За честта на брата

20

Преди да излезе от стаята си, Абигейл се увери, че видът й е възможно най-хубавият. Държеше главата си изправена и се опитваше да не се усмихва, но погледна за миг в огледалото, което висеше сред картините над парапета в началото на стълбището. Теси беше употребила повече от половин час, за да накъдри червената й коса на масури, които бяха хванати на темето и се спускаха по раменете й. Не искаше да съсипе труда на камериерката. Беше готова за битка, облечена в рокля с любимия й ментово зелен оттенък.

Но докато ръката й се плъзгаше свободно по извивките на парапета, изведнъж тя усети как пръстите й нервно стискат гладкото дърво. Двама мъже я чакаха във фоайето. Капитан Фицджералд! Какво прави той тук толкова рано? Според нея трябваше да се върне едва тази вечер.

Абигейл знаеше, че двамата мъже я наблюдават, но не обърна внимание нито на единия, нито на другия, докато не стъпи на мраморния под. Когато сър Харлан пристъпи напред с официална усмивка, тя също така официално вдигна дясната си ръка към него.

Той пое пръстите й и се приведе над тях. Но когато понечи да ги вдигне към устните си, тя дръпна ръка, без да скрива отвращението си. Не подаде ръка на капитан Фицджералд.

— Добър вечер, сър Харлан — каза тя тихо. Отмести поглед от него и добави: — Каква изненада, капитан Фицджералд.

Мъжът, когото беше познавала като свой баща, се изсмя, отпивайки от чашата си, пълна догоре с бренди:

— Само я чуйте! Вири си носа, сякаш е важна дама. Но след сватбата ще запее друга песен.

Сър Харлан трепна по-видимо, отколкото Абигейл.

— Не искам да говоря тук за такива интимни неща — каза баронетът.

Капитан Фицджералд само се изсмя и Абигейл разбра, че вече е пиян. Запита се откога ли пият тези двамата, докато тя се е приготвяла за вечерята. Тогава забеляза, че сър Харлан е абсолютно трезвен. Когато беше дошла да й помогне да се преоблече, Теси трябваше да я предупреди за пристигането на капитан Фицджералд. Той явно беше пил още преди да дойде тук.

Тя потръпна. Не искаше да стои тук с капитан Фицджералд или със сър Харлан. Последните две седмици бяха истински кошмар. Всеки ден се събуждаше с мисълта баронетът да не обяви, че процесът на Доминик започва на другия ден. Животът в огромната къща беше станал още по-тягостен. Сър Харлан отказваше да й разреши да вижда Клайв. Тя няколко пъти дочуваше крясъци от крилото, където живееше нещастникът. Изпитваше огромно съжаление към горкия момък, който беше също такава жертва, както и тя.

— Абигейл? — обърна се към нея сър Харлан и й предложи ръката си.

Тя нарочно го пренебрегна, отстъпвайки половин крачка назад. Това накара капитан Фицджералд да се изсмее още по-силно. С почервеняло лице сър Харлан ги поведе със себе си по коридора. Абигейл вървеше до него, но на един лакът разстояние.

Когато влязоха в голямата гостна, много по-красива от стаята, където се беше срещала с Клайв миналата седмица, Абигейл си спомни уроците, които беше научила, когато вярваше, че Доминик е неин враг. Ако запазеше самообладание и овладееше безредните си емоции, никой нямаше да заподозре, че изпитва невероятно силен страх.

— Мога ли да кажа, че изглеждаш много красива тази вечер? — обади се сър Харлан, докато тя се настаняваше на един стол, който две кръгли масички отделяха от другите.

— Благодаря.

Когато тя замълча след тези думи, двамата мъже се спогледаха неловко. Абигейл се зарадва, че е успяла да ги смути, но вече беше разбрала, че всяка нейна победа в тази къща е малка и нетрайна.

Капитан Фицджералд едва не падна, опитвайки се да седне. Изхълца и вдигна чашата си.

— За изпълването на вашите мечти, сър Харлан, и за напълването на моите джобове.

— Естествено, Артър, ти ще получиш известна сума едва когато тя се омъжи за Клайв — изтъкна видимо притеснен баронетът.

Абигейл се взря невярващо в сър Харлан. Защо лицето му става толкова червено, колкото косата й, щом ще получи каквото е искал? Но осъзна, че не е притеснен, а ядосан. Само че защо?

