Зад маската на дявола

12

Писарят излезе от кабинета на кавхана със смесени чувства. От една страна, бе получил подкрепа и уверение, че може да разследва всеки, когото сметне за необходимо. От друга, трябваше да представи неопровержими доказателства, а това можеше да се окаже невъзможно.

Реши да приключи с неприятната част веднага. Щеше да разпита боила Алзек, независимо от всичко. Може би щеше да успее да измъкне от него нещо, което да му помогне в по-нататъшното разследване.

За изненада на писаря боилът живееше в малка къща, долепена до стената на Вътрешния град. Пред вратата не пазеше стража, както бе прието. След като Климент потропа на вратата, от вътре му отговори сърдито писклив женски глас.

- Кой се е разтропал като хала? Няма ли пощада за болните хора. Не мога вече да припкам като млада кобилка - вратата се отвори и на прага застана ниска дебела жена с мазна коса и скъпа, но доста зацапана дреха.

- Искам да говоря с Алзек. Аз съм един от писарите в крепостта.

- Не може! Господарят е болен и не приема никого! - жената понечи да тресне вратата под носа на писаря, който в последния момент успя да я хване с ръка.

- Чакай! Идвам по нареждане на кавхана!

- Как ли пък не! Виждали сме ги всякакви просяци! Я да се махаш оттук, преди да съм викнала стражата - заплаши го жената.

- Не лъжа! Виж! - Климент промуши ръката си през открехнатата врата. - Това е пръстенът на Дукум. Трябва да говоря с господаря ти за случилото се вчера.

- Няма нищо за говорене - чу се сумтене отвътре, но миг по-късно вратата се отвори. - Влизай! И ако не те е пратил Дукум, да знаеш, че лошо ти се пише. Аз съм Кона, управителката на господаря Алзек. Изчакай тук, докато го предупредя, че идваш.

Без да дочака отговор, жената се врътна и остави Климент сам в малката задушна приемна. Писарят се огледа. Очевидно бе, че Алзек имаше проблеми с парите. Жилището бе скромно. Помещението изглеждаше зле поддържано и обзаведено в оскъдица. По полиците и ъглите се бе натрупала прах, от тавана висяха паяжини.

- Какво си се зазяпал? - Кона се бе върнала, без Климент да я чуе. - Сигурна съм, че ти дори нямаш собствена къща, а си се сврял в някоя мръсна странноприемница като краставо куче! Трябва да видиш някои от нещата, които купи господарят напоследък. Ти няма да се сдобиеш с нищо такова до края на живота си! - жената го изгледа кръвнишки. - Господарят ще те приеме. Не се бави! Много е зле след вчерашното нападение. Тръгвай след мен!

Писарят послушно тръгна след управителката. По пътя не срещнаха никого. Останалата част от къщата, през която минаха, също бе бедно обзаведена и неприветлива.

„Като живеещите в нея“, помисли си Климент, докато влизаше в стаята.

Боилът Алзек лежеше на широк дървен креват. През превръзката на главата му бе избила кръв. Мършавите му крака се подаваха под края на една от най-фините ленени покривки, които Климент бе виждал. В стаята имаше малко мебели, повечето стари. Въпреки това писарят не можа да не забележи прекрасната златна чаша, поставена до леглото на ранения, и чудесния му, богато украсен меч. Явно това бяха новите покупки, за които спомена жената.

- Това е писарят, който иска да ви види, господарю. Казах му, че не се чувствате добре, но той извади пръстена на оня Дукум и нямаше как да не го пусна - разля се в усмивка Кона.

- Махай се! - злобно я отпрати Алзек. - Сам виждам с кого си имам работа. И прояви малко повече уважение, когато говориш за кавхана! Той не ти е оня Дукум, глупачке!

- Разбира се, господарю! Разбира се! - заизвинява се управителката и с ниски поклони напусна стаята, не пропускайки да погледне заплашително Климент, докато минаваше покрай него.

- Казвай направо какво искаш, писарю! Не си прави труда да любезничиш и да губиш времето и на двама ни.

- Кавханът Дукум ме натовари да разследвам убийствата на християнски свещеници, които стават в Плиска. Последният от тях - Керк, бе изгорен вчера в черквата си. Вие бяхте намерен до нея.

- И какво от това? - попита Алзек и се намести по-удобно на възглавниците. По тънките му устни се плъзна усмивка.

Писарят стисна юмруци.

- Бих искал да знам какво сте правили там.

- Вече отговорих на този въпрос. Казах на господаря ти, че бях излязъл да се разходя. Не знам в това да има нещо лошо. Някой ме издебна и ме удари по главата. Повече нищо не помня. Това е.

- Защо отидохте точно на хълма с черквата?

- А защо не? Нощта беше душна, мислех, че на върха на хълма ще е малко по-прохладно. Предполагам знаеш, че на откритите места вятърът се усеща повече.

- Не видяхте ли кой ви удари?

- Не! В единия момент седях и съзерцавах звездите, в следващия се събудих с рана на главата.

- Не видяхте ли нещо странно около черквата? Човек, група хора, каквото и да е.

