Зад маската на дявола

3

Климент ядосано погледна пукащата свещ. Подскачащият пламък му пречеше да се съсредоточи. Вече се стъмваше и той бе предпочел да затвори прозорците, да чете и пише на светлината на свещта, която така или иначе щеше да запали след малко.

Въпреки че беше един от малцината писари в двореца, към него се отнасяха като към обикновен слуга. Парите му стигаха колкото да плати наема и да не умре от глад. Вече не помнеше откога не бе купувал нова дреха. Климент ядно погледна прокъсаните си ботуши, за които дори нямаше пари да зашие като хората. Да не говорим за долната риза и панталона. А после се чудеше защо не може да се хареса на никое момиче.

Когато имаше работа в двореца, писарят се хранеше в кухните, сякаш бе нечий прислужник. Перата, мастилата и пергаментът, получавани в началото на всеки месец от склада, бяха далеч от класата, на която бе свикнал в Константинопол. Да не говорим за долнопробната свещ, чиято лой бе пълна с вода.

Климент вдигна зачервените си очи от пергамента. Как му липсваше Константинопол с големите улици, златните кубета и забързания ритъм. Как му липсваше морето на Златния рог и Босфора с хладния бриз, шарените корабни платна и мирисът на риба и водорасли. Как му липсваха приятелите от Магнаурската школа, с които можеше да поговори, да поспори или да пийне вино и да закача момичетата в някоя кръчма.

Така и не успя да намери общ език с останалите писари в Плиска. Те го смятаха за надменен и надут. Отказваха да разберат, че не може от сутрин до вечер да говори единствено за задниците на прислужниците или да се напива всяка вечер до безсъзнание, обсъждайки поредните интриги, дочути по коридорите на двореца. По-близък бе единствено с главния библиотекар Наум, но той често беше зает и нямаше много време за Климент.

Писарят с отегчение препрочиташе няколко ръкописа. Беше си ги донесъл от Константинопол, но дори те със сигурност бяха по-интересни от безкрайните описи и незначителни договори, с които се занимаваше по цял ден. В главата на Климент се гонеха отчети за зърно, царевица, просо и сланина, бъчви с вино, претенции за земи и обвинения в кражби, клевета и магьосничество. Напоследък няколко пъти го бяха викали да превежда на самия хан идващите от Византия документи. Но това се случваше рядко и не носеше материални облаги, само засилваше презрението на останалите писари към него.

„Математика, логика, реторика, философия, геометрия... Защо се занимавах с всичко това? По-добре да бях учил занаят. Поне нямаше да се свирам по тесни стаички с долнокачествени свещи. От утре ще си намеря нови приятели!“, зарече се Климент и се взря отново в пергамента, който четеше - жалба от търговец на месо срещу съседа му, чието прасе влизало прекалено често в двора му.

По закон Климент би трябвало да оформи документа в библиотеката, където работеше с останалите писари, но всички си взимаха част от работата за вкъщи и той не правеше изключение.

Неочаквано вратата на стаята се отвори. На прага застана намръщен войник, който махна с ръка:

- Ти си писарят Климент, нали? Тръгвай с мен! Кавханът Дукум те вика!

„Дори за простите войници не съм нищо повече от слуга!“, ядно си помисли писарят. Стана, прибра писмото и принадлежностите си в кожената кесия, закачена за пояса, и тръгна след пратеника.

Докато вървяха по притъмняващите улици на Плиска, писарят се чудеше за какво ли го вика кавханът. Най-вероятно беше нещо, свързано с преводите на византийските документи. Дукум често настояваше да ги чуе отново, понякога и по няколко пъти. Климент се учудваше на точните забележки на великия боил, който искаше да знае съдържанието на документите най-точно. В началото дори улови писаря, че не превежда всичко дословно.