Отговорът дойде, когато капитан Фицджералд седна малко по-изправено и пиянската усмивка изчезна от лицето му. Тропна чашата си на масата и каза:

— Разбрахме се, че ако сватбата стане, преди да изтече един месец, вие ще…

Сър Харлан се извърна към Абигейл и на лицето му заигра изражение на хрътка, надушила следа.

— Абигейл, получих много вълнуващи новини днес и смея да кажа, че нямам търпение да ги споделя.

— Вълнуващи? — В гласа й се долови нарочно процедил се сарказъм. — Кое може да бъде по-вълнуващо от живота, който живея тук сега?

Забелязвайки, че ръцете й треперят, тя сключи пръсти в скута си.

Капитан Фицджералд се обърна към нея.

— Нима мислиш, че можеш да ни убедиш, че искаш да се омъжиш за Клайв Морис?

Лицето на сър Харлан стана тъмночервено от гняв, но той само бръкна във вътрешния си джоб и извади лист светлокремава хартия.

— Получих покана от лейди Съдли.

— От лейди Съдли ли?

Абигейл се помъчи да запази привидно спокойно изражение. Не биваше да издава по никакъв начин, че чака отговор на бележката, която беше пратила до лейди Съдли миналата седмица, след като посети Доминик в затвора. Това, че сър Харлан беше развълнуван от получаването на писмото, сочеше, че лейди Съдли иска да помогне на нея и Доминик.

— Да. Тя разбрала, че ще се омъжваш, и иска да я посетиш в Лондон.

Капитан Фицджералд измърмори:

— И да избягаш с нейна помощ, без съмнение.

— Не познаваш лейди Съдли, затова не можеш да съдиш за нея — възрази Абигейл, оставяйки досадата да се промъкне в гласа й. Защо се е върнал точно сега? — Тя ми предложи подслон, когато бях лишена от такъв, и ме прие така, сякаш съм част от семейството й.

— Да — подкрепи я сър Харлан, отваряйки писмото. — Добрата жена знае, че майката на Абигейл е починала, и иска да и помогне да избере най-хубавата сватбена рокля. — Той се усмихна широко. — Тази мила дама ме кани да посетя нея и семейството й в лондонската им къща.

— Дръж изкъсо Абигейл в Лондон — изправи се неуверено на крака капитан Фицджералд, олюлявайки се също като Клайв. — Тя е хитра интригантка, също като майка си.

Абигейл сви рамене.

— Не искам да ходя, сър Харлан. Признавам, че много бих се радвала отново да се срещна със семейство Съдли, но красивите сватбени рокли никак не ме интересуват.

Баронетът изфуча и тя разбра, че забележката й, също като тази на капитан Фицджералд, е успяла да ядоса този алчен човек, който явно ужасно искаше малко да поухажва семейство Съдли.

— Естествено, че ще отидете и ще позволите на лейди Съдли да ви помогне. Ще бъде непростимо, ако отхвърлим подобно великодушно предложение. Не искам да чувам повече никакви възражения.

— Но, сър Харлан…

— Абигейл! Казах, че ще идеш, така че ще идеш!

Тя погледна към капитан Фицджералд, който започна да се усмихва. Нека си мисли, че са я надвили. Ако той се радва на това, няма да се съсредоточава върху подозренията си, които бяха обезпокоително близки до истината.

— Сър Харлан… — пак подхвана тя.

— Ако ще кажеш нещо друго, освен „да“ — изрече баронетът с най-снизходителния си тон, — по-добре не казвай нищо.

Стиснала юмруци, Абигейл премига, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Не трябваше да им позволява да се усъмнят, че й идваше да затанцува от радост. Стана, обърна се и се запъти към вратата.

Сър Харлан викна след нея:

— Заминаваме призори в другиден. Приготви се.

Тя изправи рамене, но не отвърна нищо. Излезе от гостната. И докато затваряше вратата зад себе си, дочу баронета да казва:

— Ти ще останеш тук, Артър, за да наглеждаш приготовленията за сватбата.

Абигейл затисна устата си с ръка, за да не се засмее на глас — значи ужасният капитан Фицджералд ще трябва да се нагърби със задължения, които сър Харлан искаше да снеме от себе си, за да спечели приятелството на семейство Съдли. Може би щеше да се окаже, че завръщането на капитана точно сега не ще да е толкова ужасно нещо.

