Зад маската на дявола

5

След като се увери, че лудата си е отишла, Климент тръгна към Южната врата на крепостта. Смяташе да разпита стражите дали не са забелязали нещо съмнително във вечерта на убийството.

По пътя си купи печено конско месо с подправки, лук и парче хляб от един уличен продавач и лакомо ги изяде в сянката на крепостната стена на Вътрешния град.

Бързо стигна до високата Южна порта. Войници с дълги копия, мечове и плетени ризници се разхождаха между влизащите и излизащите хора. Понякога спираха някого, за да проверят къде отива или какво носи, след което продължаваха да се разхождат, без жегата да им прави впечатление. Други седяха в сенките и играеха на зарове, оглеждайки човешкия поток, трети стояха облегнати на стената.

Без да мисли много, Климент бутна вратата и влезе в караулното помещение. Блъсна го миризма на пот, кожа, смазка за мечове и боклук. В средата на дългото помещение, застлано с мръсна слама, около дълга маса обядваха няколко войници. Тесните бойници на кулата не пропускаха много светлина и всичко тънеше в полумрак. По стените имаше облегнати здрави и изпочупени оръжия и части от брони. В ъглите бяха нахвърляни купчини с парцали.

- Кой си ти?! Кой те е пуснал да влизаш тук?! - един войник бе скочил на краката и тръгна заплашително към писаря.

- Аз съм Климент, писар от крепостта. Тук съм по желание на кавхана Дукум - побърза да отговори той и вдигна пръстена със зеления камък. - Разследвам смъртта на християнския свещеник Закарий. Трябва да ви задам няколко въпроса.

- Вземи чаша и си сипи бира от бъчвата. Месото свърши. Аз съм Картак, началник-стража на Южната врата - надигна се от едната пейка едър мъж.

Климент с удоволствие прие предложеното му питие. Докато си наливаше, внимателно огледа военния. По-скоро дебел, отколкото едър, с обръсната до голо глава, сплескан нос и обици на ушите, Картак не правеше добро впечатление. Неговият циничен поглед подхождаше повече на побойник от Външния град, отколкото на началник на стража. Дрехите му бяха мръсни, с големи мазни лекета, коженият елек се бе разпрал от едната страна и висеше накриво. За сметка на това оръжията му бяха старателно лъснати, смазани и очевидно добре поддържани.

Тежък меч висеше на кръста на Картак, но по-опасна изглеждаше дългата тънка кама. От такова оръжие в ловки ръце спасение няма, знаеше Климент.

- Благодаря за бирата и наздраве - поздрави той и вдигна чаша към насядалите. След силното слънце навън прохладата в каменното помещение на караулното и студената напитка му се отразиха добре. Войниците отвърнаха в неравен строй със завалени гласове, от което писарят заключи, че поне половината са пияни.

„Това си върви със службата. Какво друго може да се прави тук, освен да се пие?“, помисли Климент и се обърна към своя събеседник.

- Казвай, писарю, какво искаш да знаеш? - попита Картак и обърса с ръкав пяната от бирата по устните си. От погледа на Климент не убягна как той изпитателно огледа помещението и предупредително стрелна с очи насядалите около масата войници.

- Както вече казах, преди два дни във Външния град е бил убит християнският свещеник Закарий. Съсечен е след проповед. Станало е близо до тук, надолу по хълма.

- Да, чухме за убийството! - Картак се ухили. - Отдавна не се беше случвало нещо такова. Нали новият хан покровителства християните...

- Нещо против ли имаш? - остро попита Климент.

- Не! Не! - побърза да уточни Картак и размаха ръце. - Нямам нищо против християните. Стига да не ни създават проблеми и да си знаят мястото, могат да се кланят на който Бог искат.

Около масата се чу одобрително мърморене.

- Как протече дежурството ви въпросната вечер? Видяхте ли нещо необичайно? - попита писарят.

- Нищо нередно! - отвърна веднага военният и се намръщи. - Тази вечер не бях на пост, но се върнах, преди да затворят портите. Всичко беше както обикновено.

- Все трябва да сте видели някого от връщащите се богомолци. Вече се е било смрачило, но още не е било напълно тъмно.

- Това няма значение. На портата палим големи огньове, за да виждаме кой влиза и излиза, преди да затворим вратите. Не сме видели никого. Нито християни, нито убиец.

