Зад маската на дявола

9

„Агнецът“ се различаваше от всички кръчми, в които писарят бе ходил. Централното помещение бе чисто, проветрено, миришеше на свещи. Подът бе грижливо преметен, сламата по земята свежа и чиста. По масите, облечени с бели ризи, седяха славяни и пиеха медовина от големи дървени чаши. До вратата, опитвайки се да не бият на очи, стояха двама здравеняци, които внимателно оглеждаха новодошлите.

Хора идваха и си отиваха, засмени русокоси момичета прибираха празните чинии и бързо пълнеха чашите, щом се изпразнеха. Всички се усмихваха един на друг, сякаш се познаваха отдавна. Капаците на прозорците бяха широко отворени и през тях навлизаше прохладен вечерен въздух.

Климент се настани на маса в дъното до загасналото огнище, поръча си чаша медовина и печено месо. Донесоха му и панер с пресен хляб, чиято чудна миризма накара писаря да осъзнае колко е гладен.

„Трябва по-често да посещавам такива места“, помисли си Климент, докато с наслада отпиваше от чашата с медовина.

Яде бързо и лакомо, без да престава да оглежда посетителите около себе си. Въпреки царящата дружелюбна атмосфера писарят забеляза двама здравеняци, седнали до вратата. На техните колани висяха дебели, обсипани с медни капси дървени палки. Чашите и на двамата бяха пълни, но докато се хранеше, Климент не видя нито веднъж да отпиват от тях. От време на време охранителите хвърляха по някой поглед на писаря и късия му меч, но без да проявяват повече от необходимия интерес. Явно съдържателят на „Агнецът“ не беше толкова уверен в хорската добрина, колкото изглеждаше на пръв поглед.

След като се нахрани, Климент се отпусна доволно на стола, махна да му донесат нова чаша, извади няколко от сребърните монети, които му бе дал Дукум, и започна да върти една от тях между пръстите си.

- Защо не пийнеш и ти нещо? - попита кръчмарят, когато той се появи с новата медовина. - Сигурно си уморен, по цял ден обслужваш клиентите. Седни да си поговорим. Аз черпя.

- Не мога да пия, господарю - отвърна мъжът, без да сваля поглед от парите на масата. - Има много работа за вършене и пари за печелене.

- Като тези тук - усмихна се Климент и посочи купчинката пред себе си. - Слушай, кръчмарю, искам да поговоря с някой от християнските старейшини. Не бой се - побърза да добави Климент, виждайки тревожния поглед, който събеседникът му хвърли на околните. - Аз съм писар от крепостта. Не съм доносник, нито шпионин - Климент вдигна една от монетите. - Знаеш, че ханът призна християнството за равноправна религия. Аз също го знам и зачитам. Просто имам нужда от малко информация.

Кръчмарят се огледа отново, понагласи кожената си престилка и бързо прибра монетата от ръката на писаря.

- Чакай тук! - каза той и се отдалечи към една от масите в дъното. Около нея бяха насядали неколцина високи мъже с дървени сандали и широки бели ризи, пристегнати с червени памучни колани. Повечето бяха с дълги бради и мустаци и когато кръчмарят ги заговори, започнаха да хвърлят към Климент коси, гневни погледи. Накрая един от тях се надигна, прекоси стаята, понесъл чашата си в ръка, и седна на стола срещу писаря. Разговорите стихнаха. Всички наостриха уши. Двамата биячи до вратата вече не сваляха очи от масата на Климент.

- Какво искаш?! - попита безцеремонно новодошлият и в гласа му прозвуча зле прикрита заплаха.

- Аз съм Климент, писар от крепостта. Опитвам се да разбера кой е убил християните Закарий, Павел и още двама преди тях. Имам нужда от помощ.

- Значи властта се е загрижила за нас, така ли? Казвам се Заул - лицето на новодошлия се изкриви в гримаса. - Не вярвам на това, което ми казват! Не вярвам на приказките ти! Не вярвам на задачата ти! Не вярвам дори, че си писар от крепостта. По-скоро си някой, пратен да ни шпионира!

От съседните маси се дочу одобрително мърморене.

- Какво има да ви шпионирам? - попита Климент. - Всички знаят, че в „Агнецът“ се събират християни. Аз наистина разследвам убийствата. Нареди ми го лично кавханът Дукум.

- Дукум ли? Той пък какво се е заинтересувал от нашите работи? Не вярвам на нито един българин, камо ли пък на кавхана! - отсече гневно Заул.

Климент въздъхна тихо и продължи:

- Дукум е разтревожен от това, което става. Може и да не ми вярваш, но той иска да разкрие извършителите. Има си своите причини. Ханът също не одобрява случващото се.

