Зад маската на дявола

4

Климент се събуди рано. Живееше във Външния град, макар и близо до белите стени на крепостта. Бе се настанил в една от множеството странноприемници около крепостта, където срещу разумна сума на месец получаваше стая, легло, одеяло, а понякога и закуска. Съдържателят на кръчмата Кладий беше грък, отдавна дошъл в Плиска, който обичаше да се смее, да разрежда виното с вода и да обира до шушка случайните клиенти. Но готвеше отлично и поддържаше подовете чисти.

Докато се протягаше в леглото, Климент се зачуди какво първо да направи. Макар да нямаше никакъв опит в разкриването на убийства, бе достатъчно добър в разрешаването на различни загадки и мислеше, че с малко късмет би могъл да се справи и с тази. Стига да имаше за какво да се захване. Реши първо да види мястото на убийството, да разпита съседите и стражите и да потърси свидетели. Може би щеше да открие нещо или някого, който да му помогне да разбере кой е убил Закарий.

Писарят облече риза, завърза кесията с писарските си принадлежности върху кожения панталон, обу ботуши и излезе. Докато слизаше по стълбите от стаята към главното помещение, се сблъска с един от слугите в кръчмата, което го подсети за странната среща предишната вечер в коридора на двореца. Дали беше случайност или предупреждение? Дали някой, подслушвал пред вратата на Дукум и разбрал за поставената задача, го съветваше да не се бърка там, където не му е работа? Предстоеше да разбере.

Климент седна на маса до прозореца и зачака Кладий да му донесе парче хляб, малко сирене, маслини и чаша квас. Докато разсеяно слушаше бързата реч на гърка, който му обясняваше колко е поскъпнало напоследък житото, Климент се замисли над вчерашния разговор. Думите на Дукум не го изненадаха особено. Всички знаеха, че след признаването на християнството за равноправна религия и появата на слухове, че Борис може да се покръсти, напрежението между българи и славяни се бе засилило. Двете общности никога не се бяха обичали. Воини и аристократи по рождение, българите се отнасяха надменно към славяните, без да си дават сметка, че държавата не би могла да съществува без тях. Славяните, получили повече свободи при Аспарух и наследниците му, отколкото под управлението на Византия, бяха започнали да се превръщат в самостоятелна сила. А аристокрацията трябваше да се съобразява с нея. Заменили Перун с Христос, сега те бяха намерили могъщ лост, с който да търсят повече власт в новата държава. Това, което Климент не знаеше досега, бе, че Борис подкрепя християнството не в религиозен, а в политически план. Факт, спечелил му със сигурност много врагове в българските родове. Те бяха свикнали да контролират хановете, с изключение на Крум, разбира се, и сега усещаха как властта се изплъзва от ръцете им. Това правеше положението на Борис много несигурно.

„А моето - още повече“, помисли си писарят, напълно убеден, че никой няма и да се замисли дали да го жертва в борба с толкова висок залог - кой да управлява държавата и на кой бог да се кланя.

„Ще ме убият и окото им няма да мигне! - каза си той. - Вчерашното предупреждение със сигурност не бе случайно. Дукум може да си мисли, че е взел предпазни мерки, но боилите също имат шпиони. И то очевидно добри! Пръстенът му едва ли ще ме предпази от мечовете на убийците. Дори още по-сигурно ще ги насочи към мен“, каза си Климент и почувства как коремът го свива от напрежение. Изпи с благодарност топлата медовина, донесена от Кладий, и стана от масата.

„Трябва ми оръжие“, каза си писарят и пренебрегвайки болките в корема, решително излезе от странноприемницата.

Макар да бе обучен да се бие с меч, Климент не разполагаше с нищо повече от обикновен нож, с който режеше месо. Носеше го затъкнат отстрани в ботуша, както бе виждал да правят някои войници, но знаеше много добре, че едва ли ще му бъде от полза, ако се стигне до сериозен сблъсък.

Дългите крака на писаря бързо го заведоха до източната част на града, където се намираха ковачниците. Доста обикаля работилниците, но накрая си избра малък, с удобна ръкохватка широк меч, който можеше да се затъкне в колана, без да бъде прекалено неудобен за носене. Ковачът го увери, че е от най-висококачествена стомана, но писарят не му повярва, защото всички преди това му казваха същото. Ковачът взе парите с усмивка, пожела му никога да не се налага да вади меча от ножницата и се върна при наковалнята.

