Зад маската на дявола

7

Климент се събуди в чудесно настроение. През открехнатия прозорец нахлуваше ярко слънце, което изпълваше помещението със светлина. Още беше рано и в стаята се усещаше хладната милувка на нощния бриз.

Писарят се протегна, обу сандалите си, облече кожен панталон, сложи риза и елек и погледна през прозореца. Денят обещаваше да бъде топъл. Макар и рано, слънцето вече грееше ярко, по небето нямаше нито един облак, въздухът стоеше, без да помръдва. Климент вдиша дълбоко и се загледа в слугите, тичащи из двора.

Подготовката за деня бе в разгара си. Кладий лично бе излязъл да разхвърля пясък в току-що преметения преден двор. Гъркът гонеше с ритници няколко любопитни кокошки и високо кълнеше двете слугинчета, които е трябвало да ги затворят в кокошарника. Готвачът Флавий се връщаше от пазара, понесъл в ръцете си кошница, пълна със зеленчуци, месо и подправки.

„Ако се съди по доволната му усмивка, сигурно ще прави любимата си яхния, а после ще седи и ще се надува като пуяк, докато останалите го хвалят и му подхвърлят дребни монети“, помисли си усмихнато Климент.

Флавий бе чудесен готвач и настояваше да се отдава нужното на таланта му. Той беше една от причините странноприемницата да е добре посещавана, за което свидетелстваха и пълните конюшни. Хора идваха и си отиваха, а малкото постоянни наематели бяха завързали приятелски връзки помежду си.

Климент се провеси през прозореца. Обичаше да гледа как помощниците се грижат за конете, как ги мият и четкат, как решат гривите и сплитат опашките им. Макар да бе много лош ездач, той можеше лесно да определи качествата на едно животно по косъма, походката и стойката.

Двама ранни посетители влязоха в двора и завикаха собственика, обявявайки на висок глас колко са гладни и уморени след дългия път. Кладий любезно ги отпрати към общите помещения, опитвайки се да прецени колко би могъл да изцеди от тях. Новодошлите бяха последвани от малък взвод войници.

Смеховете и закачките внезапно стихнаха, а мустакатият им предводител попита за нещо Кладий. Като се усмихваше подкупващо, гъркът посочи нагоре към прозореца, от който се бе показал писарят. Военният кимна и приближи сградата с вдигната нагоре глава.

- Ти ли си Климент? - извика той и металният му глас проехтя в тихия двор.

- Да. Защо?

Капитанът не отговори, обърна се към четиримата войници, които завардиха вратите, и забързано влезе в къщата. Притеснен, Климент отвори да го посрещне.

Непознатият влезе в стаята и тя внезапно отесня. Беше едър, носеше желязна плетена ризница, високи ботуши и меч.

- Аз съм капитан Имез от градската стража. Наредено ми е веднага да те заведа при кавхана Дукум.

- Случило ли се е нещо? За какво ме викат? - попита Климент, като бързо грабна колана със закачения на него нов меч.

- Това засега ще взема аз - Имез се наведе и прехвърли колана през рамо. - Не знам защо трябва да отидеш в двореца. Аз просто изпълнявам нареждания. Иначе - да, нещо се е случило. Тази нощ е бил убит християнският свещеник Павел. Някой го е удушил, след което го е наръгал в сърцето. Тръгваме ли? - военният се обърна и затрополи надолу по стълбите.

Изумен, Климент не знаеше какво да каже. Послушно заситни зад водача си, който повече не му обърна внимание.

- Арестувате ли го? - попита Кладий, когато двамата се появиха на двора пред странноприемницата. - Ако го хвърлите в затвора, кой ще му плати наема?

Имез отпъди с ръка гърка, който продължи да се вайка, изчислявайки на глас колко пари ще изгуби, направи знак на войниците и те мигом обградиха Климент в квадрат с вдигнати копия. Групата напусна двора. Малката тълпа, събрала се да гледа посещението, повървя известно време след нея и се разпръсна.

