик. Нямаше смисъл да пита капитан Фицджералд каква ще е съдбата му. Той мрачно и студено беше отказал да отговори на всички въпроси за Доминик или за „Република“, или за новия си кораб.

Но Абигейл не можеше да мисли за нищо друго. В селото под хълма бяха спрели до един мрачен и мръсен затвор. Дрънченето на оковите, които бяха сложили на ръцете и краката на Доминик още преди да напуснат Лондон, още отекваше в ушите й. Той сигурно цял се беше схванал, натъпкан в ужасния сандък отзад на каретата. Единственият й опит да говори с него не успя, защото капитан Фицджералд веднага й беше затиснал устата с ръка. Тя не можа да направи нищо друго, освен безпомощно да гледа как Доминик изчезва зад дебелите стени на затвора.

Думите, които капитан Фицджералд бе отправил към тъмничаря, не й даваха мира. „Пъхнете го в най-дълбоката дупка! Така ще разбере какъв ад очаква френските пирати, когато увиснат на бесилката.“ После триумфално се бе изсмял.

Абигейл се облегна на стената на каретата, за да се дръпне възможно най-далече от мъжа, когото бе смятала за свой баща. Никога вече нямаше да го помисли. Дори не искаше да го смята за свой чичо. Това беше само един звяр, изпълнен с омраза, жесток и отмъстителен… точно такъв, за какъвто толкова глупаво беше смятала и Доминик.

Каретата спря точно пред къщата. Почти половин миля имаше от портата на имението до входа, по чиито стъпала гостите стигаха до открита веранда. Градината тънеше в сънната си красота. Всичко беше спокойно, само не и кървящото й сърце.

Когато каретата спря, един лакей отвори вратичката. Отстъпи назад и намести пред стъпалото малко столче, за да могат гостите да слязат по-лесно. Поклони се и измърмори:

— Добре дошли, господине, госпожице.

Абигейл не погледна красивите цветя, растящи край верандата, докато против волята си подаваше ръка на капитан Фицджералд. Ако кажеше, че не иска да влиза тук с него, нямаше да спечели нищо, даже напротив. Заби поглед в земята, беше се уморила да гледа победоносното му изражение.

Капитан Фицджералд се изсмя.

— Защо си толкова мрачна, Абигейл?

— И разумът ти ли е толкова малко, колкото и състраданието? — изфуча тя, не желаейки да му покаже колко много я боли. — Какво съм ти направила, че толкова ме мразиш? Не умрях, когато „Република“ потъна, но това не е престъпление.

— Странно, че само ти и Сен Клер сте оцелели.

— Скочих от прозореца на каютата, преди твоите хора да взривят кораба. Доминик се опитваше да се бори с тях. Експлозията го изхвърли във водата. После морето го е отнесло до брега.

— И никой друг не е оцелял?

— Денди.

— Кой?

— Котето ми — отвърна тя с леден тон.

Капитанът изруга.

— Никой друг човек?

— Никой — тя потръпна, припомняйки си изхвърлените на пясъка тела.

— Откъде знаеш, че този пират не ги е избил всичките?

— В неговото състояние не можеше и бълха да убие. — Смехът й секна, когато осъзна, че истината я е издала.

— Предателка! — изръмжа той тихо и тя разбра, че не иска никой друг да чуе разговора им. — Хранех те и те обличах! И ти с какво ми се отплати? Върнала си живота на това копеле!

— Защо да съм лоялна към баща, който превозва оръжия за неприятелски държави?

— Не си ми дъщеря!

— Ти така каза.

— Не ставай нахална, момиче. — Той се приближи плътно към нея и продължи със същия тих шепот: — Трябваше да разбера, че ще станеш същата като нея.

— Какво искаш да кажеш?

Той сграбчи ръцете й.

— Майка ти беше курва. Красива курва. Казваше, че е влюбена в Джареб, но аз я исках… убедих я да се омъжи за мене.

Лицето на Абигейл пребледня. По зловещото му изражение тя разбра, че не е първата, пострадала от жестоката му ръка. Вероятно беше пребил майка й, за да я накара да стане негова съпруга и да не се омъжи за брат му.

Студеният му смях смрази кръвта в жилите й.

— Тя не спомена, че е бременна, преди да разменим брачните клетви. Искаше да ме напусне, след като Джареб се върне от пътуването си.

— Защо не я пусна?