„Не предавай общия смисъл! Това е дипломация. Тук всяка дума има специфичен оттенък и значение. Превеждай максимално точно“, бе поискал Дукум и оттогава Климент се съобразяваше с неговото желание. Вероятно така е и сега. Кавханът бе открил нещо, което искаше да уточни.

Докато вървяха, писарят разсеяно оглеждаше улиците. Макар и да отстъпваше на Константинопол, Плиска бе внушителен град, пълен с живот. Разположен сред обширно поле, той бе защитен от дълбок канал с издигнат зад него вал. Съоръжението очертаваше дългите по над 10 километра стени на Външния град на Плиска. Тук живееше простолюдието, като писарите, помисли си Климент с ирония, както и търговци, занаятчии, работници, коняри, ханджии, бръснари, шивачи, разказвачи на приказки, магьосници и лечители, непрекъснато прииждащи от всички краища на държавата. Тук се намираха повечето от работилниците, складовете и странноприемниците.

Пред една от тях на Климент и войника се наложи да изчакат керван от 12 мулета, натоварени с чували. Уморените мулетари ги вкарваха в двора, задръствайки цялата улица. Съдържателят - дебел зачервен мъж с писклив глас и факла в ръка, даваше наставления на новодошлите, с което създаваше още по-голям безпорядък.

Външният град не бе равномерно заселен и непрекъснато тук-там изникваха квартали, които след време се разрастваха и сливаха със съседните. Дървени колиби и землянки се гушеха между каменните стени на хановете и високите складове. Имаше и няколко християнски черкви. Те бяха съвсем малки, но на Климент му правеше впечатление колко бързо се увеличаваха след идването на Борис. Но не можеха да се сравняват със светилищата на Тангра - красиви храмове с големи бели камъни, жертвеник в центъра и статуи на вълци, глигани, лъвове и коне по ъглите. Въпреки това малките черни покриви на християнските светилища все по-гъсто обсаждаха покоите на Тангра, като войници, обсадили неприятелска крепост.

„Дали накрая Богът на небето и светкавицата ще падне пронизан от Христос? - зачуди се писарят, докато се разминаваше с няколко жреци с дълги бели роби и позлатени ритуални кинжали на коланите. - Няма да е за първи път един Бог да победи друг“.

Дори след падането на нощта Външният град бе пълен с хора, тръгнали по своите работи. По неравните му улици непрестанно се движеше своеобразно шествие. Славяни с дълги ризи и широки колани, българи с тесни кожени панталони, авари с шарени елеци, кумани, печенеги, власи и дори немци се скупчваха близо до къщите, за да дадат път на прелитащите като вихър конници.

Прекосиха малката река, която минаваше през центъра на града, и пред тях се изправиха красивите стени на Вътрешния град. Високи над 10 метра, издигнати от бял варовик, те блестяха ослепително под светлината на залязващото слънце. Огрян от последните лъчи, червеният хоросан между камъните напомняше на стичаща се кръв, което накара писаря да потръпне.

Двамата с водача му минаха през Източната порта - високо съоръжение с една външна и две вътрешни врати с желязна падаща решетка.

„Трудно някой би проникнал тук“, помисли си Климент, загледан във високите каменни кули с тесни бойници. Стражата ги спря, провери документите им и ги пусна да влязат.

Вътрешният град бе изграден предимно от камък. Улиците бяха павирани, по ъглите започваха да припламват първите факли. На канализацията можеше да завиди и Константинопол, а изграденият от Омуртаг водопровод даваше възможност на по-богатите фамилии да имат частни бани с топла вода. Удоволствие, което ставаше все по-популярно.

Облечени в кожени панталони, елеци и тежки ботуши, покрай писаря и спътника му минаха войници от нощната стража. Високите метални шлемове, черни мустаци и блестящи черни очи издаваха, че са българи.

Колкото повече приближаваха до цитаделата в центъра на Вътрешния град, толкова повече стражи срещаха. Денем тук бе пълно с всякакви посетители, търговци и шарлатани, но щом паднеше мрак, стражата изгонваше всички. Не един и два опита бяха правени на това място да бъде убит ханът или някой от боилите.