Докато бързо напредваха към Вътрешния град, писарят се опита на няколко пъти да заговори военния, за да разбере повече подробности, но не получи отговор. Неуспял да поведе разговор, той насочи мислите си към убития свещеник.

„Ужасно! Първо да те душат, след това да те намушкат! Някой трябва много да е мразел този Павел, за да го подреди така - помисли писарят и се огледа предпазливо.

- Жалко, че не успях да науча нищо, което да ме насочи към убиеца. Освен подозренията към Картак, не съм постигнал нищо друго. Затова ли ме вика Дукум? Да ми се кара за зле свършената работа? И арестуван ли съм всъщност?“

Потънал в мисли, Климент не усети кога стигнаха до двореца. Стражите явно познаваха добре Имез, защото ги пропускаха да минат без обичайните проверки. Той освободи с рязко кимване останалите войници и пое заедно с Климент по коридорите. Писарят трябваше да подтичва зад военния, който с бърза крачка преминаваше покрай високите колони, водоливниците и чудесните плочки от печена цветна теракота, украсяващи стените.

Скоро стигнаха до кабинета на кавхана. Имез почака да доложат за тях, влезе и коленичи пред Дукум. Климент също прегъна коляно.

- Благодаря, Имез! Това бе всичко. Свободен си! - разпореди великият боил.

Капитанът бавно стана, поклони се още веднъж и се обърна към вратата.

- Чакай! Чакай! - спря го Климент. - Върни ми колана с меча!

- Ще го оставя на охраната отвън - отговори Имез, кимна още веднъж и излезе.

Климент се обърна към кавхана. До него стоеше чигатът Бранко, който шеговито намигна на писаря.

- Не обръщай внимание на Имез - каза Дукум и седна на един от столовете около отрупаната с пергаменти маса. - Прекалено се вживява в задълженията си, но е верен, изпълнителен и на него може да се разчита. Нарочно го изпратих да те доведе. Исках всички да видят, че си под личната ми защита. Знаеш ли защо, Клименте?

Писарят кимна и се настани на стола, посочен му от боила. Без да чака покана, Бранко седна на една от пейките до стената. Мечът му издрънча, когато се удари в каменния под.

- Убили са още един християнски свещеник. Съжалявам, че не можах да помогна - сведе глава писарят.

- Не говори глупости, Клименте! - скара му се Дукум. - Никой не е очаквал от теб да намериш убиеца за два дни. Затова пратих Имез. Да се почувстваш защитен - кавханът се отпусна в стола. - Кажи ми какво свърши досега, за да можем да продължим нататък. Предполагам, нямаш нищо против Бранко също да участва. Той има опит в тези работи.

Климент кимна и бавно разказа какво бе научил. По средата на разказа Дукум стана, извади от една ниша в стената кана с вино и наля на всички. Притеснен, че го обслужва кавханът, Климент заекна, докато благодареше, което предизвика поредната усмивка у Бранко.

След разказа на писаря в стаята се възцари тишина.

- Никога не съм харесвал Картак - обяви чигатът. - Немарлив е и не си изпълнява добре задълженията. Непрекъснато се забърква в какви ли не съмнителни истории. Готов е и майка си да продаде за шепа златни монети. Но е добър войник, доказал се в битка.

- Трябва да поразровиш още около него, Клименте - каза кавханът. Ако няма добро обяснение за дните, в които са извършени останалите убийства, може да се окаже, че си на прав път.

Писарят кимна.

- Едва ли е нужно да казвам, че ханът побесня, като научи за новото убийство - продължи Дукум. - Борис смята, че някой му се подиграва. По-лошо - че някой оспорва властта му, след като открито не изпълнява неговите заповеди да се зачитат християните.

- Къде е бил убит Павел? - попита писарят.

- Във Вътрешния град, близо до Южната порта, което прави Картак още по-подозрителен - отговори бързо Бранко. - И преди да си ме попитал - никой не е видял нищо. Трупът е бил намерен около полунощ от началника на нощната стража Грод. Обикалял района и случайно се натъкнал на трупа.

