За честта на брата

7

Абигейл прехапа устни, задържайки дъха си, с надеждата, че сенките ще я прикрият. Коленичи край стената зад купчина сено и почувства как топлината на животните в обора я обгражда отвсякъде.

Не очакваше селянинът да влезе сега, защото го беше видяла да се отправя към полето зад фермата. Когато човекът тръгна към кравата, която преживяше доволно, тя се сниши още повече. Замръзна, щом чу потракването на яйцата, които държеше в подгънатата пола на ризата си, откраднати вчера от друга селска къща, по-близо до селото. И от тази къща вече липсваха чифт момчешки панталони и една мъжка риза. Панталоните бе обула под своята риза, а втората замени скъсаната риза на Доминик.

Преди седмица би се разяждала от чувство за вина заради кражбата. Колко щеше да се ядоса леля Уилма, ако я видеше да скита така наоколо, за да краде каквото й беше необходимо за нея и Доминик!

Но това не е Ню Бедфорд, оправда се тя мълчаливо.

Първият й набег беше в деня, след като помогна на Доминик да стигне до колибата. Толкова много селяни сновяха насам-натам по брега, прибирайки каквото беше останало от „Република“, че на нея никак не й беше трудно да се промъкне сред каменните къщи и да си вземе пай с месо от една къща и малък самун хляб от друга. Прибра една чаша и две чинии от трета къща, не искаше да краде всичко само от едно семейство.

Много скрупули имаш като за крадец. Намръщи се, когато гласът на Доминик изпъкна в съзнанието й. Не й трябваше неговото мнение. Той едва можеше да ходи, затова не можеше да се нагърби с тази отвратителна задача, но…

Абигейл отново затаи дъх, когато фермерът се обърна към мястото, където се беше скрила. Ако дойдеше още по-близо, сигурно щеше да я види. Стисна дръжката на ножа, втъкнат в колана й. Беше го взела вчера от друга ферма.

Посивелият фермер бодна вилата в купчината сено и тя се сви плътно до стената, когато той започна да обръща сеното и да го пуска пред кравата. Нахвърля малко сено и на коня, после излезе от обора и викна на някого да дойде с него на полето да му помогне.

Тя изпусна дъх. Макар да й се искаше да се свлече на земята, събра кураж и се измъкна от обора. Не видя никого навън и притича към дърветата покрай пътеката, която водеше към морето, а в другата посока — към селото. Не се осмели да тръгне по нея, защото можеше да срещне някого, комуто да се стори подозрително, че наоколо се мотае някаква непозната, а от селото изчезват вещи.

Абигейл се спусна между дърветата, тичайки към изоставената колиба, но внимаваше да не счупи трите яйца, които носеше в запретнатата пола на ризата си. Влезе в колибата, затвори очи и се облегна на разкривената врата, която не се затваряше докрай.

— Абигейл?

Макар че не искаше да отваря очи, защото отново щеше да я връхлети ужасът от това, че беше изхвърлена на този негостоприемен бряг, тя погледна към Доминик, който се опитваше да се изправи. Глезенът му още беше подут, но синините вече избледняваха. Намачканата риза не се закопчаваше на гърдите му, разкривайки мускулестата му плът, която твърде често привличаше погледа й. Ивицата плат, омотана около главата му, допълваше разбойническия му вид.

Той взе трите яйца от ръцете й и се усмихна.

— Започваш да ставаш все по-сръчна.

— Мразя това.

— То е защото гледаш на излетите си така, сякаш си крадец.

— Точно това съм.

— Не. Това е шансът ни да оцелеем във вражеско обкръжение.

Тя се засмя почти насила.

— Мислех, че обичаш трудните неща.

— Трудно е да смятаме селяните и фермерите за равностойни неприятели.

— Говориш така, защото не си тръгнал да се промъкваш в къщите им.

— Не, седя си тук и не правя нищо. — Той въздъхна. — Когато започна пак да ходя, смятам да си пробвам късмета да ловя риба в потока, откъдето носиш вода за пиене. — Гримасата му премина в усмивка. — Много години минаха от детството ми, когато ловях риба през лятото в Лоара. Надявам се да не съм забравил как се прави.

— И аз. Омръзна ми да ям лоясали пайове и престоял хляб.

