За честта на брата

3

Гръмотевицата заглуши воя на вятъра в такелажа. Корабът подскачаше като полудял. Светкавици танцуваха в небето, заплашвайки всеки момент да ударят мачтата. Дъждът барабанеше по прозореца.

Всяка гръмотевица караше Абигейл да потръпва. Наведе се да вземе възглавницата, която беше паднала на пода. Стисна я и се сви в леглото, когато корабът отново подскочи. Потрепери под вълнения си шал. Ако капитан Сен Клер не беше капитанът, какъвто се хвалеше, че е, щяха да потънат.

Тя коленичи и погледна през прозореца. Въпреки ранния следобеден час небето беше черно. Тя притисна със стон челото си към възглавницата, когато една светкавица се блъсна във водата. Знаеше, че е глупаво да се плаши от бурите. Когато беше дете, леля й прогонваше страха, като я вземаше на ръце и й пееше приспивни песни, докато бурята отминеше. Сега беше сама. Някой глас — чийто и да е глас — би могъл да заглуши воя, долитащ отвън. Когато чу вратата на каюткомпанията да се отваря, тя скочи. Необходима й беше цялата сила на волята, за да не се хвърли в ръцете на капитан Сен Клер.

Той я дари само с един разсеян поглед, нахлувайки в каютата на баща й. Абигейл го последва и когато отново ахна при следващата гръмотевица, капитанът погледна към нея.

— Надявам се посивялата ви физиономия да не е сигнал, че ви хваща морска болест, когато морето се поразвълнува — каза той.

— Не, никаква морска болест. Заради бурята е.

Ровейки сред картите, той се обърна.

— Плашите се от гръмове и светкавици? — Усмихна се, преди да пресече каюткомпанията. И подхвърли през рамо: — Да се надяваме, че ще ни се размине само с тази шумотевица. Но ако ни хване окото на бурята, ще има вече от какво да се тревожим.

Дъждът заблъска по вратата, която той затвори след себе си. Тя се сви край масата и седя там, докато лампата, окачена на една кука, замига и угасна.

Вратата се отвори с трясък. В каюткомпанията нахлу, един мъж.

— Тук ли е капитанът? — извика той.

— Не.

Тя преглътна с усилие, когато го разпозна. Журдан! Той се ухили зловещо, тръгвайки към нея. Вятърът виеше зад отворената врата, но сърцето й бумтеше по-силно от него.

— Капитан Сен Клер е горе на палубата — каза тя, отстъпвайки назад към каютата си. — Ако съобщението ви е спешно…

— Съобщението може да почака. — Гласът му беше дрезгав от похот. — Длъжница си ми заради мъмренето, което получих от капитан Сен Клер.

— Мъмрене ли?

— Заради лъжите, които си му наговорила. — Стисна я за ръката. Когато тя изпищя, той се усмихна. — Викай колкото си искаш, жено. Никой няма да те чуе, само аз.

Абигейл грабна една бутилка вино от шкафа и я стовари по главата му. Той падна на едно коляно, но посегна към полата й.

Тя се спусна към вратата на каютата си. Журдан се изправи, олюлявайки се, и й препречи пътя. Тя се втурна на другата страна, борейки се с пода, който се извиваше като жив под краката й. Той я последва. Тя блъсна пейката към него. Французинът тупна на пода. Ужасната му гримаса накара сърцето й да примре от страх. Той се хвърли към нея.

Абигейл политна с вик към отворената врата зад гърба й. Вятърът замота полите й и дивият му вой засвири из въжетата. Солени пръски опариха лицето й. Тя вдигна ръка да прикрие устата и носа си, вкопчена с всички сили във вратата.

Журдан посегна към нея. Тя се опита да го отблъсне. Извика, когато политна и падна на палубата. Висока вълна се стовари върху нея. Мъчейки се да се изправи, тя се плъзна по мократа палуба, която се виеше и разтягаше също като Денди. Корабът пропадна в дълбока дупка. Тя се вкопчи в парапета. Очите й се разшириха, когато видя как отсрещният парапет потъва под водата. Метна поглед през рамо и се взря с ужас в черната планина, която всеки миг щеше да се срути върху „Република“.

Клекна и притисна лице към парапета, когато водата се стовари върху й. Тогава корабът се изправи. Щеше ли капитан Сен Клер да преведе „Република“ през този ад? Трябваше на всяка цена да стигне долу, преди да бъде пометена.

Прикрила лице с шала си, Абигейл изтича към най-близкия люк. Ритна капака, но не можа да го отвори. Трябваше да се върне. Ако Журдан още е там… Водата я обля и я накара да се отпусне на колене. Трябваше да се върне.

Направи една крачка и извика, изгубвайки равновесие. Вълните я сграбчиха със сивите си лапи. Ако водата я отнесе през борда, никога няма да я намерят.

Надигна се и се хвърли към мачтата. Вятърът подмяташе едно въже. Абигейл се опита да го хване, но то й се изплъзна. Притисна лице към мачтата, когато една вълна се разби над кораба. Викът й се изгуби в рева на водата. Стисна мачтата с все сила. Когато водата се оттече през шпигатите, тя се опита да си поеме дъх.

