За честта на брата

21

Абигейл внимателно извади кутията от сейфа, като внимаваше да не удари пръстена на Доминик, който носеше върху подложка от няколко слоя плат, за да не се изплъзне. Погледна към вратата на кабинета и видя Теси да я наблюдава, хванала дръжката на вратата. Никой нямаше да влезе, без Теси да го чуе. Не биваше да разберат, че тя е тук. Ако сър Харлан дойдеше сега, Абигейл не беше сигурна дали желанието му да се сдобие с внук щеше да надделее над гнева му, породен от опита й да го ограби.

Ако искаше да помогне на Доминик, нямаше избор. Вчерашното й посещение в затвора беше изчерпало и последните пари на Теси. Помощта в Лондон щеше да струва дори още по-скъпо, така че Абигейл трябваше да намери начин да плати за нея. Решението беше просто. Сър Харлан беше заключил бижутата тук, където не можеха да помогнат на никого.

Сега те щяха да се превърнат в начин да се подкупи пратеник, който да отнесе съобщението на Доминик до неговия кораб. Тя се надяваше, че ако даде някое от тях на мъжа по прякор Червения в кръчмата „Медната риба“, той ще го приеме в замяна на услугата да отнесе писмото до „Песента на морето“.

Въпреки че знаеше, че не трябва да издава и звук, Абигейл ахна, когато вдигна капака на облечената с кадифе кутия. Пръстите й затрепериха, докато изваждаше отвътре изумрудената огърлица. Теси, застанала до вратата, притисна ръка към устата си, за да възпре възхитеното си изхълцване.

Абигейл понечи да я остави в кутията. Беше толкова красива с камъните, блестящи като котешки очи сред перлите и сложните златни шарки.

— Госпожице Абигейл — повика я тихо Теси, — какво правите?

— Твърде красива е, за да я открадна.

Камериерката нахлу в стаята с присвити от гняв очи.

— Да не сте полудели? Той смята да открадне живота ви от вас. Вашия живот и живота на мъжа, когото обичате. Какво може да бъде по-прекрасно от живота, който можете да споделите с капитан Сен Клер?

Пръстите на Абигейл така силно стиснаха огърлицата, че камъните се врязаха в дланта й.

— Права си.

— Тогава недейте да изпитвате вина, че ще вземете това единствено нещо от него, преди той да е взел всичко от вас. — Очите на Теси се изпълниха със сълзи. — Надявам се това да е най-красивото нещо тук, защото той открадна най-хубавото нещо от живота ми, когато не направи нищо, след като синът му уби сестра ми.

Абигейл заобиколи бюрото и прегърна прислужницата.

— Благодаря ти за всичко, с което ми помагаш.

— Само изпълнете плановете си и така ще ми се отплатите.

— Ще дойдеш ли в Лондон с мене?

Теси отвори широко очи.

— Искате да ида там с вас?

— Да. — Абигейл пъхна огърлицата в чантичката си и хвана Теси за ръката. — Ще имам нужда от всички съюзници, които мога да намеря. Не знам дали лейди Съдли все още ще е склонна да ми помогне, когато й кажа истината.

— Че корабът на капитан Сен Клер е бил част от френската блокада?

Абигейл кимна, затваряйки кутията, и отиде да я остави на мястото й в сейфа.

— Мога само да се надявам, че благодарността, задето спасихме децата й, ще я накара да ни помогне.

Макар че й се искаше да сложи кутията под всички други кутии и документи в сейфа, не желаеше никой да заподозре, че нещо е било пипано. Сложи ключа обратно в чекмеджето и провери дали всичко изглежда както преди.

Теси последва мълчаливо Абигейл, когато тя излезе от кабинета и тръгна по коридора. Макар че прислужницата вървеше зад гърба й, тя въпреки това усещаше напрежението у нея. Искаше да й каже да не се преструва на спокойна, но как можеше да иска това от нея, когато и самата тя се мъчеше да изглежда така, сякаш нищо не се е случило? На всяка крачка се бореше с желанието си да се понесе вихрено нагоре по стълбите.

Щом стигна в стаите си, Абигейл се отпусна на най-близкия стол и впери поглед в чантичката на скута си. Теси позвъни да донесат чай.

— Две чаши — нареди Абигейл.

— Две ли?

— Изглеждаш толкова напрегната, колкото и аз — успя да се усмихне Абигейл. — Може би трябваше да поръчаме и малко от брендито на сър Харлан.