Застанал под топлото слънце, вдишвайки горящите в пещите дърва и с нов меч на кръста, писарят се почувства много по-добре. Болката в корема бе преминала и той смело реши, че може да се заеме с възложеното му разследване.

Чудеше се как да намери черквата на Закарий, когато чу, че някой го вика по име. От далечната част на улицата с широки крачки се задаваше висок, добре сложен мъж. Само един поглед бе достатъчен, за да разбере човек, че той е военен. Леката походка, уверената стъпка, неслизащата от дръжката на меча ръка и зоркият поглед издаваха кален в битките борец. Климент добре знаеше кой е това - чигатът Бранко, началник на стражата в Плиска. Градът се охраняваше от много и различни подразделения, като нощна стража, дневна стража, всяка врата си имаше отделен гарнизон и началник, но за всички тях отговаряше Бранко.

Той бе висок усмихнат мъж, с обръснато чело и дълга почти до кръста коса на тила, която старателно връзваше на дебела опашка. Бранко бе известен с изключителната си преданост към предишния хан Пресиян и, предполага се, към сегашния Борис. Нямаше кой да го надвие в двубой с меч.

Бранко обичаше да се смее, да пие и да разказва невероятни истории за подвизите си, но когато се наложеше, можеше да бъде твърд, трезвен, логичен и внимателен. Двамата с писаря изпитваха симпатии един към друг. Климент понякога го учеше да чете на латински, Бранко му показваше как да си служи по-добре с меча.

„Защо Дукум не избра него да разследва убийството? - зачуди се Климент, докато началник-стражата крачеше усмихнат към него. - Бранко ще се справи с тази задача много по-добре от мен“.

- Здравей, писарю! - поздрави го на висок глас военният. - Не знаех, че кратките ни уроци са те направили толкова голям почитател на оръжията.

- В несигурни времена като тези все някога нещата опират до меча, та реших, че е крайно време и аз да имам. Радвам се да те видя, Бранко - отговори Климент и подаде ръка на чигата.

- И аз се радвам! Но честно да ти кажа, никога не съм мислил, че може да се срещнем тук. Не се обиждай, но не мога да си представя да се биеш с някого, освен с мен в казармата. Я дай да видя - Бранко сръчно изтегли меча на писаря и го обърна срещу светлината. Повъртя оръжието насам-натам, присви око да види острието, размаха го вещо няколко пъти във въздуха и го върна на Климент. - Чудесен меч! Не си си дал парите на вятъра. Не е произведение на изкуството, но ще ти свърши работа. Балансиран, с добро острие и удобна ръкохватка. Пожелавам ти да не се налага да го вадиш от ножницата.

- Измисли нещо друго! Това вече ми го пожелаха - засмя се писарят и тръгна заедно с началник-стражата надолу по улицата. - Какви са последните новини?

- Ти ли ме питаш за новини - лукаво каза Бранко. - Ти си писар, знаеш и най-големите тайни на двора, а аз съм прост войник.

- Хайде де - не му остана длъжен Климент. - Ако има някой, който да знае всичко случващо се в Плиска, това си ти! Душиш навсякъде като лисица!

- Душа само по заповед на хана! Но кажи ми вярно ли е, че Теодора пак е писала на Борис? Нали си писар, би трябвало да знаеш.

- Вярно е, писа му още преди няколко месеца - отговори Климент. - Уточняваха подробности относно мира. Учудвам се, че не си научил.

- Това всички го знаят! - махна с ръка Бранко и спря, за да купи ябълки от минаващ покрай тях търговец. Захапа една, втората подаде на писаря. - Питам те за друго. По пазарите се говори, че Теодора, като разбрала, че Борис се кани да напада Византия, му писала: „Няма да сполучиш с тази война! Ако аз те победя, всички ще се смеят, че те е победила жена. Ако ти ме победиш, всички ще се смеят, че си победил жена“. Като получил това писмо, Борис позеленял от яд, че ще му се подиграва целият свят, и спрял войната с Византия. Вярно ли е?