— Преди да съм в състояние да ходя и да бягам, ако някой англичанин ми се изпречи на пътя, страхувам се, че само ще си мечтаем за вкуса на рибата.

— Можеш ли да дялкаш? — запита тя замислено.

Той се отпусна на пода.

— Не и без нож.

— Вярно, но ще бъда глупачка, ако ти открадна нож.

Абигейл приглади назад обърканата си коса. Всеки ден копнееше все по-силно за гребена, който беше имала на борда на „Република“. По цялата дължина на косата й имаше възли, които не можеше да разплете с пръсти.

Той се намръщи и обгърна свитото си коляно. Остави другия крак протегнат, за да не натоварва допълнително шинирания глезен.

— Не ми вярваш, нали?

— А защо да ти вярвам? — Срещна погледа му почти равнодушно, за да не заподозре, че е двойно въоръжена, и с нож в колана, и с пистолет, втъкнат под корсажа. Той едва ли беше запознат с предназначението на различните видове женски дрехи и нямаше как да знае какво крие тя под тях. — Защо да ти вярвам, когато сме врагове?

— Защото вече не сме врагове.

— Така ли? Да не би Наполеон да се е извинил на президента Медисън заради пиратите си, които нападат почтените американски моряци и кораби?

Той издаде висок сумтящ звук.

— Почтени и американски са две думи, които не вървят заедно. Проповядваш идеализма си на всеки глупак, готов да те слуша, но товарът на баща ти доказва, че ви е грижа само как да продадете така наречените си добродетели срещу злато, като най-долни улични прекупвачи.

Абигейл почервеня.

— Не е необходимо да ми говориш с такъв език.

— Не е ли?

Той грабна китката й и я привлече към себе си.

— Пусни ме! — извика тя, опитвайки се да се отскубне.

— Не и докато не ми докажеш, че имаш повече разум от безразсъдния си баща.

— Ако мислиш, че ще ти открадна нож…

Очите й се разшириха, когато той поднесе острието към лицето й. Тя опипа кръста си и разбра, че я е обезоръжил, без да усети.

Усмивката му стана още по-широка, когато опря плоското на ножа до бузата й. Ръката му обгърна талията й.

— Скъпа, изгледаш доста бледа. Да не би да те е страх, че ще те убия?

— Не. Иначе ще умреш от глад. Още не можеш сам да си намираш храна.

— Подозирам, че ще измисля някакъв начин.

Абигейл не отговори. Той леко притисна ножа към бузата й, като същевременно стисна талията й и я притегли надолу към пода. Когато тя вдигна ръце, за да му се противопостави, Доминик извърна ножа така, че острото докосна брадичката и. Тя ужасена дръпна ръце. Взря се в него, докато той се надвесваше над нея.

— Мислиш ли, че ще те накарам насила да ми се подчиниш? — С бързо движение накара ножа да изчезне под ризата му. — Забрави ли вече? Казах ти, че няма да имам нужда от сила, за да те съблазня.

— Доминик!

Той се отпусна назад и се изсмя. Тя се надигна на колене, пожелавайки си този мъж да се махне от колибата и изобщо от живота й. Незабавно. Ако може и преди това.

— Не е много остър — каза тя, — но може да е достатъчен да направиш някакви прибори, с които да ядем. Уморих се вече да ям с ръце.

— Беше достатъчно остър, за да се уплашиш, че мога да ти го забия в гърлото. — Той извади ножа и внимателно прокара палец по острието му. Направи гримаса. — Мисля, че с пръсти ще се справя по-добре, отколкото с този тъп нож.

— Престани да се оплакваш!

Доминик пое ръката й и изрече:

— Скъпа, прости ми.

— Да ти простя? Ти се извиняваш?

И тя се вгледа учудена в тъмните му очи.

— Винаги се извинявам, когато съм сгрешил — погали бузата й и се засмя. — Когато аз знам, че съм сгрешил, а не когато другите мислят, че съм.

— Ще го запомня.

Ръката му обхвана бузата й, изпращайки тръпки от копнеж по цялото й тяло.

— Харесва ми мисълта, че ще запомниш нещо, свързано с мене, скъпа.

Абигейл се изправи, не искаше отново да се заплете в мрежата на неговата съблазън.

— Не е лесно да се забрави нещо, което дразни не по малко от зъбобол.

