Зад маската на дявола

13

Жегата го удари като чук. Каменните стени на двореца бяха задържали слънчевите лъчи, но навън топлината ставаше непоносима. Слънцето бе прогонило дори търговците и продавачите на вода от улиците. Тук-там притичваше някой слуга, който гледаше колкото се може по-бързо да се прибере. Капаците на къщите бяха спуснати, бе необичайно тихо и спокойно. Каменният град бе нажежен, задушен и топъл.

Климент опита да се движи в сенките, но когато стигна до караулните на Южната порта, бе плувнал в пот.

Там го очакваше ново разочарование. Помещенията бяха празни. От войници при вратата научи, че останалите са в казармите на крепостта. Климент прати единия от войниците да викне Картак, а той влезе да го изчака в празната караулна.

Усетил приятния хлад в помещението, с облекчение приседна на една от пейките и заоглежда наоколо. Нямаше особени промени от последното му идване. Сламата на пода бе станала още по-мръсна. През бойниците проникваше оскъдна светлина, на стената бяха подпрени различни оръжия. Масата беше отрупана с мръсни чинии и чаши. В ъгъла на огромна купчина бяха нахвърляни различни боклуци. Миризмата бе все така неприятна.

Чудейки се колко ли ще чака началника на Южната порта, писарят бавно тръгна из помещението. Поигра си с някои от оръжията, разбута нахвърляните в ъгъла празни чували. Извади изпод тях дъски от изпочупени сандъци и се опита да закрепи на върховете им един стар щит. Накрая взе от масата една чаша, която му изглеждаше сравнително чиста, доизбърса я с края на ризата си и я напълни с не особено студена бира от една от бъчвите в дъното на помещението. Допиваше второто си питие, когато влезе Картак. Зад него подтичваше войникът, който Климент бе изпратил да го търси. Военният изглеждаше ядосан. Изгони подчинения с груба ругатня и сърдито се отпусна на пейката срещу писаря.

- Какво искаш?! - ядно попита Картак. - И по-бързо, че имам работа за вършене!

- Да се наливаш по кръчмите ли? - попита го Климент.

Военният премигна.

- Не е твоя работа какво правя в свободното време! Нито на теб, нито на когото и да било! Мога да се напия като свиня, ако искам! - началникът на Южната порта не беше в настроение.

- Така е, така е, прав си - вдигна помирително ръка писарят. - Особено ако пиеш в добра компания. Каквато без съмнение е началникът на нощната стража Грод. Чудя се кога ли спи тоя човек, след като денем пирува с теб, а нощем е на работа?

- Какъв Грод? - попита Картак и ядът, изписан на лицето му, се смени с безпокойство.

- Вчера ви видях в една странноприемница във Външния град. „Златната грива“, ако не се лъжа. Чудя се защо ли се криехте.

- Припознал си се! Не съм ходил в никаква „Златна грива“! - Картак се дръпна назад и скръсти ръце пред гърдите.

Климент внимателно сложи ръце пред себе си на масата. Зеленият камък от пръстена на Дукум проблясваше ясно в сумрака.

- Хайде, хайде, Картак! Защо криеш? Та ние с теб почти се сблъскахме пред вратата. Не ме ли видя? Странно, защото аз разпознах теб и приятеля ти съвсем ясно, въпреки спуснатите качулки - гласът на писаря стана остър като бръснач. - Едва ли кавханът ще се зарадва, като научи колко си потаен. Да не кроите заговор?

- Какво толкова ще научи Дукум? - начумери се началникът на Южната порта. - Сега се сещам за какво говориш. Беше ми изхвърчало от главата. Пийнахме с Грод по няколко бири и това беше. Къде е казано, че двама военни не могат да обърнат една-две чашки заедно?

- Разбира се, разбира се - отговори Климент, взирайки се в кавханския пръстен, докато го въртеше на пръста си.

- Въпросът е, кой е бил третият човек, с когото сте пийнали. Да ти го опиша ли - висок едър мъж с руса коса и белег на лявата буза.

Картак примлясна и се изправи. Лицето му се наля с кръв, ръката му посегна към колана. Климент скочи, ритайки пейката зад себе си, извади късия си меч и опря гръб в стената.

- Не прави глупости, Картак! - каза задъхано той. -Много хора ме видяха да влизам тук.

Началникът на Южната порта беше стиснал дръжката на кинжала на пояса си, гледаше в пода, а жилите на врата му се издуваха.

- Стават нещастни случаи - тихо промърмори той, но не извади ножа.

