За честта на брата

2

Абигейл крачеше из миниатюрната каюта, три стъпки насам, три стъпки натам. Колко време щеше да мине, преди да протрие дъските? Още един ден без отговори. Още един ден плаване към някакво фалшиво правосъдие, което можеше да докара смъртта на баща й още преди да го беше опознала.

Вратата се отвори. Като видя усмивката на капитан Сен Клер, тя сви юмруци. Не, нямаше да го каже. Нямаше да му напомни, че един джентълмен чука на вратата и иска позволение, преди да влезе в стаята на някоя дама. Той сигурно щеше да намери това за забавно.

— Подозирам, че е ваше — и той пусна котето на леглото й.

— Да, капитане. — Тя се обърна и потупа Денди по главата.

Не искаше капитан Сен Клер да види сълзите й на облекчение. Милият Денди! Толкова се радваше, че не е бил наранен или убит в боя. Но не беше имало защо да се тревожи. Котаракът всяка нощ ловуваше в трюмовете и имаше къде да се скрие.

Очите й се разшириха, когато капитан Сен Клер посегна и погали животинчето. Чувство, че е предадена, пропълзя в нея, когато Денди замърка. Как може нейното коте да се гали на този френски пират, който иска смъртта на баща й?

— Защо не оставим котарака ви да поспи, мадмоазел Фицджералд, докато вие вечеряте с мене?

Тя се взря в капитан Сен Клер и едва сега забеляза черното му кадифено палто и белите панталони. Тези дрехи подхождаха повече на някоя изискана гостна, отколкото на „Република“. Беше сресал косата си назад към яката, която стигаше до прясно обръснатата му челюст, и блясъкът на обицата допълваше святкането на златистия му колан.

— Мадмоазел Фицджералд? — повтори той.

— Да… искам да кажа, ако искате да дойда.

Беше смаяна от метаморфозата му — пират, превърнал се в джентълмен.

— Иначе нямаше да ви моля. — И капитан Сен Клер я поведе към каюткомпанията. Настани я любезно на пейката до масата и й наля чаша бяло вино. — Поздрав от „Песента на морето“. — Усмихна се. — Изборът на баща ви по отношение на виното е също толкова неудачен, колкото и решението му да плава в мои води.

Абигейл отпи от чашата, за да не се налага да отговаря. Когато той седна на пейката с лице към нея и към вратата за палубата, тя се запита дали не го е страх да не го нападнат. Тъй като екипажът на баща й се намираше на борда, той мъдро вземаше предпазни мерки.

Капитанът сипа щедри порции от всяко ядене в чинията й и я сложи пред нея.

— Не сте ли гладна? — запита, кръстосвайки ръце на масата пред себе си.

— Не особено. — Когато видя, че и неговата храна остава недокосната, тя запита: — А вие, капитане?

Той взе вилицата й. Набоде едно парче задушена риба и заповяда:

— Яжте.

— Капитане, аз съм напълно способна да решавам кога или дали…

— Яжте! — Изсмя се студено. — Аз съм гладен, мадмоазел Фицджералд.

Тя веднага разбра. Капитан Сен Клер я беше поканил да вечеря с него, за да не може Куки да отрови храната. Тя помисли да му се противопостави, но реши да внимава. И макар че едва не се задави, преглътна.

— Вие, изглежда, се радвате на добро здраве — каза той, остави нейната вилица и взе своята.

— Може би враговете ви са избрали бавно действаща отрова.

Той се усмихна.

— Достатъчно разумни са да не ми дадат шанс да им изтръгна лъжливите сърца, преди да умра.

— А помислили ли сте, че аз може да сметна за разумно да рискувам живота си, за да освободя света от вас?

Той взе парче хляб и й го поднесе. Тя не му обърна внимание. Той сви рамене и отхапа от хляба.

— Не, защото как ще задоволите желанието си за мъст, ако сте мъртва.

Абигейл се взря в него. Не трябваше да забравя, дори за миг, че този мъж властва над всички тях.