- Това са глупости! Не знам кой ти ги разказва тия работи, Бранко, но не са верни! Хан Борис и майката настойничка Теодора размениха писма и се договориха за мир. Всички би трябвало да са щастливи, а не да разправят измислици по пазарите!

- Не знам. Не знам. Има нещо в тия приказки, сигурен съм! - продължи със закачките Бранко. - Войниците обичаха Пресиян и очакваха да ги поведе към Константинопол. Борис ги разочарова в това отношение. Както и неуспешният му поход в Хърватия и войната с франките. Има още много да учи новият хан.

- Той е повече дипломат, отколкото пълководец - опонира Климент. - Сключи мир с Византия, не загубихме територии след войната с Хърватия. Дано сега работите в Сърбия потръгнат по-добре.

- Ама май няма да потръгнат - сниши глас Бранко. - И там ще ни бият, помни ми думата!

- Знаеш ли нещо конкретно? - притеснено попита писарят.

- Само слуховете от пазарите! - тупна го по гърба чигатът. - А както сам каза, на тях не трябва да се вярва. Кажи по-добре накъде си се запътил с този меч?

Климент замълча. Не знаеше дали да сподели на Бранко за задачата, с която го натовари Дукум. Съветът на началник-стражата можеше да е много полезен. Но писарят знаеше, че трябва да внимава на кого се доверява.

„Той така или иначе ще разбере с какво се занимавам и ще се обиди, че съм скрил от него. Ако му кажа, ще мога да разчитам на помощта му“, помисли си Климент, а на глас каза:

- Не знам дали си чул, но преди два дни близо до Южната порта са убили християнски свещеник.

- Разбира се, че съм чул! Аз все пак съм началник на стражата - отговори Бранко и се вгледа в писаря. - Но ти наистина ме изумяваш. Първо меч, а сега се интересуваш и от убийство. Какво става с теб, Клименте?

- Вчера ме извика Дукум. Иска да разследвам кой е убил християнския свещеник. Не знам защо. Не знам и защо избра мен. Ти определено си по-подходящ за тази работа.

- Така е, по-подходящ съм - подразни го Бранко. - Но честно да ти кажа, не ми се занимава. Аз харесвам по-простите неща - някой наръгал друг за пари, за жена или защото се напил. Откраднал му кесията или коня, искал му поста. Такива работи ми дай на мен. Но свещеници? Подземни църкви? Християни? По-добре ти се занимавай с тях. Дукум не случайно е избрал теб. Ще се срещаш с християни, повечето от тях са славяни. Те са потайни и предпазливи, имат си тайни знаци, ритуали, крият се по катакомби. Никога не биха казали и дума на някого, когото не чувстват близък. Да кажат нещо на военен, гонил ги до вчера? Няма да стане! Виж, писар с име като твоето - това е друга работа. Ще ти е по-лесно - началникът на стражата се засмя и тупна Климент по рамото. - Хитра лисица е Дукум! За всичко е помислил.

- Какво значение има името ми намръщи се Климент.

- Името е много важно - не се съгласи Бранко. - Твоето е славянско, моето не е. Макар да съм наполовина славянин по майчина линия, никой не ме възприема като такъв.

- Така ли? Не знаех.

- Виждаш ли? Дори твоята преценка не е правилна. Аз съм чигатът на Плиска, следователно враг на всички християни и славяни. А истината е, че приемам и дори харесвам славяните. Обичната ми майка ме научи на това. Но въпреки това за тях аз си оставам враг!

- Ами майка ти? Къде е тя? Ако им каже...

- Майка ми е мъртва! Убиха я! - лицето на Бранко се изкриви.

- Убиха ли я? Кой, Бранко? - стреснато попита писарят и се огледа наоколо.

- Предпочитам да не си спомням за това. Дай да говорим за нещо друго. Наистина много я обичах - каза Бранко и гласът му потрепери.

- Извинявай, не знаех - Климент хвана ръката на началник-стражата, който го погледна учудено. - Ще ми помогнеш ли с разследването?

- Разбира се, че ще ти помогна! - отговори за облекчение на Климент Бранко и разпери ръце, сякаш готов да го прегърне. - Ще ти помогна за каквото поискаш.