Докато се качваше по стълбите, тя погали гладките перила. Скоро щеше да излезе от дома на сър Харлан и да потърси начин изобщо да не се връща. Обърна се и огледа долния етаж. Много й се прииска сега да изкрещи едно „сбогом“.

Желанието да се изсмее загъделичка гърлото й, когато в ума й прозвучаха укорителните думи на леля й, когато малката Абигейл се беше пързаляла по перилата на стълбата в къщата, гледаща към пристанището на Ню Бедфорд. Всеки упрек, получен от малкото момиче, бе последван от топлата прегръдка на леля й. Толкова обич имаше в тази къща, но тя не бе оценявала съкровището, което притежаваше тогава.

Колко щяха да се гордеят леля Уилма и чичо Джареб, ако знаеха за идеята на Абигейл да се свърже с лейди Съдли! Беше рисковано, но както винаги казваше чичо й, ако не рискуваш, никога няма да постигнеш нещо истински ценно.

Тя се усмихна. Милите леля Уилма и чичо Джареб. Не чичо, а татко. Припомни си обветреното му лице. Червената коса и упоритата брадичка толкова приличаха на нейните, че се запита защо никога не си е задавала въпроса каква е всъщност роднинската връзка помежду им. Колко щеше да хареса той Доминик, ако войната не беше застанала помежду им! Чичо Джареб винаги говореше с уважение за мъжете, които командваха кораби и смело посрещаха променливите настроения на моретата.

С всяко изкачено стъпало щастието й помръкваше все повече. Капитан Фицджералд нямаше да занесе съобщение от Абигейл за леля Уилма. Щеше да измисли някакви лъжи. Страхуваше се, че измислиците му ще наранят леля й, защото тя я беше приела дълбоко в сърцето си.

Това обаче нямаше да има значение, ако тя успееше да намери помощ в Лондон и да освободи Доминик, за да могат двамата да избягат от Англия. Тогава капитан Фицджералд можеше колкото си иска да се оплита в лъжите си, но тя вече нямаше да има нищо общо с него.

Побърза към стаите си, които бяха единственото й убежище в тази къща. Когато стигна до вратата, тя се отвори, преди да хване дръжката. Влезе и се усмихна на Теси.

— Лейди Съдли е писала на сър Харлан и ни кани в Лондон — каза Абигейл веднага щом затвори вратата зад гърба си.

Усмивката на Теси издълба трапчинки по бузите й.

— Колко хубаво! И толкова скоро.

— Заминаваме за Лондон призори вдругиден. — Тя отиде към френския прозорец и го отвори широко. — Значи утре ще имам време да ида при шивачката.

— Утре ли? — Гласът на Теси изгуби веселостта си. — Мислите ли, че е разумно, госпожице Абигейл? Ако ви разкрият…

— Няма. Сър Харлан гледа само как да спечели разположението на семейство Съдли. — Тя се засмя. — Настоява да остави капитан Фицджералд тук и да го накара да наглежда всичко, каквото има за довършване около сватбата. — Потри ръце и се вгледа в далечината. — Трябва да стане. Това е единственият ни шанс.

— Надявам се да сте права, госпожице Абигейл.

— И аз се надявам. Защото втори шанс няма да имаме.

Абигейл настръхна, когато пристъпи под мрачните ледени сенки на затвора. Отвратителният двор беше празен. Никога не беше виждала затворници да се разхождат там. Когато дочу един дрезгав и вече твърде познат глас, се обърна. Причард навярно я чакаше.

— Добър ден, госпожице Фицджералд — избъбри той, протягайки ръка за подкупа.

Абигейл пусна монетите в шепата му. Когато той ги преброи с гримаса, тя се запита дали знае колко й е трудно да се сдобие дори с тези мизерни шилинги. Отвсякъде я заобикаляше богатство, но за да го получи, трябваше да продаде душата си на сър Харлан.

Причард затътри крака пред нея, водейки я към стълбите, откъдето можеха да стигнат направо до килията на Доминик. Тя се уви плътно в наметалото си. Ако някой видеше петно по него, можеха да разберат за посещенията й тук и да ги прекратят.

— Скоро ще има съд — подметна Причард.

— Колко зле за вас! Тогава няма да можете да ми измъквате шилинги.

