Зад маската на дявола

15

Пристигнаха в Дръстър без произшествия. Войниците, които бяха приели задачата си присърце, охраняваха писаря дори в пределите на града. Част от тях го съпроводиха до двореца на ханския наместник и привлякоха множество любопитни погледи.

Климент прекара целия ден в библиотеката на крепостта. Внимателно разглеждаше подредените в кожени кутии свитъци от изтеклите години, докато намери това, което търсеше.

Потвърждението на подозренията му не успя да промени потиснатото настроение. Слънцето продължаваше да свети, птичките - да пеят, над града подухваше приятен бриз, идващ от Дунав, но Климент усещаше всичко това през призмата на собствената си болка.

Като че ли някой бе изгасил светлината в неговата душа, бе седнал на гърдите му и му пречеше да диша свободно. Същият някой, който бе убил християните, двамата весели братя Кумер и Кубер, а заедно с тях и част от душата на писаря.

„Дали ще продължи така цял живот? - питаше се Климент, докато крачеше обграден от войниците из улиците на Дръстър. - Дали ще чувствам болката, докато умра? Дали ако разоблича убиеца, слънцето пак ще почне да свети? Едва ли! Чувствам се толкова слаб. Искам само да легна и да спя“.

Внимателно отклони поканата на ханския наместник за вечеря, прибра се в казармата, където бяха разквартирувани войниците, зави се през глава с наметало и веднага заспа. Събуди се след няколко часа. Усетил настроението на Климент, началникът на укреплението го заведе да се изкъпе, докато конете си отпочинат. След това двамата седнаха да обядват в мълчание, пиейки разредено вино.

На тръгване писарят благодари сърдечно на добрия си домакин. Обеща да го похвали пред Дукум, което накара военния да се изчерви от удоволствие, и пое обратно към Плиска. Връщането бе бавно и отегчително.

Не си го бе представял по този начин. Беше мислил, че ще е зареден с енергия, сигурен в разкриването на убиеца, готов да действа, преливащ от радост.

Сега беше изпълнен само с тъга, но колкото повече наближаваха столицата, толкова повече усещаше леденото спокойствие, с което щеше да се изправи пред убиеца, пред Сатаната, и да го разобличи.

- Време е да си платиш, убиецо! Време е да си платиш! - повтаряше тихо Климент, докато отрядът влизаше в крепостта.

Дукум, разбира се, го чакаше с нетърпение.

Не се впечатли, когато Климент разказа как са загинали двамата му спътници. Кавханът бе недоволен само от факта, че писарят е предприел рискованото начинание, без да каже какво подозира.

- Сърцето ми изтръпна, като разбрах какво се е случило. Не можах да мигна, докато не ми казаха, че си невредим. Какво щеше да стане, ако те бяха убили? Кой щеше да разреши загадките? Кой щеше да хване убиеца? - питаше раздразнено Дукум.

От тези думи Климент разбра, че самият той е без значение за кавхана. Беше важно само да изпълни поставената задача, да разреши проблема. Какво костваше това на тези, които бяха въвлечени в разиграването на историята, нямаше значение, щом в крайна сметка Дукум постигаше своето.

Климент не се разсърди. Преди няколко дни щеше да се чувства пренебрегнат от подобно отношение, да се цупи и нервничи, но сега не беше така. Писарят разбираше и се съгласяваше с Дукум. Той не можеше да постъпва по друг начин. Климент трябваше да разкрие истината. Кавханът трябваше да се грижи за реда в държавата. И двамата вършеха това, за което бяха отговорни. С цената на всичко.

- Е? - очите на Дукум горяха от нетърпение.

Климент кимна с глава:

- Предположенията ми се потвърдиха. Знам кой е убиецът!

- Кой?

- Ще кажа името след час, в тази зала. Пред ханския съд. Сега искам да си почина и да се освежа от пътя. Моля ви да извикате Алзек, Картак, Грод, Заул и Наум. Вземете им оръжията и подредете войници да пазят. Няма да е лошо чигатът Бранко да ни пази вътре в стаята.