- Мислих вече по този въпрос. Не видях никого, можеш да ми вярваш. Пък и гледах да съм колкото може по-далеч от постройката на християните.

Климент замълча.

- Знам какво те притеснява, писарю - Алзек се надигна и седна в леглото. Какво гложди теб и твоя господар! Чудите се дали Алзек отново не е започнал да избива християни както навремето. Няма да отричам! Аз бях един от предводителите на „Отмъстителите на Тангра“. Гонех и убивах християни! Всеки, който е верен на страната ни, трябва да го направи! Те до един са византийски шпиони, а тези, които не са, ще станат със сигурност! Те са славяни, мръсни и необразовани, без потекло и род, не заслужават да живеят! Ако не се защитим от тях, те ще превземат държавата и ще ни наложат жалкия си ревлив Бог, ще ни командват и ще ни унищожат! - очите на боила пламтяха, по бледите му бузи избиха червени петна. - Ако можех, бих продължил да ги преследвам! И да ги избивам! Докато не ги унищожа до крак! Но това време мина - боилът се усмихна лукаво на Климент. - Християните вече са приятели на хана, законът ги пази и не бих си позволил да се занимавам повече с тях, независимо какво мисля по въпроса! Огледай се наоколо! Мислиш ли, че ми харесва да живея в коптор като този и да слушам непрекъснатото оплакване на тая дърта вещица Кона? Научил съм си урока. Това можеш да кажеш на своя господар! Наказанието ми бе сурово, но сега съм се сврял в тази дупка, аз, Алзек, потомъкът на един от най-видните български родове, и не смея да направя нищо. Заради Дукум и Борис долни хора като теб могат да идват и да ме разпитват и подозират все едно съм някаква отрепка. Това не можеше да се случи преди. Щях да ти изтръгна гръкляна само за да чуя как ще ми задаваш тогава въпросите си.

- Не искате ли да си отмъстите? - тихо попита Климент. - На тези, причинили ви това?

Алзек се засмя:

- Добро куче си е намерил Дукум, спор няма! Не, писарю, не искам да си отмъстя. А и да ти кажа право, и да искам, няма как да го направя. Нямам нито средства, нито приятели, нито сили за отмъщение. Господарят ти може да е спокоен.

- Какво стана в Дръстър?

Алзек махна с ръка.

- Хайде сега и ти. Това са минали истории. Всички знаят какво стана там. Може малко да съм попрекалил, но какво толкова.

- Избили сте хиляди невинни!

- Чак пък невинни! Те бяха християни, предатели! Обясних ти вече. Пък и не действах сам. Доста от тогавашните големци бяха на моя страна.

- Как разбрахте къде се крият християните? Заловените свещеници ли ви казаха?

- Стига, Клименте, стига - Алзек се протегна. - От личен опит знам, че християнските свещеници мълчат като риби. Това е единият от символите им, знаеше ли го? А и да не мислиш, че аз съм се занимавал с разпитите? Тогава си имах много друга работа. Наистина не знам какво са казали и какво - не. Знам, че много се забавих с тях и ми се изплъзнаха. Трябваше да ги убия навреме. Но както виждам, някой по-ловък от мен се е заел сега с тази задача - боилът се изкиска.

- Какво стана все пак там? Защо започнаха гоненията?

- В Дръстър имаше много християни, Клименте. Бяха решили, че могат да ми се противопоставят. Че са достатъчно, за да ме принудят да направя това, което те искат. Станаха нагли и нахални. В края на краищата си получиха търсеното.

- Познавате ли Картак и Грод? А Атанасий?

- Византиеца всеки го знае. Не мисля, че ме харесва много. Прекрасно знае какво ще му се случи, ако ми падне в ръчичките. Другите двама не съм ги чувал никога. Какви са те?

- Военни. Предполагам, че са били членове на „Отмъстителите“.

- Нищо чудно - Алзек се прозя. - Повечето военни бяха такива. Но това не означава нищо.

- Ползвахте ли маски? Имам предвид когато...

- Маски, даааа... - боилът сложи ръцете си зад главата и се загледа в тавана. - Разбира се, че ползвахме. Всичко, което можеше да уплаши предателите. Не можеш да си представиш, Клименте, не можеш да си представиш какво изпитвах, когато повеждах колоната със запалена факла, маска и изваден меч в ръка. Всички бягаха само като чуеха стъпките ни! Никой не смееше да ни се противопостави! Наистина беше вълнуващо.

- Мога да си го представя много добре! - писарят бе станал на крака - Шайка убийци, тръгнали да тероризират тези, които не могат да им се противопоставят! Наистина има с какво да се гордеете! Все пак благодаря за отделеното време - Климент се завъртя на пета и без да каже и дума повече, си тръгна. Искаше му се колкото може по-бързо да напусне тази къща и нейния господар, от когото му се повдигаше.

Алзек остана загледан в затворената врата. Почака стъпките на писаря да заглъхнат по коридора и се отпусна на възглавниците.

„Значи така?! - помисли си боилът и стисна юмруци. - Дукум пак е решил да се бърка в работите ми! Избрал си е неглупаво куче да му върши мръсната работа. Много въпроси задава този писар. И повечето от тях са опасни! Какво токова се интересува от делата ми в Дръстър! Може би трябва да направя нещо по въпроса!“, Алзек се завъртя и стисна дръжката на поставения до леглото меч.