- Никой няма да ти повярва, Картак! Всички знаят, че съм под личната закрила на Дукум.

- Какво искаш? - тежко попита военният и бавно премести ръка от дръжката на кинжала и бавно седна до масата. - Какво искаш, Тангра да те убие?!

- Чудя се - започна Климент, накланяйки меча си към земята, но без да го прибира в ножницата. - Какво сте правили там тримата? И си мисля следното: в нощта, когато е убит Закарий, не си бил на пост. Казваш, че пак си пил с приятели, но никой не те е видял. Приятелят ти Грод намира Павел, втория убит свещеник, и виж ти, колко странно, съвсем случайно се озовава съвсем близко до мястото, където е изгорен Керк. Другите двама свещеници тръгват да бягат, отново случайност - убит е точно този, който е изчезнал през Южната порта. Твоята порта, Картак!

- Това са глупости! - каза пребледнял военният. - Не можеш да ни припишеш тези убийства! Нямаме нищо общо с това!

- Нямате, така ли? - попита Климент и се приближи към масата. - Казваш, че нямате. Мисля, че не е така. Смятам, че ти, Грод и непознатият, с когото сте разговаряли в кръчмата, сте били от „Отмъстителите“. И сега сте почнали отново да избивате свещениците. Не е ли така?!

- Това са пълни измислици!

- Не бяхте ли от „Отмъстителите“? Кажи! - Климент се бе надвесил над едрия началник на Южната порта и говореше в лицето му. - Ти и приятелчетата ти не гонехте ли християните? Не ги ли избивахте като пилци? И сега не започнахте ли отново?!

- Не! - по бузите на Картак се стичаха тесни вадички пот. - Не! Не сме убивали никого!

- Не лъжи! - кресна писарят и гласът му подплаши няколко гълъба, които излетяха от гредите под покрива.

- Не лъжа! - Картак сякаш се отърси от транса, в който беше изпаднал. - Добре! Добре! Бяхме от „Отмъстителите“. Аз и Грод. Какво от това?! Повечето военни и боили бяха в тази или някоя подобна тайна общност! Тогавашният хан ни беше предводител! Хвалеше ни за делата ни! Даваше ни награди! След като Борис обяви „Отмъстителите“ извън закона, се разотидохме. Виждаме се от време на време с Грод или някой от другите, но само пием и си припомняме старите времена. Не ни е лесно, повярвай ми! Много кръв се проля тогава. Кръв, която не е ясно върху чии плещи лежи.

- Кой друг беше с вас? Бранко? Дукум? Алзек? Ами византиецът Атанасий? - Климент не сваляше поглед от началник-караула.

- Алзек - да. Това всички го знаят. Беше деен участник. Той мрази християните в червата. Нямам представа защо. Бранко не! Майка му е славянка. Дукум - да. И той беше „отмъстител“. Но само колкото да се хареса на хана. Никога не идваше с нас. Не участва в нито едно убийство или палеж. В нищо. Не одобряваше преследванията, но нямаше какво да прави, защото здраво се бе залетял нагоре по стълбичката. Да не мислиш, че лесно се става кавхан, а? - Картак се изсмя. - Византийци не познавам. Освен мъртви!

- И сега се събрахте отново. Старите дружки пак убиват свещеници! Нали? - Климент отново бе вдигнал меча все едно ще съсече опонента си. - Не харесвате, че Борис признава вярата им, че им дава власт. И решихте да ги избиете! Да покажете кой командва! Нали?! Не ме лъжи, войнико!

- Не! Не! Не сме убивали никого! - Картак удари с юмруци по масата - Защо да го правим? Защо?

Климент прибра меча в ножницата. Обърса потното си лице, вдигна преобърнатата пейка и седна. В думите на военния имаше смисъл. Защо му трябваше на Картак да върви срещу закона? Той очевидно беше доволен от получената власт. Взимаше рушвети, имаше пиене и забавления, защо му трябваше да рискува? Ако убиецът бе Картак, защо убиваше християни от Дръстър? Нещо не се връзваше. Или някой използваше услугите на старите членове на тайната общност за собствени цели? Това Климент можеше да си представи. За кесия злато Картак и неговите приятели едва ли биха се поколебали да прережат чието и да е гърло.

- Служил ли си в Дръстър, Картак? - попита писарят.

- Никога! Роден съм в едно село близо до Плиска. Израснах в града. Ходих няколко пъти на походи на север, но никога не съм стъпвал в този град.