— Защото беше моя! — изрева той. — Ти дори още сучеше, когато тя се опита да избяга при него. Погрижих се за нея, след като й казах, че ще отгледам копелето й. — Той се усмихна. — И трябва да се погрижа за тебе, дъще.

Абигейл отстъпи една крачка. Да не е луд? Не, капитан Фицджералд не беше луд. Натрапчивата ревност го караше да постъпва по този начин.

— Ти си се погрижил за майка ми?

Макар че не очакваше да чуе от него истината, усмивката му я предупреждаваше, че много му се иска да й я каже.

— Беше нещастен случай. Падна на кея. И си счупи врата. — Усмивката му стана нетърпима.

— О, небеса — ахна тя, осъзнавайки какво се таи зад тази зловеща усмивка. — Ти си я бутнал.

— Не ставай глупава, Абигейл. — Той я потупа по бузата. — Твърде рисковано щеше да бъде. Тя можеше и да не умре. — Хвана я за ръката и я поведе по стълбите. — Сега бъди добро момиче. Жалко ще бъде, ако историята се повтори.

Абигейл застана като вкопана на място, отказвайки да го последва доброволно, макар и с риск той да счупи и нейния врат.

— Къде ме водиш?

— Мислех, че ще се зарадваш да разбереш, че изпълнявам обещанието, което дадох на майка ти, преди да умре.

— Обещание да затриеш живота ми?

Капитанът отново се изсмя.

— Заклех се, че ще се погрижа за дъщеря й така, както заслужава.

Абигейл не му направи удоволствието да го запита отново какъв ужас е приготвил за нея. Не можеше да се тревожи за бъдещето си, щом знаеше, че той е направил така, че Доминик да бъде съден за пиратство. Защото знаеше каква ще е присъдата.

Смърт.

Не се и осмеляваше да мечтае, че ще оневинят Доминик. Само да си отвори устата, френският му акцент мигновено ще го обяви за виновен.

Капитан Фицджералд стисна силно ръката й, но тя отказа да го погледне. Той се беше облякъл в хубав костюм за предстоящото посещение, а тя все още носеше онази елегантна рокля, с която се беше появила на приема на семейство Съдли. Защо трябваше да влизат в тази къща, вместо да бягат от Англия сега, когато капитан Фицджералд беше започнал да си отмъщава на Доминик? Нямаше ни най-малка представа. Фицджералд не й беше казал, а тя не искаше да го запита, не искаше повече да му дава възможност да се гаври с нея.

Той я дръпна силно за ръката и тя тръгна след него. Не можеше да се бори с Фицджералд, когато сърцето й лежеше разбито на парчета в гърдите й. Сложи крак на първото стъпало.

— Внимавай къде вървиш! — скара й се той. — Леля ти не те ли е учила да се държиш като дама?

— Леля ми ме научи на много неща, но закъснелият ти интерес към моето образование ми изглежда доста смешен, татко. — Изрече обръщението като изпълнен с омраза епитет. — Разбира се, в този момент намирам целия ти интерес към мене за смешен.

— Мълчи! — Лицето му почервеня от ярост. — Ако не…

— Какво по-лошо можеш да ми направиш от това, което вече ми причини? — запита тя, спирайки по средата на дългото стълбище, обградено с гръцки колони. — Отдели ме от леля ми, която ме обича. Осъди майка ми и мене, макар че и двете искаме само да бъдем с мъжете, които обичаме. Аз нямам от какво да се срамувам. Аз не предавам страната си, като докарвам оръжия да ги продавам на англичаните.

— Нищо не знаеш ти.

— Знам това, което видях в трюмовете на „Република“. Мислиш ли, че няма да обърнат внимание на това, когато свидетелствам на процеса на Доминик?

— Няма да свидетелстваш.

— Няма ли?

— Няма. — И той се усмихна. — Погрижил съм се да бъдеш заета с други занимания.

Когато не чу от нея нито дума в отговор, той запита:

— Не искаш ли да знаеш с какви?

— Интересува ме само това, че накара да арестуват мъжа, когото обичам. С какво още можеш да ме нараниш?

Фицджералд присви очи.

— Ако не искаш да научиш отговора, което, уверявам те, ще бъде във вреда на Сен Клер, ела сега с мене.