- Необходимо е да впрегнеш всичките си сили в разрешаването на тези убийства. Вече няма никакво съмнение, че всичко е свързано, че престъпленията не са случайни, а следват някакъв план. Което ме тревожи - кавханът погледна писаря право в очите.

- Знаете ли какво правят „Отмъстителите на Тангра“? - попита Климент.

Дукум и Бранко се спогледаха.

- „Отмъстителите“ вече не съществуват. Ханът ги разтури и дейността им е извън закона! - обяви Дукум.

- Въпросът е дали наистина са свалили маските, зад които се криеха. Носят се различни слухове за нови сбирки, за ритуали извън града. Някои от видните боилски родове били предоставяли къщите си са тези събрания. Но няма нищо конкретно. Само слухове - обясни Бранко.

- Това не би учудило никого. Всички знаят, че членовете на тези родове бяха най-върлите поддръжници на „Отмъстителите“ - допълни Дукум. - Ако се събират отново, ако пак са започнали да избиват християни и християнски свещеници, ти трябва да разбереш това, Клименте. Да откриеш къде се събират, кой е водачът им, кои са членовете и какво всъщност планират. Може би става въпрос за заговор срещу хана! Положението е по-сериозно, отколкото предполагах! Разбираш ли?

- Защо Павел е бил във Вътрешния град? - попита в отговор писарят.

В първия момент Дукум сякаш не разбра за какво става дума, след което се разсмя.

- Странно скача мисълта ти! Дано това ни е от помощ - той стана от стола и започна да се разхожда из стаята. - Но въпросът ти е добър. Явно Павел е имал среща с някого във Вътрешния град, дори може би в двореца. Лесно може да се установи с кого се е видял.

- Едва ли е бил някой от българските родове. По-вероятно е имал среща с християнин, което означава славянин. Във Вътрешния град не живеят много от тях. Значи изборът ти се стеснява - включи се в разговора и Бранко.

- Ще ми трябва списък на всички важни родове, живеещи тук - каза Климент. - Както и разрешението да ги разпитам, ако се наложи.

Дукум кимна с глава.

- Ще получиш списъка още този следобед. Ще предупредя всички, които живеят в двореца, да те приемат и сътрудничат. Но не очаквай радушно посрещане - кавханът се засмя.

- Ще го имам предвид - отвърна Климент и се обърна към Бранко. - Чудя се - започна той, - чудя се защо Грод е бил сам. Винаги когато съм срещал нощни патрули, те се движат по двама. Ако Грод е патрулирал, не би ли трябвало с него да има войници? Ако не е патрулирал, какво точно е правил през нощта по улиците?

Ченето на Бранко увисна.

- Въобще не бях помислил за това призна си чигатът.

- Наистина е странно. Грод не би трябвало да е сам. А не ми спомена нищо за войници.

- Добро попадение. Ти ни даваш надежди, писарю! Продължавай в същия дух - боилът изглеждаше искрено доволен.

- Искам да помоля за нещо - отговори Климент.

- Казвай - разпери ръце Дукум и мускулите му се очертаха ясно под гънката кожена риза.

- Казах ви за Мария. След смъртта на Закарий няма къде да живее, нито какво да яде. Сама няма да се справи, а е добра душа. Мислех си, не може ли да й се намери някаква работа в двореца?

- Прати я в кухните. Да потърси някой от помощник-готвачите. Ще кажа да я вземат без много въпроси - обеща великият боил.

- Благодаря - поклони се Климент и напусна кабинета.

Докато вървеше по коридорите, той се замисли какво да предприеме оттук нататък. Новото убийство значително променяше нещата. Писарят си бе мислил, че ще има достатъчно време да разследва на спокойствие. Няколко седмици, защо не и месец. Според това, което му бе казал Дукум, предишните убийства са били извършвани на големи интервали. Новото престъпление бе последвало неочаквано бързо. Това поставяше Климент в неизгодна ситуация. Дукум ясно му бе заявил, че трябва да действа колкото се може по-бързо. Кавханът се притесняваше, че ако убийствата не спрат и престъпникът не бъде наказан, Дукум и Борис ще изглеждат слаби. Дали убиецът не целеше точно това?

