Зад маската на дявола

11

Когато се събуди на другата сутрин, странно защо главата не го болеше. Писарят реши, че това е добър знак, и се протегна доволно. Докато лежеше в кревата и оставяше последните остатъци от съня да напуснат тялото му, Климент почна да съставя план за деня.

Най-важно бе да разбере кои са другите двама свещеници. Сигурен бе, че Заул и приятелчетата му този път едва ли щяха да се дърпат толкова много. Сега трябваше да му кажат всичко, ако не - щеше да ги арестува. Ако се бе сетил да направи това предишния ден, Керк може би нямаше да е мъртъв.

Климент стисна зъби. Трябваше да намери другите двама, да ги скрие и да ги разпита подробно. Важно беше да установи и какво е правел Алзек до запалената черква. И защо е бил в безсъзнание. Той ли беше убиецът? Трябваше да разпита Грод, да проучи боилските родове...

Климент скочи от леглото, извади нови дрехи от сандъка и бързо се облече. Имаше да върши много работа. Поизчисти, доколкото успя, ботушите си от пепелта и другата полепнала по тях мръсотия, преметна бойния колан с меча през рамо и слезе да закуси.

В общата стая го чакаше изненада. Явно решил, че на наемател, който е с връзки в двореца, трябва да се обръща специално внимание, Кладий бе приготвил отделна маса за Климент. Писарят едва не се изсмя, като видя поставеното в празна глинена бутилка цвете и чистите прибори, приготвени специално за него.

Закуси набързо бъркани яйца с наденица, които Кладий му сервира лично, докато не спираше да повтаря колко се радва, че в странноприемницата му е отседнал толкова важен човек като писаря. Съдържателят не спря да говори през цялото време, докато Климент се хранеше, от което придоби усещането, че специалното внимание няма да му се размине току-така. Безкрайните приказки на Кладий му пречеха да се съсредоточи и той бе почти щастлив, когато привърши със закуската и излезе навън.

- Ще се връщаш ли за обяд? - осведоми се Кладий, докато се усмихваше подкупващо. - Само кажи какво искаш. Можем да приготвим нещо специално за теб...

- Няма нужда! Ще ям някъде в града.

- Колко жалко - закърши ръце гъркът. - Сигурно с някого от високопоставените си приятели. Ако искаш, доведи и тях на обяд.

- Трябва да вървя - Климент се обърна към вратата.

- Разбира се, разбира се - не спираше да се усмихва Кладий. - Искам само да те помоля: дали не можеш да ме уредиш с малко жито от складовете на двореца?

- Жито ли? - писарят не разбра за какво става въпрос.

- Жито, да жито. Напоследък е поскъпнало безбожно. Само това от двореца е на по-ниски цени. Появява се понякога на пазара, контрабандно, разбира се, но докато се усетя, и то вече е свършило. Няколко чувала ще ми свършат чудесна работа.

- Контрабандно жито от двореца? В какво искаш да ме забъркаш, Кладий? Аз съм писар, не прекупвач!

- Нищо, нищо! Ти само попитай, аз ще уредя останалото - не се предаваше собственикът.

Нежелаещ да влиза в спорове, писарят обеща да провери какво може да направи, което предизвика поредица от поклони у Кладий и уверения за още пищни закуски, обеди и вечери.

„Както е тръгнал, ще вземе да боядиса и тавана в стаята ми“, засмя се наум Климент и излезе на улицата.

Доброто му настроение бързо се развали. Щом помисли за „Агнеца“ и неговите обитатели, сърцето му се изпълни с гняв, бледото му лице почервеня. Хората там бяха виновни поне за една смърт и Климент нямаше никакво намерение да им го спести. Ако бяха проговорили, ако му бяха казали къде да намери Керк, той щеше да е още жив.

Нито прекрасната утрин, нито многообразието на тълпата, нито песните на птичките успяха да разведрят настроението на писаря. Стигна до странноприемницата, блъсна силно вратата и решително влезе вътре.

Гледката, която завари, го накара да се закове намясто. Масите и пейките бяха избутани в ъглите. На пода, коленичили с лица на изток, стояха няколко души. Всички те бяха голи до кръста, с кървави белези по гърбовете и сплетени кожени бичове в ръце. По подпухналите лица, които се обърнаха към него, Климент разбра, че мъжете не са спали цяла нощ.

Щом го видяха, те с мъка се изправиха на крака и със залитане седнаха на струпаните пейки. Заул, също гол до кръста и със засъхнала кръв по гърба, тръгна към писаря, коленичи пред него, сведе глава и хвана дясната му ръка.