- Като начало би могъл да ме заведеш до мястото на убийството. Тъкмо бях тръгнал натам.

Бранко го погледна с интерес.

- Но преди това си решил да купиш нов меч. Добре си постъпил! Явно си даваш сметка в какво се забъркваш. Да ти кажа честно, Клименте, сега, като се замислям, се радвам, че Дукум е възложил на теб това убийство.

- Чак толкова ли е лошо положението? - попита писарят притеснено.

- Сам прецени. 23 години дядото и прадядото на сегашния хан преследваха християните като кучета. Убиваха ги на праговете на тайните им църкви, бесиха ги на верижките на кръстовете, които носят, деряха им кожите, изваждаха им очите, чупеха им краката, кълцаха ги с удоволствие на парчета. И колкото по-настървено ги гонеха, токова повече укрепваше християнството. Странно, нали?

Климент предпочете да не отговаря.

- Пресиян уж забрани гоненията, но те продължиха. Сега всичко утихна, но нито едните, нито другите са забравили пролятата кръв - Бранко сведе поглед към земята.

- Не знам защо са започнали гоненията старите ханове -вероятно за да премахнат византийските шпиони, но накрая нещата излязоха извън контрол.

- Кажи ми за братствата.

- Те бяха ужасни! Появиха се по времето на Пресиян, който уж забрани гоненията. Славяните му трябваха за неговите безкрайни войни, но в останалото време не го интересуваше какво се случва с тях. Само мисълта, че „Отмъстителите“ може да са се върнали, ме кара да настръхвам. Никой няма да е в безопасност, ако тези изроди пак започнат да убиват.

- Ами Закарий? - попита Климент. - Той очевидно се е страхувал. Имам предвид - тази черква под земята и всичко останало.

- Чувал съм за Закарий. Знам повечето християнски свещеници в града. Влиза ми в задълженията. Наглеждаме ги от време на време. Закарий беше много потаен. След като християнството бе официално признато, той и последователите му продължиха да се крият. Предполагам, че не можеха да се отърсят от старите навици. Малцина знаеха, че е свещеник, преди да го убият. Не представляваше приятна гледка, повярвай ми. Някой почти му беше отсякъл главата. Лицето му беше изкривено, като че ли е видял нещо наистина ужасяващо.

- Убиеца си най-вероятно - промърмори Климент и коремът го присви отново.

Стигнаха бързо до Южната част на града, където бе извършено убийството. Климент никога не би предположил, че издигнатият малко над земята покрив и бялата стена с малки прозорци под него представляват подземна черква. Тя не се отличаваше по нищо от заобикалящите я постройки. За да се влезе в черквата, трябваше да се слезе по няколко стъпала, издълбани в земята. Писарят чевръсто заслиза по тях и махна на спътника си да го последва.

- Предпочитам да остана на слънце. Огледал съм всичко вътре, няма да откриеш нищо ново. Лесно ще познаеш къде е извършено убийството. Всичко е в кръв - каза Бранко и се подпря на един камък.

Климент бутна отворената врата и влезе. Почака очите му да привикнат със сумрака и внимателно запристъпва напред.

В предната част подземната черква не приличаше на обикновена къща. Дългата стая, завършваща с амвон, ясно показваше, че тук са се събирали вярващи. Усещаше се миризма на свещи и дим, таванът на места бе опушен. Прозорците бяха широки, но малки, и не пропускаха много светлина. В задната част, близо до олтара, личеше мястото, където Закарий е бил убит. Стената бе изпръскана с потъмняла кръв, по земята се търкаляха неприбрани християнски реликви. Климент се наведе и огледа падналия кръст. Макар и дървен, той бе богато резбован и изключително красив.

В задната част помещението се разширяваше, дървена врата, скрита зад плътна завеса, водеше към жилището на свещеника. То бе изключително скромно, състоеше се от легло, маса, ракла за дрехи и няколко ниски трикраки столчета. До стената бе облегната втора маса, която свещеникът явно беше изнасял навън по време на службите, реши Климент, след като забеляза полепналия по краката й восък.

