Зад маската на дявола

10

- Науме! Науме! Къде си? - Климент влетя през вратите на библиотеката.

Няколкото писари и преписвачи подскочиха при появата му.

Изгледаха го гневно, докато прекосяваше кръглата зала, някой му извика да пази тишина. Климент не обърна внимание. Нахлу в стаята на библиотекаря и завари Наум седнал зад малка дървена маса. Пред него стояха отворени кутии с документи, които той преглеждаше.

- Какво има?! - попита стреснат библиотекарят, щом Климент застана срещу него. - Кой те е пускал да идваш тук?

- Науме! - писарят сграбчи приятеля си за ръкава, без да отговаря на въпроса му. - Трябва ми помощ. Бързо!

- Какво толкова е станало? Успокой се и ми разкажи - Наум бръкна под масата, извади глинено шише, сипа чаша вино и я подаде на Климент. - Не е като на Дукум, но върши работа.

Климент жадно изпи предложеното му вино, седна на стола срещу Наум и възможно най-бързо му преразказа всичко научено в „Агнецът“. Премълча за срещата с Картак и сблъсъка в странноприемницата.

- Разбираш ли, Науме? В момента в Плиска има още трима души, които могат да умрат всеки момент! И тези идиоти не искат да ми кажат къде да ги намеря. Но те трябва да са някъде тук, в списъците! Трябва да ги преровим спешно! Ще търсим пристигнали допреди година от Дръстър. Не би трябвало да е толкова трудно! Дори и останалите да са се регистрирали като търговци или нещо друго.

Библиотекарят погледна Климент, усмихна се широко и кръстоса крака. Явно нямаше намерение да се заема с нищо спешно.

- Е, Клименте - започна доволно Наум и вдигна чашата си, която досега бе седяла на земята до него. Един от тях се е записал като свещеник. Поне един. И знаеш ли откъде знам за това? Защото го открих!

Климент зяпна и усети как потта по гърба му изстива.

- Открих го, да! Всичко има в регистрите - засмя се отново Наум и усети как писарят срещу него се отпуска. - Когато ти си тръгна, нямаше какво да правя. Загложди ме любопитство. Знаеш как е: по цял ден се бориш с папируси, свитъци, сортираш, подреждаш, превеждаш... Не че се оплаквам, но е скучничко. И изведнъж! Убийство! Замислих се. Дали това са всички свещеници, дошли от Дръстър? Или има и други? Седнах и се порових. Е, не беше много лесно, но поне знаех какво да търся. И открих! Наум вдигна един от пергаментите пред себе си. - Керк, 27-годишен, дошъл от Дръстър преди половин година. Вярно, името не е славянско, но какво толкова? Може да се е криел или да е искал да заблуди някого. Такива неща стават често. Знаеш ли кое е най-интересното? Не пише с какво се занимава този наш Керк - Наум доволно отпи от виното. - Но е записано къде живее - новата черква „Дева Мария“, намираща се до източния ров.

Климент скочи на крака. Идеше му да разцелува по-възрастния мъж.

- Нямаш представа какво значи това! - извика развълнувано той. - Не спирай да търсиш! Трябва да намерим и другите двама. Ще дойда утре сутринта. Благодаря ти още веднъж, Науме! Няма да го забравя! - и изскочи през вратата.

С бърза крачка Климент излезе от двореца. Почти подтичваше по улиците на Вътрешния град, докато се насочваше към черквата. Без да обръща внимание на падащия мрак и прокрадващата се спасителна прохлада, писарят мислено чертаеше пътя си до черквата. Тя бе наскоро построена, малка, но спретната, дървена, както повечето нови църкви в Плиска. Християните гледаха да не бият на очи. Знаеха, че макар религията им да е разрешена, не трябва прекалено да дразнят околните.

Климент я бе запомнил, защото бе близо до странноприемницата, в която живееше, и няколко пъти бе виждал поклонници, идващи и отиващи към нея. Тя бе на хубаво място - малък хълм без други постройки наоколо.

Писарят бързо стигна до северната порта, мина през нея без проблеми и забърза в нощта. Придвижването във Външния град бе значително по-трудно. Тук нямаше удобни павирани улици, на всеки ъгъл клечаха просяци, които дърпаха минувачите за дрехите, бездомни кучета се мотаеха в краката на пешеходците, стичаха се нечистотии.

Улиците бяха пълни с хора, които се разхождаха в лятната прохлада, говореха си или бързаха занякъде. Пред пивниците вече излизаха първите подпийнали посетители, чиито неприлични песни огласяха нощта. Тук-там ставаха и леки сбивания, някой се провикна, че са му откраднали парите, женски глас весело изпищя, чуваха се смях и закачки.