Абигейл поиска да възрази, но се побоя, че всеки следващ неин протест ще го убеди да намери начин да поиска колкото може по-скорошен процес срещу Доминик. Подозираше, че е накарал да го арестуват, защото така можеше да има контрол над нея. Щеше да се възползва от страха й за Доминик, когато тя покаже признаци на неподчинение. Въздъхна примирено и разбра, че няма избор, освен да капитулира… за момента. Сигурно имаше нещо, което да може да направи. Нямаше да се предаде, докато не са пратили Доминик на бесилката.

Но защо баща й, американец, се движи така свободно из Англия и предава враговете си на английското правосъдие? Защо е докарал тук оръжия? Защо я беше оставил на „Република“, макар че не преставаше да повтаря колко ценна била за него?

Дъските на верандата изскърцаха под стъпките им. Вратата се отвори. Абигейл потръпна от внезапен прилив на страх. Някакви невидими, неуловими за обонянието изпарения се носеха от тази къща и я облепваха с противните си нишки.

— Добър ден, капитане, госпожице — каза икономът, който се появи от сенките в коридора. Сивата му коса беше пригладена силно назад и цветът й беше в тон с безупречно чистите му панталони. Над тях беше облякъл яркочервен жакет. — Мога ли да взема наметките ви?

Капитан Фицджералд хвърли наметалото си в ръцете на иконома. Обърна се към Абигейл, но тя се дръпна, за да избегне допира на ръцете му. Свали наметалото си и го подаде на служителя. Той го взе, докато тя оглеждаше преддверието, за да не срещне гневния поглед на капитан Фицджералд.

Забеляза витото стълбище с мраморни стъпала и лъщящите с лакировката си мебели, запълващи огромното пространство, което като че ли стигаше чак до дъното на къщата. Още по-фантастична от къщата на семейство Съдли в Лондон.

Една фигура помръдна в сянката. За разлика от грациозно движещия се иконом възпълният мъж почти се затъркаля към тях. Тя беше сигурна, че го е виждала някъде. Снощи на приема на семейство Съдли? Може би, но там се беше запознала с толкова много хора, че не успяваше да се сети как точно е името му…

— Най-накрая сте тук — каза той с глас, който сякаш излизаше от дълбоки бездни някъде в обемистото му тяло. Главата я заболя от този звук. — Артър, приятелю, толкова се радвам да ви видя жив и здрав след изпитанията на това пътуване.

— Беше предизвикателство, на което устоях — и капитан Фицджералд отправи сияйна усмивка към Абигейл, която тя се направи, че не е видяла.

— Чух, че сте загубили кораба и товара си в битка с френски пирати. Ужасно нещо, с такова нетърпение очаквахме да получим товара ви.

— Аз обаче успях да си върна най-ценния товар на „Република“. Дъщеря ми Абигейл. — Той се усмихна, когато тя го погледна така, сякаш е изгубил ума си. И я избута напред. — Абигейл, това е сър Харлан Морис. Мой добър приятел.

— Сър Харлан Морис?

Тя леко наведе глава, но не направи реверанс. Щом е приятел на капитан Фицджералд, значи беше човек, с когото трябваше да внимава. Доминик беше прав за предателството на Фицджералд, както беше излязъл прав и за толкова други неща. Овладя я паника. Още повече се оплиташе в мрежата на този ужасен човек. Трябваше да открие начин да му се изплъзне.

Сър Харлан се изсмя.

— Значи все пак е ваша дъщеря. Стори ми се, че е така, когато се запознахме вчера вечерта на приема у Съдли. Описахте ми я прекрасно, приятелю, ето защо бях напълно сигурен, когато пратих вашите хора да я вземат.

— Вие? — ахна Абигейл. — Вие сте пратили Мънро и Едуардс?

Вместо да й отговори, той подпря с пръст брадичката й и повдигна лицето й нагоре. Тя се опита да се дръпне, но сър Харлан стисна здраво лицето й в длани.

— Дори още по-хубава, отколкото я описахте, и червенокоса при това. Възхитително, Артър.

Нов пристъп на страх овладя Абигейл, когато чу доволното изсмиване на капитан Фицджералд. Този звук предвещаваше нещастие за нея.

Сър Харлан продължи:

— Елате в кабинета ми. Там можем да поговорим насаме. Предпочитам първата среща да не бъде пред много любопитни погледи.