- Прости ми, Клименте! - каза той. - Прости ми поне ти, след като брат Керк вече не може да го направи. Цяла нощ бичуваме телата си като изкупление за това, което направихме. Но успокоението не идва.

Климент рязко издърпа ръката си и отстъпи назад.

- Няма какво да ви прощавам! Ако ме бяхте послушали, сега един човек щеше да бъде жив. Вместо да ви прощавам, помогнете ми да спася от смърт останалите.

- Прости ни, писарю! - Заул тръгна като в транс към Климент. - Моля те, прости ни!

- Какво ви става бе, хора!? - Климент сграбчи голите рамене на славянина и го разтресе силно. - Кой съм аз, че да ви прощавам! Нека Христос ви прости! Той е милостив и ще чуе молбите ви. Вместо да стоите и да оплаквате грешките си, нека предотвратим други такива.

Сякаш отърсил се от вцепенението, Заул се изправи и седна срещу писаря.

- Знаех, че ще дойдеш - каза той. - И въпреки това те моля да ни простиш. За наглостта, нахалството и високомерието ни. Ти дойде да ни помогнеш, а ние те нагрубихме и скрихме от теб истината.

Климент извъртя очи към тавана.

- Добре, прощавам ви, ако това има значение. Дано и Керк ви прости - добави ядно той, а Заул се отдръпна сякаш писарят го бе зашлевил по бузата.

- Игнатий и Никифор. Първият проповядваше близо до пазара, бе отседнал в тамошната странноприемница. Никифор бе много внимателен. Не водеше никакви служби, нито говореше по пътищата. Твърдеше, че е странстващ разказвач, той наистина умее да реди прекрасни истории. Дойде последен, преди около три седмици. Живееше в гостилницата до Южната порта.

Климент скочи на крака и понечи да излезе.

- Чакай! - спря го гласът за Заул. - Още вчера, след като разбрах какво е станало в „Дева Мария“, пратих да ги предупредят. Да ги повикат при нас, за да ги пазим. И двамата са заминали.

- Защо? - Климент почувства как краката му се подкосяват, а от яд му се завива свят. - Защо са си тръгнали?

- Сигурно са се уплашили! Досетили са се какво става и са си плюли на петите. Не можеш да ги обвиняваш, нали?

Писарят не отговори.

- Разбрахме, че сте намерили боила Алзек до черквата. С меч и факла в ръка - каза някой от останалите.

- Алзек бе намерен в безсъзнание. Засега не е ясно дали има нещо общо със случилото се - студено отговори писарят.

- Нали не си забравил, че той мрази християните. Мрази ги ужасно! Разказах ти какво направи в Дръстър! Той е убиецът! - каза Заул.

- Възможно е. Но може и да е някой друг. Да е било съвпадение. Или нещо друго. Ще проверя и ще ви уведомя - все така студено отговори писарят.

- Ще се измъкне, нали? Защото е боил и приятел на хана! Защото го поддържат останалите от съвета! Защото е богат, има влияние и власт. Какво като е убил няколко славяни! - провикна се Заул.

- Вчера видях Дявола - неочаквано отговори Климент. - До запалената черква. Стоеше и ме гледаше, докато пламъците бумтяха. Какво ще кажеш за това, Зауле?

- Не знам... започна славянинът и огледа притеснено околните.

- И аз не знам. Засега. Но не се боя от Сатаната. Боя се от такива като вас! - писарят се обърна рязко и излезе, без да обръща внимание на виковете зад гърба си.

Климент спря пред входа на странноприемницата. Обърна лице към слънцето и зачака топлите му лъчи да го сгреят и да прогонят горчилката, която се бе събрала в неговото сърце. Постоя така няколко минути, докато не усети как лицето му се затопля, доближи до каменното корито в двора на „Агнеца“, гребна с шепи и изми лицето си. Студената вода го ободри, отми част от безсилието му и мозъкът му заработи отново.

„Трябва да ида в крепостта! - помисли си Климент. - Да поговоря с Дукум. Трябва ми помощ“.

Писарят се изправи рязко и тръгна към Вътрешния град. По пътя си задаваше същия въпрос, който му бяха поставили славяните: „Беше ли Алзек убиецът?“

Влезе лесно при Дукум. Кавханът го прие веднага, макар очевидно да имаше работа. Масата пред него бе затрупана със свитъци и пергаменти, пред вратата чакаха няколко военни, които ядно изгледаха писаря.

- Какво има, Клименте? - попита Дукум с кисела физиономия на лицето. - Откакто започна да разследваш този случай, християните взеха да мрат като мухи!

- Ако мислите, че съм виновен, накажете ме и натоварете някой друг с разследването, кавхане! - отговори писарят и се поклони ниско.