— По-добре ще е, ако се заема с някаква работа — потри ръце Теси. — Ще довърша опаковането на багажа ви.

Абигейл извади огърлицата.

— Скрий я в някоя от обувките ми. Съмнявам се, че някой ще вземе да гледа тъкмо там. — Поколеба се, но запита: — Искаш ли да останеш тук, вместо да ходиш в Лондон? Не мога да искам от тебе да дойдеш, ако не желаеш. Сър Харлан ще те уволни и ще направи така, че да не те вземат на работа никъде в Англия, ако разбере, че си ми помогнала.

— Госпожице Абигейл…

Абигейл се усмихна, докосвайки ръката на приятелката си.

— Бъди искрена, Теси. Вече ти поисках твърде много. Твоята лоялност, спестяванията ти, помощта ти за едно престъпление, което може да прати и двете ни на бесилката заедно с Доминик.

— Ще дойда с вас. — Усмихна се принудено, също както Абигейл. — Какво значение има дали вие и капитан Сен Клер ще умрете сами или с мене?

— За тебе има значение.

Усмивката на Теси изчезна.

— Това, което има значение за мене, е да видя осуетени очакванията на сър Харлан за наследник, за да бъда отмъстена.

Абигейл не знаеше какво да отговори и дали изобщо имаше отговор.

— Това е много неочаквано.

Лейди Съдли остави чашата с чай на масичката и скръсти ръце в скута си. Спокойствието на позата й се нарушаваше от смущението, което се четеше в погледа й.

Абигейл дори не се бе опитала да вземе собствената си чаша, защото ръцете й трепереха ужасно силно.

— Знам, че трябваше да ви кажем истината още от самото начало, милейди, но Доминик беше ранен и бяхме изгубени тук, в Англия, и…

— Не казвайте нищо повече, Абигейл. — Тя въздъхна. — Нямали сте причина да ми вярвате тогава, нямате причина и сега да ми се доверявате.

— Това не е вярно.

— Смятате, че понеже капитан Сен Клер е спасил децата ми от разбойника, аз ще пренебрегна лоялността си към Англия и ще му помогна да избяга и отново да напада английски кораби?

— Не.

— Не? Тогава какво?

Абигейл преглътна мъчително. Знаеше колко мъчителен ще бъде този разговор с лейди Съдли в изключително красивата гостна, гледаща към градините на дома. Мрежата от лъжи, която беше изплела около себе си и Доминик, ги държеше така здраво, както затворническите решетки държаха нейния любим.

— Лейди Съдли — изрече тя с глас, който много малко се различаваше от шепот, — вярвах, че ще ни помогнете, защото знам, че сте жена на честта.

— Една жена на честта не би си помислила да предаде страната си.

— Но една жена на честта не би искала да види как убиват един мъж само защото пречи на намеренията на сър Харлан Морис да се сдобие с годеница за сина си и евентуално с наследник.

За първи път, откакто Абигейл я познаваше, лейди Съдли изгуби студеното си спокойствие. Притисна ръка към гърдите си и се вгледа в затворената врата.

— Вие трябва да се омъжите за неговия син? Нямах представа. Защо не написахте това в бележката си?

— Трябваше да не споменавам нищо, преди да се уверя, че нямам друг начин да освободя Доминик от затвора и от заплахата да бъде обесен.

— И щяхте да рискувате да се омъжите за това малоумно чудовище, за да спасите капитан Сен Клер?

Абигейл кимна, не искаше да хаби време, за да обяснява, че Клайв не е чудовище, а само една нещастна душа и единственото средство, с което баща му разполага, за да надвие майка му.

— Обичам Доминик.

— Ах, това винаги обяснява много неща. — Лейди Съдли видимо се отпусна. — Скъпо дете, не трябваше да ми казвате това. Със собствените си очи виждах колко влюбени бяхте вие и капитан Сен Клер. — Тя стана, отиде към затворената врата и я отвори. Обърна се към Абигейл и се усмихна. — Вярвам, че лорд Съдли ще може да занимава сър Харлан толкова време, колкото е необходимо.

Абигейл се засмя.

— Сър Харлан толкова иска да спечели вниманието ви, че ще е склонен да направи какво ли не.

— Да, какво ли не… само не и да ви позволи да разтрогнете годежа.