Когато тя не отговори, капитан Сен Клер каза:

— Франция ще ви хареса. Подозирам, че никога не сте виждали такова нещо като Париж. — Ръката му покри нейната, приковавайки я към масата. Когато тя го погледна, без да знае дали да повярва на усмивката му, той вдигна чашата с другата си ръка. Отпи и продължи: — Ако искате, мога да ви разведа из града, докато чакаме присъдата на баща ви и продадем с печалба товара.

Тя дръпна ръката си, но не сведе очи.

— Печалба? Задържали сте погрешен кораб, ако смятате, че ще получите сандък злато заради труда си.

— Очаквам да продам оръжията с огромна печалба.

— Оръжия? — Тя се изсмя ледено. — Капитан Сен Клер, ужасно грешите. Ние превозваме храни.

— Кой яде барут?

— Никой, но аз видях какво се товари в трюмовете.

— Наистина? — Той се изсмя и стана. — Вие сте едно очарователно и невинно създание. Елате с мене.

— Капитане, аз…

Любезността изчезна от гласа му.

— Казах, елате с мене.

— Искам да знам защо.

— Мадмоазел Фицджералд, след като отказахте да отговорите на въпросите ми, защо очаквате аз да отговоря на вашите?

Признавайки с неохота правотата на думите му, тя не каза нищо, докато той откачваше лампата от тавана и отваряше вратата пред нея. Предложи й ръката си. Тя погледна невярващо първо към нея, после към лицето му. Толкова емоции пробягваха в очите му. Тя не знаеше кога е в по-голяма опасност — дали, когато той я предизвиква или когато я гледа така дръзко.

Пръстите й докоснаха кадифения му ръкав. Твърдите мускули предупреждаваха, че силата му не е привидна. Когато той я привлече към себе си, тя се дръпна. С усмивка той отново взе ръката й и я положи върху своята.

— Не хапя, мадмоазел Фицджералд — прошепна той. — Освен ако не поискате да го направя.

Горещина обля лицето й и той се засмя. Само ако това й лице не издаваше всяка нейна мисъл…

Абигейл видя как я гледаха мъжете, докато прекосяваше палубата заедно с капитан Сен Клер. Сред хората на баща й се надигаше недоволно ръмжене. Те трябваше да разберат, че тя не е предателка, заговорничеща с неприятеля. Но пред нея не се очертаваше никакъв избор. Беше затворничка на капитан Сен Клер.

Капитанът я заведе при трюмовете, където баща й и бе забранил да влиза. Беше я предупредил, че вътре е влажно и има плъхове, освен това е и тъмно. Стомахът й се сви.

Капитан Сен Клер спря и извади връзка ключове от джоба си.

— От баща ви.

— Татко ви е дал ключовете?

— Знаеше, че това е единственият начин да удържа екипажа си да не разбие всички врати. Макар шансът му да си възвърне кораба да е нищожен, все пак не искаше той да бъде опустошен. Жалко, че не се погрижи по същия начин и за дъщеря си.

Абигейл се опита да потисне трепването. Не биваше да го оставя да трови ума й с лъжи. Но защо татко ме остави тук с тези пирати? Умът й не можеше да прогони тази дяволска мисъл.

— Баща ми знае, че може да разчита на мене да се погрижа за себе си. Не съм дете.

— Забелязах това. — Усмивката му беше студена като зимата в Масачузетс. — Просто ми е странно, че един човек… — Ключалката щракна и вратата се отвори. — Това ще ви помогне да разберете интереса ни към този кораб.

Лъч светлина проникна в мрака и когато Абигейл видя сандъците и обкованите с желязо бъчви, очите й се разшириха в неверие.

— Всичко това е лъжа! Къде са балите, които видях в доковете в Ню Бедфорд?

Капитан Сен Клер я побутна настрана. Тя понечи да протестира, но го видя, че държи в ръка един лост.