- Почнал си да издаваш заповеди дори на мен, Клименте - Дукум понечи да се противопостави на писаря, да му заповяда да говори, но се овладя навреме. Не бе станал кавхан и председател на съвета на боилите с нетърпение. Махна с ръка и обяви. - Така да бъде! Нека да са два часа! Подготви се и си почини добре. Аз ще имам грижа за останалото. Имам само една молба: Ползвай моите покои и не напускай пределите на двореца.

Климент се поклони и напусна стаята.

Пред входа го чакаха двама войници, които мълчаливо го съпроводиха до стаята му. Дукум се бе подготвил предварително за всичко.

Писарят се изтърка внимателно в банята, изми се и се преоблече. Хапна малко плодове и съпровождан от двамата охранители, излезе да се поразходи из двореца.

Този път знаеше къде точно отива. Насочи се към центъра на двореца, там където бе срещнал върховния жрец. Може би той щеше да разсее неговите тревоги, да разведри душата му, както бе успял миналия път.

Завари градината празна и седна на същата пейка, на която бе стоял и преди. Погледа старателно окосената трева, послуша ромона на фонтана и песента на птиците. Загледан в малкия спретнат храм, който се издигаше в средата на градината, Климент се запита дали боговете знаят какво правят хората от тяхно име на земята. Дали, ако излезеха за малко от светилищата си, нямаше да се ужасят от това, което се случва. Дали хората се избиваха, за да защитят Боговете или себе си? И имаха ли те нужда от защита, след като бяха богове?

Климент се замисли за убиеца и се почувства още по-потиснат. Човек като всички останали, той бе извършил ужасни неща.

„Само ако имаше някакъв белег, нещо, по което подобни хора можеха да бъдат различавани от останалите“, мислеше мрачно писарят. Но знакът бе дълбоко в душите им, под повърхността. Налагаше се да бръкне там, за да го извади и покаже на всички.

Разбрал, че жрецът на Тангра няма да се появи, Климент стана и напусна светилището.

„Така може би е по-добре! - помисли си той. - Решението за това, което предстои, ще е само мое“.

В кабинета на Дукум го очакваха.

До стените бяха наредени столове, а на тях седяха извиканите по желание на писаря хора. Масата бе преместена в един от ъглите, свитъците и пергаментите ги нямаше.

Липсваха и оръжията, които Дукум обикновено държеше около себе си. За сметка на това на стената, пред която седеше кавханът, бяха окачени сребърен щит със знака на Тангра и две кръстосани копия с конски опашки. От двете страни на Дукум, на високи столове, заметнати с кожи, седяха други двама боили. Климент не ги познаваше. На гърдите им висяха тежки златни огърлици, показващи, че са членове на ханския съд, по пръстите им проблясваха пръстени.

Прав зад тях, с ръка върху меча, се извисяваше чигатът Бранко. Той свойски намигна на Климент при влизането му. Останалите бяха невъоръжени.

Тук беше Алзек, с превързана глава и кръвясали очи, който гледаше пренебрежително останалите.

Главният библиотекар Наум уплашено се озърташе, несвикнал да се намира в подобна компания.

Картак и Грод си шушукаха нещо, но млъкнаха щом писарят се появи и го загледаха с неприкрита омраза.

Смилян седеше спокойно, очите на Заул зорко следяха всичко наоколо. Славянинът подръпваше брадата си, чудейки се откъде може да дойде бедата.

Тук бе дори византиецът Атанасий. Пременен в дълга зелена роба, той гледаше усмихнато, сякаш е поканен на вечеря.

„Откъде ги намира тия грозни дрехи?“, запита се Климент, докато сядаше на единствения останал незает стол.

Дукум вдигна ръка и всички погледи се приковаха в него.

- Събрали сме се тук - започна той, - за да изслушаме Климент, писар от двореца. По мое нареждане той разследва убийствата на християнски свещеници, случили се през последните дни в Плиска. Ако бъде доказано кой е виновникът, той ще бъде съден от намиращия се тук съд -Дукум посочи с ръка другите двама боили, които кимнаха мрачно от мястото си. - Писарю, слушаме те!