— Така е. — Абигейл навлажни устните си. — Но дори ако се съгласи, страхувам се, че това ще означава смъртта на Доминик, защото сър Харлан вече няма да има причина да го държи жив. Капитан Фицджералд знае, че ако Доминик избяга, французите ще имат доказателството, което им трябва, за да хванат и обесят всички оцелели хора от екипажа на „Република“.

— Значи вашият план да търсите съюзници си остава най-доброто — Лейди Съдли изведнъж се усмихна така дяволито, както го правеха и децата й. — Тогава предполагам, че имам най-добрия възможен начин да го постигнете.

Абигейл сключи пръсти.

— Значи ще ни помогнете?

— Да, на драго сърце. — Тя прекоси стаята и положи ръце на раменете на Абигейл. — Дългът ни към капитан Сен Клер няма да изчезне само поради това, че той воюва на страната на нашите неприятели. Нито пък мога да забравя един факт, който вие любезно пропуснахте да споменете. Моят дом не можа да ви осигури закрила и хората на капитан Фицджералд получиха възможност да ви отвлекат буквално изпод носа ни. Този наш пропуск е причината вие и капитан Сен Клер да се озовете в това ужасно положение и нещата трябва да се поправят.

— Благодаря ви.

— Още недейте да ни благодарите. — Лейди Съдли отиде към вратата и погледна към една друга затворена врата в дъното на коридора, зад която съпругът й разговаряше със сър Харлан. — Ако това, което се опитваше да направите, не успее, не съм сигурна, че ще можем да направим нещо повече, за да ви помогнем.

— Разбирам.

— Сигурна съм, но съм също така сигурна и че се надявам никога повече да не се случи да сте заплашена от едно толкова скъпо струващо поражение.

Абигейл беше съгласна и с това нейно пожелание, защото в такъв кошмарите, които я преследваха нощем, щяха да се превърнат в действителност.

Абигейл излезе от наетата карета и се озова на една криволичеща уличка близо до Темза. В същия този момент каретата на семейство Съдли, в която седеше Теси, загърната в любимото наметало на господарката си, вероятно се връщаше вече към Мейфеър. Абигейл се беше измъкнала от каретата близо до старата градска порта. Как щеше да се върне до нея, за да престане каретата с Теси да обикаля насам-натам из парка… нямаше и представа. Надяваше се нещо да й хрумне, когато свърши работата си.

Ветрецът, долитащ откъм реката, я накара да побърза. Набръчка нос, когато долови някаква отвратителна воня, надигаща се от водата. Запита се как ли оцелява Доминик в невъобразимо вмирисаната си килия.

Докато вървеше покрай брега, Абигейл се взираше в закотвените край пристаните кораби. Трябваше да внимава да не стигне твърде близо до „Факел“, защото ако някой от екипажа я разпознаеше, всичко щеше да пропадне.

Не обръщаше никакво внимание на мъжете, които минаваха покрай нея, докато бързаше към кръчмата, която вече знаеше, че е „Медната риба“. Някои мъже подвикваха нещо след нея, но тя се направи, че не е чула мръснишките им намеци. Ако я бяха сметнали за поредната курва, скоро щяха да забравят за нея.

Отваряйки вратата на кръчмата, Абигейл хвърли поглед нагоре към табелата, която скърцаше застрашително. Мина бързешком под рибата, чийто варак се белеше на люспи. Докато очите й свикваха с полумрака вътре, се опитваше да не повърне от носещата се воня на долнокачествено уиски. Запровира се внимателно между очуканите маси.

В далечния край на помещението един мъж вдигна глава към нея, а после пак се облегна на тезгяха пред себе си. Продължи да подрязва ноктите си с ножа, който държеше.

— Сбъркала си вратата, миличка. Излизай оттук.

— Вие ли сте Червения?

— Да, аз съм. — Той вдигна едната си вежда и отмахна посивялата коса, която някога навярно бе имала същия цвят като нейната. — А ти какво искаш, миличка?

— Един приятел ме помоли да се свържа с вас.

— Приятел?

Той се изправи, подпирайки се на патерицата си. Когато тръгна през полутъмното помещение, тя забеляза, че десният му крак е отрязан до средата на бедрото. Празният крачол се полюляваше в такта на неравната му походка.

Преглъщайки смущението си, породено от гледката, Абигейл изхълца:

— Моят приятел иска да се занесе едно съобщение.