- Откъде знаеш? Нали те е нямало!

- Както казах, върнах се, преди да затворим вратите в полунощ. Дежурният ми докладва и не съобщи за нередности.

- Къде беше в нощта на убийството?

Картак се намръщи отново.

- Ходих да пия с приятели, които не бях виждал отдавна. Търговци. Минаваха през града и ми се обадиха по-рано през деня. На другата сутрин си заминаха.

- Колко удобно! - не се стърпя да отбележи Климент.

- Съмняваш ли се в мен, писарю? - Картак се размърда.

- Не се съмнявам в никого. Все още. Просто питам -каза Климент. - Може ли да говоря с човека, който е командвал, докато те е нямало?

Картак стана и викна към другия край на помещението. Висок войник с кафяви очи и умен поглед седна на масата.

- Това е Гуман - представи го началникът му. - Той беше дежурен в нощта на убийството.

- Искам да знам дали сте забелязали нещо съмнително вечерта, когато е бил убит Закарий. Богомолците би трябвало да са минали през вашата врата. Може би и убиецът. Аз разследвам престъплението по желание на кавхана - отговори на въпроса в очите на войника Климент.

Гуман рязко кимна с глава.

- Нямаше нищо необичайно. Дори и убиецът да е минал през нашата врата, няма как да го разпознаем. Но предполагам, че е останал във Външния град.

- Това пък как го измисли? - присмя се Картак. - Не се впрягай, писарю, Гуман си пада малко мислител. Де да беше така добър и с меча.

Климент не обърна внимание на подигравките на началник-стражата.

- Защо мислиш, че е останал във Външния град?

- Защото вечер не пускаме никого с оръжие да влиза във Вътрешния град. Освен ако няма разрешение или не го познаваме по лице. Убиецът е носил меч. Рискувал е да го заловим, ако го претърсим. А ние със сигурност щяхме да го претърсим, защото, за да скрие меч, е трябвало да е поне с наметало. През лятото. Не! Мисля, че убиецът е останал във Външния град. Просто е - отговори войникът и изгледа студено Картак.

- Освен ако не е захвърлил меча в някоя дупка и после се е върнал преспокойно под носа ти - озъби се началникът и отпи голяма глътка бира.

- Околността е била претърсена. Нищо не е намерено - уточни Климент и погледна впечатлен Гуман. - Все пак не забелязахте ли нещо необичайно?

- Не! Както обикновено, по това време бяхме много заети, защото по залез-слънце всички се сещат, че трябва да влязат във Вътрешния град или да се върнат във Външния. Трябва да сме особено внимателни кого пускаме да се прибира и какво носи. Още по-внимателни трябва да бъдем с излизащите, защото не един и двама крадци са опитвали да се измъкнат точно по това време - войникът потропа с пръсти по масата. - Бяхме внимателни, но не видяхме нищо нередно. Минаха всякакви хора.

- Богомолците са били заедно на службата. Вероятно част от тях са се върнали във Вътрешния град след края й. Повечето са заможни хора. Страхували са се да не ги разпознаят, криели са своите лица и са вървели заедно. Не може да не сте ги видели! - настоя Климент.

- Вече ти се каза! Не са видели никакви християни, скрити или явни, чумата да ги тръшне! - ядно се намеси в разговора Картак.

- Имаше няколко групи, но те бяха от обичайните - търговци с колички, един керван, няколко конници, които попитаха за добра странноприемница, работници от строежите. Някои от боилите и други благородници. Бранко мина по едно време да провери дали всичко е наред. Дори и да е имало християнски богомолци, как да ги различим? Оглеждаме стоките, взимаме входна такса и ако не са прекалено съмнителни, ги пускаме в крепостта. Няма как да знаем кои са християни и кои - не. А и началникът - Гуман погледна Картак изпод вежди - се върна доста преди полунощ. Той също беше с нас при портата.

- Хайде, Картак, кажи ми какво стана - настоя Климент. - Къде си бил в нощта на убийството? Кого си видял да влиза през портите? Може и да съм обикновен писар, но съм сигурен, че стар войник като теб може да различи християнин от сто метра, без дори да се замисли.