Климент пое дълбоко въздух, стана и пристъпи напред.

- Както вече бе казано - започна той, - бях натоварен от кавхана Дукум да разследвам убийствата. Първо на християнския свещеник Закарий. След него бяха убити още петима свещеници и двама войници. Дукум предполагаше, че това е заговор, имащ за цел да насъска славяните срещу българите и да отслаби позициите на хана. Заговор, ръководен от някой достатъчно високо във властта, който да има изгода от него. Като Алзек. Или Атанасий. Или друг.

- Ха-ха! - изсмя се византиецът.

Алзек не каза нищо.

- И двамата могат да извлекат полза от убийствата и отслабването на Борис. За Византия България ще бъде много по-лесна мишена, ако е разединена. Алзек мрази хана още от времето, когато е бил наместник на Дръстър. И, което е много важно - ненавижда и християните. Организирал е последните големи гонения срещу тях. Членувал е в тайната организация „Отмъстителите на Тангра“, избивали християни и техните свещеници. Съвсем лесно е било за него да използва старите си връзки и да започне отново.

- Това са глупости! - изсъска Алзек и понечи да скочи на крака, но Дукум го спря. - Не само аз съм против християните! Бях разследван за случилото се в Дръстър и се установи, че заповедта на хана не е дошла навреме. Бях наказан и изтърпях наказанието. Глобата ме разори! Няма да оставя някакъв писар да ми отправя нелепи обвинения!

- Мълчи! - заповяда Дукум. - И остави Климент да говори! Ако си виновен, ще отговаряш наравно с всички останали! Никой в тази стая не се ползва с привилегии, независимо какъв ранг има!

Стиснал силно юмруци, почервенял от гняв, Алзек се облегна назад.

- И така - продължи Климент, - Алзек бе намерен много близо до черквата, в която изгоря Керк. Боилът бе открит с меч и факла в ръка. Какво е правил там? Каза, че е изчезнал да се разхлади през нощта и някой го ударил по главата. Това едва ли е вярно. Никога не съм виждал аристократ да се разхожда сам, камо ли нощем. Едва ли човек като него би извършвал убийствата лично. Имал ли бе помощници Алзек? Разбрах и друго: началникът на Южната порта Картак и приятелят му от нощната стража Грод са били членове на „Отмъстителите“. Грод бе намерил друг от убитите свещеници - Павел. И отново го бе намерил сам, въпреки че е трябвало да бъде с някого от войниците си. Картак е напуснал своя пост в нощта, когато е бил убит Закарий. Не помни кръчмата, в която е бил. Приятелите, с които се е срещнал, много удобно са напуснали Плиска на другия ден. Тримата се познавали от членството в „Отмъстителите на Тангра“. Били са близо до мястото на престъплението. Не знаех само какъв мотив имат да убиват проповедниците. Тогава открих нещо друго. Убитите имаха връзка помежду си. Познавали са се в миналото. Всеки един от тях бе дошъл от Дръстър. Там Алзек е бил наместник на хана! Там е ръководил последните големи гонения на християни.

- Защо ми е да избивам християни тук, в Плиска?! Този човек не знае какво говори! - Алзек се бе изпънал на стола, видимо пребледнял. Картак и Грод гледаха писаря като в транс, устите им се затваряха и отваряха, без да могат да кажат нищо, кокалчетата на пръстите им бяха побелели от силата, с която стискаха облегалките.

- Алзек мрази християните. Не обича хана, защото го е наказал за извършеното в Дръстър с глоба, а тя, както сам ни каза, го е разорила. Познава членовете на „Отмъстителите“ и може много лесно да ги организира под своя команда. Алзек вижда в Плиска изплъзналите му се навремето в Дръстър свещеници. Не може да устои. Хем ще ги избие, хем ще си върне на хана. Свързва се с Картак и Грод и убийствата започват. Причакват първите двама свещеници, без никой да обърне внимание. Картак отива до черквата на Закарий, намираща се близо до Южната порта, и скрит под маската на дявол, го съсича с меча си. Грод убива Павел, като го пресреща на излизане от двореца. Заедно причакват Керк, завързват го и Алзек запалва черквата. Няколко от жертвите са пронизани със стрели. Началникът на нощната стража е изкусен стрелец с лък. Убедих се в това с очите си. Последният свещеник, Никифор, който бе затворен в кулата на двореца, бе убит след майсторски изстрел с лък. Едва ли някой друг освен Грод може да направи нещо подобно.