Първата среща? Абигейл сви вежди. За какво говореше баронетът? Думите на капитан Фицджералд подсказваха, че двамата мъже са разговаряли често. А тя беше представена на сър Харлан едва снощи…

Когато влезе в кабинета, Абигейл видя, че той гледа към една много красива градина, но вратата към нея беше затворена. Богата дървена ламперия покриваше стените, почти губейки се под множеството картини. Някои от тях бяха портрети. Тя разпозна единия, на който беше сър Харлан като млад, и предположи, че жената до него е съпругата му. Малко момче стоеше до жената, която държеше бебе в скута си. Абигейл си спомни жлъчния коментар на Клариса по адрес на сина, за който сър Харлан търсел съпруга. Зачуди се за кое от двете момчета става дума.

Възхитителните мебели, изглежда, бяха дело на майсторска ръка. Стаята беше обзаведена луксозно, но Абигейл усещаше една хладина, която не беше долавяла никога дори в официалната приемна на леля Уилма, която се използваше само за сватби и погребения.

Когато сър Харлан й посочи един стол, тя се отпусна на него. Безсънието от предната нощ й се отразяваше зле, чувстваше, че самообладанието всеки момент може да й изневери и да я накара да се разплаче. Стисна силно облегалките на стола и заслуша как двамата мъже си говорят като стари приятели. Бяха се настанили срещу нея в две тежки дъбови кресла. Оглеждайки стаята, Абигейл се запита какъв ли ужас й е приготвил сега капитан Фицджералд.

Двама мълчаливи слуги влязоха с пълни подноси. Абигейл не каза нито дума, докато те поставяха бутилка бренди, кана с чай и чаени чаши на масичката до сър Харлан. Бренди? У лейди Съдли бяха поднасяли само чай и кейк. Когато сър Харлан погледна очаквателно към нея, тя стисна ръце в скута си. Нямаше да се прави, че й е приятно да бъде тук и да предложи да им сервира. Нямаше друга причина да не вярва на сър Харлан, освен тази, че беше приятел на капитан Фицджералд. Това напълно й стигаше.

Пълничкият мъж погледна към Фицджералд, но капитанът само сви рамене. Докато наливаше напитки в чашите, сър Харлан не преставаше да говори за хора и събития, за които Абигейл не беше и чувала. Видя как капитан Фицджералд кима и разбра, че това не е първото му посещение в Англия. Разбра и че тази му среща със сър Харлан не е първата, така че какво имаше предвид баронетът?

Взряна упорито в чашата си, Абигейл само искаше да може да се извини на Доминик. Той имаше право, като я предупреждаваше да се пази от капитан Фицджералд, но тя не се беше вслушала в думите му. Ужасно й се искаше да му се извини за глупавата си наивност.

— Колко ще останете? — запита сър Харлан, посягайки към парчето кейк с дебела глазура.

— Останалият ми товар…

Абигейл рязко вдигна глава.

— Товар? Още товар ли си докарал в Англия?

Капитан Фицджералд се засмя.

— Да не мислиш, че не съм правил нищо, откакто ми откраднаха „Република“? Французите не можаха да ме задържат, защото нямаха никакви доказателства, затова дойдох в Англия и уредих да си купя нов кораб. Сега разтоварват „Факел“ в лондонското пристанище. Трябва да свършат до края на седмицата. Когато го натоварят отново, ще отплавам за Америка. Маккормик иска да побързам. Трябва да му закарам товара най-късно до края на октомври.

Да замине за Америка? Само преди толкова кратко време това беше най-съкровеното й желание, но не можеше да замине сега, когато Доминик беше в затвора и го заплашваше смърт. Трябваше да убеди капитан Фицджералд да промени намерението си. Затова тя се насили да изрече с усмивка:

— Ще успееш, ако можеш да избегнеш френската блокада по-успешно, отколкото последния път.

Капитан Фицджералд изфуча и изръмжа полугласно някаква ругатня.

Сър Харлан сипа малко бренди в чая си.

— Разбира се, дъщеря ви ще остане тук, Артър, докато вие се занимавате с делата си в Лондон.

Абигейл се поизправи. Ако останеше тук, щеше да успее да намери някаква помощ, за да освободи Доминик.

Капитан Фицджералд отвърна, отправяйки многозначителен поглед към нея:

— Много мило от ваша страна. Не мислех, че сега бихте отворили вратите на дома си за нея. Смятах, че ще трябва да отведа дъщеря си и да я доведа обратно при следващото си пътуване.