— Знаех, че няма да повярвате, докато сама не си напъхате очарователното носле във всеки ъгъл — изрече той през стиснатите си зъби, докато отваряше капака. Един пирон отскочи във въздуха и капакът се повдигна. — Вижте!

Абигейл надникна в сандъка. По ръцете й полепна смазка и тя безпомощно се взря в пушките, плувнали в мазнина, която ги предпазваше от ръждата. Когато капитан Сен Клер вдигна лампата, тя видя думата „барут“ изписана на бъчвите.

— Войната между Франция и Англия трае вече много години — каза той. — Дори Англия може да има нужда от повече оръжия, отколкото произвежда, така че нейното правителство на драго сърце би купило още оръжие.

— Баща ми не би направил това! Той… той… — Тя си пое дълбоко дъх, но не можа да възпре прилива на ужас. — Той не би продавал оръжия на англичаните! Баща му е бил ранен във войната за независимост!

— Тогава кой е трябвало да получи тези пушки?

— Не знам.

— Мадмоазел Фицджералд…

— Казвам ви истината. Не знам! — Тя се вгледа кутиите. Какво е намислил татко? Обърна се и видя една от пушките в ръцете на капитан Сен Клер. Със сетни сили се сдържа да не пребледнее. — И какво ще стане сега, капитане?

— Да продава оръжия на нашите врагове — това е доста сериозно престъпление. — Той огледа дулото, преди да върне пушката в сандъка, и изтри ръце в панталоните си. Затвори капака и го закова. — Ако някой бъде осъден за това, ще го обесят.

— Ще пратите баща ми на бесилката?

— Той нямаше ли да направи същото с мене?

Абигейл знаеше, че баща й много би се зарадвал да види капитан Сен Клер увиснал на реята. Когато капитанът взе лампата, тя го запита:

— А какво ще стане с мене?

Той обхвана брадичката й и вдигна лицето й към себе си. Гласът му се сниши в дрезгав шепот:

— Скъпа, казах ви, няма нужда да се безпокоите, че някой може да ви стори нещо лошо.

— Освен вас!

Той се отдалечи със смях. Абигейл нямаше друг избор, освен да го последва, ако не искаше да остане сама в тъмния влажен трюм. Не посмя да вдигне очи към сърдитите физиономии на хората от бащиния си екипаж. Те се бяха досетили. Баща й не би могъл да скрие истината от тях толкова лесно, колкото от нея.

Защо я беше излъгал? И как можа да ме остави с тези френски пирати? Трябваше да я вземе със себе си. Или нещата на другия кораб бяха още по-зле? Може би се е опитал да я предпази колкото е могъл. Трябваше да вярва в това.

Капитан Сен Клер я подкани да влезе в каюткомпанията. Когато тя седна, той й наля чаша вино.

— Пийте.

— Страх ви е, че някой може да е отровил виното ли? — изфуча тя.

— Мисля само за вас. Ако пребледнеете, луничките може да изскочат от лицето ви.

Тя допря пръсти до бузата си, пренебрегвайки нахалната му усмивка. Макар че мразеше да се подчинява, пийна глътка вино. Топлината се разля из нея, отпускайки стегнатия възел около сърцето й.

Капитанът седна до нея.

— Разбира се, трябва да останете във Франция, докато свърши процесът на баща ви.

Тя стисна чашата с две ръце, защото не вярваше на разтрепераните си пръсти.

— Допусках това.

— Ако баща ви бъде признат за виновен, както предполагам, няма да ви е лесно там сама.

— Допуснах и това, капитане.

Не пожела да покаже колко беше уплашена. Ако капитан Сен Клер имаше сърце, то със сигурност беше скрито доста надълбоко.

Пресягайки се през масата, той грабна собствената си чаша, пълна с вино.

— Може би ще си намерите работа като преподавателка по английски. Това може да е по-добре, отколкото да работите в някоя кръчма на пристанището.

Кръчма? Баща й и беше обещал, че при това пътуване ще има възможност да се запознае с каймака на обществото, а не с утайката му.

— Ако мислите, че аз…

Той се изсмя.