— Къде и кога?

— Веднага. — Тя се поколеба и добави: — В Кале.

Той присви очи и я изгледа.

— Скъпа задача ти е дал приятелят ти.

Абигейл се зарадва, че е подготвена. И изрече, сякаш това нямаше никакво значение:

— Парите не са важни. Важното е дали можете да занесете това съобщение от името на приятеля ми.

— Можем цял ден да си играем тия игрички — отвърна той с внезапна усмивка. — Имам си цена и трябва да я платите, ако искате да ви занеса съобщението, госпожице Фицджералд.

— Откъде ме познавате? — ахна тя.

Той се настани тромаво на една табуретка и с мърлявата си патерица бутна друга табуретка към нея. Когато тя седна, мъжът опря лакът на масата и извади ножа, за да продължи да си реже ноктите.

— Целият град знае, че сър Харлан Морис е намерил момиче, което да се омъжи за смахнатия му син.

— Не предполагах, че знаете какво става във висшето общество.

— Висшето общество ли? — Той се ухили широко. — Сен Клер ли ви е научил на номерата им?

Абигейл замръзна. Той знаеше за нея и за Доминик, затова сигурно му беше ясно, че е дошла тук по поръчка на Доминик. Трябваше да се направи, че думите му не са я разтревожили.

— Според него е добре човек да знае такива неща.

— Трябва да ви кажа, че ми изглеждате по-умна, отколкото очаквах като за бъдеща снаха на сър Харлан. — Червения я изгледа с уважение. — Не мислите ли, че такова умно момиче като вас не бива да се омъжва за някакъв побъркан.

— Сър…

— Казват ми Червения.

— Добре, Червения. Ето какво мога да ви платя.

Тя извади изумрудената огърлица от чантичката си и я пусна на масата.

Той я грабна още преди да беше докоснала мръсната повърхност. Вдигна я, за да я види по-добре на светлината, и подсвирна тихо.

— Тия камъни май са истински.

— Да.

— Сен Клер може да се откупи с това.

Тя се засмя.

— Точно така. А в замяна можете ли да предадете това? — Сложи запечатаното писмо на масата, но не дръпна ръка от него. — Можете ли да го доставите неотворено?

— Да, възможно е. — Той почеса чукана на крака си. Когато я видя да се изчервява от това интимно действие, усмивката му стана още по-широка. — Момиче, знаеш ли какво залагаш в тая игра?

— Знам — отвърна тя.

Той изръмжа, развеселен от начина, по който беше имитирала грубия му акцент.

Пусна ножа на масата, без да обръща внимание на издрънчаването и на внезапното й трепване, и стисна още по-здраво огърлицата.

— Добре, момиче. На кого да предам писмото?

— Неотворено.

— Неотворено — съгласи се той. — Та на кого?

— Ожие Брулие, първи помощник на „Песента на морето“.

Червения кимна доволно и заяви:

— Така си и мислех. Това ще ти струва повечко, скъпа. Повече от една огърлица. Трябват ми много пари, за да запуша някои усти. Никак не ми се ще да увисна до Сен Клер.

— Нито пък аз. Откъде да знам, че мога да ви вярвам?

Той се разсмя и стана. Докуцука до тезгяха и донесе две чаши с ром. Тропна едната към нея. Когато ромът се разплиска по масата, тя стана и погнусена отдръпна ръката си. Ако се върнеше в дома на лейди Съдли вмирисана на евтин ром, щяха да й задават много въпроси, на които нямаше да може да отговори.

С мигновено движение Червения грабна ръката й и я прикова към масата.

— Можеш да ми повярваш, ще те улесня.

Взе писмото и го напъха обратно в чантичката й.

— Какво? Няма ли да го предадете?

— Можеш сама да си го занесеш.

Абигейл се запита дали мъжът не си е загубил и ума заедно с крака.

— Това не е възможно. Ожие не е в Лондон.

— Но Ивън Съмърсет е.

— Ивън Съмърсет? — Тя се отпусна на близката пейка, без да обръща внимание на мръсотията. — Знаете ли къде е?

— Знам къде можеш да намериш дори всеки плъх в Лондон. — Мъжът се изкикоти и пусна ръката й. — Ти ми даде огърлицата, аз ти давам адреса му.