- А-а-а, ханът! Господ здраве да му дава! - Заул се облегна назад на стола и гневното му изражение се смекчи. - Той направи много за нас. Ако беше християнин, сигурно щяха да го канонизират за светец. Но това не значи, че останалите сте цвете за мирисане!

- Кои останалите?

- Щом си от двореца, трябва да знаеш за какво става дума - заяде се Заул. - Боилите не могат да приемат новата вяра. Те са зли и покварени. Родени убийци! Не се интересуват от нищо друго освен как да заграбят повече злато и власт - славянинът се изплю на пода. - Не могат да приемат нашия Бог, защото ги е страх, че ще трябва да смекчат сърцата си!

- Страх ги е, че жените им ще ги оставят заради Христос и ще дойдат при нас - извика някой от съседната маса и всички избухнаха в смях.

- Страх ги е, че губят властта си, това е! - обобщи Заул и отпи от чашата си.

- Значи боилите организират убийствата, така ли? -попита Климент.

- А кой друг? Или боилите, или някой от доверените им хора по тяхно нареждане. Случвало се е вече. Всички те са военна каста, нали? - попита славянинът. - Как беше убит Закарий? Насечен с меч! А останалите? Кама, стрела, кинжал. Кой убива по този начин? Войниците! Което значи българи!

- Ами Сатаната? - попита неочаквано Климент. - Ако Сатаната ги е посякъл заради греховете им? Или заради нещо друго?

- Какви са тези приказки?! - Заул удари чашата си в масата, а около него се надигна гневно ръмжене. - Нима искаш да ни обидиш? Или вярваш на измислиците, които се говорят по пазара?

- Има свидетел, видял Дявола - тихо каза Климент. -Видял го е да влиза в черквата на Закарий с меч в ръка, преди да бъде убит!

- Кой ти каза това? - Заул скочи на крака и сграбчи писаря за дрехата. С мрачни погледи се надигнаха и останалите мъже. Обградиха Климент и зачакаха какво ще стане по-нататък.

- Кой твърди подобни глупости?! - попита отново Заул.

- Пусни ме! Нося пръстена на кавхана! Пусни ме, за да си нямаш неприятности! - изхриптя Климент.

Неочаквано Заул се разсмя и пусна писаря обратно на стола.

- Имаш пръстен, така значи? - попита той. - Трябва да знаеш, писарю, че тук знакът на Дукум няма да те спаси. Показвай го на слугите в крепостта, не на нас. Тук ти е нужно нещо друго, не български дрънкулки!

- Бях в черквата на Закарий. Там срещнах една жена. Казва се Мария. Свещеникът се е грижил за нея, защото е луда. Навъртала се около черквата в нощта на убийството. Тя е видяла Дявола да влиза вътре с меч и аз й вярвам!

- Знам за нея - извика някой от съседните маси. Виждал съм я и по други църкви. Добра християнка, но отнесена.

- Сатаната значи! - Заул седна на мястото си. Останалите го последваха. Напрежението в стаята започна да отслабва. - „Отмъстителите“ ходеха с маски. Те се правеха на дяволи, за да ни плашат и да ни се подиграват. Може да е бил някой от тях. Ако въобще може да се вярва на някого, на когото му хлопа дъската.

- Може да е маскиран човек, но може и да не е. Не разбирам. И моля за обяснение - каза писарят. - Кажете ми това, което знаете, и ще направя всичко възможно убиецът да бъде заловен и да си получи заслуженото.

- Обещаваш?! Много обещания сме чули и малко от тях сме видели изпълнени. Защо трябва да ти вярваме?

- Това ще бъде изпълнено! Или не искате да хванат убийците? - заяде се Климент.

- Разбира се, че искаме! - отговори Заул.

- Тогава ми помогнете! Закарий, Павел и останалите двама свещеници, убити преди тях, са свързани помежду си. Дошли са наскоро в Плиска. И четиримата са от Дръстър. Защо са напуснали града? Бягали ли са от някого? Или от нещо? От какво? От кого? Тук има друго. Искам да знам какво!