Той вдигна рамене ухилен.

— Други ще дойдат да сменят ония, дето отиват на бесилката. И пак ще има кой да иска да ходи при тях. И те ще плащат колкото вас. — Изхъмка и добави: — Може даже и повече.

Абигейл не си даде труд да му отговаря. Ако свалеше маската на хладно безразличие, той щеше да се нахвърли върху й като ястреб на плячка. Държеше погледа си прикован към коридора, който се откриваше пред нея, докато изкачваше последните стъпала към мястото, където беше затворен Доминик. Ако погледнеше към призрачните лица, взиращи се към нея през решетките в напразна надежда някои да дойде и при тях, щеше да избухне в сълзи.

Щом стигнаха до килията на Доминик, Причард изтропа с връзката ключове по овехтялата дървена врата.

— Хайде, капитане. Ставайте. Нали искате компания?

Капакът се открехна и тя видя щастливата усмивка на Доминик.

Когато Причард отвори вратата, Абигейл не чака той да я бутне вътре. Мина леко покрай непоносимите му ръчища, без да обръща внимание на ръмженето му, докато заключваше вратата зад гърба й. Развърза бонето си и свали наметалото. Пусна ги на стола и се обърна към Доминик.

Беше страшно блед. Тя силно искаше това да е от липсата на слънчева светлина и добра храна, надяваше се да не се е разболял от някаква ужасна затворническа треска.

— Май се изненада, че ме виждаш — изрече тя. — Нали не мислеше, че ще отида в Лондон, без да дойда при тебе, преди да замина?

— Лондон? — Той веднага затвори капака и я грабна в прегръдките си. — Скъпа, направила си невъзможното!

Тя се засмя, сключвайки пръсти на тила му, като се опитваше да не обръща внимание на дрънченето на веригите, което придружаваше всяко негово движение.

— Само отчасти. Сър Харлан и аз заминаваме утре за Лондон.

— Сър Харлан ще те придружава там? — Той свъси вежди.

— По-добре да е той, отколкото капитан Фицджералд.

— Значи Фицджералд се е върнал?

Тя кимна.

— Искаше ми се да го няма тук, но може да е по-добре, че няма да е в Лондон, когато аз съм там и върша работите, които трябва да се свършат.

Доминик я привлече плътно към себе си. Когато притисна устни към нейните, тя усети силния му копнеж. Но не само това, а и някакво мрачно чувство, което не можеше да скрие от нея.

Тя се отдръпна леко и прошепна:

— Какво има, Доминик? Нещо не е наред ли?

— Всичко ще бъде наред, когато се измъкнем от тоя проклет остров.

— Ние? Значи ще ме вземеш със себе си?

Той се поколеба.

— Скъпа, не исках да кажа…

Абигейл отстъпи и седна на единствения стол.

— Нищо не се е променило, нали? „Песента“ е на първо място в сърцето ти.

Той пристъпи към нея, под ужасяващото дрънчене на веригите, коленичи и пое ръцете й в своите.

— Не разбираш, нали? Няма отново да се изложа на такава опасност. Може би, когато войната свърши…

— Стига, Доминик — изправи се тя. — Сега не е време за спорове.

— Когато се върнеш при леля си Уилма, ще видиш, че съм прав.

Изражението й стана ледено.

— Може би.

Доминик стисна раменете й.

— Какво има? Защо си толкова бледа? Да не би Фицджералд да те е заплашвал?

Абигейл обви ръце около него. Изкушаваше се да му каже истината за годежа с Клайв Морис. Но не биваше. Тогава той можеше да провали единствения си шанс да избяга, ако се опиташе да я спаси. Границата между Франция и Англия прекрасно можеше да представлява и една тухлена стена. Малко кораби преминаваха през невидимите заграждения. Ако „Песента на морето“ не се върнеше навреме, Доминик щеше да умре. Тя не биваше да му разкрива на какво рискува да бъде подложена, ако не успееха да избягат, защото той не можеше да направи нищо, за да спре всичко това.

— Не искам да бъда далеч от тебе — прошепна тя. Поне тази истина можеше да му каже.

Пръстите му докоснаха леко гърдите й.

— Не можеш да бъдеш далеч от мене. Сърцето ми е с тебе. Тази част от мене винаги ще бъде с тебе.