- Казах ти! Не крия нищо. Бях на кръчма с приятели. После се върнах, помотах се малко около вратата и си легнах. Не видях нищо съмнително - военният неспокойно се огледа. - Носиш пръстена на кавхана, така че не бих посмял да те лъжа. А ти се махай! - махна с ръка на Гуман, който сви рамене и се върна на масата си. - Защо се заяждаш с мен, писарю? - очите на Картак бяха зачервени.

- Не се заяждам. Просто помисли: не видяхте ли някого, който да бърза? Някой, който да е дошъл след затварянето на вратите?

- Винаги някой закъснява и после трябва да ни доказва кой е, за да го пуснем.

„Или докато ви даде някоя монета“, помисли Климент.

- Чу Гуман. Може да се прави на голям умник, но е съвестен войник и не допуска нарушения. Тази вечер всичко беше спокойно - Картак завъртя очи и се надигна. - Сега трябва да ме извиниш. Имам работа - очевидно беше, че военният иска да се освободи колкото може по-бързо от писаря.

- Чувал ли си за „Отмъстителите на Тангра“? - смени темата Климент.

Картак пребледня, посегна към камата в колана си, но се усети навреме и седна отново.

- Разбира се, че съм чувал! Всички са чували. Но сега те са извън закона, нали?

- Така е, извън закона са - потвърди Климент. - Познаваш ли някого от тях? Много военни са били членове.

Картак преглътна, вратът му се зачерви.

- Не, не познавам никого. Аз съм обикновен войник и съм доволен от своята служба, макар че ханът можеше да ни увеличи заплатата.

- Разкажи ми каквото знаеш за „Отмъстителите“ - Климент се облегна на стола и скръсти ръцете си пред гърдите, така че пръстенът на великия боил да се вижда добре.

Картак въздъхна:

- Те преследваха християни. Уж бяха тайни, но всъщност всички знаеха за тях. Беше много модерно да си един от отмъстителите, но те не вземаха кого да е. Казват, че самият баща на сегашния хан Борис - Пресиян, е бил сред водачите им. Събираха се в къщите на големците, обикновено нощем, за да планират следващите удари. Никой не можеше да им се измъкне, щом го набележеха веднъж. Всички криеха лицата си с маски. Така плашеха жертвите.

- „Отмъстителите“ са били специализирани в убийствата на християнски свещеници.

- Така е! Те са най-лошите! До един са византийски шпиони! Свещениците са тези, които подкокоросват останалите да минават към новата глупава вяра. Колкото повече от тях бъдат избити, толкова по-добре за всички.

- Като Закарий ли? - попита тихо Климент. - Ти в колко убийства на християни си участвал, Картак?

- Стига! - началникът на стражата бе скочил на крака. - Не разбирам за какво говориш! Дошъл си тук да обвиняваш, без да имаш нищо. Това, че сме войници, не значи, че сме били от „Отмъстителите“. Всички знаят какво правеха! И не мисли, че там имаше само българи. О-о-о, това е една много удобна измислица. Имаше и славяни. Славяни, които по този начин се домогваха до благоволението на хана или просто искаха да се харесат - Картак избърса с ръка челото си.

- Славяни срещу славяни?

- Точно така!

- Какво знаеш за убития?

- Не го бях чувал до онзи ден. Малко ли хора идват и си отиват от столицата?

Климент кимна замислено с глава и попита:

- Кой друг беше на пост преди две вечери?

- Какво значение има - Картак се отпусна обратно на пейката. - Казах ти вече - всичко беше съвсем спокойно, не видяхме нищо съмнително.

- Думата „невинните“ говори ли ти нещо?

- Нищо особено. Просто дума.

- Все пак искам да говоря с останалите - настоя Климент.

- Безсмислено е. Те ще ти кажат същото. Ако искаш да намериш християните и водачите им - иди в кръчмата „Агнецът“. Във Външния град близо до общите бани. Там се събират обикновено. А сега ни остави, защото наистина имаме работа.

Въпреки нежеланието на началника Климент поговори с останалите войници. Под свъсения поглед на Картак те до един потвърдиха казаното от него. Всичко било нормално, не видели нищо съмнително.

След като се увери, че няма да разбере нищо повече, поне на това място, Климент благодари и си тръгна. Беше сигурен, че Картак не му казва цялата истина. Началникът на Южната порта криеше нещо, но какво, писарят нямаше представа. Може би трябваше да разпита войниците на друго място, един по един, когато началникът им нямаше да може да влияе.