Една силна ръка я подхвана. Тя се задъха, когато вятърът блъсна нея и спасителя й към мачтата. Отваряйки очи, които пареха от солта и вятъра, Абигейл се взря в суровото лице на капитан Сен Клер. Гърдите му бяха твърди и яки като мачтата. Желязната му ръка обгръщаше талията й. Разкъсаната риза се вееше около раменете му. Тя премигна, когато платът я шибна през лицето.

Устните му се движеха, но бурята поглъщаше думите му.

Абигейл извика:

— Не ви чувам!

Той наведе глава. Тя се притисна към него. Устата му докосна нейната. Тя се дръпна и го загледа смаяно. Корабът подскочи и той я отпусна.

— Капитане… Доминик! — извика тя. — Не…

Той отново я обгърна през талията. Хванал се с една ръка за мачтата, успя да запази равновесие на люлеещата се палуба.

— Решавайте, скъпа. Ще останете ли в ръцете ми или не?

Не дочака отговора й. Извика нещо към останалите моряци, а после я дръпна от мачтата. Тя щеше да падне, ако силните му ръце не я бяха тикнали в каюткомпанията.

Абигейл се облегна на масата и загълта едри глътки въздух. Вратата се затвори и свистенето на вятъра поутихна.

Едни ръце погалиха раменете й. Тя затвори очи, оставяйки насладата от докосването на Доминик да я погълне. Когато той отмести настрани мократа й коса, устата му леко докосна книжната кожа под ухото й. Тръпката, преминала през нея, я изкара да се облегне на гърдите му.

Той полека обърна лицето й към себе си. Тъмният му поглед я обгърна, стопявайки съпротивата й. Той я искаше. Тя виждате това в очите му, усещаше го в цялото му силно тяло, когато люлеенето на палубата ги притискаше един към друг. Устата му се доближи до нейната, но той внезапно изруга и я пусна.

Тя учудено го загледа как се отдалечава към вратата. Беше сметнала, че… нима не беше искал…

— Чакайте ме тук, скъпа — усмихна се той. — Очаквам наградата, която ми дължите, заради това, че ви спасих.

— Награда?

Съжаление сниши гласа му.

— Нещо, за което ще говорим по-късно, защото сега трябва да вървя. Имат нужда от мене на палубата. Когато бурята мине — допълни той рязко, — можете да обясните защо решихте да се разхождате по палубата точно сега.

Абигейл потръпна. Как можеше да бъде толкова глупава? Беше избягала от Журдан само за да стане плячка на съблазняващия чар на Доминик. Можеше да си представи как двамата се смеят на глупостта й.

Доминик Сен Клер беше неин враг. Нещо по-лошо, носеше венчален пръстен на лявата си ръка. Но тя въпреки това копнееше той пак да я прегърне, да почувства устата му върху своята, както в мига, когато телата им се бореха с огъня на страстта, която ги пронизваше. Трябваше да забрави тази наслада, в противен случай това отново щеше да я предаде.

Абигейл се прозя и прибра непокорната си коса. Отвори вратата и влезе в осветената от слънцето каюткомпания. Повечето чаши се бяха счупили по време на бурята, но тя намери една здрава и си наля малко от силното кафе.

Вратата към палубата се отвори. Доминик каза на някого, когото тя не виждаше:

— Ще се съберем тук.

Абигейл се обърна, за да си влезе в каютата, когато половин дузина мъже го последваха в каюткомпанията. Доминик я хвана за ръката.

— Останете, скъпа.

— Не съм подходящо облечена.

И тя закопча най-горното копче на корсажа си.

— Не ме интересува дали сте гола или не. Останете тук и не говорете нищо.

Той взе чашата й и я сложи на масата.

Абигейл не беше сигурна дали да се обиди или да се ядоса, когато Доминик седна до масата и отпи от нейното кафе. Кимна и един от мъжете, който седеше най-близо до вратата, я отвори. Тя стисна с две ръце корсажа си, когато вътре влезе Журдан. Първият помощник я изгледа намръщено. Какво ставаше тук?

Доминик заговори на френски. Първият помощник понечи да отговори, но той го сряза. И му изсъска нещо. Този път Журдан каза:

— Да, капитан Сен Клер.

Доминик му зададе още няколко светкавични въпроса, но по загорялото му лице не можеше да се разбере за какво става дума.

Първият помощник изфуча и пристъпи към нея. Резкият глас на Доминик го накара да замръзне. После Журдан изхвърча навън.

Доминик стана и опря ръце на масата. Каза нещо и отпрати останалите. Махна на Абигейл да се приближи към масата.

— Какво стана? — запита тя.

— Освободих Журдан от поста първи помощник.

— Защо?

Смехът му бе по-скоро гневен.

— Знаете защо. Макар да мислите, че съм глупак, Абигейл, след като мина бурята, ми стана съвсем ясно, че пътешествието ви по палубата съвпадна с момента, когато Журдан трябваше да ми докладва.