Войникът спря, помърмори малко, измъкна изпод наметалото си факла и след няколко опита успя да я запали. Така се виждаше ясно кой идва и нямаше опасност да ги повалят със стрела в тъмното.

Най-накрая стигнаха до една от малките странични врати на двореца. Там очевидно ги очакваха и бързо ги пропуснаха да минат. Навсякъде по коридорите имаше войници и макар да беше свикнал със засиленото им присъствие, от погледа на Климент не убягнаха мрачните физиономии и внимателните погледи. Дори прислужниците, които обикновено се поздравяваха и подвикваха отдалеч, бяха притихнали.

Дукум ги чакаше прав в кабинета. Освободи с махване на ръка войника и внимателно затвори вратата, преди да заговори.

- Радвам се, че дойде толкова бързо, Клименте!

Писарят сведе глава за поклон и зачака да разбере за какво са го извикали.

- Миналата нощ - започна Дукум - във Външния град, близо до Южната порта, е бил убит християнският свещеник Закарий. Той е водел проповед в тайна подземна черква, останала от времето, когато християните са били преследвани.

Кавханът замълча за момент и изчака Климент да потвърди с кимване, че е наясно с промените в политиката напоследък.

- Закарий е бил съсечен с меч. Няма нищо откраднато. Никой не е видял убиеца. Никой не го е чул. Трупът е намерен от пекар, носещ почти всяка сутрин на свещеника пресен хляб и кифли. Той е извикал двама от стражите при Южната врата на крепостта. Дотук ясно ли е?

Климент кимна отново.

- Това е третото убийство на християнски свещеник за последната половин година. Първо имахме един пронизан със стрела в гората - Дукум спря в средата на стаята, вдигна ръка и започна да свива пръсти. - Последва убийство с нож. Закарий е третият. Отначало мислех, че става дума за случайни нападения, но явно съм се лъгал. Новата политика на хана към християните и славяните не харесва на много хора. Притеснявам се, че убийствата не са случайни. Зад тях прозира някакъв умисъл. Искам да разбереш какъв!

- Аз? - Климент не можеше да повярва на ушите си.

- Да! - натърти Дукум. - Искам да разследваш смъртта на Закарий и да разбереш какво се крие зад нея. Дори да е дело на крадец или луд, той трябва да бъде наказан. Предполагам разбираш това?

- Но защо аз? - попита отново Климент.

- Няма кой друг да се справи с тази задача. Това не са обикновени убийства. Тук са замесени вяра, политика и омраза. Имам достатъчно шпиони и доносници, които да ми казват какво се случва в града и около него, но този път никой от тях не знае нищо. Ти си живял в Константинопол, познаваш християните, познаваш писанията им. Знаеш как мислят и те, и враговете им. Трябва да разбереш кой стои зад всичко това, заговор ли е, или на някого му е станало тъжно за отминалите времена. Разбираш ли ме?

- Никога не съм се занимавал с подобни неща досега. Не знам дали ще се справя - опита да протестира Климент.

- Трябва да се справиш! - Дукум наля вино в широки медни чаши с дръжки от двете страни, подаде едната на писаря, покани го с жест да седне и самият той се настани от другата страна на масата. Свали от безимения си пръст малък златен пръстен със зелен камък и герб и го подаде на писаря. - Достатъчно е да покажеш това и да кажеш, че изпълняваш задача по моя поръчка. Ако някой отказва да ти сътрудничи, просто ела и ми кажи.

Климент протегна ръка, взе пръстена и го сложи на ръката си. Беше му малко голям, но знаеше, че ще свикне. Почувства се Странно: носеше знака на втория по власт човек в държавата.

- Добре - каза той. - Ще направя всичко по силите си.

Дукум кимна.

- Искате да разбера дали убийствата са свързани помежду си и кой стои зад тях. Дали някой не крои заговор и срещу кого. За да ми поставяте подобна задача, значи подозирате нещо, нали?