- Сигурен ли си? - уморено настоя писарят.

- Абсолютно! Ако не ми вярваш, може да провериш. Останалите ще потвърдят.

Писарят кимна с глава. Бе сигурен, че поне този път Картак казва истината.

- Кой е човекът с белега от „Златната грива“? - попита той.

- Търговец. Стар приятел. Срещнахме го случайно.

Климент не повярва на отговора, но замислено кимна и се изправи.

- Тръгвам си, Картак - обяви той. - Засега няма да предприемам нищо срещу теб или Грод. Но внимавайте какво правите! И забравете „Отмъстителите“. Тяхното време свърши!

Писарят се обърна и излезе от кулата. Жегата отново го блъсна с пълна сила, но докато вървеше замислен към двореца, той не й обърна внимание.

„Дукум е бил от „Отмъстителите! Защо не ми е казал?!“, разсъждаваше Климент, вървейки из Вътрешния град.

Имаше ли причина кавханът да крие членството си в тайната организация? Дали не използваше Климент за някакви собствени цели, нямащи нищо общо с Борис.

„Та аз така и не видях хана нито веднъж - помисли Климент. - Дукум само ми разпорежда това или онова от негово име, но дали заповедите са истински? Вече не знам какво и на кого да вярвам!“

Трябваше да отиде в Северната кула, да събуди Никифор и да го разпита. Достатъчно дълго си бе играл на добър и изпълнителен. Беше сигурен, че свещеникът знае какво става. Там някъде назад в сенките се криеше ключът, който ще разреши загадките.

Пред вратата на кулата нямаше нито един войник. Никой не пазеше и по стълбите.

Изненадан, Климент хукна към върха, викайки Бранко и стражата. Не получи отговор. Задъхан и с разтуптяно сърце, писарят стигна до последната площадка. Вратата на килията зееше празна. От свещеника нямаше и следа.

Защо нямаше войници? Къде бе изчезнал Никифор? Какво се бе случило през времето, в което бе отсъствал?

Климент се обърна и затича обратно. Може би Дукум, Бранко или някой друг бяха преместили Никифор на още по-сигурно място.

Но къде? Северната кула бе отлично защитена.

Хрумна му, че някой бе викнал свещеника да го разпита лично. Това се стори на писаря единственото логично обяснение.

„Дукум!“, помисли той и се затича към неговия кабинет.

Но кавханът го нямаше. Беше излязъл внезапно заедно с чигата Бранко, разбра Климент от един от войниците, пазещи пред вратата на великия боил. Къде са отишли, стражът не знаеше.

- Защо са излезли? - попита объркано писарят. - Случило ли се е нещо?

- Разбира се! - отговори войникът. - Някой е убил затворения в кулата. Стана голяма разправия!

- Убит? - Климент почувства как краката му се подкосяват и се облегна на стената. - Как така? Там беше пълно със стражи?

- Улучили са го със стрела през прозореца - обясни войникът. - Майсторски изстрел. Бранко влязъл да провери дали спи и го намерил мъртъв. Кавханът страшно се ядоса, като разбра какво е станало. Само да го бяхте чули как крещеше - важно добави стражът, обърна се и тръгна към другия край на тесния коридор.

„Стрела през прозореца?! Не бях помислил за това!“, каза си писарят и като пиян се залута из коридорите на двореца.

Какво щеше да прави сега? Дукум със сигурност щеше да е побеснял от гняв. Това далеч не бе най-лошото! Последната брънка, която можеше да го насочи към убиеца, бе откъсната. Какво щеше да прави сега? Откъде да тръгне? Накъде да продължи?

Олюлявайки се, Климент се блъскаше във високите колони и каменните стени, без да усеща острите им ръбове. Дрехата му се скъса на ръкава, по страните му се стичаше пот, която се смесваше с прахоляка и бързо засъхваше. Продължаваше да си мърмори като луд под носа. Хората, които го срещаха, със страх се отдръпваха далеч от него.

Накрая стигна до най-вътрешната част на двореца. Тук, ограден от красиви бели стени, украсени със злато, се намираше главният храм на Тангра. Сърцето на хана и всички български родове. Центърът на двореца. Центърът на Плиска. Центърът на държавата. Може би дори центърът на Вселената.

Писарят никога не бе идвал тук. Бавно мина през красиво обкованата с желязо врата и приседна на една от пейките в малкия парк около светилището. Не знаеше дали има право да е тук и да смущава покоя на властелина на небето и светкавицата - великия безлик бог Тангра, първообраз на всичко.