— Добре. Къде е? — Когато започна да й обяснява, Абигейл поиска нещо за писане и надраска карта на гърба на писмото на Доминик. Накрая каза: — Благодаря ви — и се изправи.

— Госпожице Фицджералд? — повика я Червения, когато тя се запъти към вратата.

— Да?

— Не искате ли да знаете защо съм склонен да ви помогна?

— Помислих, че сте приятел на Доминик.

Смехът му разтресе лавиците зад тезгяха на овехтялата кръчма.

— Той е французин. Не ми е приятел.

— Тогава защо ни помагате?

— Вие със Сен Клер станахте врагове на сър Харлан. Затова ставате мои съюзници. — Той се изправи и потупа празния си крачол. — Защото той се опита да спести пари, вместо да построи приличен кораб, аз загубих крака си. Време е да разбере, че не може да използва хората, за да си пълни джобовете с още и още злато. Късмет, госпожице Фицджералд. Надявам се двамата с капитан Сен Клер да му натриете хубавичко носа на тоя баронет.

— И аз се надявам.

Червения седна и гаврътна и нейната чаша.

— Сега май трябва вече да тръгвате. Не ми трябва жени да се въртят наоколо, щом нямат работа с мене.

— Благодаря ви — изрече тя и посегна към дръжката на вратата.

Надяваше се, че е направила още една крачка към спасяването на Доминик.

Абигейл с учудване разбра, че указанията на Червения са я довели до малко френско заведение недалече от Тотнъм Корт Роуд. Погледна през един от големите прозорци, но не видя вътре жив човек. Може би всички бяха в кухнята.

Когато отвори вратата, чу издрънчаване на камбанка. Посрещнаха я миризми на подправки и пилешки бульон. За миг си представи, че е в кухнята на леля Уилма, макар че чесънът и босилекът тук миришеха много по-силно, отколкото в което и да било от ястията на леля й.

Тя се огледа и видя друга врата в далечния край на помещението. На четирите маси имаше светлосини чинии и свежи цветя, натопени в малки светли вази. Купчина чинии бяха струпани на шкафа в ъгъла до най-големия прозорец на заведението.

Отсрещната врата се отвори. Една тъмнокоса жена й се усмихна, влизайки в салона, като същевременно изтриваше ръце в престилката си. Личеше, че е бременна.

— Съжалявам — каза тя. — В този ранен час на деня още не сме отворили. Ако дойдете малко по-късно…

— Търся Ивън Съмърсет — отвърна Абигейл, защото знаеше, че може и да няма възможност да дойде по-късно, ако сега се върне в дома на лейди Съдли, без да си е свършила работата.

— Той е в кухнята. Един момент. — Тя се приближи към вратата и я отвори. — Ивън, търсят те. — Върна се при Абигейл и посочи една маса. — Моля, седнете, госпожице.

— По-добре да не сядам — Тя потупа наметалото си, все още вмирисано на вонята от кръчмата до пристанището. — Столовете ви са толкова чисти, а…

Погледна над рамото на жената към мъжа, който се появи от кухнята.

Косата му беше светлокестенява, със златисти отблясъци, където я докосваше слънцето. Висок колкото Доминик, но не толкова широк в раменете, което подсказваше, че този човек не е водил суровия живот, който Доминик толкова обичаше на своя кораб.

— Добър ден — каза той. — Аз съм Ивън Съмърсет, а това е съпругата ми Бриен.

Той обви ръка около раменете на тъмнокосата жена, която го гледаше с очевидна любов.

Абигейл се опита да сподави ревността, която я връхлетя. Поиска й се да бъде в прегръдките на Доминик, когато видя как мъжът гледа с толкова любов в очите на жена си, тъмни като очите на Доминик.

— Казвам се Абигейл Фицджералд. Вие не ме познавате, господин Съмърсет, но ние имаме общ… — Тя се поколеба, но накрая добави простичко: — Приятел. Доминик Сен Клер.

— Доминик? — разсмя се Съмърсет. — Тъкмо говорехме с Бриен за него онзи ден. За последното ни пътуване до Франция. Спомняш ли си, Бриен?

Съпругата му се засмя.

— Как да забравя невероятните ти приказки за приключенията ви с Доминик? — Тя отново подкани Абигейл да седне, после грациозно се отпусна на близкия стол. — Чували ли сте историята за приключенията им в Бордо?

— Не. — Абигейл седна и едва се сдържа да не започне да барабани с пръсти по масата.