Когато я привлече в прегръдките си, тя не се възпротиви. Ласката на устните му й казваше това, което вече много добре знаеше. И той се ужасяваше от раздялата им, но капитан Доминик Сен Клер беше излязъл в морето, за да служи на родината си. Не биваше да се отклонява от това задължение, дори заради любовта си. Но тя се възхищаваше именно на това чувство за дълг и без него той нямаше да бъде мъжът, когото беше обикнала.

Пръстите му се заровиха в косата й и разпиляха фуркетите по пода. Когато червените къдрици се пръснаха по гърба й, той ги отмести настрана, за да откопчае кукичките отзад на роклята й.

— Обичам те, Абигейл. Искам любовта ти.

— Обичаш ме? — ахна тя и се отдръпна леко.

— Да, скъпа. Как може да не го знаеш? — Той прокара пръст по бузата й. — И сърцето ми, преди да се съедини с твоето, ми каза, че и ти може би ме обичаш.

— Обичам те, Доминик. — Тя се засмя, не можейки да скрие радостта си. — Макар че, ако ми беше казал, когато стъпи на борда на „Република“, че ще се влюбя в такъв дързък пират, щях да те нарека лъжец.

— Капер, скъпа.

— Може би, но ти открадна сърцето ми.

Когато устните му се спуснаха по шията й, тя отпъди от мисълта си и последните остатъци от мрачното настроение и страха от неясното бъдеще. Копнееше за радостта, която той й даваше. Искаше тази радост, искаше и него.

Доминик хвърли наметалото й върху бодливия сламеник на одъра и я положи отгоре. Тя протегна ръце към него. Той се усмихна и промърмори:

— Един момент.

Седна до нея и я притегли към себе си, за да разкопчае и последните кукички на роклята й.

Абигейл въздъхна с жадно нетърпение, докато устата му отпечатваше влажната горещина на целувките над линията на деколтето й. Когато отвън се чуха стъпки, тя замря и сграбчи раменете му.

— Причард няма да ни безпокои — прошепна Доминик, полагайки я обратно на наметалото.

— Откъде знаеш?

Тя вплете пръсти в косата му, която се спускаше по раменете му.

— Защото му платих добре.

— Ти си му платил? Как?

Доминик взе ръката й и прокара пръстите й по ухото си.

— Обицата ти! — ахна тя. — Дал си му обицата си! Толкова се гордееше с нея.

Той обхвана лицето й с широките си длани.

— За какво ми е, скъпа, когато е от миналото ми? Искам те, защото ти си насладата на сегашния момент.

И докато ръцете му я изследваха в едно вълнуващо преоткриване, тя затвори очи и се отпусна в удоволствието на горещия му допир. Устните му бродеха по кожата й, съживявайки всеки инч от нея.

Макар че той бързаше да я съблече и хвърли ризата си върху дрехите й, ласките му бяха бавни. Устата му я изследваше така жадно, както първия път, когато му се беше отдала. Тя изстена срещу устните му, докато ръцете му галеха вътрешната част на бедрата й, карайки я да се притисне по-плътно към него.

Когато откопча копчетата на панталоните му, разбра защо не ги е свалил. Тъй като краката му бяха оковани, не можеше да ги събуе. Тя се засмя.

— Май имаме проблем.

— На мене не ми е чак толкова смешно — тихо изръмжа той до ухото й, изпращайки огнени тръпки по цялото й тяло.

Тя погледна към лицето му и видя как свива устни.

— Скъпи ми капитан Сен Клер, май си станал пленник на любовта.

— Аз ли?

Тя не можа да отговори, защото той започна да я възбужда с целувки, които изстискваха цялата й сила, но въпреки това се опита да откопчае копчетата. Смъкна панталоните надолу по краката му, като не преставаше да го гали. Това докосване прогони смеха й и на негово място се настани една по-всеобхващаща наслада.

Той прошепна до шията й:

— Искам твоята любов да ме съпровожда, когато процесът… Пръстите му докоснаха леко устните му. Да го чуе да говори за ужаса, който ги очакваше извън тези стени — това щеше да съсипе щастието й.

— Не. Не сега.

Той я търкулна по гръб и съблазнителният блясък се върна в очите му. Надигна се и заяви тържествуващо:

— Да, сега, скъпа!