Внезапно Грод скочи и преди някой да успее да реагира, се хвърли към великия боил.

- Не съм аз! Не съм аз! - повтаряше неистово той, опитвайки се да хване ръката на Дукум. - Не съм убивал тези хора. Кажете им! Не съм аз! Трябва да ми повярвате!

- Тях ли обвиняваш, Клименте? - попита кавханът, като отблъсна военния. Леденият му глас прокънтя из помещението. - Обвиняваш ли Алзек, Картак и Грод?

- Няма никакво доказателство за предположенията си! Само голи приказки! - обади се неуверено Алзек.

- Не обвинявам никого - отговори тихо Климент. -Засега. Казвам ви как се подреждаха мислите ми. И какви изводи си правя. Вие сте ханският съд.

- Върни се на мястото си, Грод! - заповяда Дукум. - Следващия път, в който се намесиш, без да бъдеш поканен, виновен или не, ще бъдеш жестоко наказан.

Кълнейки се, че е невинен, началникът на нощната стража се върна обратно и седна на стола си. Седящият до него Картак гледаше встрани.

- От друга страна, смути ме фактът, че кавханът Дукум също е бил член на „Отмъстителите на Тангра“. Нещо, което не бе споделил с мен. Защо?

- Какво?! - викна Дукум и скочи на крака. - Внимавай какви ги дрънкаш, Клименте!

- Никой в тази стая не се ползва с привилегии, независимо какъв пост заема - припомни му ехидно Алзек и развеселено погледна писаря.

- И така, Дукум не ми каза, че е бил член на „Отмъстителите“. Защо? - повтори въпроса Климент. - Той би могъл да извлече много от убийствата и създалата се обстановка. Би могъл да свали хана под претекст, че настройва християните срещу българите и заплашва държавата. За него би било още по-лесно да организира Картак и Грод.

- Аз ти възложих разследването! Аз ти дадох пръстена си! Защо ми е притрябвало да го правя? - лицето на Дукум бе потъмняло от гняв.

- Именно! За да можете да ме контролирате. Мен, неопитния писар. Това е чудесно обяснение на странния факт, че за толкова важно разследване избрахте мен, а не някой по-опитен. Да не говорим за респекта, който изпитвам. С мен нямаше да имате проблеми! Щяхте да знаете докъде съм стигнал, да ме контролирате и да ме насочвате както пожелаете!

- Ако това са твърденията ти, Клименте, значи си глупак! - Дукум бе възвърнал своето спокойствие.

- Установих и още нещо - продължи невъзмутимо писарят. - Заедно с „Отмъстителите на Тангра“ е съществувала друга организация, християнска, която й противодействала. Казвала се е „Невинните“, а седящият тук Заул е бил неин член и един от ръководителите й.

Славянинът мрачно кимна.

- Това беше самозащита. Водеше се война и ние трябваше да се предпазим.

- „Невинните“ не винаги са били толкова невинни -продължи писарят, - те също са убивали, отначало като защита, след това по своя преценка. Странното в случая е, че Заул също е дошъл от Дръстър. Всичко започва там. С последните кланета. Заул ми разказа, че преди тях няколко християнски свещеници са били арестувани и измъчвани в подземията на двореца. След това Алзек и хората му ударили и знаели точно къде и кого да търсят. Били избити мнозина. След появата на Бранко и усмиряването на града арестуваните свещеници се заклели, че не са предали никого. Заклели се с най-тежки клетви, че са невинни. Повярвали им. Или поне така им било казано. Но след това същите свещеници са избити в Плиска. Не е ли странно това съвпадение, Зауле? Може би все пак не сте им повярвали. Или по-късно сте открили нещо, което ги уличава?