Краткият престой на пейката изпълни душата му с покой. Подобно спокойствие беше усещал и в християнските църкви, които посети в Константинопол.

„Дали е така, защото мястото е свещено и около него витаят боговете? - запита се писарят. - Или когато идват тук, хората стават или се правят, че са станали по-добри? Или мястото е пропито с молитвите на вярващите? Или просто е тихо, прохладно и приятно?“

„Все едно! Хубаво е да има места като това. Боговете, които ги обитават, едва ли знаят колко жертви им принасят хората, защитавайки един или друг от тях - помисли тъжно писарят. - Но градината е чудесна, пейката - удобна, водата на фонтана - успокояваща. Трябва да реша какво да правя - Климент въздъхна тежко. - Истината е, че се провалих! Провалих се с гръм и трясък! Не открих нищо! Само се щурах насам-натам, задавах въпроси и не свърших това, което трябваше да направя. Защо ли въобще се захванах с тази история? Исках да блесна, да се избавя от скуката, да направя впечатление. Ако бяха натоварили някой друг с разследването, може би свещениците щяха да са живи, а убиецът - отдавна заловен. Ще отида при Дукум и ще му кажа, че се отказвам. Ще му кажа, че не мога да се справя!“

Писарят стана и бавно тръгна към изхода. Намираше се в края на малкия парк, когато чу, че някой го вика. На стълбите пред храма бе застанал мъж, облечен с дълги бели дрехи, който му правеше знаци с ръка.

Решил, че го викат, за да го порицаят, че е влязъл където не му е мястото, Климент се върна обратно.

Жрецът отдавна бе прехвърлил средната възраст, но въпреки това стоеше изпънат като струна. Дълга посивяла коса обгръщаше кръглото му лице с прав нос и сини очи. Бе обут с меки кожени сандали, на колана му висяха кожени кесии, в ръката си стискаше малък жезъл.

- Кой си ти? Какво правиш тук? - попита той и от тона, с който бяха задени въпросите, Климент разбра, че няма за какво да се притеснява.

- Аз съм Климент, писар от крепостта - представи се той и се поклони. - Съжалявам, че наруших покоя ви и покоя на Тангра. Тръгвам си веднага.

- Гледам те от известно време, Клименте, писарю от крепостта - каза жрецът с усмивка. - Не изглеждаш много щастлив. Бих искал да ти помогна. Аз съм Баян, главният жрец на Тангра.

- Много ви благодаря, но не можете да ми помогнете -отговори писарят и се поклони още по-ниско, хиляди пъти съжалявайки, че бе влязъл в светилището на Тангра. -Забърках се в неща, в който не трябваше да се забърквам. Поех задача, която не мога да изпълня.

Баян се усмихна.

- Няма неизпълними задачи! Има изпитания, които трябва да се преодоляват. Някои - по-големи, други - по-малки - жрецът се усмихна и протегна ръка към Климент. - Дори да мислиш, че си загубил, може би си спечелил. Това знае само Тангра - жрецът се поклони, след като произнесе името и Климент несръчно го последва. - Не ни ли учи той, че светът няма граници?

- Но има хора, които биха се справили по-добре от мен. Ако Дукум бе избрал някой друг...

- А-а-а, Дукум - върховният жрец на Тангра слезе по стълбите, подхвана Климент за лакътя и го поведе към същата пейка, на която бе седял преди това. - Щом кавханът ти е възложил нещо, значи със сигурност можеш да го направиш. Той много рядко греши в преценките си!

Климент мълчеше.

- Всеки човек е неповторим, Клименте, писарю от крепостта! Така ни е сътворил великият майстор на Вселената - Тангра. Или Христос. Или някой друг, ако изповядваш различна религия. Щом Дукум е избрал теб, значи ти си човекът, способен да се справи с възложената задача. Другите хора са за други неща. Ти си тук и сега имаш работа за вършене. Единственото, което ти трябва, е малко повече вяра в себе си.

- Но аз не знам как! Не знам какво да направя! Не знам откъде да започна!

- Разбира се, че знаеш! - жрецът стана. - Поседи още малко на пейката, разходи се из градината, послушай водата на фонтана. Може Тангра да ти проговори. Или сам да намериш отговори на въпросите, които си задаваш. Ако не, поне ще поотпочинеш. А сега ме извини, но ще те оставя. И двамата ни чака работа.