Голата й кожа докосна неговата и сякаш я обхвана жив огън. Леките му целувки заискриха по тялото й. Тя притисна раменете му към себе си и се впи в него, за да вкуси топлата му кожа. Пламъкът у нея се разгоря още по-силно. Когато пръстите й затрептяха по него, той остро си пое дъх. Усмивка раздвижи устните й, когато го чу да изстенва от желание, което не можеше повече да удържи.

Абигейл извика изненадана, когато той я притисна към сламеника. С победоносна усмивка бе впил поглед в нейния. Хвана китката й и я прилепи към одъра. После направи същото с другата и се наведе, за да докосне с устни основата на шията й. Когато тя се размърда под него, той се усмихна.

— Пусни ме! — измърка тя, опитвайки се да се изплъзне от екстаза, който я докарваше до лудост.

— Няма да те пусна, червенокоса магьоснице — измърмори Доминик на ухото й. — Ти си пленница на моята любов за вечни времена.

Тя потръпна и издаде гърлен стон, когато езикът му подразни нежната кожа зад ухото й. После той се спусна отстрани по шията й и тя забрави всичко; остана само неговият топъл допир, който прокарваше пътека покрай гърдите й и през нежната ямка между тях. Тя изстена името му, но това не го спря да слиза още по-надолу, за да изследва най-интимните й съкровища. И да я превърне в жив пламък.

Абигейл осъзна, че той я е пуснал, едва когато обви ръце около раменете му. Потърси устата му и вплете пръсти в косата му. Когато той се плъзна в нея, тя въздъхна срещу устата му. Не съществуваше нищо по-съвършено и по-всепоглъщащо.

Притисна се силно до него, оставяйки жаждата си да се развихри. Неравното му дишане сливаше устните му с нейните. Тази върховна ласка я хвърли във вълните на непреодолим трепет. Овладени от ритъма на сливането, те отпуснаха юздите на взаимното си желание. Огънят на кулминацията разтопи сърцето й и го сля с неговото, осъществявайки несекващия им копнеж.

Абигейл отвори очи и виждайки тъжната усмивка на Доминик, не каза нито дума. Протегна устни към него, за да получи целувката му, и преглътна изхлипването. Беше се заклела да не опропастява със сълзи минутите, прекарани с него.

Доминик я прегърна мълчаливо. Тя съзнаваше, че и той не иска да си признае страха, който се таеше в сърцето му — че може би никога повече няма да споделят този екстаз. Пръстите му се за разхождаха безцелно по ръката й и тя се взря в мръсния таван.

— Тихо, скъпа — прошепна той.

Едва тогава тя осъзна, че от устните й се беше изплъзнало неволно изхлипване.

— Толкова те обичам, Доминик — изстена тя с болка.

— И толкова красиво го правиш.

Долавяйки веселостта в гласа му, тя си пожела да можеше да се усмихне. Това, че той можеше да се шегува пред лицето на смъртта, й доказваше, че капитан Доминик Сен Клер не беше готов да се даде на английското правосъдие. Тя все още не знаеше какво точно е написал в бележката, която трябваше да занесе в Лондон, но подозираше, че планира да бъде спасен по най-зрелищен начин, ако екипажът на „Песента“ успее да стигне навреме до него.

Абигейл се надигна на лакът и се вгледа в усмихнатото му лице. Той я погъделичка отстрани и тя се засмя така щастливо, както не беше очаквала, че ще може. Но веселостта й се изпари, щом осъзна, че Доминик иска тя да го запомни с любов, преплетена със смях.

Той се размърда и тя смутена видя, че сваля пръстена от ръката си.

— Вземи това, скъпа.

И го пъхна в шепата й.

— Но защо?

— Ако нещата не се развият така, както се надяваме, докато си в Лондон. — Когато тя го изгледа с широко отворени от ужас очи, той погали набръчканото й чело. — Занеси го в Замъка на Гръмотевичния камък. Някога, когато между нашите народи се възцари мир, го върни там, където почива сърцето на баща ми.

— Доминик, не говори така.

— Ако можеш да намериш някой друг от семейство Сен Клер, разкажи им, че съм загинал храбро, служейки на родината си. — Нежна усмивка смекчи строгата линия на устата му. — Кажи им, че ти си жената, която съм обичал така, както никоя друга. Кажи им, че ти си единствената, която би могла да носи името ми, ако не бях умрял толкова рано.