— Къде отиваш? — повика я той, когато тя се отправи към вратата.

— При потока, да намеря някой плосък камък и да опека яйцата на него.

— Трябва да почакаш до смрачаване.

Тя се намръщи. Доминик имаше право, но на нея не й се искаше да си признае, че не й е останало нищо друго, освен да си седи тук.

— Не ми изглеждаш много разстроен от това, че трябваше да се промъкна в онази ферма и да ти открадна нещо за вечеря.

— Фермата беше почти пуста по пладне. Но потокът няма да е. Стой тук, докато се стъмни, Абигейл.

Тя се обърна към него, подпряла юмруци на хълбоците си.

— Вече не приемам заповеди от никого!

— И никога не си приемала.

Тя се усмихна студено.

— Но сега ти ще получаваш заповеди от мене. Стой спокойно — каза тя, когато той се надигна да стане. — Подутината на глезена спада, но ако започнеш да подскачаш насам-натам като някакво еднокрако бостанско плашило, със сигурност пак ще го нараниш.

— Обещавам, че ще се държа прилично, ако и ти обещаеш, че ще стоиш далече от потока, докато нощта започне да отпраща англичаните към къщите им.

— Доминик…

Той хвана ръката й и не й позволи да му обърне гръб. Абигейл погледна първо пръстите си, а после вдигна очи към усмихнатото му лице и зачака той да заговори. Ако се дръпнеше по-силно, можеше да го накара да залитне и лошо да си нарани глезена. Съмняваше се, че дори ударите, които бяха оставили следи по главата му, можеха да проникнат през дебелия му череп, който изглеждаше непроницаем за здравия разум.

— Обещай, Абигейл — заповяда той със заблуждаващо спокоен тон.

— Много добре. Обещавам, че ще ида при потока чак по тъмно.

— Хубаво.

Той я пусна и отново се облегна на стената. Скръсти ръце на гърдите си и й се усмихна като благосклонен крал, който дава аудиенция на най-незначителния си поданик.

Докато тя излизаше, за да събере в гората някакви дърва, от които той да издялка прибори, и съчки, за да накладе огън и да изпече откраднатите яйца, го чу да се смее. Усмивка се прокрадна и на нейните устни. Доминик беше най-вълнуващият мъж, когото някога беше срещала, но знаеше, че щом глезенът започне отново да му служи, можеше да се окаже и най-добрият й шанс да се измъкнат оттук живи.

Когато камъкът, на който Абигейл изпече яйцата, изстина, Доминик го взе, за да наточи ножа. Часове му трябваха, докато стана достатъчно остър, за да го използва. Дялкането на дървени лъжици и вилици го държеше зает. Докато работеше, седеше на прага, вгледан през дърветата към хоризонта, но корабът, който търсеше, все не се появяваше.

Морето го примамваше неудържимо. Всяка нощ той заспиваше, заслушан в шума на вълните, които се разбиваха в пясъка, нашепвайки тихи тайни, които само един моряк можеше да разгадае. Същата песен го будеше всяка сутрин и не спираше да го привлича.

— Изглеждаш ми замислен — отбеляза Абигейл, излизайки от гората, и сложи няколко горски плодове в една от чашите. Протегна му я и добави: — Не са много узрели, затова не яж много.

— Не съм гладен.

— Не си ли?

Той се усмихна на учудването й, после въздъхна.

— Мога да мисля само за едно — колко време ще мине, преди да усетя отново палубата под себе си.

— Знам колко трудно трябва да е това за тебе.

— Знаеш? — запита той раздразнено, когато тя обгърна с ръце коленете си и се загледа в листата, леко разлюлявани от ветреца. — Откъде би могла да знаеш? Ти си сухоземен човек.

— Никой, който живее в Ню Бедфорд, не може да бъде безразличен към морето. — Тя се усмихна. — И не е престъпление да се родиш, за да живееш на сушата.

— Това ли казах? Просто мислех, че една сухоземна жена не може да разбере колко примамлив е океанът.

— Добре познавам зова му. Домът на леля ми гледа към пристанището, закърмена съм с ритъма на морето. Баща ми е моряк. Чичо ми също беше моряк. Корабът му беше потопен преди около година.

— Той оцеля ли?