Климент остана на пейката, загледан в отдалечаващия се жрец. Дали ако знаеше каква е неговата задача, Баян пак щеше да е толкова настоятелен да му помага? Да подкрепя хора, заплашващи неговия Бог? Дали ако знаеше това, първожрецът на Тангра щеше да се отнесе с разбиране към човек, който помага на враговете му?

Климент се засрами от мислите си.

Едва ли Баян не знаеше какво се случва в Плиска. Засрамен от подозренията си към мъжа, искащ да му помогне, Климент се запита какво ли би направил на негово място. Представи си, че разказва историята за своите премеждия на великия жрец. Как Дукум го е извикал, как му е възложил задачата. Усмихна се, като се сети как си беше купил меча на пазара. Разказът се обърна към самия него, припомняше си случки и разговори, спомняше си ситуации и думи, на които не бе обръщал достатъчно внимание досега.

Климент дълго крачи из двора на храма. Не усети как денят си отива, въздухът се разхлажда, а небето се обсипва със звезди. Накрая спря, обърна се към храма и се поклони. След което бързо напусна градината.

Великият боил Дукум бе ядосан, изнервен и притеснен. На главата му се струпваха все повече неща, които не вървяха в добра посока. Неспособността да се справи бързо и категорично с убийствата, след като лично се бе ангажирал с тях, можеше да окаже сериозно влияние върху положението му в двореца. Останалите боили от съвета вече открито му отправяха въпроси. Засега те звучаха закачливо, но Дукум много добре знаеше колко бързо нещата могат да се обърнат. Ако не се справеше с няколко християнски убийства, как щеше да се справи с държавата и водената от младия хан политика?

Боилите в съвета не обичаха кавхана. С радост биха видели как пада, за да може някой от тях да заеме мястото му на втори човек в държавата. За да стане това, той трябваше да покаже сериозна слабост, да отвори пробойна, през която да го атакуват. И точно това се случваше сега.

Дукум примлясна ядно и разтърка бръсната си глава.

След смъртта на Пресиян мнозина очакваха Дукум да се противопостави на Борис, дори може би да поиска да стане хан. Имаше всичко необходимо за това - и власт, и влияние, и сила. Имаше и прекрасен повод, който никой нямаше да оспори. Всички охотно щяха да застанат зад него, ако се бе обявил против младия хан и неговото увлечение по християнството.

Но великият боил бе избрал друг път. Предпочиташе да дърпа конците в сянка, да направлява страната и политиката, без да е на първа линия. Засега се бе справял успешно.

Засега!

Убийствата все повече подкопаваха почвата под краката му. Последното - вътре в крепостта, щеше да предизвика много неприятни въпроси. Въпроси, на които Дукум не искаше да отговаря.

„Трябва да заловим убиеца колкото се може по-бързо! - повтори си той за кой ли път. - Дали не сбърках, като натоварих писаря с тази задача?“

Въпреки че бе ядосан на Климент, Дукум знаеше, че няма за какво да го вини. Той бе постигнал неочаквано много за кратко време, въпреки липсата на опит. Откритието, че има връзка между убитите, както и между Картак, Грод и може би Алзек, сигурно щеше да доведе до разкриването на престъпника.

„Но кога? Кога?!“, недоволстваше Дукум.

Дразнеше го и фактът, че Климент е изчезнал. Никой не знаеше къде е проклетият писар! Дукум бе пратил да го търсят, но засега без успех.

„Само да не са убили и него! Ще е ужасно неприятно! Всичко ще трябва да започне отначало, а нямам никакво време. Дано е жив! Ще му сложа охрана! Трябваше досега да съм го направил“, ядоса се сам на себе си кавханът и продължи нервно да обикаля стаята.

Най-накрая вратата се отвори и без да спазва никакво приличие, Климент влетя в стаята.

- Клименте! Къде, по дяволите, ходиш!? - развика се от облекчение Дукум. - Свещеникът, когото пазехме, е убит! Не знам дали ти е известно това! Вместо да се мотаеш напред-назад и да си губиш времето, можеше да свършиш някаква работа! Вече почвам да съжалявам, че ти възложих тази задача!

Климент седна на един стол, точно срещу гневния боил, погледна го с блеснали очи и каза:

- Знам кой е убиецът!

- Какво? - не можа да повярва Дукум. - Кой?

- Не искам да обвинявам никого, без да съм напълно сигурен. Както ми поръчахте - отговори усмихнато Климент. - Трябва да проверя още няколко неща, но съм уверен, че съм на прав път.

- Какво мислиш да правиш? - попита кавханът.

- Искам да отида до Дръстър. Утре.