- Добре! - отговори замислено Заул. - Добре! Нека ти разкажа тогава. Младият хан, колкото и да му се иска, не може да управлява без съвета на боилите. Те са притискали всеки предишен владетел и са му казвали какво да прави и какво - не. Само Крум можеше да се справи с тях, но това са стари забравени истории. Двама ханове поред гонеха християните. Третият се правеше, че не вижда какво става под носа му. И защо? Защото боилите усещат, че славяните започват да ги изместват. Страх ги е да не изпуснат властта. „Християните са византийски шпиони“, внушиха те на старите хановете, за да ни отслабят. Изляха се реки от кръв и болка - Заул отпи от чашата си, погледът му потъмня. - Навсякъде имаше смърт, предателства, подозрения, измени. Много хора бяха убити. Други изчезнаха безследно. Борис спря всичко това. Но не изведнъж. Не се заблуждавай, писарю! Съвсем не изведнъж. „Отмъстителите на Тангра“ и другите подобни братства бяха обявени извън закона. Тук, в Плиска. Но в другите градове бе различно. Ханът още не бе стигнал до тях. „Отмъстителите“ и техните поддръжници знаеха, че им остава още малко време, и решиха да го използват! Много хора загинаха, преди Борис да наложи окончателно волята си. И нямаше да успее, ако не му бяхме помогнали. Какво мислиш, Клименте, дали сме стояли просто така и сме чакали да ни избиват като кучета? Ние също сме пратили на оня свят много от преследвачите си. Те бяха виновни, ние - невинни...

- „Невинните“! - промълви Климент в момент на прозрение. - Тайната организация на християните!

- Точно така! - потвърди Заул. - Учуден съм, че знаеш за нея. Тя беше нашият отговор на „Отмъстителите“ и другите, които ни гонеха.

- Християни, убиващи преследвачите си? Но Исус не забранява ли убийството? - попита писарят.

- Това не бяха убийства! Това беше война и ние участвахме в нея! Нападнаха ни и отговорихме на нападението. Както и да е - махна с ръка Заул, - последните, най-свирепи гонения бяха в Дръстър. Цяла седмица горяха къщи, по улиците се търкаляха трупове, на площада екзекуциите не спираха. Все християни. Лудост беше обхванала града и тези, които го управляват. Нямаше пощада за никого! Наложи се Борис да праща войска да усмири положението. Два конни отряда, командвани лично от чигата Бранко. Той се справи добре. Всичко свърши. Убийствата спряха. Но убийците не бяха наказани. Управителят на града - боилът Алзек, се размина само с глоба. Глоба! За човек, на чиято съвест тежаха стотици животи. Ханът му взе повечето злато, но ние не се чувствахме отмъстени - Заул въздъхна и отпи отново от чашата си.

- Да, било е ужасно! - съгласи се Климент в притихналата кръчма. Всички слушаха разказа на Заул и кимаха с глави. - Било е ужасно, но какво общо има това със Закарий и останалите убити?

- Малко преди да започнат кланетата, хората на Алзек арестуваха седем християнски свещеници. Бяха ги затворили в подземията на крепостта, където ги измъчваха няколко дни. Чувахме виковете им чак на пазара. След това започнаха убийствата. Нападателите знаеха точно къде да ударят. Кои са свещениците, кои семейства са приели Христа, къде са скривалищата ни. Знаеха дори къде са катакомбите. Най-тайните ни места. Знаеха всичко! И нямаше спасение за никого...

- Свещениците са ви предали? - попита тихо Климент.

- След като нещата се успокоиха, те се появиха. Всичките седмина. Казаха, че са успели да се спасят в последния момент в суматохата. Пратениците на Борис ги извели от подземията. Заклеха се пред мен, заклеха се пред всички и пред Христос, че не са ни предали. Разказаха как са ги мъчили, показаха ни ужасните си рани и счупените кости, но се заклеха, че не са проговорили - Заул наведе глава и се загледа в масата пред себе си. - Заклеха се!

„Ето откъде са белезите им!“ - помисли си Климент, а на глас попита:

- Ами ти, Зауле? Повярва ли на свещениците? След всичко, което е последвало?

Християнинът дълго мълча, гледайки чашата пред себе си. Накрая я надигна, пресуши я до дъно и погледна писаря в очите.

- Да! Повярвах им! Те се заклеха в нашия Бог! В Христос! Много нощи съм лежал в тъмното и съм се чудил, ако не от тях, откъде Алзек бе узнал всичко. Сигурно е имал шпиони сред нас. Те трябва да са ни издали. Не свещениците. Няма друго обяснение.

- И после те са се преместили в Плиска. Нали? - попита Климент. - Дошли са в Плиска и някой е започнал да ги избива един по един. Някой, който не е повярвал на клетвата им.

- Точно така! В Дръстър въпреки всичко не се чувстваха добре. Хората страняха от тях, носеха се различни слухове. Те предпочетоха да се махнат. Да отидат някъде, където никой не ги познава и могат да започнат отначало. Бяха добри духовници.