„Дали е приемал гости тук? И кои са били те?“, зачуди се писарят, докато бавно обхождаше стаята. Отвори чекмеджетата на масата, повдигна капака на раклата, наведе се и внимателно огледа под леглото. След това го премести, но отново не откри нищо интересно.

Върна се обратно в централното помещение и заразглежда зад олтара. Бързо откри зле прикрита дупка в пода, в която свещеникът сигурно беше крил реликвите.

Климент тръгна към вратата, внимателно оглеждайки пода. Освен следи от восък не забеляза нищо необичайно. И да бе имало някакви следи, те бяха заличени. Внимателно огледа вратата, чиито три ключалки стояха недокоснати. Нямаше нищо, което да го насочи към самоличността на убиеца. Някой бе дошъл, бе посякъл Закарий и си бе отишъл. Без да остави следи.

Климент се облегна колкото може по-далеч от опръсканата с кръв стена и се опита да си представи случилото се.

Службата току-що е минала, вярващите се разотиват. Макар гоненията на християни официално да са спрели, те се страхуват. Тръгват един по един, оглеждат се в тъмнината и бързат да изчезнат. Помещението остава празно, вратата все още е отворена. Закарий е нетърпелив да прибере християнските символи, за да не го изненада някой с тях. Докато ги носи към задната част на помещението, за да ги скрие, убиецът го напада. Без да има с какво да се защити, свещеникът пада, изпускайки кръста. Необезпокояван от никого, убиецът се скрива в нощта.

„Така трябва да е станало - помисли си писарят. - Но защо на вратата има три ключалки? От кого се е страхувал толкова много Закарий? Защо не ги е заключил, преди да прибере реликвите? Случайно ли е оставил отворено, или е чакал някого?“, запита се Климент и излезе от подземната черква.

- Намери ли нещо, писарю? - попита Бранко, заслонявайки очи с ръка срещу слънцето.

- Вие ли внесохте втората маса в стаята? - отговори с въпрос на въпроса Климент.

- Да. Пречеше ни да изнесем трупа и някой постоянно се удряше в нея. Как се досети?

- До амвона имаше чаша и кръст. Нормално е преди това да са били поставени някъде. Най-вероятно на масата. Пипахте ли нещо друго?

- Не, като изключим убития. Както сам си се убедил, няма много за гледане, местене или пипане. По пода нямаше нищо. Нито следи, нито друго, което да ни насочи кой е извършителят. Всичко останало си видял. Намери ли нещо ново?

Климент поклати глава.

- Казах ти, че няма нищо интересно!

- Поне видях къде е било извършено убийството. Сега ще разпитам съседите. Ще дойдеш ли с мен? - попита писарят.

Бранко погледна към слънцето, издигнало се високо в небето, изплю стръкчето трева, което дъвчеше, и поклати глава:

- Трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно. Ако имаш нужда от помощ, се обади.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и се разделиха. Никой от тях не забеляза фигурата, дебнеща ги в сенките на една от близките къщи.

Климент лесно намери пекаря, открил мъртвия Закарий. Той потвърди всичко, което писарят вече знаеше.

- Беше много страшно! Лицето на проповедника бе изкривено ужасно, сякаш е видял нещо ужасяващо - повтаряше мъжът, без да сваля поглед от пръстена със символа на Дукум.

Освен че продавал през ден хляб и закуски на убития, Климент не научи нищо ново. Пекарят отрече да познава Закарий, нито някого, който да му е близък. Писарят остана с чувството, че човекът се вълнува повече от брашно, трици и цени, отколкото от намерения от него мъртвец.

- Не мога да разбера защо зърното непрекъснато поскъпва? - омърлушено се оплакваше събеседникът му, докато писарят се сбогуваше.

След като приключи с пекаря, Климент обиколи уличките наоколо. Опитваше се да намери някого, който да познава по-добре убития. Говори с различни хора, но не научи много. Закарий дошъл преди около половин година в града. Бил потаен, внимателен и не много разговорлив. Нямал врагове, или поне никой не знаеше да е имал такива. Нищо странно не се случило във вечерта на убийството, свещеникът се държал съвсем нормално.