Не искаше да говори за миналото. Трябваше да намери помощ за Доминик точно сега.

— Ивън, трябва да й разкажеш.

Абигейл скочи на крака.

— Не! — Когато двамата се вторачиха учудено в нея, тя си пое дъх и отново седна. — Извинете ме!

— Какво има? — запита Съмърсет, вече без безгрижната си усмивка.

— Трябва ми помощта ви. Доминик е в ужасна беда.

— Каква беда? — Лицето му беше станало сериозно, очите му имаха напрегнатия израз, който бе запомнила от погледа на Доминик.

— Той е в затвора тук, в Англия, и ще бъде съден като шпионин или като капитан на кораб от френската блокада, нещо такова. Ще го обесят, господин Съмърсет, и…

— Ивън — поправи я той, после седна до нея на масата. — Доминик е тук, в Англия? Да не е полудял?

— Претърпяхме корабокрушение, когато екипажът на кораба на баща ми взриви „Република“ и…

— Я виж ти! — Той вдигна ръка. — Успокойте се и започнете от началото. — Докато тя разказваше, той слушаше напрегнато, после каза: — Бриен, мисля, че госпожица Фицджералд може да пийне нещо, за да се подкрепи.

— Ей сега.

И Бриен веднага донесе на масата поднос с кана чай и чаши.

Абигейл се опита да се усмихне благодарно, но не можа. Дори не беше забелязала кога Бриен е излязла от салона. Вземайки чашата, която тя й подаде, продължи да разказва сложната история — как нейният живот се беше преплел с този на Доминик и как събитията се бяха развили по такива странни пътища, че ги бяха довели до положението, в което се намираха сега.

— Това е за вас — завърши тя, изваждайки писмото от чантичката си. Поколеба се, но запита: — Четете ли на френски?

— Което не мога да разбера — отвърна той със стеснителна усмивка, — ще ми го разясни Бриен. Тя е родена във Франция.

Абигейл му подаде писмото. Опита се да отпие от чая, докато той разчупи печата и започна да чете. Невъзможно беше да преглътне страха си, затова остави чашата обратно на масата.

Не смееше да си поеме дъх, когато Ивън започна да чете на глас, превеждайки от френски:

Скъпи приятелю, нуждая се от помощта ти. Жената, която ще се погрижи да получиш това послание, е Абигейл Фицджералд. Трябва да я намериш или в Лондон, или в имението на сър Харлан Морис, ида я измъкнеш незабавно от Англия. Тя спаси живота ми неведнъж, може би защото знаеше, че ако сърцето ми продължи да бие, то ще копнее да й принадлежи.

Ивън се засмя.

— Вие, французите, сте такива романтици, Бриен.

Съпругата му разроши косата му и се усмихна.

— И това ти харесва, нали?

— Не мога да не се съглася.

Той се наведе над листа, прокара пръст по редовете и продължи:

Направи така, че тя да се върне при семейството си в Америка, ако можеш. Там ще е на сигурно място и ще може да започне отново живота си. Благодаря ти, приятелю.

Ивън остави листа на масата.

Абигейл ахна:

— Трябва да има още.

— Само подписът му. — Той й подаде писмото. — Вижте сама.

Макар че не можеше да разчете добре думите, написани с едри букви, Доминик беше прав, когато й каза, че доста думи са много подобни на английските и тя ще може да разпознае някои от тях. В писмото не пишеше, че Ивън трябва да се свърже с екипажа му, за да му помогне да се измъкне от затвора.

Тя вдигна очи, когато усети една ръка да докосва нейната.

Бриен Съмърсет й се усмихна съчувствено.

— Той явно много ви обича, госпожице Фицджералд, защото всичките му мисли са само за вас.

— Няма да го оставя да умре тук в този затвор. — Абигейл отново се изправи. И извиси глас. — Докато той не излезе на свобода, няма да напусна Англия. Не можете да ме накарате да го сторя.

— Да ви накарат ли? — Вратата към кухнята отново се отвори. — Кой ви кара да правите нещо против волята ви?

Лицето на Абигейл пламна, когато в салона влезе една възрастна жена. Френският й акцент беше по-силен и от този на Доминик.

Бриен отиде към нея и каза:

— Бабо, това е Абигейл Фицджералд, приятелка на приятеля на Ивън, Доминик Сен Клер.