Климент напусна къщата на боила, съпроводен от опяването на управителката, затвори внимателно вратата след себе си и дълбоко пое дъх. Почувства, че е по-добре, и реши да се разходи до казармите. Може би щеше да намери Бранко в двора и да поупражнява малко борбата с меч. Щеше да се разтовари от напрежението и да освободи ума си. А и малко практика нямаше да му е от вреда предвид последните събития.

Климент се усмихна криво, докато крачеше по улиците. Доскоро бе смятал военната подготовка за безсмислено губене на време, сега съжаляваше, че не може да се бие по-добре. Ако останеше жив до края на разследването, може би то щеше и да му донесе някаква полза.

Бранко го нямаше в двора на казармите. Заместникът му бе нисък набит човек с вид на татарин. Той увери писаря, че началник-стражата ще се върне всеки момент. Докато го чакаше, Климент се заразхожда напред-назад, ритайки камъчета и клечки по замята и оглеждайки останалите.

Двойки си разменяха удари с мечове и копия, коняри развеждаха високи яки коне, за да свикнат с шума на битката, няколко души се бяха сплели в схватка. В единия от ъглите се бе събрала малка тълпа, която дюдюкаше, викаше и окуражаваше някого. Любопитен какво става, писарят отиде да провери.

Голи до кръста, застанали на трийсетина метра от поставени на стената сламени мишени, двама стрелци с лък провеждаха импровизирано състезание. От черните кръгове в центъра стърчаха по няколко забити стрели, доказващи майсторството на участниците. В единия от тях Климент разпозна началника на нощната стража Грод. С изпъкнали мускули, изправена стойка и самоуверени жестове, той насмешливо гледаше своя опонент.

- Не си по-добър от мен! - тъкмо казваше другият стрелец, млад висок мъж с бръсната глава и черни очи. - Двамата имаме еднакви попадения.

- Бъркаш! - тонът на Грод не търпеше възражение. - Ако не си се уплашил, да продължаваме!

Другият мъж повдигна безразлично рамене и стрелбата продължи.

Климент се учуди от бързината и точността, с която двамата войници стреляха. Едната стрела още не се бе забила в центъра на мишената, когато те изстрелваха следващата. Резултатът отново бе равен.

- Да направим играта по-интересна - предложи опонентът на Грод. - Нека се отдалечим още десет крачки назад и да стреляме отново.

Без да отговаря, началникът на нощната стража заотстъпва назад. След като разстоянието бе премерено, двамата застанаха зад новата стартова линия.

- Чакай! - Грод вдигна ръка и се обърна към противника. - Искаш да направим играта по-интересна? Нека сменим и мишените тогава. Донесете ми две копия - извика той и някой от зрителите веднага затича към казармата. След малко се върна, носейки дълги над два метра копия с железни върхове. Дебелината им не бе по-голяма от детска китка.

Грод взе копията, отиде до стената, заби ги пред мишените и се върна обратно.

- Какво правиш? - попита го противникът му. - Никой не може да ги уцели оттук!

- Уплаши ли се? Нали твърдеше, че си по-добър от мен. Глупак! Ако можеш, докажи го! - отговори с насмешка началникът на нощната стража и вдигна лъка си.

Климент никога не бе виждал подобна стрелба. Грод захапа пет стрели с уста и на пръв поглед без въобще да се цели, ги изстреля бързо една след друга. И петте уцелиха копието, забивайки се в дървото с плътен тъп звук. Писарят никога не би повярвал, че подобно нещо е възможно, ако не го бе видял с очите си.

За миг настана тишина, след което дворът избухна в овации. Насъбралите се хвалеха и потупваха по гърба Грод, дори неговият съперник дойде и му стисна ръката, признавайки се за победен. Той не се опита да стреля, явно знаейки, че не може да улучи такива мишени.

„Какъв невероятен стрелец!“, помисли си Климент възхитено, докато наблюдаваше как Грод навлича горната си дреха. Тръгна към него.

- Страхотна стрелба! Наистина сте най-добрият! - каза писарят.

- Благодаря! Този нещастник мислеше, че може да се мери с мен. Е, получи си заслуженото - Грод внимателно откачи тетивата на лъка, извади кожен калъф от пояса си и започна внимателно да прибира оръжието в него.

- Лъкът също е чудесен!

- Хубав е, нали? - оживи се стрелецът. - Това не е обикновен лък. Правен е от най-добрия майстор в продължение на 8 години.

Климент тихо подсвирна.

- Може и да не ти се вярва, но е така - вещо започна да обяснява Грод. - Направен е от няколко различни вида материал, бавно слепяни с рибен клей. Обвит е със сухожилия, киснати години в тайни смески. Не ме питай, не знам как се прави. Това е тайна, в която са посветени малцина. Истината е, че няма по-добро оръжие от това. Може да прати стрела на 450 крачки, а ако умееш да го ползваш както трябва, можеш да пуснеш 12 стрели за минута.