Притеснен, че не напредва, Климент се върна отново в подземната черква. Слънцето бе напекло и той реши, че повторен оглед и малко хлад под земята ще му дойдат добре. Спусна се отново по изкопаните в пръстта стъпала и влезе в празното помещение. Затвори вратата след себе си и помисли колко малко светлина влиза през ниските прозорци, дори в слънчев ден като днешния. Докато чакаше очите му да привикнат с мрака на черквата след ярката светлина отвън, Климент долови движение в дъното на помещението. Някой бе минал зад импровизирания олтар и се криеше там. Тишината бе нарушена от леко проскърцване. Климент веднага се досети какво е това - непознатият отваряше тайното скривалище на свещеника.

Обзет от внезапна паника, писарят почувства как се изпотява. Дланите го засърбяха, коремът отново го присви. Не знаеше какво да прави. Можеше да се измъкне навън, преди неочакваният посетител да го е усетил и да го проследи, или да викне стражата да го арестува. Южната врата, където имаше малък гарнизон, бе съвсем наблизо. Или трябваше да се промъкне и да открие кой ровеше във вещите на убития.

„Най-вероятно е крадец. Може и да не е сам - помисли писарят и струйка пот се стече по гърба му. - Или убиецът се е върнал, защото тук все пак има нещо, което го уличава, и иска да го вземе? Трябва да проверя какво става!“ Опирайки се в стената, Климент бавно тръгна напред. Тихо извади новия меч и силно стисна дръжката, притеснен да не се изплъзне от потните му длани.

„Трябва да я обвия с кожен ремък“, помисли си писарят и продължи да се промъква.

Внимателно подмина амвона с насочено напред острие. Там, над зеещия капак на подземното скривалище, застанал с гръб към него, клечеше някой.

- Кой си ти?! - извика Климент, събрал цялата си смелост, и размаха меча в посока на коленичилия. - Не мърдай и вдигни ръце! Въоръжен съм! - заплаши писарят, неосъзнаващ колко силно трепери гласът му.

Сянката пред него се обърна пъргаво, подскочи във въздуха и нададе животински писък. Дълги черни ръкави на изпокъсана дреха се вееха около слаби като кости ръце.

Писарят отстъпи, едва сдържайки собствения си вик, и отново размаха меча.

- Кой си ти?! Не смей да ме нападаш! Аз съм личен пратеник на кавхана Дукум! - изкрещя Климент и опря гръб плътно в стената.

- Смърт! Смърт! Смърт! Всички ги чака смърт! - изкрещя съществото и в неясния сумрак Климент успя да различи очертанията на жена. - Ти също ще умреш! Дяволът дебне и ще те вземе! Всички ще си платим за греховете! Ще си платим! Смърт! - изпищя отново жената и се хвърли напред с извити като нокти пръсти.

Неспособен да издържа повече, Климент се втурна назад, притича, препъвайки се през дългата стая, блъсна с рамо вратата и излетя навън.

Слънцето го заслепи, топлината на деня го задъха, той се спъна и падна в прахта. Новият меч се изплъзна от ръцете му и с дрънчене отхвръкна далеч встрани.

- Помощ! - извика задъхан писарят и пресъхналата му уста се напълни с прах. - Помощ! - повтори той и седна на замята, опитвайки да успокои бясно препускащото си сърце.

Около него бързо се събра тълпа. Улични търговци, занаятчии, хлапета, просяци и минувачи се бутаха един друг да видят какво става.

- Какво има? Да не са те ограбили? - попита едър мъж с черна брада и сам опипа джобовете си.

- В черквата на Закарий има някого! Заплаши ме със смърт! - извика писарят, докато ставаше и отупваше прахта от дрехите си. - Аз съм писар от двореца. Трябва да ми помогнете!

- Няма нужда да ти помагаме - отговори му дебела жена на трийсетина години и го погледна студено. - Това е Мария. Познах я по гласа. Малко е луда, но е напълно безопасна. Закарий се грижеше за нея. Беше изчезнала за няколко дни, радвам се, че се е върнала. Не бой се, писарю от двореца, тя няма да те убие. Най-много да те ухапе - добави с насмешка жената и тълпата около нея се разсмя.