— Глупости. Защо да я излагате на опасности? — Баронетът се засмя и коремът му се раздруса. — А и къде другаде ще е на толкова удобно място за пробите? Ще уредя шивачката да дойде тук. Колкото по-скоро привършат приготовленията, толкова по-скоро ще насрочим сватбата.

— Сватба ли? — ахна Абигейл.

Моментално си спомни коментарите на Клариса. „Дошъл е в Лондон да търси съпруга за ужасния си син.“

Студените сини очи на сър Харлан се спряха върху нея, но думите му бяха отправени към капитан Фицджералд:

— От въпроса й съдя, че не сте й споменали никакви подробности.

Пръстите й стиснаха конвулсивно чашата, докато Фицджералд изричаше:

— Трудно щеше да й бъде да запази в тайна такава новина, затова сметнах, че ще трябва да изчакам, докато стигнем в Морис Парк.

— Значи тя не знае нищо?

— Нищо!

Абигейл не можа да понесе да я изключват от разговора.

— За какво говорите? Чия сватба?

— Ами твоята, скъпа дъще.

Тя скочи на крака. Когато понечи да мине покрай него, капитан Фицджералд така силно я стисна за китката, че тя се сви от болка.

Той се изправи, изричайки властно:

— Успокой се, Абигейл. В края на краищата, нали не искаш да изглеждаш като бостанско плашило, когато се срещнеш с бъдещия си съпруг.

— Ти си луд! — извика тя. — Ако мислиш, че ще се омъжа за някого, когото ти избереш, особено за неговия ужасен син…

— Ужасен ли? — изправи се на крака туловището на сър Харлан.

— Това чух в Лондон. Няма да се оженя за него.

— Тихо! — Капитан Фицджералд я бутна обратно на стола й. Отправи й свиреп поглед и продължи: — Както разбирате, сър Харлан, налага се тя да бъде третирана строго. Но трябва да свикнете с това.

Странна тъга пропълзя по кръглото лице на възрастния мъж, но почти веднага изчезна.

— Да, свикнал съм с подобно нещо. Може би силната й воля ще даде по-добри резултати при Клайв, а не както с последното момиче, което… Няма значение.

— Клайв? — прошепна тя, страхувайки се да чуе отговора на въпроса си. — Клайв е вашият син?

— Да.

Сър Харлан отново взе чашата с чай, сякаш нищо не се беше случило.

— Ако мислите, че ще се омъжа за англичанин…

Капитан Фицджералд изсъска:

— Нищо не знаеш, момиче. Мълчи. Не желаем да те слушаме.

Тя стана и вирна предизвикателно брадичка.

— Но ще ме слушате. Дори да ми бяхте баща, капитане, никога нямаше да се омъжа за човек, когото вие изберете.

Сър Харлан се изправи. На кръглото му лице се изписа смущение.

— Тя не е ваша дъщеря? Тогава коя е? — Той свъси вежди. — Да не се опитвате да ми пробутате някаква измамница?

— Абигейл е моя дъщеря. — Капитан Фицджералд хвана ръката й и я разтърси със странна усмивка на тънките си устни. — Дете на невярната ми съпруга, но официално мое. Възпитана е от брат ми и твърде пуританската му съпруга, така че не е усвоила развратните навици на майка си.

— Къде е майка й?

— Мъртва е.

Сър Харлан се усмихна.

— Много добре.

Абигейл, извън себе си, избълва френската ругатня, която толкова често беше чувала от Доминик. Не знаеше какво точно означава, но заподозря, че сър Харлан знае, като видя как почервенява лицето му. Как смее да се радва, че майка й е умряла, защото не е могла да обикне мъжа, който я е взел насила! Задърпа ръката си, за да я изтръгне от тази на Фицджералд.

Яростта й го накара да се усмихне. Той я бутна обратно на стола. Разтривайки натъртеното, Абигейл се накани отново да стане. Когато Фицджералд вдигна ръка, сър Харлан го възпря.

— Не я удряйте, Артър — заповяда той.

— Какво значение имат няколко синини, ако ще я научат да се подчинява? — запита капитан Фицджералд.

— Не искам да му давам никакви идеи.

— На кого? — прошепна тя.

И двамата не й обърнаха внимание, продължавайки да спорят.

