За честта на брата

Епилог

Абигейл вдигна лице към бриза. Беше забравила колко вълнуващ е ароматът на соления въздух, когато го поемаше с всяко вдишване. Палубата под краката й танцуваше в ритъма на вълните.

„Песента на морето“.

Песента на морето… Най-накрая бе разбрала защо Доминик е избрал това име за кораба си. Корабът като че ли беше част от тази никога несвършваща, никога непроменяща се мелодия.

— Допусках, че ще те намеря тук.

Тя вдигна очи към Доминик и му се усмихна.

— Най-после разбрах защо този кораб толкова ти липсваше. Все едно, че летя, застанала тук до перилата, докато вкусвам всяка глътка въздух.

Той седна на една купчина въжета и я привлече към себе си.

— Страхувах се, че ще полудея в онзи затвор, когато мислех, че няма да мога да се върна тук.

— Но се върна.

— Да.

— И това е история, която си струва да ми разкажеш?

Той се изкикоти.

— Тогава ми се струваше, че историята ще има трагичен край. Когато простреляха Ивън в крака, аз се върнах, за да му помогна. Не видях, че един пазач се промъква зад мене. Сигурно ме е ударил по тила с оръжието си. И двамата бяхме изпаднали в безсъзнание, така че никой не ни закачи, докато пазачите, които не бяха яли от пълната с опиум супа на Бриен, се опитваха да изловят затворниците, които бяхме освободили.

— Ти никога не правиш нещата по простия начин, Доминик.

— Никога. Когато се свестих, по-голямата част от двора беше в пламъци. Измъкнах Ивън оттам и се крихме в гората, докато намерим как да се промъкнем до реката и да стигнем до „Песента“.

Абигейл се поколеба, но изрече:

— Чух, че не си се подчинил на заповедта на твоето правителство, за да се върнеш и да ме вземеш.

— Да.

— Но няма ли да имаш неприятности заради това? — Тя сложи ръка на сърцето му. — Не съм се надявала, че ще можеш да избегнеш бесилката в Англия само за да те обесят във Франция.

Доминик стана и отиде да се облегне на парапета.

— Скъпа, не можех да те оставя там да се омъжиш за друг.

Тя се приближи към него.

— Но…

— Знаех и че „Песента“ е най-бързият кораб в седемте морета. Ще стигнем навреме до мястото на срещата, дори предварително. — Той се засмя. — Знам и че корабите не са отплавали от Плимут, както беше планирано.

— Откъде знаеш?

— Не си ли разбрала вече, че познавам всички хора в Англия, които са склонни да изтъргуват някакви сведения срещу злато… или срещу живота си?

Тя сви вежди за миг, после се засмя.

— Това ли шепнеше Ожие на госта на сър Харлан?

— Този гост беше един от най-големите шкипери на Англия, крадец от висок ранг, също като сър Харлан. Жалко за него, че не пожела да стане част от капана срещу французите.

— Така че ти ще бъдеш герой, вместо да те накажат за неизпълнение на заповедите?

Доминик се изкикоти.

— Звучиш ми почти разочаровано, скъпа. Надявам се, че ще си промениш мнението, защото отиваме във Франция, за да дам почивка на екипажа и да снабдим „Песента“ с някои важни принадлежности. Това ще ми даде време да потърся другата си сестра. — Той свали пръстена. — Може би този пръстен, който разкри истината на бабата на Бриен, ще ми помогне да намеря и другата си сестра.

— И аз се надявам. Може би тя също те търси.

Той взе ръката й и сложи пръстена със светкавицата в дланта й.

— Пази го заради мене, скъпа. Когато намеря сестра си, искам да го пазиш като обещание за любов, което ти давам.

— То не ми трябва, аз виждам любовта в очите ти.

Доминик вдигна лявата й ръка и сложи широкия пръстен на безименния й пръст. Погледна в изпълнените й с радост очи и изрече:

— На мене със сигурност не ми трябва, защото тук имам всичко, което ми е необходимо, скъпа. Моят кораб, който е като песен над морските вълни, и жената, която обичам, която дава смисъл на мелодията на живота.

Тя не се съмняваше в думите му. Доминик й беше доказал, че може да прави чудеса. След всичко, което бяха претърпели, й трябваше само едно малко чудо, за да обича един френски пират до края на живота си. Вгледа се в очите му, докато устните му се доближаваха към нейните, и прошепна:

— Обичам те.