Славянинът тежко поклати глава.

- И аз си мислех за същото. Когато ми каза, че Дяволът е по петите им и ги избива, се замислих дали не е някой от нашите. Някой, който не им е повярвал. Съвпадението бе прекалено голямо, за да е случайност. След това размислих и се отказах от тази идея. Наистина, ние ги подозирахме, но само заради това не бихме убили. Вярно е - отнасяхме се по-хладно с тях и ги избягвахме, но те си намериха други последователи. Не бихме ги убили. Освен ако е някой луд.

- Не е луд. Престъпленията са прекалено внимателно планирани, за да са родени от болен мозък. Можеше да е Алзек или Картак и Грод, също и Заул, дори кавханът Дукум. Но имаше някои притеснителни несъответствия. До запалената черква, където намериха Алзек, точно преди да припадна, видях фигура с маска на дявол. Това не бе Алзек. Маскираният беше много по-висок и широкоплещест от него. Човекът, който подготвя труповете в Подземния дом, ми каза, че убийствата са извършени от висок и силен мъж. Боилът не е такъв. При първите две убийства Картак и Грод са били в гарнизоните си. Проверих и го установих със сигурност. Заул трудно би разбрал, че свещениците са дошли в Плиска. Скоростта, с която бяха извършени последните убийства, ме наведе на мисълта, че те са извършени от някой, който разполага със съвсем точна информация за набелязаните жертви. Той е знаел дори кога Павел ще дойде в двореца, за да го причака на връщане. Тънех в пълно неведение и догадки, не знаех по кой път да поема.

- Ами съвпаденията - Дукум нервно се надигна от стола си. - Сам каза, че не може да има толкова много съвпадения.

- Съвпаденията, да. Картак, Грод и Алзек наистина са извършвали престъпления, но не убийства. Реколтата е лоша през последната година. Цената на зърното, както ме уведоми дори собственият ми ханджия, се е вдигнала главоломно. В същото време на пазара периодично се появява зърно на по-ниски цени. Смилян, който управлява складовете, ми каза, че няколко от тях са били обрани. Това са правели Картак, Грод и Алзек. Обирали са ханските складове, за да забогатеят. Схемата им е действала перфектно. Алзек е имал нужда от пари, защото глобата, платена за извършеното в Дръстър, го е разорила. Картак и Грод са нямали нищо против да участват, още повече под закрилата на толкова високопоставена личност. Познавали са го от времето на „Отмъстителите“ и са му имали пълно доверие. Алзек им е осигурявал информацията и ги е прикривал. В къщата на боила има няколко скъпи предмета, появили се, както разбрах, напоследък. Трябва да видите какъв меч има! Всички те са били купени с парите от откраднатото зърно. За Грод, натоварен със задачата да пази зърнените складове, не е представлявало никакъв проблем да ги изпразни малко по малко заедно с приятеля си и още няколко посветени войници. След това са препродавали стоката на спекуланти на зърно. Самият аз замалко се разминах с един от тях при срещата им в „Златната грива“.

- Срещнахме се случайно! - Картак се обаждаше за първи път. - Казах ти вече - срещнахме стар приятел, когото не бяхме виждали отдавна.

- Така е! Просто пийнахме и си поприказвахме - подкрепи го и Грод.

- Тогава защо старият ви приятел внезапно се е сдобил с петдесетина чувала зърно, които е продал с добра печалба на пазара? Няма смисъл да отричате! Войниците на Бранко го издириха - чигатът учудено погледна писаря иззад стола на великия боил, но не каза нищо. - Вашият едър рус приятел с белег на бузата си каза всичко. Но дори и да не го бяха намерили, чувалите, които видях в караулните на Южната порта, са достатъчно доказателство. Станали сте достатъчно нагли и самонадеяни. Решили сте, че никой няма да ви заподозре, и не сте си направили труда да изхвърлите ханските чували. Те са още там - в караулното. Знакът на Борис ясно се вижда на тях!

- Ти си идиот! - извика Грод и скочи на крака, забравил предупреждението на Дукум. - Трябваше да ги изгориш!