— Сър Харлан — намеси се тя, не можейки да понесе нито миг повече препирнята им, — какво му е на сина ви, че не може да си намери съпруга?

Яростта изля тъмен пурпур върху лицето на баронета. Когато се обърна към нея, тя се сви на стола си. Ръката му се сви в юмрук и се издигна над главата й. Абигейл трепна, защото знаеше, че няма кой да го спре.

Чу се почукване и сър Харлан замръзна. Грабна бутилката с бренди и си наля в една празна чаша. Изгълта я на един дъх. Усмивката се върна на лицето му, той махна с ръка и каза:

— Отвори, Абигейл.

Тя се изправи с намерението да му каже, че не изпълнява заповеди на английски баронети. Но осъзна, че ако сега се възпротиви, той ще я пребие. Виждаше заплахата в очите му. Трябваше да се подчинява, докато не намери начин да се измъкне от тази къща. После щеше да потърси съюзници за Доминик. Дали е имал възможност да предупреди приятелите си, преди да бъде примамен със съобщението от капитан Фицджералд?

Колкото повече се приближаваше към вратата, толкова по-силно ставаше настоятелното чукане. Тя отвори и отстъпи назад с изплашен вик. Очите й се втренчиха, широко отворени, в ужасното същество, излязло сякаш от най-лошия й кошмар.

Мъжът, застанал на прага, беше висок колкото Доминик, но два пъти по-широк. Руса коса, немита и мазна, висеше на кичури върху лицето му, чернеещо се под небръснатата от много дни брада. Той се приближи към нея — прегърбен, с влачеща се походка, сякаш му струваше много усилия да придвижва краката си. Полюляваше безволево отпуснати ръце покрай тялото си. От него излизаше някакъв остър звук, който се забиваше като свредел в ушите й. Абигейл с все по-нарастващ ужас разбра, че той си тананика.

— Сър Харлан? — извика тя, без да се обръща.

Не смееше да направи някакво движение, защото не беше сигурна как ще реагира това страшно създание. Забеляза двама едри мъже зад него и се запита те пък какво ли правят тук.

— Хубаво. — Русият мъж спря да тананика и посегна да докосне косата й. — Хубаво.

— Върви си — прошепна тя. Понечи да избяга, но един стол й препречваше пътя. Така ли искаше капитан Фицджералд да сломи волята й? Трябваше да се унижи и да моли за помощ, за да избяга от този звяр. — Помогнете ми. Не ме оставяйте с него! Моля ви!

Капитан Фицджералд сложи ръка на рамото й, задържайки я между себе си и огромния мъж.

— Внимавай какво говориш, дъще. Обиждаш Клайв Морис, твоя годеник.

— Годеник? Искаш да се омъжа за него? — Тя се вгледа потресена в безволево увисналата челюст на мъжа и в лишените му от разумен израз очи.

Когато направи крачка встрани, огромните му лапи я сграбчиха. Тежката му ръка потупа косата й, сякаш тя беше някакво домашно котенце. Мъжът не преставаше да повтаря едно и също:

— Хубаво.

Абигейл в ужас метна умолителен поглед към двамата здравеняци зад гърба му. Никой от тях не направи никакво движение, гледаха я с израз, който, колкото и да не й се искаше да повярва, като че ли издаваше, че се забавляват. Трябваше сама да се спасява. Когато се опита да се дръпне, Клайв я стисна здраво. Пръстите му се спуснаха от косата към панделките на корсажа й. Тя извика отвратена.

На лицето му внезапно се изписа такава ярост, каквато никога преди не беше виждала. Чу предупредителен вик, но юмрукът на Клайв вече се стоварваше върху бузата й. Тя се строполи на пода.

Захлипа, без да обръща внимание на ставащото наоколо. Скри лице в ръцете си и започна да излива мъката си. Плачеше за себе си и за Доминик, и за любовта, която им отказваха тези двама мъже, които нямаха никаква представа какво е любов.

Вратата се затвори. Рязката заповед на сър Харлан я накара да вдигне очи към суровата му физиономия. Той протегна ръка.

— Стани, Абигейл.

Като знаеше, че няма на кого да разчита за помощ, тя нерешително хвана ръката му и му позволи да й помогне да се изправи. Огледа се със страх, но чудовището вече го нямаше.

Изстена, когато сър Харлан стисна лицето й с две ръце. Устните му бяха гневно стиснати, но тя не знаеше дали гневът му е насочен към нея или към сина му. Той запита, поглеждайки към капитан Фицджералд:

— Винаги ли толкова лесно посинява?