Ясно кой щеше да има най-голяма изгода от подобна ситуация. Независимо дали българи и славяни действаха по своя воля, или бяха пионки в играта на друг, Византия щеше да бъде крайният печеливш. Време беше да навести Атанасий.

„Дали не подцених тази нишка?“, помисли си писарят, вървейки към резиденцията на византиеца. В Константинопол имаха богат опит в религиозните борби.

„И преследвания“, каза си Климент, докато завиваше по една от малките каменни улички.

С възцаряването на Лъв III през 726 година бе започнала странната борба с иконите. Прикрити под привидно благочестиви пориви да не изродят християнството в култ, властите бяха забранили иконите и бяха остъргали стените на църквите. Идеята бе по-проста - да се вземат богатствата на манастирите и християнските имения, чиито изби бяха пълни със сребро, злато и всякакви ценности.

Жертви в тази борба паднаха както висши архиереи, така и обикновени вярващи. Масови гонения разтърсиха империята, всеки, в чийто дом бе намерена икона, бе заплашен от смърт или ослепяване.

„Дали нашите ханове не са взели пример от Византия, погвайки християните?“, зачуди се писарят.

Борбата бе продължила почти 120 годни. Възкачването на престола на малолетния Михаил III през 842 година и идването на власт на силно религиозната му майка Теодора, горещ привърженик на иконите, бе сложило край на гоненията.

Теодора, която хич не си поплюваше, изхвърли патриарха Йоан Граматик от Патриаршията и сложи на негово място приятеля на любовника си Теоктист Методий. Обяви се единение на черквата, но вече бе късно. Ново еретично учение разтърси основите на империята. От Армения се бяха появили павликяните. Те вярваха, че всеки може сам да общува с Бога, че светът е разделен на добро и зло и черквата и нейните свещеници са по-скоро на страната на злото, отколкото на доброто.

Климент въздъхна, облегна се на една от каменните стени и загледа синьото небе.

„Докога ли хората щяха да се избиват заради Бог?“, запита се той.

Възползвайки се от разделението в черквата, предизвикано от иконоборците, павликяните бяха станали по-силни, влиянието им се разрастваше и те превземаха все повече сърцата на обикновените хора.

„Господарите са лоши, защото ни карат да им работим даром или да умираме за тях в безсмислени войни, свещениците са още по-лоши, защото ни казват да слушаме господарите“, тихо редяха павликяните и където минеха, оставяха след себе си много свои съмишленици. Не един и два павликянски бунта бяха разтърсвали Византия и въпреки кървавото им потушаване, ереста набираше сила.

След като отрече иконоборството, Теодора се съсредоточи в разправа с павликяните. Гони ги, убива ги, разпъва ги на кръстове.

Докато учеше в Константинопол, Климент слушаше разкази за това как Богобоязливата Теодора се разправяла с еретиците. Някъде през 845 година тя бе се опитала да ги прогони в Мала Азия. Там павликяните бяха съумели да създадат собствена държава и продължаваха да разпространяват учението си чрез трима свои пълномощници - Судал, Дука и Аргир. Византийската императрица организира военни походи срещу тях. Който отказваше да приеме христовата вяра, беше убит. Според хвалебствените доклади на самите пълководци за по-малко от година те бяха успели да убият над 100 000 души, а имуществото им бе предадено на църковната хазна.

„100 000 души! каза си писарят и потръпна. - Дано при нас никога не се случва нещо такова!“

В резултат останалите павликяни избягаха при най-злите врагове на Византия - арабите. Те ги посрещнаха радушно и дори им отстъпиха няколко града, в които да се заселят. Впоследствие павликяните взеха участие във войните срещу империята, а познанията им за уредбата на Византия често помагаше на арабите в битките.