- Хайде сега и ти, не ми се прави на обиден! Цупиш се като дете! Остави тия глупави поклони, седни и нека поговорим. Разбрах, че си имал интересни преживявания миналата нощ.

- И още по-интересни открития! Знаете ли кой бе намерен до изгорената черква? - писарят се изправи и пристъпи напред.

- Да! Разказвай!

- Преди това искам да направите нещо. Вчера рано сутринта от Плиска са заминали двама свещеници - Никифор и Игнатий. Не знам накъде са тръгнали, нямам представа докъде са стигнали. Пратете някой да ги потърси и да ги върне в града. Ако може - веднага.

Дукум стана и излезе от стаята. Докато го чакаше, писарят се приближи до прозореца и се загледа в града. Някъде там, под някой от сламените, дървените или каменните покриви се криеше убиецът. Дали бе доволен от стореното? Дали и в неговите гърди биеше човешко сърце, или бе демон, изпратен от ада? Дали ходеше по улиците, гледаше хората около себе си, ядеше, пиеше и дишаше спокойно? Сигурно. Нямаше да е първият. Нито последният.

- Направено е! - оповести след завръщането си Дукум, изтръгвайки Климент от унеса му. - Пратени са потери във всички посоки. Ако свещениците са още на пътя, ще ги намерят. Сега ми кажи какво става. И защо трябва да пращам войници по пътищата, без да сме във война.

Климент седна на стола до писалището на кавхана и му разказа всичко, което бе открил и преживял. Докато го слушаше, Дукум замислено се опитваше да закрепи на острието дълъг нож, който непрекъснато падаше със звънтене на масата.

- Виновен ли е Алзек? Той ли е убиецът? - попита великият боил веднага след като писарят приключи разказа.

Климент помълча, преди да отговори.

- Не знам. На пръв поглед изглежда, че е той. За това има много доказателства: мрази християните, участвал е активно в гоненията им, провел е последното голямо клане. Убитите са все от Дръстър, където е бил наместник. Бил е сам до запалена черква, което е странно за човек с неговото положение. Намерен е близо до мястото на престъплението. Единственото обстоятелство в негова полза е именно, че го открихме до черквата. По-логично е да избяга, след като е извършил убийството. Освен ако не е искал да се полюбува на своето творение в нощта и е припаднал от дима.

- Като теб - гласът на великия боил прогърмя неочаквано силно.

- Да, като мен.

- Да арестувам ли Алзек, писарю? - гласът на Дукум режеше като стомана.

Климент се сви под неговата сила, преглътна и се замисли как да отговори. Коремът го присви, ръцете го засърбяха.

- Не! Има някои неща, които все още не мога да си обясня. Къде е маската му, ако той е бил подпалвачът. Защо не е била до него? Защо не е избягал? Можел е да гледа пожара и отдалеч. Какво точно го свързва с убитите? Може би е рано да арестувате боила Алзек - писарят не смееше да вдигне глава.

- Успокой се, Клименте - подкани го Дукум и този път тонът му бе приятелски, - седни и си сипи вино. Боилът Алзек най-вероятно е бил нападнат. Лекарите, които са го прегледали, са намерили голяма цицина отзад на главата. Говорих с него сутринта. Нощта е била хубава и той решил да се разходи из Външния град. Сам. Глупаво е. И нелогично. Но така твърди. А той не е случаен човек. Видял пожара и отишъл да види какво става. Някой го е нападнал в гръб близо до черквата. Не е видял кой. Както казах, ударили са го силно отзад по главата. Свестил се е при лечителите. Ясно ли е?

- Да - тихо промълви писарят.

- Ако арестувам Алзек, ще настроя целия съвет на боилите срещу мен и хана. Ще решат, че си разчистваме сметките с тях. Един по един. Никой не може да каже какво ще стане, ако те се обединят срещу Борис. За момента ги държа разединени, но ако хвърлим Алзек в затвора, ще се уплашат и ще почнат да действат всички заедно. Разбираш ли?

- Да - още по-тихо промърмори Климент и си помисли дали Заул и приятелите му в крайна сметка няма да се окажат прави. - Разбирам.

- Нищо не разбираш! - Дукум ядосано удари по масата, от което Климент и чашата му подскочиха едновременно. - Ако Алзек е виновен, ще отговаря за престъпленията си! Никой, дори съветът на боилите, няма да може да го спаси. Но за тази цел трябва да можем ясно и без сянка от съмнение да го докажем. Можем ли да направим това сега?

- Не.