— Не. Не мисля, че ще се заинтересувате от подобно предложение. Може би ще пожелаете да се върнете в Америка.

— Да. — Тя го изгледа. Какво ли си мисли сега? Пожела си да можеше да чете мисли… поне веднъж. — Леля ми живее в Масачузетс.

Той се наведе към нея и плъзна ръка по масата зад гърба й. Тя се надигна, но пръстите му стиснаха болезнено рамото й. Другата му ръка обърна лицето й към него.

— Може да й се прати съобщение.

— На каква цена?

Тъмните му очи проблеснаха. Тя не знаеше дали да вярва на веселия израз в тях или на заплахата, изписана на обветреното му лице.

— Много, много бързо се учите.

— И каква е цената ви, капитане, за да отнесете това съобщение?

— Ще ви оставя да гадаете. — Погледът му се плъзна по лицето й, оставяйки топлината си върху него, когато един от пръстите му погали бузата й.

— Цената ви е твърде висока. — Гласът й едва се чуваше, не по-силен от шепот.

Със страх, повтаряше си тя, а не с наслада от пиратското му докосване.

— Откъде знаете, щом нищо не съм ви казал?

— Казахте го без думи.

— Понякога думите не са необходими.

И той доближи устата й към своята.

Абигейл скочи с вик, мъчейки се да разкъса мрежата от вълшебство, която той изплиташе като опитен магьосник.

— Капитан Сен Клер, не исках вашият моряк да ме докосва. Не искам и вие да ме опипвате!

Той се изправи със студено лице и масата се озова помежду им.

— Значи бихте предпочели да работите за човек, който ще очаква от вас нещо повече от уроците, които давате на децата му?

— Лека нощ. Не желая нито вечерята, нито вашата компания.

Тя примря, съзирайки лъскавото резе, монтирано на вратата й.

— Не се опитвам да ви плаша без нужда.

— Защо бъдещето ми трябва да ви засяга? — запита тя, обърнала лице към него. — Бъдете сигурен, мога да се грижа за себе си.

— Така е. — Той се облегна с едното рамо на стената и кръстоса ръце на гърдите си. Дори финото облекло не можеше да прикрие истината. Той си беше чисто и просто долен пират, който се наслаждаваше на страха й. — Но е също толкова вярно и че може да не ви е възможно да живеете така, както сте намислили.

— Ако реша да се предлагам, за да си купя билет за връщане, няма да се предложа на вас.

И Абигейл тръшна вратата зад себе си.

Това като че ли преряза смеха му, но и двамата много добре знаеха колко фалшива е смелостта й. Тя сви рамене, ужасена от мисълта, че той скоро ще се умори да си играе с нея, както Денди бързо се уморяваше да си играе с уловените плъхове. И щеше да я унищожи.

Доминик Сен Клер се загледа в платната. Издути от вятъра, който залепяше косата по лицето му. Той я отмахна и въздъхна. Този кораб не беше построен чак толкова зле, колкото се бе опасявал. Но трябваше да впрегне всичките си умения, за да го докара до сушата. На собствения си кораб можеше да определя височината на всяка вълна от начина, по който „Песента на морето“ се гмуркаше и танцуваше във вълните.

Отдели се от парапета. Щеше да се качи отново на своя кораб, след като доставеше благополучно американския във Франция. Но този момент може би щеше да се отложи, ако ги хванеше бурята, която се очертаваше като тънка тъмна черта на западния хоризонт.

Изруга полугласно и едва не се препъна в някого. Усмивката му изчезна, когато вдъхна дълбоко едно сладко ухание.

— Мадмоазел Фицджералд, не си спомням да съм ви казал, че можете да се разхождате по палубата.

— Не, капитане, не сте. — Тя се намръщи и това подчерта нежната й красота. Зелената рокля със златистата си дантела подчертаваше тена й, слънцето озаряваше рижавите къдрици, изплъзнали се изпод скромното й боне. Да държи такава коса прибрана според него си беше чисто престъпление. Тези огнени къдрици трябваше да се спускат като водопад по стройните й рамене и по нежните й гърди. — Искам да отида в камбуза.