- Страшна работа! - възхити се Климент.

- Така е! - съгласи се стрелецът. - Но истината е, че не само лъкът е важен. Важен е и стрелецът!

- Напълно съм съгласен. Може ли да поговорим за малко? - попита писарят.

- Не, не. Не приемам повече ученици! Ако искаш да стреляш с лък, нека някой друг те обучи. Аз съм зает - отговори Грод, който явно не разпозна Климент.

- Не искам да говорим за стрелба.

Грод неразбиращо вдигна глава:

- За какво да говорим тогава? И кой по дяволите си ти?!

- Аз съм Климент, писар от крепостта. Бранко ни запозна вчера до горящата черква - представи се Климент.

- А-а-а! Да! Човекът, който първи е забелязал пожара. Браво на теб! Ако чакаш от мен някаква награда, по-добре отиди другаде.

- Не очаквам награда. Искам да поговорим за убийството на свещеника Павел. Доколкото разбрах, вие сте намерили трупа му.

Грод присви очи.

- Кой си ти, че да говоря с теб? Каквото имах, вече го казах на Бранко!

- Така е и всички са ти много благодарни. Включително и великият боил Дукум, който ми възложи да разследвам убийствата - каза Климент и показа пръстена със зеления камък.

- Великият боил ли - Грод не разбираше за какво става дума. - Нима той се е загрижил за няколко убити християни?

- Ханът също - допълни Климент и се усмихна вътрешно на притеснението, което се изписа на лицето на събеседника му. - Те не са доволни от случващото се.

- И какво общо имам аз? - попита Грод и с махване на ръка прие поздравленията за добрата стрелба от група преминаващи войници. - Не разбирам за какво искаш да говорим.

- Вие сте намерили убития Павел. Доколкото разбрах, сам, без други свидетели. Вчера сте се появили много бързо до запалената черква...

- Я чакай малко! Какви ги дрънкаш, писарушка такава! - развика се военният и погледите на всички се насочиха към него.

- Освен това - продължи невъзмутимо Климент - първият свещеник е бил убит със стрела в гората.

Лицето на Грод потъмня. За миг Климент помисли, че събеседникът му ще го удари, и премести десния си крак назад, както го бе учил Бранко, за да има по-добра опора.

- Обвиняваш ли ме в нещо, писарю? - изсъска стрелецът.

- Не. Просто си задавам въпроси. Всичко това съвпадения ли са, или не? - Грод изръмжа. - Или е случайност и фактът, че заедно с началника на Южната порта Картак, според мен бивш член на братството „Отмъстителите на Тангра“, провеждате срещи, след които трябва да криете лицата си?

Грод пребледня и отстъпи крачка назад.

- Не разбирам за какво говориш! Намерих Павел случайно! Проверявах караула и затова бях сам. До запалената черква вчера се оказах случайно и реших да помогна. Не трябваше ли да го правя?

Климент предпочете да не отговаря.

- Нищо не знам за убити свещеници! Със или без стрели! Нямам нищо общо с това! - продължи военният. - С Картак се познавам, както и с повечето останали военни в Плиска, а и извън нея. Не съм се срещал с него в никакви странноприемници, не знам и не ме интересува кой в коя организация е членувал. Ясно ли е?! - Грод се врътна, метна на рамо лъка и колчана със стрелите и гневно тръгна към казармата.

- Не съм казвал, че срещата е била в кръчма - каза Климент, загледан в масивния гръб на военния.

В този момент някой го дръпна за ръкава.

- Май доста поразтърси нашия стрелец шампион, а? - срещу писаря бе застанал византиецът Атанасий, облечен в дълга синя туника, и усмихващ се благо. - Ако съдя по начина, по който си тръгна, ще трябва да си по-внимателен да не те уцели някоя заблудена стрела.

- Вие какво правите тук? - поинтересува се Климент.

- О! Нищо особено. Обичам да гледам как се подготвят българските войници. Нали трябва да има какво да докладвам в Константинопол - отговори Атанасий, без да сваля усмивката от лицето си.

- Или да шпионирате как върви разследването! - не му остана длъжен Климент.

- Но разбира се! - византиецът разпери широко ръце и дългите ръкави на робата му се развяха като крилете на прилеп. - Нали това се очаква да правя? Няма защо да се притесняваш от мен, Клименте. Няма да ти преча. Дори напротив - искам да помогна. Даже вече го направих.

- Така ли? И как по-точно?

- Разбрах с кого се е срещнал Павел, преди да дойде при мен. Както сигурно си се досетил, бил е при един от славяните във Вътрешния град. Доста важен славянин, бих казал, християнин при това. Смилян - ханският наместник на складовете. Познавам го добре, няколко пъти сме правили сделки с него. Не, не, не е това, което си мислиш - този път направо се разсмя Атанасий, виждайки съмнението, изписано по лицето на писаря. - Всичко беше официално, търговия между двете държави, така да се каже. Не е сбъркал хан Борис! Смилян е чудесен уредник и търговец.

- И защо ми казвате всичко това? - поинтересува се Климент.