- Мълчи, глупако! - ревна насреща му Картак. - Няма никакви чували! Не виждаш ли, че писарят ни подвежда!

- Няма чували, така ли? - объркано попита Грод, обръщайки се към Климент.

- Разбира се, че има! Бяха нахвърляни в един от ъглите заедно с други боклуци. Вероятно Картак е смятал да ги изгори, но е отлагал заради жегата. Можеш да ми вярваш, Грод! Не лъжа. Още преди няколко дни взех един от тях. Играта ви свърши! По-добре признай и моли за милост!

Грод гледаше като обезумял.

- Те ме накараха! Заплашиха ме, че ако не участвам, ще ме убият. Трябваше им човек при складовете. Всичко е точно така, както казва писарят. Алзек ни намери. Познавахме се от времето на „Отмъстителите“. Беше разорен и озлобен. Непрекъснато ругаеше хана и боилите, дори се заканваше да ги избие...

- Жалки измислици! - извика Алзек.

- Аз не исках да участвам, но Картак ме убеди. Боилът ни плащаше добре. Аз само отварях складовете и се грижех наоколо да няма никой от нощната стража. Нямаше пострадали.

- Не знам какво говори този човек, но нямам нищо общо с това! - Алзек също бе станал и пискливият му глас се извиси в каменното помещение.

- Тишина! - Дукум също се бе изправил. - Тишина! -кавханът трябваше да изчака, преди всички да млъкнат. -Кажи ми, Картак, прав ли е писарят? Много добре знаеш какво те очаква за кражба от хана. Ще бъдеш бичуван, душен, давен, след което тялото ти ще бъде разкъсано на четири. Или ще те побият на кол. Признай и ти обещавам бърза смърт. На теб и на приятеля ти. Ти си войник и не заслужаваш да умреш като крадец. Кажи истината! Прав ли е писарят?

- Прав е! - Картак гледаше пода, няколко жили се издуваха на врата му. - Непрекъснато имах чувството, че съм забравил нещо. Проклетите чували! Трябваше да ги изгоря веднага - военният вдигна поглед и огледа помещението. -Надявам се да удържиш на думата си, кавхане!

Дукум кимна.

- Това са лъжи! Лъжи! Лъжи! - Алзек бе възвърнал спокойствието си. - Как смеят двама войници да ме обвиняват мен, боила, участник във върховния съвет и бивш хански наместник?! Това, което казват, е лъжа! Моята дума срещу тяхната!

- Това ще решим по-късно! - намеси се за първи път един от двамата седящи до Дукум и тежкият му глас изпълни стаята. - Нека първо разберем дали на съвестта ти не тежат и други престъпления! Слушамете, писарю.

Климент, който по време на скандала беше седнал, стана отново. Изпитваше задоволство, че е успял да разобличи Алзек, Картак и Грод. Не се притесняваше от дребната лъжа за заловения прекупвач на зърно, която бе използвал. На съвестта на тримата тежаха множество ненаказани престъпления.

- Повечето неща бяха казани - продължи той. - Избитите свещеници са свързани помежду си с нещо, станало в Дръстър. Най-вероятно с разпитите преди последните гонения. Убиецът ги е познавал. Имал е мотив да им отмъсти. Начинът, по който ги е избил, показва, че ги е мразел много. Знаел е за „Отмъстителите“ или е бил свързан по някакъв начин с тях. Това обяснява маската, която е носил. Но кой е бил той? - Климент изгледа един по един насядалите. - Всеки можеше да е свързан с престъпленията. Накъдето и да погледнех, виждах възможности и варианти. След като разбрах, че убитите са свързани помежду си, се опитах да ги издиря. Надявах се някой от тях да ми каже къде да търся извършителя. Нямах успех. Убиецът ме изпревари. Керк беше изгорен в черквата си. Игнатий - застрелян, докато се опитва да избяга от Плиска. Никифор - улучен от стрела в кулата на крепостта. Никой от тях не успя да ми каже в коя посока да търся. И все пак един успя.