Климент вървеше колкото се може по-бързо, но докато преполови пътя, нощта вече бе паднала. Най-накрая стигна „Дева Мария“. Заизкачва се нагоре по хълма, доволен, че е открил един от останалите свещеници толкова бързо. Духовникът явно беше в черквата, защото тя бе ярко осветена. От прозорците й се излъчваше ярка светлина, сякаш някое божество наистина бе влязло в нея.

„Нещо не е наред!“ - помисли си Климент и се втурна нагоре по хълма. В същия миг огнени езици излетяха през прозорците на черквата, от малката й камбанария се проточи тежък дим.

„О, не!“, помисли си писарят, закрещя: „Пожар! Пожар!“ и се втурна с всички сили към горящата сграда. Чу как зад него зазвъняха камбани, защото пожарите бяха много опасни в построената предимно от дърво Плиска.

Климент стигна до черквата и рязко отвори вратата. Кълбета нажежен въздух и дим го блъснаха на земята. Писарят се изправи и закривайки с ръкав лицето си, влезе в горящата сграда. Стените бяха в пламъци. Пушек изпълваше помещението и заедно с адската жега не оставяше много въздух за дишане. В задната част, там където би трябвало да се намира олтарът, завързан върху дървен кръст, се извиваше човек. Писъците му се заглушаваха от бумтенето на огъня, но писарят ясно видя разширените му от ужас учи и пламтяща коса.

Кашляйки и препъвайки се, Климент се опита да стигне до вързания. Намираше се на средата на черквата, когато таванът падна. Едната от гредите се строши в пода и отлетелите от нея искри запалиха края на дрехата на писаря. Той се хвърли напред, но плътна стена огън препречи пътя му. Осъзнал, че няма да може да стигне до завързания, Климент се обърна и хукна към вратата.

Жегата го стисна като с клещи, пушек пълнеше дробовете му, съзнанието му се замъгляваше. С последно отчаяно усилие писарят успя да изскочи през горящата врата. Климент усети как краката му се подкосяват, падна на земята първо на колене, а след това се люшна и се стовари по гръб. Повърна, а гърдите му жадно поемаха чистия въздух. Зад него черквата гореше, чуваше, че по хълма тичат хора. Преди писарят напълно да изгуби съзнание, видя близо до черквата ясно очертана от пламъците висока черна фигура с рога на главата.

Свести се целият мокър. Някой бе пъхнал под главата му парче дърво, от което вратът му бе изтръпнал. Явно отгоре му бяха излели поне две кофи с вода и Климент усети как започва да трепери в прохладната лятна нощ. Дали беше от студ? Или от страх?

Писарят се изправи. От усилието му се зави свят. Наведе се отново към земята и повърна за втори път. След което се заклати с олюляващи се крачки към догарящата черква. Около нея стояха и се движеха хора, изглеждащи като черни сенки в мрака. Писарят се загледа, но никоя от тях нямаше рога.

„Започвам да се побърквам“, помисли си Климент и излезе на светлото.

Веднага установи, че пожарът е овладян и няма опасност за околните постройки. Това, че черквата бе на хълм, далеч от другите сгради, се бе оказало решаващо. За щастие нямаше и вятър, който да прехвърли искри от огъня и да предизвика още по-голям пожар.

На поляната миришеше силно на изгоряло, тук-там още се изливаха кофи с вода, но пожарът бе потушен. От черквата бе останала жалка черна мокра купчина, тихо догаряща в мрака, без да представлява опасност.

Залитайки, все още не напълно на себе си, Климент разпозна Бранко, който уверено даваше команди на войниците пред себе си. Чак сега писарят си даде сметка, че по-голямата част от хората с кофи са с ризници и високи ботуши за езда. До Бранко бе застанал друг военен, висок и снажен, когото Климент не познаваше.

- Клименте! - провикна се началникът на стражата, забелязал мокрия залитащ писар. - Слава Богу, че си добре! Бях се притеснил да не си се нагълтал с прекалено много дим. Трябва да ти дадат награда! Ако не бяха виковете ти, ако не беше забелязал навреме пожара, можеше да стане голяма беля! - Бранко разпери ръце и усмихнат тръгна към Климент. - Кой дявол те накара да влизаш в горящата черква? Нямаше нужда да се правиш на герой!

- Вътре имаше човек! Какво стана с него? Какво стана със свещеника? - попита хриптящо писарят.

- Човек ли? Никого не сме видели. Намерихме само теб на поляната пред вратата, припаднал от дима. Ако е имало някой вътре, със сигурност не е оцелял.