— Значи знаете какво се опита да направи?

— Само това, което беше склонен да си признае, но и то беше достатъчно. — Дръпна единия фуркет от косата й и го пусна на масата. Тя ахна и той направи същото и с другия. Косата й се спусна по раменете и върху ръката му, когато той я привлече към себе си. — Заповедите ми са ясни. Също като „Република“, и вие сте моя.

— Не съм…

Вратата се открехна и той преглътна една ругатня. Даде заповедите си на заместника на Журдан и щом вратата отново се затвори, поде:

— Ще видите, че Норман е достатъчно умен, за да не ви се натрапва.

— Надявам се — прошепна тя.

— Би трябвало да затворя Журдан в трюма на сух хляб и вода. — Той седна. — Но не мога, защото нямаме вода.

— Нямаме вода ли?

— Които бъчви с вода не са пробити, изпопадаха в морето.

— Имаме ром.

— И той пропадна, остана само една бъчонка.

— Виното…

— Всички бутилки са изпочупени.

— О — прошепна тя, не знаейки какво друго да каже, докато се взираше в счупените чаши в шкафа.

— Само едно „о“? Били сте достатъчно време в открито море, за да знаете колко безнадеждно е положението ни. — Той се наведе към нея. — Дори още по-отчаяно, защото това не беше инцидент. Някой от екипажа на баща ви е избил капаците на бъчвите. И люлеенето на кораба ги обърна. Не е останала и капка, само половин бъчва ром в трюма. Няма да стигне до Франция, дори ако я разпределим на порции. Извън курса, насред английски води, както се оказа…

Когато тя издаде лек уплашен вик, Доминик я привлече и я накара да седне до него. Прокара ръка през свободно падащата й коса. Тя ухаеше сладко, като лятна поляна, нежният й дъх галеше кожата му. Само да можеше да намери един миг да я положи на леглото й, защото дишането й ставаше все по-ускорено…

— Изгубихме ли се? — запита тя.

— Звездите ми казват, че бурята ни е отвяла на север. — Той се усмихна. — Не сме се изгубили. Само се отклонихме от курса.

— Но нямаме вода! — тя понечи да се дръпне, но той я задържа. — Трябва да се съсредоточите върху проблемите ни, капитане.

— Вие сте моят проблем, скъпа. Мисля за вас, когато би трябвало да мисля как да накажа виновните за това престъпление. — Прокара пръст по горното копче на корсажа й и измърмори: — Гориш като пламък, когато те държа в ръцете си.

— Мисля, че грешите. — Тя стана и взе котето, държейки го като щит пред себе си. — Смятайте целувките като награда, задето ми спасихте живота. Нищо повече.

— Тук обаче вие грешите. — Той взе животинчето от ръцете й и го пусна на пода. — Скъпа, свикнах вече да ме лъжете. Трябва ли да свикна да лъжете и себе си?

Очите й блеснаха яростно.

— Свикнали сте да получавате каквото искате, нали, капитане?

— Винаги.

— Ако не с чар, тогава с принуда.

Той се усмихна.

— Точно така.

— Ако не с принуда, тогава със сила.

— Ако е необходимо — той докосна с устни бузата й.

Тя промърмори с неуверен глас:

— Никак не ми се иска да ви лишавам от илюзиите ви, капитане, но най-накрая срещнахте някого, когото не можете да имате нито с чар, нито с принуда.

— Да не искате да кажете, че не трябва да си губя времето с първите две? Да разбирам ли, че предпочитате направо да премина към силата? — Той се засмя. — Уверявам ви, скъпа, няма да стане нужда да прибягвам към сила. Вече показахте, че няма да има нужда.

— Капитане… — почти издъхна тя, когато той се наведе и прокара език по долната й устна.

— Името ми е Доминик, скъпа — прошепна той. — Веднъж вече го изрекохте.

— Това беше грешка.

— Така ли? Не мисля.

Ръцете му се стегнаха около нея, всеки мускул в тялото му се напрегна. Тя беше точно това, от което имаше нужда, балсам за един мъж, жадуващ да се насити.

Изруга. Жажда! Наблизо имаше сладка вода, но беше английска. Да слязат на брега означаваше всички на борда да рискуват бесилката — и французи, и американци. Предателство дебнеше в целия кораб. И тя можеше да е част от това. Какъв по-добър начин да го разсейва — да се прави, че се колебае, а после да се предаде? Може би тя имаше право. Това беше грешка.

— Стойте тук — заповяда той.

— Капитане…

— Стойте тук, иначе ще пожелаете да ме бяхте послушали.

Вратата се хлопна зад гърба му. Нищо не можеше да разсее напрежението му. Само Абигейл Фицджералд в леглото му можеше да стори това, но сега трябваше да мисли за положението с водата и да се справи с тази отговорност. По дяволите!

Щяха да напълнят вода. После щеше да насочи вниманието си към нея, докато не засити жаждата си.