- Това е невъзможно! Мъртвите не говорят! - Смилян изрази мнението на останалите.

- Напротив! Говорят! След смъртта на Никифор в кулата разбрах кой е убиецът. После открих и мотивите му.

- Не съм аз! Признах за кражбата на зърното, но не съм убивал никого! Не само аз съм добър стрелец с лък - проплака отново Грод. - Има и други.

- Не съм казвал, че Никифор е бил убит с лък! - Климент огледа изумените физиономии на присъстващите.

- Дълго мислих какво се е случило в кулата. Опитвах да си представя момента на убийството. Но не можех. Нещо не беше наред. И накрая ми просветна. Осени ме озарение. Невъзможно е човек в стаята на върха на кулата да бъде улучен с лък отвън! Прозорецът е много нависоко. От него се вижда само небето. Няма място, от което да е пусната стрелата. Дори някой, който се цели напосоки, случайно да уцели прозореца, ще забие стрелата си в тавана.

- Тогава как... - попита Дукум.

- Много просто! Стрелата не е била изстреляна от лък. Убиецът я е държал в ръка, когато е пронизал с нея Никифор като с кинжал. В това няма нищо сложно, още повече че свещеникът е бил упоен и е спял. Убийството е извършил човек от двореца. Някой, който е посетил Никифор в килията му и го е убил! Някой, който го е мразел достатъчно, за да рискува да го премахне по този начин. Чигатът Бранко!

- Ти чуваш ли се какво говориш, Клименте! Мислех, че сме приятели! - военният бавно започна да пристъпва иззад столовете, стиснал дръжката на меча си.

- Бяхме, вярно е. Но вече не сме. Само ти си влизал онзи ден при Никифор. Само ти си можел да го пронижеш. Няма друг начин.

- И това ли са ти доказателствата? - засмя се Бранко. -Та ти нищо не разбираш от стрелба с лък.

- Но разбирам от физика и математика! Мога да изчисля траекторията, необходима на стрелата, за да мине през прозореца и убие Никифор! Това е невъзможно!

- И защо ми е да го правя? Та аз не го познавах - сърдито попита Бранко.

- Защото си го мразел! Мразел си Никифор и останалите свещеници от Дръстър. Мразел си ги с цялата сила на своето сърце, обвинявал си ги и си искал да ги видиш мъртви!

- Това са нелепости! Защо да мразя свещениците?

- Защото са убили майката ти!

Бранко пребледня и още по-силно стисна меча.

„Какво ли щеше да се случи, при положение че само той е въоръжен? - чудеше се писарят. - Всъщност нямаше значение. По-важното бе да се каже истината“.

- Убили са майката ти! - повтори Климент. - Жената, която ти си боготворял. Не помниш ли? Сам ми го каза на пазара на ковачите.

- Как така са я убили? Свещениците не убиват! - попита Дукум, местейки поглед между писаря и чигата.

- Майката на Бранко е била славянка и християнка. Живеела е в Дръстър. Загинала е при гоненията, организирани от Алзек. Но Бранко не е обвинявал боила за смъртта й. Бил се е погрижил майка му да бъде добре скрита в катакомбите. Но палачите са я намерили и там. И са я убили.

Свещениците наистина са проговорили. Не знам на какви мъчения са били подложени, но са казали всичко. Кой е християнин, кой къде се крие, всичко. Разпитите им са записани. Пазят се в архива в Дръстър. Открих ги в тамошната библиотека. Бранко е предвождал отрядите, пратени от Борис да усмирят Дръстър. Но е закъснял. Когато е пристигнал, майка му е била вече мъртва. Той се е справил с положението, спрял е гоненията, дори е освободил свещениците, които все още са били в подземията. Едва ли после е можел да си намери място, че го е направил. След което е разбрал истината. Свещениците предали майка му и останалите християни. За разлика от Заул, само подозиращ предателство, Бранко го е знаел със сигурност. Прочел е свитъците с разпитите и е разбрал всичко. Тогава решил да си отмъсти. Загубили доверие сред паството си, свещениците се преместили в Плиска. Така сами попаднали в лапите на врага си. За Бранко е било детска игра да се сдобие с една от маските на „Отмъстителите“ още в Дръстър и с нея да плаши жертвите си. Кой бе проверявал стражата на Южната порта в нощта, когато близо до нея бе убит Закарий? Бранко! Кой дойде невероятно бързо да помага за гасенето на пожара, в който изгоря Керк? Бранко! Кой е знаел, че Павел е в крепостта и го е причакал на връщане? Бранко! Кой единствен е можел да убие Никифор в кулата! Бранко! И го е направил. Дано сега - Климент се обърна към доскорошния си приятел. - Дано сега, когато всичките ти врагове са мъртви, най-после да намериш покой.