— Не. — Лицето й изведнъж помръкна и Доминик съжали, че е задал този въпрос. — Корабът му потънал с всички на борда. Знам колко рядко оцеляват хора в такива случаи.

— Аз оцелях.

— Ти?

Той потупа златната халка на ухото си.

— Не знаеш ли какво означава това? Морякът носи халка, за да покаже, че е оцелял след загубата на кораба си в морето.

— Не знаех това.

— Мислеше, че е само прищявка?

Тя поклати глава и копринената й коса, която бе успяла да сплете на плитка, докосна ръката му.

— Помислих, че така се носят всички пирати.

— Капери, скъпа.

— Разликата е много малка.

— Разликата между това, да те обесят, и това, да ти прережат гърлото, също е много малка, но последното е много по-бързо.

Доминик понечи да каже още нещо, но само изръмжа една силна ругатня на френски:

Абигейл го погледна с внезапно смущение. Разсмя се, когато посегна към превръзката на главата му. Беше се смъкнала ниско над веждите. Отблъсна ръцете му, които напразно се мъчеха да я оправят. Коленичи и нагласи отново възела на главата му.

— Готово — изрече, след като я бе нагласила както й харесваше. — Как е?

— Великолепно.

Тя сведе поглед, за да срещне неговия. Когато той прокара пръст по кожата над деколтето на ризата й, тя се дръпна назад.

— Можеш да изпиташ известна благодарност за това, което правя за тебе.

— Благодарен съм. Повярвай ми. Оценявам всичко, което правиш за мене.

— Непоправим си!

Тя стана и се запъти към вратата, трябваше да иде до потока. Доминик не я повика, за да й напомни, че му беше обещала да не ходи там през деня. Самият му вик щеше да ги издаде. Когато Абигейл сви към плажа, той изруга. Не можеше да понесе това, че тя се скиташе съвсем свободно наоколо, докато той беше прикован като затворник към тази полусрутена колиба.

— По дяволите! — измърмори, когато една тресчица отскочи от ръцете му, търкулна се и спря върху нейната наметка. Беше остра и ако Абигейл стъпеше на нея, можеше да си нарани крака. Тогава и двамата нямаше да могат да вървят. И двамата щяха да гладуват.

Протегна ръка колкото можеше. Когато рамото му изтръпна във внезапна болка, отново се изправи. Обгарялата кожа не му позволяваше да се движи много. Помъчи се да натовари колкото може по-малко глезена си и пристъпи предпазливо към наметката.

Когато пръстите му напипаха нещо твърдо под дрехата, Доминик сви вежди. Пъхна ръка и извади пистолет. Значи го е криела в дрехите си. Откога? Нима още откакто морето я е изхвърлило на брега?

Вдигна очи от пистолета, за да види дали Абигейл се връща от потока, и заоглежда оръжието. Изруга. Беше напълно безполезно. Морската вода го беше повредила. Може би ако тя го беше почистила навреме, механизмът щеше да бъде спасен, но по метала вече имаше петна от ръжда, а ударникът отказваше.

Доминик пусна пистолета в скута си. По дяволите! Положението им щеше да бъде по-добро, ако имаха още някакво оръжие, освен ножа.

Една сянка падна върху него. Вдигайки пистолета с бързо движение, което беше упражнявал още от малък, така че се беше превърнало в инстинктивно, той чу как Абигейл остро си поема дъх. Това, че тя не изпищя и не избяга като подплашено дете, отново му доказа, че не е предразположена към припадъци.

Доминик хвърли оръжието на пода. Когато я чу да изхълцва тревожно, изрече:

— Не се тревожи. Безполезен е.

— Не може ли да се поправи? — запита тя и лицето й започна отново да придобива цвят.

— Ако имахме достъп до оръжейна работилница — може би. Но тук няма начин.

— Страхувах се, че може да е повреден, но не исках да стрелям и да изхабя единствения куршум в него.

Той се засмя огорчено.

— За специален случай ли го пазеше?

— Възможно е.

— Трябваше да ми кажеш за него. Какво още си скрила от мене?

— Нищо.

— Лесен отговор.

Сапфирените й очи просветнаха като ножа, опрян на камъка за точене.

— Истината винаги е лесна, Доминик. Можеше да го знаеш, ако по-често я беше изричал.