Без да отговаря, Климент бавно се запъти към падналия меч. Вдигна го и седна на същия камък, на който до преди малко бе Бранко. Подвиквайки различни подигравки, клатейки глави и удряйки се един друг по раменете, хората започнаха да се разотиват. Последен остана мъжът с черната брада, погледна седналия писар, поклати глава и тръгна към крепостта на Вътрешния град.

Климент постоя малко сам, изправи се, разкърши рамене и затъкна меча в ножницата.

„Няма от какво да се плаша! Това е само една жена. При това луда - помисли си той и отвори отново вратата на подземната черква. - Но лудостта може да даде неочаквана сила. Трябва да внимавам!“

Климент внимателно пристъпи навътре, оставяйки вратата широко отворена, за да може в сумрачното помещение да влиза колкото се може повече светлина.

- Мария! - провикна се той. - Не се плаши, Мария! Аз съм приятел на Закарий! Искам да помогна. Да поговорим. Мария! Къде си?

Отначало не се чу нищо. След това иззад олтара долетя тихо скимтене. Събрал повече смелост, Климент бавно тръгна по посока на звука.

Жената седеше до отворения капак на тайника в пода, плачеше и нареждаше нещо, което писарят не можа да разбере. Той бавно се доближи и все още стискайки меча, постави ръка на рамото на жената. Мария започна бавно да се люлее напред-назад, скимтейки, без да вдига глава.

Климент се върна обратно, взе една свещ, запали я, отиде отново до жената и седна срещу нея.

- Мария - започна той. - Аз съм приятел на Закарий. Искам да разбера кой го е убил. Ще ми помогнеш ли?

Жената вдигна глава и писарят се учуди колко нормално гледат нейните очи. Косата й бе дълга и сплъстена, по лицето й личаха следи от нечистотия и сълзи, черните й дрехи бяха в кръпки. Мария бе на около 45 години, с липсващи зъби и дълги бели пръсти, които ясно се виждаха в сумрака.

- Всички ме мислят за луда, но аз не съм - каза жената, като продължаваше да гледа Климент в очите. - От време на време ме обземат бесовете и затова не мога да намеря работа, но иначе виждам и чувам не по-лошо от всички останали.

- Видя ли нещо в нощта, когато бе убит Закарий?

- Само той беше добър с мен - жената с нищо не показа, че е чула въпроса. - Опита да ми помогне. Казваше, че може да прогони демоните, които ме мъчат. Научи ме какви молитви да казвам, даваше ми отвари и талисман да ме пази - Мария бръкна под дрехата си и извади малък сребърен кръст. - Даде ми го отдавна, още в Дръстър - обясни тя и прибра верижката.

- Някой заплашваше ли го? Затова, че е християнин. Или по някаква друга причина. Имаше ли врагове?

- Повечето хора го харесваха. Той беше добър проповедник и водеше хубаво службите. Огледай се наоколо - как мислиш се построява подобно нещо само за два месеца? Толкова бяха нужни на Закарий. Преди това тук беше само дупка в земята. Имаше богати приятели от Вътрешния град. По-голямата част от богомолците бяха заможни - Мария сведе поглед и се загледа в празната дупка на пода. - Но да, имаше и врагове. Кой няма в днешно време? Мразеха го, защото служи на Агнеца Божи. Завиждаха му. За дар словото, за добрите познанства. Дори някои от другите свещеници не го гледаха с добро око. Както и част от богомолците. Но той им прощаваше - по лицето на жената се стече сълза, която проблесна в мрака. - Прощаваше им и ги обичаше, а сега е мъртъв.

- Кой го мразеше? Познаваш ли някого по име? Българи ли бяха? Или славяни?

- Българи! Славяни! Всички са един дол дренки. Не могат да простят на ближния, щом се издигне. Така както им прости Исус. Лицемери, които идват в черквата не защото вярват в Христа, а за да ги видят хората. Пфу! -жената се изплю на пода и лицето й се разкриви.

- Някой заплашваше ли го?

- Заплашваха го, да - гласът на Мария премина в тих шепот. Заплашваха го. Кой - не знам. Той също не знаеше. Някой го беше бутнал на пазара и му казал да внимава. Друг го беше ударил при портите. Трети... но той беше свикнал с подобни неща и не се боеше. Уплаши се истински преди десетина дни. Непознат бе написал с въглен някаква дума върху една от стените.