Климент внимателно огледа високите врати. Точно пред тях от двете страни имаше поставени големи мангали. В тях палеха огън, за да видят лицата на влизащите и излизащите в тъмното. Климент се приближи и внимателно ги разгледа. Макар и почернели от сажди и дим, и двата мангала бяха абсолютно празни.

„Дали ги почистват всеки ден?“, запита се писарят и излезе във Външния град.

Вървеше бавно из калдъръмените улици на Плиска и се опитваше да подреди в ума си наученото дотук. Най-странни бяха твърденията на лудата Мария, че е видяла Дявола да влиза в черквата на убития. Климент твърдо вярваше, че това са измислици и никакъв Дявол. От друга стана, макар и не съвсем наред с главата, жената нямаше причина да го лъже.

„Най-вероятно Мария е видяла някой маскиран. Нали „Отмъстителите на Тангра“ са носели маски на демони, за да плашат християните. Жената е видяла маскиран човек с черна мантия, а болната й психика, късният час и мястото са я накарали да повярва, че това е Сатаната. Не е имало никакви черни пламъци, чаткане на копита и мирис на сяра. Просто маскиран убиец с меч!“

Завърнали ли се бяха „Отмъстителите“? Възродили ли се бяха тайните общества, преследващи християни? Кой ги беше организирал? Едва сега Климент започна да си дава ясна сметка за истинските притеснения на кавхана Дукум.

Спря до красив малък фонтан във формата на двуглав глиган. Седна на пейката до него и замислено започна да хвърля камъчета във водата.

Така и не бе научил нищо конкретно за Закарий. Освен, че е дошъл наскоро в града, че е бил добър проповедник и през ден си е купувал пресен хляб, Климент не знаеше нищо повече. Колкото и потаен да е бил проповедникът, все трябва да има хора, които го познават по-добре. Други християни, с които е поддържал връзки, съмишленици, с които е построил черквата, познати, с които е вечерял или пиел чаша вино понякога. Писарят не бе разбрал дори как точно е загинал свещеникът, освен че е съсечен с меч. Колко пъти е бил намушкан? Има ли други рани? Може би за останалите не бе важно, но според него отговорите на тези въпроси имаха значение за разкриване на престъплението.

Климент имаше чувството, че върви в мъгла, а всички, с които разговаря, вместо да осветят пътя му, нарочно го правят по-труден и неясен.

Нямаше никаква вяра на началника на Южната порта Картак, който твърдеше, че в нощта на убийството не се е случило нищо необичайно. Всички знаеха, че гарнизоните при портите използват положението си, за да взимат малки рекети от някои от преминаващите или да изкарват дребни суми по друг не съвсем честен начин.

Дали Картак прикриваше нечестна сделка или нещо друго? Дали той не е бил маскираният, погубил свещеника?

Реши, че трябва да отиде и види тялото на убития. След като никой от живите не бе успял да му каже нещо съществено, може би мъртвият Закарий щеше да го насочи. Задачата бе неприятна, но писарят се стегна, решен да не се поддава на притесненията относно предстоящата гледка.

„Това е само един труп - повтаряше си Климент. - Виждал съм къде по-страшни неща“.

Макар да не бе участвал в битка, нито да бе гонил врага на бойното поле, писарят беше свикнал с постоянните екзекуции в Константинопол, висящите по бесилките трупове и осакатените престъпници из улиците на Плиска.

Във Византия бе на мода ослепяването и не един и двама просяци с кървави дупки вместо очи молеха по ъглите на града. В самия дворец висши благородници, техните любовници и подчинени, а понякога и самите императори ослепяваха враговете си, за да загубят сами след това своите очи.

Опитвайки да крачи бодро, Климент пое към най-северната част на Външния град. От опита си на писар знаеше, че мъртъвците без роднини, какъвто бе Закарий, след като се регистрират, се отнасят в дълга каменна постройка и ако никой не ги потърси до три дни, се изгарят. Много често и в зависимост от състоянието на трупа погребението се извършваше, преди да изтече законният срок. Климент се страхуваше това вече да не се е случило.