„Ето до какво водят религиозните гонения! Довчерашни братя се изправят един срещу друг. Както е тръгнало, и при нас нещата ще стигнат дотам“, мрачно помисли писарят и продължи пътя си.

Лесно намери резиденцията на византиеца. Той живееше в чудесна малка къща, разположена близо до двореца.

Климент се представи на двамата чуждестранни охранители, които Атанасий бе взел от родината си, за да го пазят в българската столица. След като почака малко, бе въведен в къщата от нисък иконом с парфюмирана коса и женствени маниери.

Подовете бяха застлани с дебели килими, пищни гоблени със златни и сребърни нишки висяха по стените. Всички бяха на библейски теми, а точно срещу входа, над стълбището, водещо към втория етаж, висеше голяма икона на малкия Христос в ръцете на Дева Мария. Климент не можеше да не се възхити от майсторската й изработка.

- Прекрасно произведение, нали? - Атанасий се бе появил от една от вратите на долния етаж. - Ще даря вашия хан с още по-красива икона, след като се покръсти.

Византиецът бе среден на ръст, с гъста късо подстригана коса, почнала тук-таме да побелява, и с добре оформена брадичка. Кафявите му очи се стрелкаха живо, гласът му бе мек и приятен. Облечен с дълга синя роба, поръбена с пурпур, и малка наметка на раменете, той правеше впечатление на фин, влиятелен и богат човек. Прекрасните му маниери можеха да заблудят всеки, но Климент много добре знаеше колко трябва да внимава с пратеника на Константинопол. Неведнъж в миналото се бе сблъсквал с подобни хора, които под изисканата външност и приятелска усмивка носеха стоманени сърца и студени души, готови да минат през всичко, за да постигнат целите си.

Византиецът вежливо покани Климент в една от богато украсените стаи. Посочи му удобна кушетка с елегантно извит край, а той полегна на друга.

- Ние сме ромеи! - каза Атанасий и си взе чепка грозде може да сме християни, но сме потомци на Великата Римска империя. Чувствайте се като у дома си.

Климент кимна и също посегна към гроздето. Знаеше, че не бива да позволява на византиеца да взима инициативата. В крайна сметка той наистина си беше у дума, докато Атанасий - не.

Домакинът поведе светски разговор. Интересуваше се от времето, покачващите се цени на зърното, жегата, невъзможността в Плиска да се намери добър готвач. Обсъдиха градския тръбопровод, по който течеше дори топла вода. Атанасий похвали българските инженери, макар зад думите му да прозираше завист.

- Императорът се е разпоредил да започне изграждането на нов водопровод в Константинопол. С Божията воля той ще стане най-големият в света! — обяви византиецът, а Климент прикри усмивката си с ръка. Знаеше, че нищо такова няма да се случи. - Виждам, че не ми вярваш - продължи Атанасий и се намести по-удобно на кушетката. - Но с помощта на Бога всичко е възможно. Дори вашият хан Борис започна да го разбира.

Гостът предпочете да премълчи.

- Ето, владетелят ви призна християните, даде им права, скоро и той вероятно ще се покръсти. Някак неудобно е - Атанасий се усмихна подкупващо - една от най-големите държави в Европа да е езическа. Освен че погубвате душите си, това пречи на търговията и политиката. Как да се договарят двама владетели, като единият се кълне в Христос, а другият - в Тангра? Затова и толкова изтрайва мирът ви. Търговците имат повече доверие на едноверци, отколкото на езичници. Християните са свикнали да търгуват с християни, не с неверници.

- Който има достатъчно пари, е добре дошъл навсякъде. Не вярвам някой да ми върне златото, защото не вярвам в Исус - не се съгласи Климент.