Той се изсмя. Абигейл Фицджералд беше огнена като косата си, но трябваше да се примири с истината. Тя принадлежеше на Доминик Сен Клер по правото на завоевателя. Духовитостта й бе разнообразила снощната вечер, но той искаше от нея нещо повече от разговор. Представи си гъвкавите й ръце обвити около него и тези подканващи устни натежали от нежни въздишки на страст. Без съмнение беше своеволна като котето си, но на него щеше да му хареса да я укроти така, че да му мърка.

— Капитан Сен Клер, ако нямате какво да кажете, ще бъдете ли така добър да ми дадете път?

Той пак се изсмя. Ако тя можеше дори отчасти да си представи накъде са се отправили мислите му, щеше още повече да се ядоса.

— Защо искате да отидете в камбуза?

— Искам да говоря с Куки.

— Да говорите за какво? Някакъв заговор срещу мене ли?

Тя отвърна с рязък смях.

— Кой от хората на баща ми ще ми вярва, ако мислят, че…

Той обхвана брадичката й и я привлече към себе си. Уханието й бе неустоимо за мъж, прекарал толкова време в открито море, но мекото усещане за кожата й под пръстите му беше дори още по-възбуждащо.

— Ако мислят, че сте ми любовница ли? Това ли искахте да кажете?

Червенината, пълзяща нагоре по бузите й, му даде търсения отговор. Ясно беше, че е по-умна от баща си, защото дори затворена в стаята си, бе усетила нарастващото негодувание сред екипажа на „Република“. Той огледа осветената от слънцето палуба. Щяха ли хората на Фицджералд да обърнат това чувство, че са измамени, и срещу нея? Трябваше да напомни на Журдан, който сега служеше като първи помощник на това американско корито, да наблюдава по-добре екипажа на Фицджералд. Особено Улкът, след като забеляза как старият моряк изгледа недоволно Абигейл и се извърна, за да прошепне нещо на един от стоящите наблизо.

— Ако толкова много се отегчавате в стаята си, че се осмелявате да нарушавате заповедите ми — каза той, — мога да ви предложа нещо друго за запълване на следобеда.

Искри прескочиха в сините й очи.

— Сигурна съм, че можете. Но аз се интересувам от нещо, което си струва.

— Какво може да си струва повече от удоволствието?

На Абигейл й се дощя да го скастри, но всичко, което кажеше, можеше да бъде използвано от него за нови оскърбления. Тя се дръпна настрани. През трите дни пленничество капитан Сен Клер не бе пуснал никого в капитанската каюта, с изключение на Куки. Но и на него не му бе позволено да говори с нея.

Тя трябваше да го разпита за оръжията в трюма. Трябваше да го пита защо екипажът се беше предал, вместо да потопи кораба, както чичо й, когато го атакували. И най-вече трябваше да узнае защо баща й я беше оставил тук като затворничка на капитан Сен Клер.

Когато очите й свикнаха в тъмнината в помещението, тя различи пред себе си няколко мъже. Един от тях, слаб и кокалест, пристъпи напред. Тя се направи, че не го е видяла. Единственото, което навярно беше по-отвратително от капитан Сен Клер, беше неговият екипаж.

Мъжът протегна ръка и й препречи пътя.

— Ела насам — изрече той със силен френски акцент. — Ела по-близичко да споделиш с нас това, което споделяш с капитана.

— Ти си луд! — извика тя, но си пожела да не се беше обаждала, защото мъжете се приближиха още повече.

— Говоря делово. — Приятелите му се изсмяха. — Наградата ни за залавянето на онова корито ще е доста голяма. Защо да не си спечелиш малко злато, вместо да се даваш на капитана за нищо?

Тя се опита да се изплъзне.

— Оставете ме!

— Журдан! — извика един от мъжете. Тя не можа да разбере останалото.