- Аз влязох - каза писарят, седна на земята и хвана с ръце главата си, която го болеше ужасно. - Влязох вътре и го видях. Някой беше завързал свещеника в дъното на черквата върху кръст. Опитах се да му помогна, но не успях. Той викаше. Крещеше. Косата му се запали. Опитах се да му помогна. Опитах се! - раменете на писаря се разтресоха и той скри лицето в дланите си.

Бранко седна до него на мократа земя, прегърна го през раменете и тихо каза:

- Знам, че си се опитал. Ако е било възможно, щеше да го спасиш. Но ти направи достатъчно тази вечер, Клименте. Кой знае колко семейства щяха да останат без покрив, кой знае още колко души щяха да умрат, ако не беше вдигнал навреме тревога.

- Ами Дяволът? Видяхте ли Дявола, Бранко?! Стоеше точно пред черквата! Вие видяхте ли го?

- Какъв Дявол? Надишал си се с пушек повече, отколкото си мислиш, и ти се привиждат всякакви неща. Няма нито дяволи, нито ангели, само проклетата горяща черква, която можеше да превърне града в ад. Вземи, пийни си! - Бранко бръкна под пелерината си и подаде на писаря войнишка манерка.

Климент не настоя повече. Самият той почваше да се съмнява какво точно е видял до горящата черква. Но там със сигурност бе стоял някой. Ако не беше Дяволът, кой тогава?

Писарят отпи голяма глътка от манерката. Тя изгори гърлото му, накара го да се закашля, но затопли приятно корема му. Треперенето спря. Отпи пак и болката в главата понамаля. Към тях бавно се приближи другият военен.

Бранко стана.

- Да ви запозная - каза той. - Това е Грод, началникът на нощната стража. Изключителен ездач и стрелец с лък. Добре че беше наблизо, оказа ни голяма помощ. А това е Климент, писар от двореца. На него дължим своето спасение тази вечер.

Грод учтиво попита колко е пострадал писарят в опита си да загаси пожара. Климент не му отговори. Седнал ниско на земята, той не можеше да откъсне поглед от красивите му шпори във форма на меча лапа.

- Човек! На земята лежи човек - провикна се някой в тъмното и двамата военни се втурнаха по посока на гласа.

Климент остана да седи на замята, гледайки догарящата черква и пийвайки си от манерката. Когато Бранко се върна, тя бе почти празна.

Началник-стражата дойде, седна, без да каже дума, до Климент, дръпна питието от ръцете му и отпи голяма глътка. Избърса устата си с ръкав, обърна се към писаря и каза:

- Ще стане лошо! Май имаш заподозрян! Близо до запалената черква, в безсъзнание е намерен боилът Алзек. Сигурно си чувал за него?

- Човекът, избивал масово християни в Дръстър? Знам го! Всички са свързани с тоя скапан град! - отвърна леко заваляйки Климент. - Какво ще правиш сега?

- Нямам представа. Би трябвало да го арестувам като заподозрян. От друга страна, е достатъчно влиятелен и важен, за да не посмея да го направя. Наистина не знам - Бранко отново изтри лицето си с ръка. - Като начало ще го закарам при лечителите. Нека го оправят, да видим и той какво ще ни каже, като се свести. Пък после Дукум или Борис да си решават. Едно е сигурно - останалите боили ще побеснеят! Алзек е много популярен в някои среди.

- Къде го намерихте? - попита писарят.

Военният вдигна ръка и показва вляво от черквата.

- Там видях Дявола, преди да припадна - Климент се опитваше да се съсредоточи. - Но ти не ми вярваш, нали?

- Вече не знам на кого да вярвам - вдигна рамене Бранко. - По-добре иди поспи, Клименте. Много ти се насъбра за тази вечер. Ще пратя няколко войници да те съпроводят.

Писарят се върна в странноприемницата късно след полунощ. Придружаваха го стражи, които трябваше да се убедят, че ще се прибере спокойно. Леко позамаян от питието, дадено му от Бранко, Климент бе благодарен, че те са с него. На няколко пъти се наложи да го придържат, но в очите на нито един от тях нямаше насмешка. Всички знаеха какво бе направил писарят.

Кладий си глътна езика, когато Климент и малкият ескорт влязоха в странноприемницата.

- Много ти е пораснала работата. Сутрин те взимат войници, вечер те връщат! - опита се да се пошегува той. - Май трябва да ти вдигна наема.

Благодарен, че не трябва да отговаря, Климент се качи по стълбите, поклони се на войниците и се прибра в стаята си. С мъка събу ботушите, съблече мокрите дрехи, захвърли ги на купчина в единия ъгъл на стаята, легна гол в леглото, зави се през глава и потъна в тежък безпаметен сън.