- Така е! - потвърди византиецът. - По-голям бог от парите няма. Знам го от личен опит. Но злато, зад което стои Христос, е далеч по-силно от такова, зад което не стои. Много по-лесно е да търгуваш и водиш политика с тези, които чувстваш по-близки до себе си. Клименте, ти си учил реторика, диалектика - писарят кимна, - кажи ми, на кого ще се довериш повече - на приятел и познат или на някого, който не е като теб? Вие не осъзнавате всички ползи от християнството. То е и просвещение! Хората ще се научат да четат и пишат, да цитират Библията. Свещениците са философи и учители, сам го знаеш. Ако нямате достатъчно, винаги можем да ви изпратим. Те са готови на всякакви лишения, само и само да спасят колкото се може повече души.

„Това беше грубо - помисли си писарят. - За глупак ли ме мисли този човек, или иска да ме омае с приказките си? Ако дойдат византийски свещеници в България, ще станем подчинени на Теодора и невръстния й син“, а на глас каза:

- Напоследък не е безопасно да си свещеник в Плиска. Имахме няколко неприятни инцидента.

- Чух за това! Ужасна история! Целият град говори за убийствата. В Константинопол също са много обезпокоени - Анастасий прикри устата си с длан, сякаш се срамуваше от случващото се. Чух, че вчера е имало ново покушение.

- Да - отговори писарят - бил е убит проповедникът Павел. Причакали са го близо до Южната порта.

- Павел?! Не знаех това - византиецът седна на кушетката. - Вчера вечерта той бе при мен! Искаше да му съдействам да получи преписи на някои свещени книги. Каква трагедия!

„Няма начин да не си научил! Тези сценки ги разигравай на някой друг“, помисли си писарят.

- Как е бил убит?

- Удушен и наръган в сърцето!

- Потресаващо! - Анастасий плесна с ръце. - Кой ли би могъл да го направи?

- Точно това се опитвам да открия. Ще бъда благодарен, ако ми помогнете - каза Климент.

Домакинът се излегна отново на кушетката и се загледа в писаря.

- Нека си говорим честно, Клименте - смени тона Атанасий. - Дошъл си при мен, защото мислиш, че мога да имам нещо общо с тези престъпления. Но бъркаш! Тук съм, за да се опитам да ви привлека в правата вяра, не да избивам свещениците й!

- Убийствата ви устройват чудесно - не му остана длъжен Климент, - настройват славяни срещу българи, а от това губи ханът. Позицията му се разклаща и става по-лесна мишена. Може би искате да ни привлечете към християнството не с думи, а с мечовете си.

- Клименте, Клименте, Клименте - засмя се Атанасий, - аз те подцених, признавам. Ти наистина си учил в Магнаурската школа при най-добрите ни учители, личи си. В това, което казваш, има логика, но те уверявам, че нямам нищо общо с убийствата. Не кроим планове как да свалим Борис. Защо ни е? Да дойде някой войнолюбец като Пресиян или, не дай Боже, като Крум - византиецът се прекръсти. - Искаме да запазим мира колкото се може по-дълго. Имаме си достатъчно ядове с арабите в Мала Азия.

- Не съм и очаквал друг отговор. Просто се опитвам да си създам представа що за човек сте.

- И успяваш ли? - засмя се византиецът.

- Мисля, че да. Кога си тръгна Павел?

- Клименте, ти ме разочароваш - Атанасий се намуси като малко дете, - нима мислиш, че съм токова глупав да посегна на човек, който ми е бил на гости? Не, не. Ще ти кажа: Павел дойде по залез, постоя малко и си тръгна. Тъкмо се беше мръкнало. Поговорихме както с теб сега, дори в същата стая, обсъдихме положението в страната и това беше. Нито съм го убивал, нито съм пратил някой да го убие. По-добре ми разкажи ти какво знаеш.

Сбито и бързо, писарят разказа в най-общи линии какво бе открил. Беше сигурен, че Атанасий така или иначе е наясно с повечето неща. Запази подозренията за себе си и внимателно наблюдаваше съсредоточеното лице на своя събеседник.