Дума? Каква дума?

- Не знам, не мога да чета. Заварих Закарий да я търка с четка, а в очите му имаше страх. Попитах го какво пише, но той се развика и ми каза да се махам. Никога преди това не го беше правил - жената въздъхна дълбоко. - Добър човек беше - каза тя и очите й отново се напълниха със сълзи. - Вечерта ме викна, извини се, че ме е нагрубил, и ми даде хляб, маслини и сирене. Каза, че нищо особено не е станало. Вероятно някой се е шегувал. Попитах го какво е пишело на стената, а той сви рамене и ми отговори: „Невинните“.

- Невинните ли? Какви невинни? Какво значи това? -попита Климент.

- Нямам представа, а и Закарий не ми каза. Но след това стана още по-затворен и внимателен. Десет дни по-късно го убиха.

Мария се облегна на рамото на Климент и заплака.

- Какво ще стане с мен сега? Къде ще отида? Нямам друг дом. Само този. Спях зад олтара. А сега... Ще умра от студ и глад през зимата...

- Спокойно, спокойно, ще се погрижа за теб. Няма да ти се случи нищо лошо. Ще се опитам да помогна, Мария.

Но и ти трябва да ми помогнеш. Помисли, видя ли нещо необичайно през нощта, в която бе убит свещеникът?

- Да! Видях! - жената се дръпна назад и погледна Климент с блеснали очи. - Бях застанала отвън, близо до един от прозорците, и се молех с останалите. Закарий не искаше да присъствам на службите, защото плашех някои от богомолците. Но ме научи на молитвите, обясни ми какъв е редът и аз повтарях неговите думи отвън в нощта. Чувах го през стената, а така или иначе знаех всичко наизуст. Службата свърши, изчаках всички да се разотидат и тръгнах към къщата. И тогава го видях...

- Кого? Кого видя? - без да се усети, Климент скочи на крака и доближи лицето си съвсем близо до това на жената.

- Сатаната! Видях дяволът да влиза през вратата и да се хили! Беше обвит в черни пламъци, носеше огнен меч! Изплаших се и побягнах.

- Сатаната ли?! - писарят не можа да прикрие разочарованието в гласа си и раздруса силно лудата. - Какви ги говориш, жено?!

- Смърт! Смърт! - изпищя Мария и писарят отскочи като попарен. Приближи се, подхвана треперещата жена и леко я заклати напред-назад.

- Спокойно! Спокойно! Извинявай! Не исках да те уплаша. Просто мислех, че си видяла някой определен човек.

- Видях! Дяволът уби Закарий! Смърт! Това е истината, писарю!

- Не може да е бил Сатаната, Мария! Не може да си видяла Дявола. Било е нещо друго.

- Не ми вярваш, нали? - гласът на лудата отново звучеше разумно. - Но аз много добре знам какво видях! Ще ти кажа и друго: не виждам Дявола за първи път. О-о-о, ти мислиш, че съм луда, нали? Че ненормалната Мария бълнува и говори глупости. Аз нямам къща, местя се от едно място на друго, от една част на града в друга. Няколко пъти съм го виждала - прокрадва се в сенките, висок, с рога и опашка. Чувала съм как тропат копитата му по улицата, усещала съм миризмата на сяра, която остава след него. Виждала съм наметалото му, по-черно от нощта, и дългия меч, обвит в пламъци. И после някой умира. Като Закарий.

- Това са глупости! - извика Климент и издърпа рязко ръката си от тази на лудата - Дяволът не се разхожда по улиците на Плиска!

Мария се изсмя и дрезгавият й кикот огласи помещението.

- Още ли мислиш да ми помогнеш, писарю? На човек, който вижда Сатаната?

Климент преглътна с мъка и бавно кимна.

- Тогава го направи бързо - жената скочи на крака и пъргаво тръгна към вратата. На стълбите спря и се обърна към Климент, който продължаваше да я гледа от задния край на помещението. - Направи го по-бързо, преди Дяволът да дойде да ме вземе. Преди да дойде да вземе и двама ни - каза Мария и изскочи навън.

Климент остана загледан след нея. Така и не разбра какво бе търсила жената в подземното скривалище на свещеника.