- По няколко причини. Първо ми е неприятно, че върху мен пада подозрение. Това е нелепо! Второ, както казах, в Константинопол искаме тази история да бъде разкрита и убиецът - наказан. Ако нещата се проточат, не се знае какво може да стане. По-големи беди са пламвали от по-малки неща. Не искаме да губим Борис. Той е на път да приеме християнството, което, няма да те лъжа, ще ни зарадва много.

- За да ни командвате по-лесно, нали?

- Не мога да те разбера, Клименте - нацупи се Атанасий. - Аз ти правя услуга, а ти ми се подиграваш. Но нека отдадем това на слънцето, което взе да напича. Тръгвам си. Повече нямам какво да ти кажа!

Византиецът обърна гръб и величествено се понесе през казармения двор. Писарят остана загледан в гърба му. Казваше ли му истината Атанасий? Или се опитваше да го манипулира за свои цели? Чудно какво точно правеше гъркът на това място. Дали бе дошъл наистина да погледа мъжете, или имаше среща с някого? Не бе тайна, че тук могат да се наемат войници за една или друга работа. Дали Атанасий не ги ползваше, за да организира убийствата?

Климент не повярва на думите, че византийците харесват хан Борис и искат да му помогнат да се задържи на трона. Сигурно играеха някаква своя, далеч по-сложна игра, заплитаха различни нишки и само те знаеха къде ще ги отведат накрая.

Все пак Климент имаше за какво да е благодарен на Атанасий. Византиецът му спести доста работа, като откри с кого се бе срещнал свещеникът преди него. Дали наистина искаше да помогне, или целеше да отхвърли подозренията от себе си?

Реши, че ще е най-добре, ако сам поговори със Смилян.

Славянинът бе известен като бързо издигнал се търговец, с усет за политиката и печелившите сделки, както и с няколкото добри съвета, които бе дал на Борис. Какви точно бяха те, Климент не знаеше, но явно Смилян бе достатъчно ценен, щом живееше в двореца. Не само живееше. Бе назначен за домакин на ханските складове - задача, която напълно му прилягаше. Само за две години новият хански домакин показа завидни размах и усет. В складовете бе въведен ред, зорко се следеше какво се купува и продава, кражбите бяха намалени до минимум. Последният добър ход на славянина бе да се запаси предвидливо с големи количества пшеница, преди цената й да се вдигне.

Издигането на Смилян със сигурност дразнеше останалите. Някои от съвета на боилите виждаха в него заплаха. Скоро новият фаворит на Борис можеше да поеме и грижата за хазната. Боилите правеха всичко възможно това да не се случи, защото тогава щяха да станат зависими от славянина. Фактът, че той бе оцелял в това свърталище на интриги и заговори, говореше още веднъж за качествата му.

Климент трудно намери жилището, което, макар и в дворцовия комплекс, беше в задната му, пострадала от пожарите част. Въпреки това къщата, в която живееше Смилян, бе спретната, чиста и подредена, с гоблени по стените, излъскани подове и чист пясък, нахвърлян върху малкия вътрешен двор. Прозорците бяха широки и чисти, стаите - облени в светлина.

Усмихнат прислужник с чисти дрехи пресрещна Климент на прага и след като разбра къде отива и видя пръстена на кавхана, учтиво помоли посетителя да изчака, докато уведоми господаря си за присъствието му.

Не след дълго писарят бе въведен в широк кабинет. В центъра стоеше ханският домакин. Енергично крачеше напред-назад, диктуваше едновременно на трима секретари и говореше с непрекъснато влизащите и излизащите от стаята хора.

Славянинът бе около трийсетгодишен, висок почти колкото Климент, значително по-масивен, с високо чело, открито лице, чуплива кестенява коса и топчест нос. Бе облечен с кожени панталон и риза, елек и високи ботуши. Най-силно впечатление правеха очите му - тъмносини, непрекъснато скачащи от едно нещо към друго, сякаш оценяващи кое колко струва.

Щом видя писаря, тръгна към него, подаде му ръка и сърдечно я раздруса.

- Винаги се радвам да приема пратениците на кавхана Дукум! С какво мога да бъда полезен?

- Климент, писар от крепостта - представи се новодошлият. - Разследвам убийствата на християнски свещеници. Предполагам сте чули за тях?

- Разбира се! Разбира се! Това е основна тема за разговор от няколко дни. Свежи клюки, които да си разменяме на пазара. Не може да се говори само за цени и пари. Предполагам вашата работа е по-интересна. Да търсиш убиец! Но с какво мога да помогна аз? - Смилян се спря за миг и щракна с пръсти. Павел! Той бе убит в деня, в който се видя с мен. Искате да знаете повече за посещението му, нали? Изчакайте за момент.

Климент кимна, впечатлен от бързата мисъл на своя събеседник, макар да имаше чувството, че той не е съвсем искрен. Домакинът бе имал достатъчно време да си даде сметка, че е свързан поне с едно от убийствата, и нямаше нужда да се прави на изненадан. Дали не бе подготвил тази малка сценка предварително?

Докато Климент си задаваше такива въпроси, Смилян довърши писмата, подпечата няколко свитъка, даде наставления на трима души, след което помоли всички да напуснат стаята и да не го безпокоят.