- Вярно ли е това? - Дукум изглеждаше поразен. - А аз ти се доверявах! Споделях с теб своите планове!

- Вярно ли? Що за глупости! Казах ви да не поверявате толкова важна задача на толкова неопитен човек. Както виждате - няма никакви доказателства! - Бранко бе измъкнал наполовина меча си и бавно отстъпваше назад към вратата.

- Доказателства? Казах вече - само ти си можел да убиеш Никифор! Няма как по друг начин да е било направено! Сигурен съм, че ако претърсят къщата ти, ще намерят и маската с козите рога. Искаш още доказателства? Ще ти ги дам!

Когато отивах за Дръстър, бях нападнат по пътя от засада. Някой уби двамата ми спътници, а аз се разминах по случайност със смъртта. Само аз, ти и Дукум знаехме кога и къде отивам. Но има и още! След като уби единия от войниците, които ме съпровождаха, със стрела, брат му те нападна, за да ми даде възможност да избягам. Ти си го посякъл. Но преди това той те е ранил. Видях кръв по меча му. Меч, който мога да представя като доказателство. Съблечи се, Бранко, и ми покажи, че греша. Покажи на всички, че нямаш рана по тялото.

- Разбира се, че нямам! - Бранко се облиза и извади меча от ножницата. - Нима ще повярвате на това нелепо бръщолевене? - той посочи Дукум и колегите му с острието.

- Прибери меча и покажи, че нямаш рани и всичко ще бъде наред! - каза Дукум.

- Нищо няма да показвам! Нищо! Ясно ли е! - чигатът бе стигнал до вратата, държейки стабилно меча пред себе си - Нищо не разбирате! Може да сте боили, но ви бива само да седите и да се правите на умни. Някой друг трябва свърши истинската работа. Някой трябва да въздаде справедливост. Искате да ме съдите? Казвате, че съм предател? А какви са свещениците, издали собствените си последователи? А?! - кресна Бранко. - Какви са те? Не са ли предатели, сто пъти заслужаващи да умрат!

- Щяхме да ги съдим! Всеки от тях щеше да си получи заслуженото - отговори тихо Дукум и понечи да стане.

- Стой си на мястото, старче! - викна Бранко. - Всички си стойте на местата! Щели сте да ги накажете, така ли? И как щяхте да ги накажете? Да ги изселите от Плиска? Да ги пратите в изгнание? Да ги глобите, както глобихте това чудовище Алзек? Трябваше да те ударя по-силно там до черквата. Мислех, че съм ти светил маслото, но главата ти излезе по-здрава, отколкото трябва! Заради тях умряха толкова невинни! Убиха майка ми! Заслужаваха смърт!

- Не и по този начин! - извика Климент и се хвърли към убиеца.

С умение, придобито по време на стотиците сблъсъци, в които бе участвал, Бранко се извъртя, удари писаря с дръжката на меча по главата, отвори вратата на стаята и побягна.

В стаята настъпи хаос. Всички наскачаха от местата си, започнаха да крещят и да се блъскат. Видели своя шанс, Грод и Картак също хукнаха през вратата. Алзек се сви на стола, смеейки се истерично. Заул се втурна след бегълците. Дукум летеше като хала, крещейки команди на стражата, чуваше се дрънчене на стомана.

„Значи това е краят! Не е толкова лошо!“, помисли си писарят, преди мракът да го обгърне.