- Този Картак изглежда доста съмнителен - заяви домакинът, след като изслуша писаря. - Благодаря за информацията. Макар че едва ли ми казваш всичко, няма да забравя помощта ти. Мога да ти бъда приятел, Клименте. Добър приятел. Ще имаш нужда от такива като мен за в бъдеще.

- Павел каза ли при кого е бил, преди да дойде тук? - рязко смени темата писарят. Опитите на византиеца да го ласкае определено не му харесваха. Нима Атанасий мислеше, че може толкова лесно да го оплете в мрежите си?

- Не. Идваше от двореца, но не ми обясни какво е правил там. Изглеждаше сърдит, но не и уплашен.

- Разбрахте ли защо?

- Павел говореше с недомлъвки. Като повечето духовници, предпочиташе да се изразява неясно и с притчи, като му зададеш конкретен въпрос — Атанасий си взе още грозде. - Предполагам, че по този начин свещениците се опитват да ни покажат истинската същност на нещата. Но понякога е доста досадно. Както и да е. Разбрах само, че е бил в двореца и е обсъждал с някого как да събират пари за вярата. Но не получил разбиране. Предложих да му помогна поне малко, но той категорично отказа.

- Говорихте ли за убийствата?

Атанасий кимна.

- Малко. Споменах му за Закарий. Питах го дали го познава, но не получих ясен отговор. Павел не искаше да обсъжда темата, но личеше, че е притеснен. Непрекъснато гледаше през прозореца и настояваше да си тръгне, преди съвсем да се е стъмнило. Предложих му един от моите хора да го придружи, но той отказа. Сега не мога да си намеря място...

- Нямало е как да знаете какво ще се случи.

- Така е! Но мисълта, че можех да спася един добър християнин, не ми дава мира, откак научих за убийството. Слушай - Атанасий се пресегна над малката масичка между двамата и хвана ръката на писаря. - Ние също искаме да спрем убийствата. Хората едва ли ще искат да се покръстват, ако някой избива свещениците им. Но това не е най-важното! Слуховете, които си чул, не са далеч от истината: Борис се колебае дали да се покръсти. Готови сме на всичко, за да го направи. Защо ни е тогава да избиваме духовниците? Напротив! Искаме да ги защитим! Ако помогнеш да се разкрият убийствата, ще имаш моята и тази на императора благодарност. Както и злато, разбира се.

Климент рязко дръпна ръката си и стана от кушетката.

- Не ми трябва вашето злато! Не ми трябват византийски награди и благодарности, независимо от кого идват! Единствената ми цел е да изпълня поставената задача! Което означава много внимателно да проуча всички, имащи изгода от ставащото!

- Не се сърди, Клименте! - Атанасий също стана и приглади диплите на робата си. - Не съм имал намерение да те обидя. Като не искаш злато и благодарности, така да е. Исках само да кажа, че в случая интересите ни съвпадат. Колкото и да не ти се вярва.

Дали беше така?

Климент не преставаше да си задава този въпрос, след като се сбогува с византиеца. Любезно, с прегръдка и обещание за нови срещи той го бе изпратил чак до външната врата. Атанасий бе оставил у писаря различни чувства. Най-много го впечатли фактът, че гъркът въобще го прие. Климент не се самозалъгваше. Обикновен чиновник като него нямаше достъп до хора като Атанасий. Въпреки това той го бе черпил с грозде, без въобще да се интересува от положението му. Това говореше за две неща:

Първо - гъркът знаеше много добре с какво и по чие нареждане се занимава Климент. Което значеше, че има отлична шпионска мрежа. И второ - византиецът искаше да разбере лично какво точно е открил писарят и да се опита да го привлече на своя страна.

„Защо ли? Защо ли? - питаше се Климент. - Има ли Атанасий нещо общо с убийствата? Изглежда достатъчно безскрупулен“.