- Извинявайте, но нямам много време. Затрупан съм с работа. Ще трябва да побързаме. Но за сметка на това ще ви кажа всичко, което поискате - обеща той.

- Всъщност познахте. Интересува ме Павел и разговорът ви с него. Какво обсъждахте?

Смилян въздъхна, седна зад дългата маса в средата на помещението, стана отново и започна да се разхожда.

- Аз съм християнин. Това едва ли ви учудва. Майка ми бе християнка, баща ми, всичките ми роднини. Преживяхме трудни времена. Но сега нещата се променят. Ханът призна вярата ни, дава ни права, дори се говори, че мисли да се покръсти. Исках да обсъдя с Павел възможностите, които новата политика очертава пред нас. Борис е благосклонен към християните, но ако дойде някой друг? Трябва да използваме неговото благоразположение. Да направим така, че каквото и да се случи, повече да няма опасност за вярата ни. Да построим бързо църкви - големи и каменни, от които да не могат да ни прогонят лесно, ако нещата се обърнат. Да намерим повече проповедници, които да покръстят колкото се може повече хора. Обсъждахме възможността в Плиска да се построи голяма базилика. Струва ми се, че Борис ще се съгласи. Поговорихме около час. Изпратих го до вратата и той си тръгна. След това написах няколко писма, инспектирах един от складовете със зърно и се върнах обратно тук. Много хора могат да потвърдят думите ми.

- Не се и съмнявам! - каза Климент и се усмихна. - Как ви се стори свещеникът? Държеше ли се необичайно? Изглеждаше ли притеснен?

- Не забелязах нищо необикновено - отговори веднага Смилян. - Държеше се съвсем спокойно. Колебаеше се дали трябва да се възползваме от ситуацията, или да изчакаме да видим окончателно накъде ще отидат нещата. Според него трябваше да направим всичко възможно Борис да се покръсти, а след това да мислим за останалото. Понякога се чудя как хората като него могат да са толкова бавни и нерешителни. Направо ме изкарват от нерви със своите недомлъвки и обмислянето на всяка дума! В крайна сметка бе принуден да приеме моята теза. Борис днес е тук, утре може да го няма. Както се казва, неведоми са пътищата Божи! Построяването на големи църкви и базилика в Плиска щяха да бъдат от много по-голяма полза.

- Откъде го познавате?

- Както казах, съм християнин. Познавах Павел от служби, на които съм присъствал. Харесваше ми как говори. Беше добър оратор. Умееше да увлича хората в това, което казва. От амвона беше много по-убедителен и решителен, отколкото в личните разговори.

- Говорихте ли за убийствата?

- Не! Въобще. По това време не бях чул нищо за тях. Всички заговориха за престъпленията едва след смъртта на Павел. Преди това никой не знаеше, че е имало и други убити свещеници.

Климент кимна.

- Стана ли дума за нещо друго освен за религия? Казахте ли си нещо друго? - попита писарят.

Смилян се замисли.

- Нищо повече. Говорихме за новата базилика и къде може да се построи. Обсъждахме цените на земята и откъде да намерим пари. И той, и аз познаваме достатъчно богати християни, готови да финансират подобно начинание.

- Много ли пари щяха да ви трябват? - попита писарят.

- Много! Но по-важното беше как да убедим хана. И как щяха да реагират боилите на строежа. Те никога нямаше да се съгласят да строим големи църкви. Говорихме си какво може да се направи и кой как би реагирал.

- И какво решихте?

- Нищо! Разбрахме се да се видим след около месец. През това време трябваше да опитам да говоря с хана, а Павел да организира останалите християни.

- Защо точно той? Толкова ли бе популярен?

- Павел ли? Не! Тъкмо обратното. Точно това не му харесваше. Все повтаряше, че другите не го приемали, че имало далеч по-достойни хора от него, че не искал всички да разберат, че той се занимава с новите църкви. Предполагам, че скромничеше.

- Или го е било страх?

Смилян се намръщи:

- Не бях се замислил за това!

- Не стана ли дума за нещо друго?

- Не - домакинът се замисли, чукна главата си един-два пъти с пръст. - Друго няма. Или поне не е съществено. Сигурно сме си казали нещо за жегата, за живота в двореца. Нищо важно.

- Как вървят работите ви напоследък?

Славянинът се усмихна:

- В общи линии добре. Имахме някои проблеми с продоволствието, но всичко ще приключи успешно. Както знаете, тази година реколтата не е добра. В момента се продава доста по-скъпо от миналия сезон - Смилян бе видимо доволен. - Зърното на хана е по-евтино от всички останали, а и най-качествено. Имаме достатъчно и продаваме с голяма печалба. Борис е много доволен - щастливо завърши домакинът.

Климент кимна с глава.

- Предполагам, че поддържането на складовете не е лесна работа. Разбрах, че сте организирали нещата много добре - любезно каза писарят, макар да мислеше за съвсем други неща. - Имате ли много кражби?