Тя положи пръстена на широките му гърди. Седна на ръба на одъра и скри лице в дланите си. Когато го чу да споменава за брак, нещо я разтърси. Точно това я очакваше в дома на сър Харлан, но този брак щеше да бъде истински ад.

— Скъпа?

— Не питай, Доминик — прошепна тя.

Не можеше да му каже каква съдба й е уредил капитан Фицджералд.

— Скъпа? — Той свали ръцете от лицето й и ги стисна в своите. — Не плачи за мене. Не плачи за себе си. Толкова много хора вървят в живота, без да са намерили тази любов, която ние открихме. Би ли искала да не сме преживели тази радост, която никой не може да ни отнеме?

Лекотата, с която Доминик гледаше на смъртта, би трябвало да й даде сили. Само да можеше да сподели болката си с него… Не! За хиляден път си напомни колко искаше да го остави да иде на каторга с мисълта, че я е спасил.

Изправи се и каза:

— Трябва да се облека. Причард скоро ще се върне. Няма да ме остави да прекарам с тебе и секунда повече от времето, за което мога да му платя.

Доминик я загледа мълчаливо как навлича набързо дрехите си. И докато погледът му проследяваше стройните очертания на тялото й, които изчезваха под ризата и чорапите, се запита какво ли още крие тя от него. Нещо повече от страха й за съдбата му. Нещо, което я държеше в плен — също толкова ужасен като неговия. Когато Абигейл погледна към него и бързо отклони очи, прииска му се да я хване за раменете и да я разтърсва, докато не му каже истината.

При първото й посещение беше предположил, че се тревожи само за него. Но при следващите посещения тази увереност намаляваше. Абигейл отбягваше погледа му винаги щом го чуеше да говори за бъдещето. Нещо я беше изплашило до смърт — нещо извън тези стени, които не му позволяваха да вижда останалата част от света. Единственият му опит да получи някакви сведения от Причард беше накарал тъмничаря да избухне в неистов кикот. Това го беше убедило, че Абигейл се страхува не само от перспективата да го види на бесилката. Нещо я давеше в неизказан ужас.

Изправи се, потискайки желанието си да изрече на глас една сочна ругатня. Само да можеше да й разкаже колко често се наслаждаваше на мечтата си да избяга и да се върне към волния живот на „Песента на морето“ и тя да е с него. Абигейл никога не беше се качвала на неговия кораб, но той често си я представяше застанала до него на кърмата, виждаше как двамата посрещат заедно бурите, изпращани от морето. Съмняваше се, че тя ще повярва, че изобщо си я е представял там до себе си, защото той често й бе казвал, че не може да има и нея, и кораба. Но макар че в миналото може би беше говорил искрено, сега все пак не можеше да й каже, че след като беше живял лишен и от „Песента на морето“, и от нея, тя му липсваше много повече от кораба му.

Не каза нищо, пристъпвайки към нея. Бавно закопча роклята й. Когато тя вдигна косата си и я скри под бонето, той хвана лявата й ръка. Сложи пръстена на безименния й пръст и притисна пръстите й върху него.

— Помни — изрече глухо. — Ако нещо се случи с мене, занеси този пръстен на семейството ми във Франция. И непременно им кажи, че ти си жената, която съм обичал.

Абигейл вдигна поглед към него и се помъчи да се пребори с мъката, потискайки сълзите, които напираха в очите й.

— Ще се опитам — прошепна тя.

Знаеше, че ако той не оцелее, за да избяга и да я отведе със себе си, тя нямаше да може да изпълни това обещание. Сър Харлан никога нямаше да й позволи да замине, докато не роди здраво дете. После още едно, след него още едно и така, докато се увери, че ще има наследник, който да доживее до зряла възраст.

— Знам, че ще го направиш — и той се наведе, за да я целуне.

Изтракването на ключа в ключалката й попречи да отговори. Тя взе чантичката си и тръгна към вратата. Причард изръмжа някакви обидни думи към нея, но тя не му обърна внимание, излизайки като отнесена навън в коридора. Не се обърна да погледне към Доминик. И двамата не бяха проронили нито дума за работата, която тя трябваше да свърши в Лондон, но той знаеше, точно както и тя, че ако се успее, следващия път, когато се видят, най-вероятно ще е по пътя му към бесилката.