Имаше и още. Защо всъщност Павел бе посетил чужденеца? За да му иска преписи от книги, или за да му донася сведения? Беше ли Павел византийски шпионин? Ами Закарий и останалите убити? На Климент му се зави свят, като помисли за възможностите, които тази вероятност даваше. Ако те бяха шпиони на Константинопол и някой бе разбрал това, имаше чудесен мотив да ги избива. Което нямаше нищо общо с борбите на християните. Кой беше този някой?

Реши да действа като предишния ден. Първо да види къде е живял убитият и да научи колкото се може повече за него. После... после щеше да отиде да види трупа.

„Всъщност по-добре да свърша с това веднага. Неприятна работа, но поне ще мине бързо“, каза си писарят и пое към Подземния дом.

Намери Игнат седнал в тревата пред каменната постройка. Без да се притеснява от мъртъвците, от които го делеше само една стена, той си бе спретнал закуска на тревата. Като видя приближаващия писар, махна с ръка и го покани да се присъедини към него. Климент категорично отказа. Само това оставаше! Да яде сред трупове.

- Очаквах да се появите, щом научих за убийството на Павел. Докараха го сутринта - лекарят вдигна чашата си, а с другата ръка предпази лице от слънчевите лъчи. - Няма нужда да гледате група, щом това ви притеснява. Проучих го много внимателно. Добре са го наредили! Първо са го душили, след това са пронизали сърцето му с кама. Гадна работа. Не знам кой има зъб на тия хора, но се радвам, че не съм сред тях.

Климент приближи до лекаря и клекна пред него. Беше благодарен, че му е спестил неприятната гледка, но в същото време се чувстваше като страхливец.

- Свещеникът се е опитвал да се бори - продължи Игнат. - Бил е силен мъж. Но с примка на шията не е имал много шансове.

- Има ли нещо необичайно по трупа? Нещо, което да не е както трябва? - попита писарят.

- Да, има. Има нещо много странно по този труп.

- Какво?

- Белези! Същите като по тялото на Закарий. Убитият е по-млад и всичко се вижда съвсем ясно.

- Какво значи това? - Климент скочи на крака.

- Нямам представа! Някой е измъчвал Павел по същия начин, по който е измъчвал и другия свещеник. Дори бих казал, че го е правил един и същи човек. Направих някои измервания и установих, че са използвани едни и същи инструменти.

- Искам да го видя! - неочаквано каза писарят.

- Сигурен ли си? Гледката наистина не е приятна.

Климент кимна с глава. Лекарят вдигна рамене, оправи измачканата си дреха и поведе писаря в мрачното студено помещение. Без много церемонии дръпна двете парчета плат, покриващи трупа.

Павел наистина бе едър мъж. Езикът му бе изскочил от устата, лицето бе подуто и посиняло, около врата ясно личеше тънка черна ивица, мястото, където се бе впила примката на убиеца. Грозна рана обезобразяваше гръдния му кош, по съсирената кръв веднага започнаха да кацат мухи.

Цялото тяло на свещеника бе осеяно с бледи белези, едни - по-големи, други - по-малки. Някои места изглеждаха така, сякаш кожата им е била свалена и след това е израснала отново. Едва сдържащ дъха си, Климент излезе и седна на пейката до входа.

Игнат дойде до него и сложи ръка на рамото му.

- Добре направихте, че видяхте тялото! Ако човек иска да свърши нещо, трябва да го направи сам! Моите очи са тренирани и това, което казах, е съвсем точно, но след като видяхте жертвата, възприемате нещата по друг начин, нали?

Климент само кимна.

- Същото е и на бойното поле - продължи лекарят. - Колкото и да ти описват какво е там, колкото и да ти разказват какво предстои, докато не го изживееш, не можеш да го разбереш. Същото е и с любовта - сам трябва да усетиш какво е.

Писарят си спомни няколко любовни стиха, които бе чел в Константинопол. Сега му се видяха странно безчувствени.

Докато вървеше обратно към крепостта, Климент доволно се усмихна. Бе открил нещо много важно! Между двамата свещеници имаше връзка! Еднаквите белези по техните тела ясно го доказваха.