Очите й се разшириха. Това ли беше първият помощник на капитан Сен Клер? Човекът, който се предполагаше, че трябва да я пази от похотливия екипаж?

Журдан изруга, когато още един вик отекна в коридора. Тя позна гласа. Капитан Сен Клер! Отвори уста да отговори, но когато другите хукнаха да изпълнят заповедта, Журдан изсъска:

— Само кажи на капитана и умираш!

Абигейл облегна глава на стената и потрепери. Една ръка докосна нейната. Тя се обърна и изпищя.

— Аз съм, момиче.

Лицето на Куки беше изкривено от ярост.

— Те се опитаха…

— Да те изплашат, но ти си Фицджералд. Няма да им се оставиш да ти вземат страха.

— Ще се опитам да бъда смела — прошепна тя.

— Добре. Ела с мене.

И той я поведе към камбуза.

Горещината от печката беше примамлива, но Абигейл не забелязваше нищо, продължавайки да трепери от страх. Куки я настани да седне на най-близката бъчва.

— Не трябва да идваш тук сама, момиче. — Взе чаша от лавицата и отвори една манерка. Напълни чашата и я поднесе към устните й. — Пийни.

Пламък се спусна по гърлото й с глътката ром. Сълзи замъглиха очите й, тя се задави и се закашля. Притисна ръце към гърдите си и се опита да се пребори. Куки я потупа по гърба.

— Благодаря — хлъцна тя. — Ако това е точната дума.

— Няма нищо по-добро от рома, за да реши проблемите.

— Бързо, да, разбира се. — Тя подпря глава на неравната стена. Загледа се в мръсния таван. — Може би трябва да си прережем гърлата и край на всичко. Ако френският палач не ни докопа, ще е само защото тези пирати ще са ни изтрепали.

Куки отпи здрава глътка ром и млясна.

— Не си вярваш, нали?

— Не знам на какво да вярвам вече. — Тя се наведе напред и зашепна: — Куки, в трюма има оръжия.

— Баща ти не е нарушил никакви закони.

— Сигурен ли си? Можеш ли да го повториш под клетва?

— Абигейл!

— Куки, знам, че ще направиш всичко за баща ми. — Дори да излъжеш, помисли тя, но не можа да го изрече.

— Да — каза той кратко, загледан в чашата си. — Но за какво ще му послужи? Тия проклети французи няма да повярват на един почтен американски моряк.

Тя хвана ръката му.

— Но защо са тези оръжия в трюма? На кого е смятал да ги продаде баща ми?

— Ако не знаеш нищо, Абигейл, оня френски негодник няма да може да ти го измъкне.

— Куки! Единственият, който споделя леглото ми, е Денди!

Набръчканото му лице грейна в усмивка.

— Много се радвам да го чуя. Ако баща ти научи, че си спала с тоя французин, ще се вбеси.

— Стига да го е грижа…

Тя отмести поглед. Не можеше да позволи на капитан Сен Клер да опетни мислите й с лъжа. Но защо баща й я беше оставил на „Република“? Това не можеше да разбере тя. Никак. Ама никак.

— Грижа го е — възрази Куки.

— Но той ме остави тук!

— Трябва да си е имал причина.

— Каква може да е?

Куки я хвана за ръцете.

— Няма да разберем, докато не го попитаме. Върни се в стаята си и стой там.

— Докато стигнем Кале?

— Там ли ще ни водят?

— Не знаеше ли?

Той се усмихна.

— Сега знам, Абигейл, ще знаят и останалите момчета. — Положи съсухрените си ръце на раменете й и добави: — Ако искаш да помогнеш, а знам, че искаш, слушай добре какво говори тоя френски капитан. Всичко, което мислиш, че може да ни е полезно, ми го съобщавай.

— Ще дойда веднага…

— Не! — Той сниши глас. — Не идвай пак тука. Ще намеря начин да говоря с тебе. Но добре го слушай, Абигейл. Това, което научиш, може да е спасението ни. — Готвачът стисна устни. — Единственото ни спасение.