Около Подземния дом, както се наричаше моргата в Плиска, нямаше жива душа. Само няколко бездомни кучета се мотаеха наоколо и ровеха в пепелта. Писарят с ужас се замисли какво ли се надяват да намерят за храна. Мина бавно през каменната врата, закрита само с тънко парче плат, и влезе.

Веднага си помисли колко удачно е избрано помещението. Макар навън да бе горещо, тук лъхаше хлад. Плътни сенки обгръщаха стените, чийто край почти не се виждаше в мрака. На няколко правоъгълни маси с каналчета за изтичане на кръвта бяха положени покрити с плат тела. Миришеше на съсирена кръв, урина и още нещо, което Климент не искаше да знае какво е.

- Има ли някой тук? - неуверено се провикна той и гласът му се отрази от дебелите поне половин метър каменни стени.

- Кой вика? - попита някой с неприятно дрезгав глас от другия край на помещението.

- Аз съм писар от двореца. Идвам по работа. Името ми е Климент - представи се писарят и преглътна.

От сенките излезе слаб мъж с тънки ръце. Висок и чисто облечен, с кожени ръкавици на ръцете и дебела престилка, той правеше странно впечатление. Климент бе очаквал да завари някой впиянчен, изцапан с кръв касапин, с достатъчно загрубяла душа и плитък ум, за да работи на място като Подземния дом.

- Името ми е Игнат - представи се новодошлият, свали едната си ръкавица и подаде ръка на писаря. - За първи път тук идва някой от двореца. Обикновено пращат гробаря с каруцата или най-много някой младок от патрула.

- За да го уплашат, нали?

- Виждам, че схващате бързо - усмихна се Игнат. - С какво мога да бъда полезен?

- Преди един ден е бил убит свещеникът Закарий. Искам да видя трупа - обясни Климент.

- Имате късмет - усмихна се Игнат. - Щях да го изгоря още вчера, но не ми остана време. Затрупан съм с работа. Жегата не е най-доброто време. Особено за старите хора и просяците по пазара. Като прибавим и обичайните инциденти - той сви рамене. - Е, сам виждате, всички маси са заети. Закарий и още няколко трупа мислех да изгоря довечера, като понамалее жегата. Но съм го огледал обстойно и мога да помогна, ако ми кажете какво ви интересува. Не че любопитствам, но рядко някой иска да гледа труповете на убитите. Камо ли писар от двореца.

- Опитвам да разбера колкото се може повече за жертвата. Искам да открия кой го е убил. Надявам се да видя нещо по трупа, което да ми даде насока - отговори Климент.

- Радвам се, че бяхте откровен с мен! - усмихна се Игнат и приближи към една от масите. Дано намерите това, което търсите. Готов ли сте? - гробарят хвана внимателно края на парчето плат. - Не е особено приятна гледка, уверявам ви.

Климент кимна и здраво запуши носа си с ръка. Правейки жест, сякаш отмята завесата в театрална постановка, мъжът отви тялото на убития свещеник.

Трупът беше страшен!

Закарий бе слаб, с малко косми на гърдите и дълги, изглеждащи като вкаменели клечки ръце и крака с черни нокти. Коремът му бе издут, от едната страна тъмнееше черно петно. Цялото тяло бе осеяно с по-светли и по-тъмни участъци кожа, сякаш лепени един върху друг.

Най-ужасна бе главата. Тя бе разсечена от горе до долу от удар, едното око липсваше, дългата бяла коса бе изпръскана с кръв. Това, което бе останало от лицето, представляваше сгърчена в ужас гримаса.

Климент усети как му се завива свят, а коремът му се надига, и немощно се подпря на една от стените, отчаяно опитвайки се да поеме дъх.

- Спокойно! Спокойно! - Игнат бързо заобиколи масата и подхвана писаря. - Внимателно! Седнете на тази пейка. Изпийте това, ще ви помогне - той сръчно бръкна под горната си дреха, извади малка желязна бутилчица и я поднесе към устните на Климент.

Писарят отпи, усети как парещата течност се стича по гърлото му и успокоява корема.

- Благодаря! Вече се чувствам по-добре - каза той.

- Сам съм измислил това питие. Сложил съм му няколко билки, успокояващи стомаха и главата. Не сте първият, на когото прилошава от трупове. Няма и да сте последният.