- Но някой все пак ги е познал.

Заул кимна.

- Отначало мислехме, че е съвпадение. Че „Отмъстителите“ или някой като тях е почнал пак да се забавлява. Но сега вече не съм сигурен.

- Ами вие? Не искахте ли да отмъстите? Малко преди убийството на Закарий на стената на черквата се появил надпис „Невинните“. Кой го е направил?

- Сигурно някой е искал да го уплаши. „Невинните“ не действаха така, можеш да ми вярваш. Те удряха без предупреждение и следи, за да не могат да ги преследват. Тях или другите християни. Не бяхме толкова глупави, че да дадем още поводи да ни гонят.

Писарят замълча за момент.

- Каза, че арестуваните свещеници са били седем. Къде са другите трима?! - попита след малко Климент. - Те също са заплашени. Трябва да ми кажете кои са, за да им помогна.

- Върви си, писарю! - Заул огледа бавно тихата кръчма. - Казах ти достатъчно. Трябва да си поговорим. Да поговорим като християни, като братя и да преценим какво да правим. Да решим доколко можем да ти се доверим. Името ти е славянско, но те изпраща кавханът. Трябва да го обсъдим. Може би убиецът е някой от нас? Някой, който, както сам каза, не е повярвал на клетвите. Ела утре. Тогава ще ти кажа кои са другите трима.

- Но ти трябва да ми кажеш имената! - настоя Климент. Да ми ги кажете сега! Утре може да е късно!

- Ела утре! Тогава ще разбереш! - отговори Заул и обърна гръб на писаря.

Климент постоя още, молейки събралите се да му кажат имената на останалите свещеници, но никой не проговори. Дори чевръстият кръчмар се беше скрил някъде и не сновеше между масите.

Писарят излезе бесен от „Агнецът“. Не можеше да разбере Заул и приятелите му. Какво имаше да обсъждат? Какво имаше да крият? Трима души бяха заплашени от смърт и те можеха да ги спасят. Но не искаха. Нима това беше по християнски?

Климент гневно изруга.

Знаеше много добре какво трябва да направи. Щом не искаха да му кажат имената, той щеше да ги открие сам. Щеше да провери в архива. Да види кои са хората, дошли през последната година от Дръстър. Едва ли щяха да са толкова много. Щеше да рови, ако трябва цяла нощ, докато не ги намери. Трябваше да открие кои са останалите свещеници, да ги намери колкото се може по-бързо и да ги скрие на сигурно място, преди убиецът да е ударил отново. Ако се съди по скоростта, с която бе започнал да действа, никой не можеше да каже кога ще е следващото му нападение. Може би някой от останалите трима щеше да знае нещо, което да го насочи към престъпника. Щом бяха избягали от Дръстър и се криеха, значи подозираха нещо. Или някого.

„Може и да не е един човек - помисли си Климент, сещайки се за „Невинните“. - Колко странно! И „Отмъстителите“, и „Невинните“ може да са участвали в убийствата. Въпреки че се борят едни срещу други. Тук има нещо съмнително. Защо Заул и приятелчетата му са последвали свещениците в Плиска? Защо не са останали в Дръстър, където гоненията са спрели? И защо не искат да ми помогнат? Все въпроси, на които няма отговори. Засега“.

Писарят закрачи още по-бързо, нетърпелив да стигне до архива. Наближаваше Вътрешния град, когато нещо привлече вниманието му. От една странноприемница излязоха двама мъже, които въпреки горещия ден бяха вдигнали качулките си и внимателно ги придържаха ниско нахлупени над главите си. Бяха по-високи от останалите, с кожени панталони и високи ботуши. Шпорите на единия бяха във формата на мечи лапи. Не се виждаше с какво са облечени мъжете под плащовете, но писарят бе сигурен, че освен лицата си крият и бойни колани с мечове. Докато прекосяваха улицата, Климент успя да зърне за миг лицето на единия. Беше сигурен, че го е виждал някъде.

Писарят замръзна намясто. Това бе Картак, началникът на Южната порта! Какво правеше тук? На място, населено предимно със славяни, които той откровено презираше. Защо се криеше? И кой беше човекът с него?

Климент не знаеше как да постъпи. Искаше да отиде колкото се може по-бързо в библиотеката. Или трябваше да проследи Картак и приятеля му? Или да разпита в кръчмата какво са правели там?

Съобразил навреме, че архивът и кръчмата няма къде да избягат, Климент се обърна и тръгна надолу по улицата, по посоката, по която бяха поели двамата маскирани. Опита се да ги намери с поглед, но не успя. Сред пъстрата тълпа Картак и спътникът му бяха изчезнали безследно.

