Зад маската на дявола

Епилог

Климент отвори очи и се огледа. Лявата страна на лицето, където го бе ударил Бранко, го болеше чак до челюстта. Мястото бе отекло, меко и болезнено на пипане. Писарят лежеше в голямо дървено легло, завит с бели пухкави чаршафи. Под главата му бяха подпъхнати няколко възглавници. Стаята бе просторна, през широките прозорци нахлуваше светлина, вятър леко подухваше пердетата.

На стола до голямата маса Климент видя грижливо сгънати дрехите си. До тях бяха положени двата му меча - този, който си купи от пазара с Бранко, и другия, взет от убития Кубер.

Някой внимателно бе изчистил ботушите му и ги бе подпрял до вратата. В ъгъла на стаята разпозна своя сандък, неизвестно как озовал се тук.

„Къде съм? - запита се писарят. - Това определено не е странноприемницата на Кладий“.

Пресегна се към масичката до леглото, взе една от медните чаши на нея, наля си вино, поизправи се и бавно отпи. Случилото се през последните дни внезапно нахлу в главата му.

Климент остави чашата, седна в леглото и извика. Искаше някой да дойде и да му каже къде се намира.

Наложи се да повика още малко, преди да му обърнат внимание. Вратата се отвори и в стаята влезе Дукум.

Климент веднага забеляза промяната. Кавханът бе усмихнат, ходеше по-изправен, от масивното му тяло се носеше старото усещане на сила и мощ.

- Казах да ме извикат веднага щом се събудиш, Клименте - обясни появата си той и енергично разтърси ръката на писаря.

- Къде съм? - попита Климент.

- В стаите в моето крило на двореца. Е, покоите ти не са кой знае колко големи, но за сметка на това са във Вътрешния град и са включени в канализацията.

- Как така покои?

- Ами така! Не е нормално личният ми писар да търка нара в някаква съмнителна странноприемница. Да, да - засмя се Дукум. - Вече си мой личен писар, с всички произлизащи от това облаги. Заплатата ти се повишава, ще се занимаваш само със задачи, които аз или ханът ти поставим. Може да не са непременно свързани с писане.

- Ханът ли?

- Да - примлясна Дукум. - Борис следеше отблизо разследването. Много е доволен от работата, която свърши. Така че почини си и се успокой. Всичко приключи.

- Какво се случи с Бранко и останалите?

- Картак и Грод се опитаха да избягат. Картак успя. Някак си открадна кон и се изплъзна в общата лудница. Грод бе с него, но докато минавали през вала на Външния град, го уцелили смъртоносно със стрела. Каква ирония, нали? Най-добрият стрелец с лък да умре по този начин. Но поне обещанието ми бе изпълнено - намери бързо смъртта си. Като войник в битка. В момента се извършва претърсване, но едва ли ще намерим Картак. Ако е имал поне малко акъл в главата, вече е минал Дунав и е я при куманите, я при печенегите, я някъде другаде. Те да му мислят. На Алзек му се размина. Продължава да твърди, че не знае нищо, а обратното няма как да се докаже. Но не бих залагал много на него в бъдеще.

- А Бранко?

- Да-а-а, Бранко - проточи великият боил. - Ти се оказа напълно прав. В къщата му беше намерена животинска маска с извити рога. Няма съмнение, че той е бил убиецът. Чудя се само дали щеше да спре, след като отмъсти за своята майка. Съмнявам се. Сигурно щеше да продължи да раздава правосъдие. Алзек може да ти е благодарен. Странно все пак - можеше да те убие, но предпочете да не го прави. Беше добър войник. Много добър.

- Беше? Значи е мъртъв?

- Мъртъв е! И слава Богу! Беше убит при изхода на двореца. Няколко стражи го набучиха с копията си. Не беше приятна гледка! Но пак леко се отърва. Ако го бяхме хванали жив, щеше да умира цяла седмица.

Дукум стана от леглото и плесна с ръце.

- Приеми и моите благодарности, Клименте! И прощавай, ако съм те обидил с нещо, не е било нарочно.

- Няма за какво да се извинявате - Климент свали пръстена със зеления камък и го подаде на Дукум. - Ето, повече няма да ми е необходим.

- Така е - каза весело кавханът и наниза украшението на пръста си. - Сега ще имаш собствени пръстени. Ставаш важна личност, Клименте!

Внезапно през прозореца долетя чаткането на бясно препускащ кон. Дукум и писарят се хвърлиха към прозореца. На площада пред двореца, едва сдържайки коня си, стоеше потънал в прах, пот и кръв войник.

- Загубихме войната със сърбите! - изкрещя той. - Армията е разбита. Престолонаследникът Расате и 12 боили са пленени!

- Проклятие! - изруга кавханът. - Това ще ми отвори много работа! Трябва да вървя, Клименте! - каза Дукум и напусна стаята.

Писарят се върна в леглото. Легна, избута завивките настрани и се загледа в тавана. Всичко бе свършило. Отпусна се, затвори очи и се заслуша в болката в гърдите си. Бе почнала да намалява.

Дали някога щеше да изчезне напълно?