- Не! - повтори Дукум. - Не можем! Разследвай Алзек! Разпитай го! Провери къде е бил, какво е правил. Но ако го обвиниш, трябва да го обесим, без да остане и капка съмнение за вината му. Който е виновен, който наистина е виновен, трябва да отговаря пред хана! Без значение какъв ранг заема. Разбираш ли ме сега, Клименте?

Писарят кимна мълчаливо. Проумяваше деликатното положение, в което бе изпаднал Дукум, и произтичащите за самия него последствия. Трябваше да бъде много внимателен. Всяка грешка можеше да му коства главата.

- Не трябва да забравяме и маскирания, когото си видял. Едва ли мислиш наистина, че това е бил Дяволът. Ако не е бил Алзек, може би точно той го е ударил по главата.

Климент не отговори веднага. Мислено се върна отново в запалената черква, видя разкривеното лице на завързания свещеник, ужасените му очи, вика, който никой нямаше да чуе, горящите дрехи и коси.

- Той действително е Дявол! Сатана в човешки образ, сеещ смърт! Ужасна смърт! Да запалиш жив човек! Това е ужасно! Но сте прав. Наистина не мисля, че е бил Дяволът.

- Кой е тогава?

- Ако допуснем, че не е Алзек - писарят се усмихна на вдигнатия пръст на Дукум ако не е бил той, трябва да проверим няколко неща. Първо, какво свързва убиеца с жертвите. Той не ги избива случайно. Нещо е станало в Дръстър и сега свещениците плащат за това. Не трябва да забравяме и византиеца Атанасий. Той спокойно би могъл да наеме някой да извърши убийствата, стига това да помага на собствените му планове. Твърди, че целите ни съвпадат, но не мисля така. Какво пречи да е обещал подкрепа на някого, ако Борис падне, стига този някой да се съгласи да приеме християнството от Константинопол? Докато Борис още се колебае и не знае на папата или патриарха да заложи. Изглежда така сякаш убиецът е бил член на „Отмъстителите“. Знаел е как да действа, имал е необходимата информация, разполагал е с маската от старите си нападения. Но може и да е някой, който иска всичко да изглежда сякаш го правят „Отмъстителите“. Едно мога да кажа със сигурност - заключи Климент. - Убиецът е военен - служи си чудесно с кама, кинжал, стрела, лък и въже.

- Което включва по-голямата част от обитателите на Вътрешния град - промърмори Дукум.

- Той не е прост войник. Убийствата му са изобретателни. Всяко следващо е все по-жестоко от предходното. Не искам да мисля какво е приготвил за последните двама. Ако беше някой от караула, щеше да се задоволи с няколко удара с меча или копието.

- Не се бях замислял за това - Дукум бавно отпи. - И не ми харесва! - кавханът поклати бръсната си глава.

- На мен също! Но при това положение освен Алзек имаме още двама, дори може би трима заподозрени.

- Кои? - попита Дукум видимо оживен.

- Първо - Картак, началник-стражата на Южната порта. Сигурен съм, че е членувал в някое от братствата, макар да не го признава. Мрази християните. Не може да каже къде е бил в нощта на убийството на Закарий.

Дукум кимна.

- Второ Климент сви още един пръст на ръката си, -Грод. Началникът на нощната стража. Намерил е Павел, вчера също е бил близо до черквата. Чигатът Бранко ми каза, че е дошъл много бързо след началото на пожара и е помогнал за гасенето.

- Не трябва да забравяш и славяните. Този Заул ми се вижда съмнителен. Защо не са ти казали къде са другите свещеници? Обрекли са ги на гибел.

Климент кимна.

- Именно! Тях също можем да заподозрем. Имат и мотив. Може все пак да не са повярвали на клетвите на свещениците. Това обяснява защо са ги последвали в Плиска. Те биха могли да напишат „Невинните“ на черквата на Закарий, за да го изплашат.

- Добре - Дукум даде да се разбере, че разговорът е приключил. - Постарай се да действаш максимално бързо. Не ни трябват повече убити и приказки по пазарите.

- Ще направя всичко по силите си! - обеща писарят. -Аз също искам да спра този човек. Убийствата трябва да спрат.

- Прав си, Клименте! Нямаш представа колко си прав! - съгласи се Дукум. - Като оставим историята с боила Алзек настрана, из града са се понесли какви ли не слухове. Всички говорят за Дявола убиец, който преследва християнски свещеници. Още по-лошо! Шпионите ми донасят, че се чуват гласове за това как ханът не може да залови престъпника. Едни са недоволни, други - точно обратното. Трябва бързо да намерим убиеца. Колкото се може по-скоро!

- Правя всичко, което мога! - Климент сведе глава, макар да не се чувстваше виновен. - Но нещата са толкова объркани. Не знам накъде да гледам.