Ядосан, че бе изпуснал момента, забавен от собствената си нерешителност, Климент се обърна и влезе в странноприемницата.

„Златната грива“ беше пълна противоположност на „Агнецът“. Стените бяха мръсни, подът - покрит с нечистотии. Няколко котки и едно дръгливо куче се мотаеха между масите, опитвайки се да намерят някоя годна за ядене огризка. Прозорците бяха малки и тесни, помещението тънеше в сумрак. Миришеше на развалено вино и стара храна. По масите седяха съмнителни типове, пиещи на групички от по двама-трима, тук-там се мяркаше някой дрипав просяк.

Климент приближи до съдържателя, висок, небръснат тип с мазна светла коса, и попита:

- Преди малко оттук излязоха двама души с качулки. Познавате ли ги?

Кръчмарят го изгледа от горе до долу и вместо отговор силно ритна писаря по кокалчето на левия крак. Изненадан, Климент залитна и се подпря на близката стена сред смеха на останалите посетители.

- Махай се! - нареди собственикът и тръгна срещу него в полумрака, стиснал здраво глинено шише в ръка. - Махай се оттук, докато си още цял! - след което хвана писаря със свободната си ръка за ризата и го блъсна през вратата.

Не очаквал толкова грубо посрещане, Климент се запрепъва по прашния двор. Ядът от отказа на християните да му кажат имената на останалите трима свещеници, болката в крака и унижението, на което току-що бе подложен, разпалиха в него неподозирани ярост и гняв. Писарят стисна здраво ръкохватката на меча си и тръгна обратно към странноприемницата.

- Ей! Ей! Накъде си тръгнал с тоя меч? Да не стане някоя беля? - от сенките на кръчмата се появиха двама войници.

Климент се сепна и спря. Внимателно огледа мъжете, които лениво се подпираха на своите копия и го гледаха с насмешка.

- Аз започна той, с мъка сдържайки яда си - съм Климент, писар от Вътрешния град на Плиска. Провеждам разследване, поверено ми лично от великия боил Дукум! Искам да разпитам един човек в тази дупка. Заповядвам ви да дойдете с мен и да ми помогнете!

Единият от войниците плю между краката на писаря. Другият се разсмя.

- Това! - ядно изкрещя Климент - е пръстенът на великия боил! Или идвате да ми помагате, или ще отговаряте лично пред него! С главите си! - без да дочака отговор, той тръгна отново към вратата. Видимо сепнати, войниците го последваха.

Писарят нахлу в помещението като хала. С изваден меч в ръка, злобно святкащи очи и двама войници зад гърба си той определено изглеждаше опасен. Без да се бави, приближи до собственика, който тъкмо се обръщаше с неразбиращ поглед към новодошлите, и го удари с дръжката на меча в корема.

Кръчмарят изохка, преви се надве, вдигна свитата си в юмрук ръка към писаря, но видя застаналите зад него войници и не посмя да отвърне на удара.

- Питам те отново! - Климент доближи лицето си до това на кръчмаря. - Кои бяха двамата души, които излязоха преди малко оттук, и какво правеха. Отговори или ще те арестувам и отведа в крепостта!

- Не знам, господарю! - кръчмарят бе паднал на едно коляно, прихванал корема си там, където го бе ударила дръжката на меча. - Дойдоха преди около час, седнаха, поръчаха вино. Малко след това дойде още един мъж. Поговориха и си тръгнаха.

- Къде седяха?

Кръчмарят посочи една маса в ъгъла. На нея нямаше никой.

- Как изглеждаше посетителят? Опиши ми го! - заповяда писарят.

- Висок, добре сложен, с белег на бузата. Нищо повече не зная. Тук не се заглеждаме много-много кой идва и си отива. Оставете ме, господарю! Нищо лошо не съм направил! - примоли се съдържателят без помен от доскорошната грубост.

Климент въздъхна, махна с ръка и излезе от странноприемницата. Гневът му се бе уталожил. Защо ли му трябваше да удря човека в корема? Освободи двамата войници и отново тръгна към Вътрешния град.

Този път не бързаше. Вървеше бавно, чудейки се какво ли е правил Картак в съмнителна кръчма като „Златната грива“. С кого се бе срещал? За какво бяха говорили?

Това, което най-силно тревожеше писаря, бе фактът, че той бе довел двама от подчинените си, за да го пазят. Войниците не бяха току-така до кръчмата. Какво ставаше тук? Прав ли бе Дукум, че се крои заговор? И кой беше човекът, с когото Картак и приятелят му се бяха срещнали?