Смилян се намръщи:

- Значи и вие сте чули? Няколко склада бяха обрани. Крадците действат много хитро. Взимат отвсякъде по малко, за да не личи. Трябваше да мине месец, за да се усетя какво правят! Явно действат с вътрешни хора, но още не мога да ги пипна! Засега смених ключалките и правя неочаквани размествания.

- Били ли сте в Дръстър? - смени рязко темата Климент.

- В Дръстър ли? - славянинът бе искрено учуден. - Никога. Но познавам няколко човека оттам. Предимно търговци. Купувал съм оттам грозде, вино, кайсии и мед. Преди няколко години там имаше големи гонения срещу християните - Климент кимна, - градът бе почти опожарен, което попречи на търговията, но след това нещата тръгнаха нормално - Смилян се изправи и разпери ръце. - Ако има с какво друго да ви помогна - явно времето бе изтекло.

- Да - отговори писарят. - Чудех се, чудех се - повтори той - защо ви е трябвало да викате Павел в двореца? Можело е да се видите някъде другаде. Идването тук едва ли му е било приятно.

- Нямах достатъчно време - отговори Смилян.

- Едва ли е само това. Имали сте възможност да говорите с него след някоя проповед, която, както казахте, е разпалвала душата. Черквата е по-подходящо място за богословски разговори.

Смилян погледна развеселен събеседника си.

- Явно този разговор няма да приключи толкова бързо. Дукум е избрал съобразителен човек.

Климент изчака мълчаливо събеседникът му да продължи.

- Добре, истината е друга: поканих Павел да дойде в двореца, за да подразня останалите от боилския съвет. Исках ясно да им покажа накъде вървят нещата и че няма връщане назад - славянинът най-накрая седна на кожения си стол. - Допреди няколко години щяха да го убият още на вала на Външния град. А сега? Християнски свещеник в двореца - Смилян се разсмя. - Представям си как са скърцали със зъби от яд и злоба, докато са го следели да върви по улиците. Нещата се променят, писарю - скочи на крака славянинът и широко напълни гърдите си с въздух. - Нещата се променят! Ханът ще подкрепи християнството! Ще ни даде да издигнем базилика! В центъра на Плиска! Дори той ще стане християнин! Войната му с боилските родове е неизбежна. И двете страни знаят това. Те ще отидат в миналото. Ние ще победим! Няма друг начин!

- И затова изложихте един човек на риск? Някой очевидно не е погледнал с добро око на вашата провокация.

Смилян слисано погледна писаря.

- Какво значи пък това?

- Това значи - натърти Климент и също се изправи - че ако не бяхте повикали Павел в крепостта, ако не бяхте задоволили суетата си да подразните останалите, той може би щеше да е още жив! Можели сте поне да му осигурите охрана, докато се прибере вкъщи. Но за вас това не е важно, нали? Използвате хората като пионки, стига да задоволяват интересите ви!

- Убиец ли ме наричате? - Смилян гледаше все пообъркано.

- Може и така да се каже! - Климент усещаше как не може да потуши надигащата се в гърдите му ярост. Сигурно не бе избрал най-подходящия човек, върху когото да излее гнева си, но трудно се сдържаше. - Може да не сте нанесли фаталния удар, но определено имате вина за смъртта на свещеника. Благодаря ви за отделеното време.

Писарят се обърна, прекоси стаята и излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си. Този деен, красив, умен и пресметлив мъж му беше неприятен.

Докато вървеше обратно по улиците на Вътрешния град, Климент усети някаква суетня. Чуваше се чаткане на копита, даваха се заповеди, любопитни зяпачи извръщаха глави и се питаха един друг какво става.

Писарят бе стигнал до високата порта на изхода, където цареше необичайно оживление. Преди да успее да попита какво става, чу да го викат по име. Един от служителите в крепостта задъхано тичаше към него, махайки с ръка.

- Ти си Климент, нали? - попита мъжът, когато дойде по-близо.

Писарят кимна с глава.

- Дукум те вика! Незабавно трябва да отидеш при него!

- Какво се е случило? - попита Климент, докато двамата с пратеника забързаха обратно по улицата към двореца.

- Нямам представа! отговори мъжът. - Преди малко дойде отряд войници, после още един. Водеха човек със себе си. Не разбрах нищо. Кавханът нареди веднага да те намерим и заведем при него.

„Какво ли е станало?“, питаше се писарят, докато вървеше по високите коридори. След това му просветна. Потерите се бяха върнали! И водеха някого със себе си! Климент се затича. Но защо само един? Къде беше другият?

Писарят влетя в покоите на Дукум. Слугата го бе придружил само до вратата.

Кавханът седеше спокойно зад масата и четеше някакъв документ. Ако Климент бе очаквал, че ще намери отряд с войници и безпорядък, остана излъган.

Дукум погледна новодошлия, махна с ръка и посочи стола срещу себе си. Климент седна, като трудно сдържаше своето вълнение.

- Както вероятно си разбрал, потерите се върнаха -започна Дукум. Намерили са и двамата свещеници...

- И двамата ли? - прекъсна го писарят. Разбрах, че са водили само един човек.