— Обвиняваш мене, че лъжа, докато ти…

— Аз не те излъгах. Просто не ти казах за пистолета. Пазех го за в краен случай.

Той пак го взе и поклати глава със съжаление.

— Тогава щеше да се изправиш пред враг и нямаше да можеш да го застреляш. Тогава този малък пистолет със сигурност щеше да гарантира смъртта ти, скъпа.

— Можех да го замеря с него!

Макар да знаеше, че тя очаква той да се усмихне на опита й да се пошегува, Доминик продължи с предишния мрачен тон:

— Не е там въпросът дали пистолетът работи или не. Важното е, че си го скрила от мене.

— Да. — Тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Прав си. Трябваше да ти кажа за него.

— Абигейл Фицджералд си признава, че е сгрешила?

Усмивката й се появи и изчезна толкова бързо, че почти му се стори, че не я е видял.

— Признавам, че съм сгрешила, когато аз мисля, че съм сгрешила, а не когато другите смятат така.

— Предавам се. — Той се наведе към нея и впи очи в нейните. Колко искаше да се изгуби в тези кристалносини дълбини, променливи като самото море. — Скъпа, трябва да бъдеш честна с мене, докато сме в Англия.

— Ако и ти бъдеш честен с мене.

— Докогато сме тук, което няма да се проточи много.

— Напускаме Англия? — окръгли очи тя.

— Разбира се.

— Кога?

— На това не мога да ти отговоря толкова бързо.

— О! — Раменете й се отпуснаха и той ги обгърна нежно. Помисли, че тя ще се дръпне, но Абигейл опря глава на гърдите му. Това му показа колко големи надежди му възлагаше тя.

Доминик се сепна от чувството за съжаление, което пробяга през него. Глупаво щеше да бъде да се покаже непочтен спрямо нея. Но толкова му се искаше да прогони това скръбно изражение, което беше отнело почти целия блясък от очите й.

Вдигна брадичката й, за да я погледне отблизо, и прошепна:

— В Кале вече знаят, че не сме пристигнали, но Ожие няма да…

— Ожие? Кой е той?

— Ожие Брулие е моят първи помощник. Той управлява „Песента на морето“ до моето завръщане. Ще ни търси, докато може.

— Докато може ли? Ти си неговият капитан. Защо да спира търсенето?

— Имат да вършат и други неща, скъпа.

Абигейл неволно потръпна. Думите на Доминик бяха като удар по лицето й. Този мъж, който я прегръщаше, беше неин враг. Той искаше да види баща й обесен и не изпитваше никакво съчувствие към нея заради онова, което щеше да й се наложи да изтърпи във Франция.

Опитвайки се да потисне треперенето на гласа си, тя изрече:

— Вече се примирих с факта, че може за много дълго време да не се върна в Ню Бедфорд.

— И това не те плаши?

Тя понечи да му се изрепчи, но изведнъж сподави острия си отговор. Приковавайки поглед в неговия, изрече с равен тон:

— Плаши ме също толкова, колкото и да бъда пленена и осъдена на смърт като шпионка. Не искам да умра тук, в Англия, съвсем сама.

— Не си сама.

И той погали нежно ръката й.

Освобождавайки пръстите си от неговите, Абигейл се дръпна назад и поклати глава.

— В доста отношения, Доминик, сега съм по-сама, отколкото съм се усещала, когато и да било. За разлика от тебе, аз съм свикнала да бъда със семейството си.

— Екипажът на „Песента“ е моето семейство.

Тя погледна към венчалната халка на лявата му ръка и се изправи.

— Ако искаме да вечеряме, трябва да намеря някаква храна.

— Скъпа?

— Съжалявам, че не ти казах за пистолета, Доминик. Но това няма значение, нали?

— Не, няма значение. — Съжаление се прокрадна в гласа му. — Нищо няма значение, важното е само да се измъкнем от Англия, преди да са ни открили.

— Няма да е лесно.

— Така е, но трябва да опитаме.

Тя навлажни внезапно пресъхналите си устни и прошепна:

— Мислиш ли, че ще успеем?

— Не съм сигурен. — Очите му се впиха в нейните, докато изричаше с вече охладнял глас: — Единственото, в което съм сигурен, е, че ако трябва, ще умрем, опитвайки се да го сторим.