Дукум въздъхна и стана от стола. Заразхожда се между няколкото запалени мангала, осветяващи помещението.

- Вече ти казах - започна той, - мнозина от българските родове не харесват правата, дадени от Борис на християните. Но дали те стоят зад убийствата? И защо? С признаването на новата религия за равноправна ханът се опитва да се изплъзне от опеката на боилския съвет. Много хора ще загубят властта си в този случай. И това не им харесва. Останалите също се чувстват заплашени.

- Но в съвета има само българи.

- Имаше. Преди две седмици ханът включи в него и няколко славяни. Както можеш да се досетиш, те са християни.

- Разбирам - сведе глава Климент. - Българи срещу славяни. Ханът, Тангра здраве да му дава, чертае нова политика, която е заплаха за едни и възможност за други. Тук религията е просто начин да се стигне до властта и да се използва.

- Или да се изгуби, Клименте! Или властта да се изгуби! Боилите усещат накъде духа вятърът и едва ли ще позволят да ги пренебрегнат просто така. Кучето хапе най-лошо, когато е притиснато в ъгъла!

- Дано не ухапе първо мен - пошегува се Климент и се загледа замислено в зеления камък, даден му от Дукум.

- Ако си предпазлив, няма да те ухапе! Но внимавай къде ходиш, като се стъмни - засмя се Дукум и разпери ръце. - Има и друго. И то е още по-лошо. Не мога да се отърся от мисълта, че зад всичко това стои дългата ръка на Константинопол. Дали византийците не се възползват от проблемите ни? Теодора е хитра...

- Разбирам - кимна Климент. - Искат да ни отслабят.

- Именно! Именно! - потвърди Дукум. - Славяни срещу българи. Съветът срещу хана. Представяш ли си какво може да стане, ако византийците се възползват?! Ето ти още една причина да избера теб за задачата. Ти ги познаваш най-добре. Провери техния пратеник Анастасии. Той е хитър като лисица, нищо чудно да е свързан с убийствата. Познава много хора в Плиска, сандъците му са дълбоки и пълни със злато.

- Византийци да избиват християни? Нима биха стигнали дотам?

- Разбира се! Трябва да имаш предвид и друго: макар да се наричат свещеници, повечето от тях не са наистина такива. Те са просто проповедници, на които другите се доверяват, хора с дар слово, разпространяващи вярата си. Никой не ги е ръкополагал официално, никой не им е давал паство, за което да отговарят. Така че убийствата им не биха представлявали проблем за Константинопол.

- Така е - отговори писарят. - Ще се заемам за работа.

- Чакай! - спря го кавханът. - Ще имаш нужда от пари

- Дукум бръкна в пояса си, извади кожена кесия и я подхвърли на писаря. Харчи ги както намериш за добре.

Климент улови кесията, прибра я в своя пояс, поклони се и излезе.

Докато вървеше по коридорите, се замисли колко странна е съдбата. Само преди час негодуваше от пукащата свещ, отегчен от ежедневието, а сега крачеше из коридорите на цитаделата, самия център на Плиска и държавата, сложил пръстена на кавхан Дукум, а в джоба му щастливо подрънкваше добре напълнена кесия. До какво ли щеше да доведе тази промяна?

Климент бе получил изключително важна задача. Нямаше никакви съмнения - предстоеше му да се забърка в борбите на християни, българи, славяни и византийци, а от това едва ли щеше да излезе нещо добро.

Унесен в мисли, писарят зави по един от коридорите и се сблъска с човека, идващ насреща. От изненада замалко да изпусне пръстена, който Дукум му даде.

- Ей! Внимавай къде ходиш! - извика непознатият. След което сниши глас и изсъска: - Много внимавай, писарю!

Учуден, Климент се обърна. В далечния край на коридора се отдалечаваше висок мъж, загърнат в черно наметало с нахлупена качулка.