- Така е - отговори боилът. - Само един е - Дукум се изправи в цял ръст и се надвеси напред, опирайки юмруци в масата. Една вена туптеше на слепоочието му. Чак сега Климент си даде сметка колко е ядосан кавханът. - Единият свещеник - Игнатий, е намерен на около 15 левги от града в посока север. Убит! Уцелен е със стрела в окото. Трупът му е бил стъпкан след убийството с боен кон -Климент потръпна. - Другият, Никифор, е бил застигнат в Източна посока. Опитал се да избяга, но е бил заловен. Тук е, макар и силно уплашен. Не е искал да повярва, че войниците го търсят за добро. Изпаднал е в истерия. Наредих да го затворят в Западната кула. Пазят го хората на чигата Бранко.

- Трябва да говоря с него! - Климент скочи на крака.

- Ще говориш! - извика Дукум, който вече с мъка сдържаше гнева си. - Ще говориш, и то веднага! Ханът е недоволен. Много недоволен! Иска да знае какво става? Кой избива поданиците му наляво и надясно, сякаш е някой бог. Аз също искам отговори, писарю! И то бързо! Искам да намериш убиеца и да ми го доведеш, за да мога да му отрежа главата.

Климент скочи на крака, поклони се сковано и излезе от стаята. Къде беше Никифор? В Западната кула! Намери пътя дотам лесно.

По посока на кулата непрекъснато сновяха войници, някъде в далечината се чуваше и високият глас на Бранко.

„Той обеща да ми помогне, а не направи нищо!“, помисли си писарят и внезапно изпита яд към чигата. Задмина го, без да се обади, и изкачи извитата стълба. Пръстенът на кавхана караше стражата да го пуска без никакви въпроси.

Климент се възхити от решението, което бе взел Дукум, пращайки Никифор точно тук. Никой не можеше да стигне до свещеника, освен ако нямаше крила. Дори и тогава щеше да му се наложи да се справи с дебелите решетки на единствения гледащ към небето прозорец.

Другият път беше през стражите, поставени много нагъсто и в пълно бойно снаряжение. Явно и Бранко също бе изпитал гнева на Дукум и не искаше да поема рискове.

Преди да влезе в стаята, приличаща повече на килия, Климент надзърна през процепа на вратата. Никифор седеше на леглото, обхванал главата си с ръце. Загърнат бе с широко избеляло пътническо наметало, на врата му бе провесена обикновена връв, на която имаше дървен кръст. До лявото си бедро бе оставил изваден кинжал, чието острие меко светеше.

Климент натисна дръжката и влезе в стаята. Свещеникът рязко скочи, грабна кинжала и опря гръб в стената.

Дишаше тежко и писарят видя зачервените му скули и подпухналите очи. Никифор беше красив мъж, с дълъг тънък нос и високо чело, но очите му гледаха безумно, косата му бе мазна, а ръцете му трепереха.

- Кой си ти? - попита свещеникът и изви гръб като котка.

- Спокойно! Спокойно! Аз съм Климент, писар от крепостта. Идвам да ти помогна - писарят протегна напред двете си ръце, за да види Никифор, че са празни. - Искам само да ти задам няколко въпроса - Климент придърпа трикрак стол и седна максимално далеч от свещника. Не искаше да го плаши.

- Да ми помогнеш?! Не можеш да ми помогнеш! Той ще ме намери! Той ще ме убие! Не искам да умра!

- Никой няма да умира! Тук си на сигурно място! Кажи ми кой ви преследва? Защо?

Никифор погледна невярващо писаря и седна отново на леглото. Цялото му тяло се тресеше.

- Ще умра! Знам го! Той ще дойде да ме вземе! Ще дойде да ме накаже за греховете!

- Кой? От кого се страхуваш?

- От него! От Сатаната! - свещеникът вдигна глава и започна да пищи.

Затиснал уши с ръце, Климент излезе от тясната килия. Нагоре по стълбите затичаха войници. Искаха да се уверят, че всичко е наред. Дотича и Бранко, който изпрати да доведат доктор.

- Какво му наговори, Клименте? - ядно попита той.

- Нищо особено. Просто го попитах кой се опитва да го убие - студено отвърна писарят.

Наложи се няколко войници да държат Никифор, докато го прегледат. Лечителят насила изля в гърлото му тъмна миришеща течност. Малко по-късно свещеникът заспа в леглото си.

- Преуморен е и изплашен до смърт. Дадох му малко настойка от мак. Ще се наспи и ще се почувства по-добре. Тогава ще може да го разпитате на спокойствие - обяви докторът и си тръгна.

Климент не знаеше какво да прави.

Крачеше напред-назад пред килията на Никифор и час по час поглеждаше през процепа с надеждата, че свещеникът се е събудил. Той обаче продължаваше да спи. Бранко постоя малко, хвърли загрижен поглед към Климент и си тръгна.

След като се убеди, че Никифор няма да се събуди скоро и е пазен достатъчно добре, писарят също слезе по стълбите. Беше разочарован и нетърпелив. Единственият човек, който най-вероятно знаеше отговора на загадката, не бе в състояние да каже нищо.

„Тогава ще си помогна сам!“, опита да се ободри Климент и тръгна към Южната порта на Вътрешния град. Бе решил да поговори отново с Картак.