— Не знам. — Капитанът си наля бренди, но не предложи на Абигейл, а според нея една глътка от златистата му топлина щеше да я успокои. — Не съм прекарвал много време с нея, за да знам.

— Така ли е, Абигейл?

Тя се измъкна от месестите ръце на сър Харлан. Отиде към подноса с чай, натопи една салфетка в горещата вода и я притисна към нараненото място под лявата си скула.

— Страхувам се, че много лесно посинявам, сър Харлан. Понеже съм червенокоса.

Баронетът изруга ядосано.

— Как може синът ми да се ожени за жена с насинено око? Какво ще каже доброто общество?

— Малко оризова пудра ще го прикрие, освен това тя ще е с воал — отбеляза капитан Фицджералд, изпразвайки чашата си. — Не се тревожи за това, Харлан.

— Няма да се омъжа за това… това същество! — извика Абигейл.

— Напротив, ще се омъжиш. — Сър Харлан си беше възвърнал самообладанието и се усмихваше. — Никога не бива да показваш пред Клайв друго, освен послушание. Трябва да се отнасяш с уважение към него. Не бъди като другата.

— Коя друга?

— Предишната годеница на Клайв. За нещастие й се случи инцидент преди сватбата.

— Инцидент? Какъв?

— Счупи си врата. Ужасно нещастие, не мислиш ли?

— Това ли е направил с нея? — Тя погледна към капитан Фицджералд и забеляза, че на лицето му се е изписал забележително блажен израз. Никога не би си признал, че се е отървал от съпругата си по същия начин. — Ако тя е била убита, тогава…

Сър Харлан насочи пръст право в лицето й.

— Беше инцидент, Абигейл. Да се предполага, че е било другояче, ще предизвика ненужни усложнения. Съдействай ни, иначе ще разбереш, че и за тебе може да стане доста неудобно тук. Ясен ли съм?

— Да, напълно.

Той се обърна и дръпна шнура на звънеца.

— Мисля, че ще е най-добре сега да се оттеглиш, Абигейл. Ще се присъединиш към нас за вечеря.

— По-скоро не — и тя докосна бузата си.

— Синът ми не вечеря с нас. Храни се в собствения си апартамент. Предлагам да дойдеш на вечеря с нас, скъпа, вместо да вечеряш с него. Откакто Клайв видя красотата ти, мисля, че ще е разумно да ограничим срещите ви. — Той се прокашля. — Понякога младите мъже може да полудеят от копнеж по бъдещата си съпруга преди сватбата.

— Няма нужда да бъдете деликатен с мене, сър Харлан — усмихна се Абигейл. Точно тази увертюра беше очаквала. — Може би капитан Фицджералд е пропуснал да ви спомене, че вече не съм девица. Знам какви са желанията на мъжете.

Както се беше надявала, сър Харлан почервеня и се нахвърли върху капитан Фицджералд:

— Артър, нищо не си ми казал за това! — Мечтата й да се измъкне угасна, когато той продължи: — Кога? Има ли възможност да е бременна?

Капитан Фицджералд подръпна нервно яката си.

— Възможно е. Тя и онзи французин, който е в твоя затвор, са пропътували дотук през Англия от мястото, където е катастрофирала „Република“.

— И ти си била любовница на този французин? — запита баронетът с мрачна физиономия.

Тя скръсти ръце пред себе си и му отправи най-студената си усмивка.

— Капитан Доминик Сен Клер е много очарователен французин, сър Харлан.

Дебелият мъж изсумтя.

— Това ще създаде проблеми. Детето трябва да е от Клайв. Не бива да има никакво съмнение. Жалко ще бъде, ако не го оженим за дъщеря ти. Не само че той я намира привлекателна, но у нея има качества, които бих искал да видя у внуците си. — Вдигна рамене. — Ще разберем след няколко седмици. Сватбата може да се отложи дотогава.

Абигейл скри усмивката си. Много неща можеше да се случат за няколко седмици. Само преди няколко седмици тя пътуваше на „Република“, смятайки, че плават към Карибите. Оттогава беше преживяла катастрофи и се беше докоснала до екстаза. Със сигурност за също толкова време щеше да намери средство, за да спаси и себе си, и Доминик от съдбата, която им готвеха.