— Простете ми, че избухнах така — каза Абигейл и седна, когато старата жена се настани на един стол. — Денят не беше лесен. Страхувам се, че реагирах прекалено силно на нещо, което изобщо не очаквах. — Тя стисна ръце и ги опря на масата. — Ако той смята, че ще го оставя тук да умре…

Госпожа Льоклер ахна и грабна ръката на Абигейл.

— Откъде го имате? — И тя прокара пръст по пръстена на Доминик.

— Доминик ми го даде. Мислеше, че ще успея да го изтъргувам на пристанището, за да може някой да предаде писмото на кораба му, но ми казаха да дойда тук и Ивън Съмърсет ще ми помогне. — Тя дръпна ръката си, разтревожена от възбудата в очите на възрастната жена.

Лицето на госпожа Льоклер стана сиво като косата й. Тя се взря в пръстена.

— Може ли да го видя по-отблизо, госпожице Фицджералд?

Абигейл се поколеба, но после свали пръстена и го сложи в треперещата ръка на госпожа Льоклер.

Тя разви парцалчето и погледна от вътрешната страна.

— Не мога да повярвам!

— Какво да повярвате? — запита Абигейл, поглеждайки към Съмърсет, който й се видя също така озадачен като нея.

— Рисунката отвътре. — Тя прокара пръст по гравираната светкавица. Вдигна очи към Ивън и запита: — Познаваш ли я?

— Гръмотевичният камък, който е нарисуван на вазата на Бриен.

Абигейл не искаше да губи време с този разговор, който й изглеждаше, че не води наникъде.

— Да, това е Гръмотевичният камък. Така ми каза Доминик. Това популярно украшение ли е за венчален пръстен?

— Не, в никакъв случай. Виждате ли тук? — Госпожа Льоклер посочи гравираните букви, които почти се бяха изличили от морския живот на Доминик. — Виждате ли инициалите?

— Не.

Абигейл присви очи, но така и не можа да види нищо, освен излъсканото злато.

— Аз виждам. Очите ми може вече да са остарели, но бяха много по-млади, когато за пръв път видях този пръстен.

— Във Франция ли? — запита Бриен.

— В Замъка на Гръмотевичния камък.

— Замъка на Гръмотевичния камък? — ахна Абигейл. — Доминик каза, че това е бащиният му дом. И вие сте били там, така ли?

— Бях там — прошепна госпожа Льоклер, — когато дукът донесе тези пръстени от Париж, за да се ожени за любимата си Софи. Виждате ли вътре? Има гравирани букви — ММЛ и CP. Марк-Мишел Левеск и Софи Рамо.

— Левеск? — Абигейл поклати глава. — Невъзможно. Доминик каза, че това бил венчалният пръстен на баща му, а името на баща му е Сен Клер.

— Не. Левеск. — И старата жена се обърна към внучката си, широко отворила очи. — Спомняш ли си, че съм ти казвала, че не си най-голямата, че имаш и брат?

— Да.

И Бриен положи ръка на корема си, сякаш за да прегърне още нероденото си бебе.

— Изглежда, не е умрял в Париж, когато дукът е бил обезглавен на гилотината. Бавачката на момчето се казваше Сен Клер и беше от селото до замъка, ако добре си спомням. — Тя се засмя. — Точно както твоята бавачка беше Льоклер, малката ми. Смятам, че Доминик е твоят изгубен брат, Бриен.

Абигейл ги изгледа подред. Госпожа Льоклер още се взираше в пръстена. Ивън Съмърсет и съпругата му изглеждаха еднакво потресени.

— Проклет да съм — изрече Ивън, прогонвайки смайването с бавна усмивка. — Доминик е наследник на дук? Смея да кажа, че обитателите на Замъка на Гръмотевичния камък доста ще се стреснат, като видят новия си дук.

— Брат ми — едва си пое дъх Бриен. — Брат ми е жив.

На Абигейл никак не й се искаше да разрушава щастието им, но изрече:

— Доминик няма още дълго да е жив, ако не се намери начин да го освободите от затвора. След като се омъжа…

— Да се омъжите ли? — запита остро Ивън. — Помислих, че с Доминик сте любовници.

— Не е толкова просто — въздъхна тя. — Моля ви, изслушайте всичко, което имам да ви кажа, и тогава може би ще намерите начин да ми помогнете да го измъкна. Иначе той ще умре.