- Благодаря - повтори още веднъж писарят. - Ще поседя още малко и ще се оправя напълно.

- Чудесно - Игнат скочи на крака. - През това време аз ще направя оглед на трупа. Искате ли?

Климент само кимна.

- Всъщност няма много за оглеждане. Мъжът е починал от силен удар с меч по главата. Вероятно е умрял веднага. Ако съдим по разреза, направен отгоре надолу, този, който го е ударил, е бил силен и висок. Вероятно е военен, те удрят по този начин. Може и да е скитник или разбойник, но със сигурност е служил във войската - Игнат заобиколи масата и се втренчи в трупа. - По-интересно е изражението на лицето. Ако го погледнете - Климент се осмели да хвърли само бегъл поглед към масата и извърна глава встрани - не може да не забележите изписания ужас. Виждал съм много убити. Много, гледали убиеца си в очите, преди да умрат. Никой от тях не е бил с такова изражение на лицето. Каквото и да е видял този свещеник преди да умре, не е било просто смъртта. Видял е нещо, което го е хвърлило в истински неподправен ужас.

- Видял е Сатаната! - изграчи Климент откъм пейката.

- Сатаната! Това обяснява много неща! - засмя се Игнат. - Не ми се подигравате, нали?

Писарят махна с ръка.

- Не! Една жена е видяла Дявола да влиза в черквата минута преди убийството.

- Странно! Мислех, че Сатаната не съществува! Явно ще трябва да ревизирам възгледите си.

- Имаше и петно. Отстрани на тялото. То от какво е?

- Значи сте го забелязали? Браво! Всъщност петната са няколко. Има и по гърба, и по лявата страна. Вероятно са получени, докато убитият е падал на земята. Сигурно се е ударил в нещо- Възможно е да е получил натъртванията и след смъртта. Ако някой го е ритнал, ще се образуват подобни наранявания. Да ви покажа ли и гърба?

- Не, благодаря - Климент се бе възстановил достатъчно, за да може да гледа към масата, макар и отдалеч. - Кожата му е някак различна. Едни места са по-светли, други - по-тъмни. Защо?

- Цялото тяло е осеяно с белези от стари рани. Там където кожата е била пробождана или откъсвана, е по-светла и затова тялото изглежда така. Двата крака са били счупени, единият - на две места. Имал е късмет, че въобще е можел да ходи. Със сигурност не е бил от най-пъргавите.

- Какво значи това? От какво са белезите?

- Този човек е бил измъчван!

- Измъчван ли? Кога? От кого? Защо?

- Много въпроси задавате - Игнат седна до Климент на пейката. - Не на всички мога да отговоря. Нямам представа кой го е измъчвал. Ако се съди по някои от раните, правил го е истински палач. Изстисквал го е малко по малко поне няколко дни. Фактът, че човекът е останал жив след всичко, което е преживял, потвърждава предположението ми, че мъчителят си е разбирал от работата. Но кой е бил? Не знам! Самите белези са стари, на повече от пет години. Друго не мога да кажа. Ще го изгоря тази вечер, като мръкне и намалее жегата.

- Кой сте вие всъщност? - не се сдържа да попита Климент. - Гробар? Чиновник? Говорите като лекар, но тук няма кого да лекувате. Честно да си кажа, преди да дойда, очаквах да срещна някой пропил се претръпнал касапин.

- Аз наистина съм лекар - отговори Игнат. - И то много добър. Обикновено съпровождам войската. Без да искам да се хваля, мога смело да кажа, че много войници са живи благодарение на мен. През останалото време продължавам да уча. Тук. Човешкото тяло не може да се лекува, ако не го познаваме добре. Това място е идеално за целта. Иначе сте прав. Когато ме няма в Подземния, пращат провинилите се войници или престъпниците с по-леки наказания.

- И какво може да научите тук? - попита писарят.

- Много неща. Едно е да го прочетеш на книга, друго е да го видиш наистина, дори да го пипнеш с ръка. Ако искате, мога да ви покажа - там отзад съм отворил гръдния кош на един скитник.

Ръсейки благодарности, Климент скочи на крака и се втурна към вратата.

- Заповядайте пак! Беше ми приятно да поговорим -викна след него Игнат.

„Никога повече!“, зарече се писарят и се запъти към вкъщи.