Зад маската на дявола

14

На другия ден Климент стана рано. Слънцето още не бе изгряло, но писарят се чувстваше бодър и изпълнен с решителност. Дори предстоящата езда не можеше да помрачи настроението му. Бранко бе обещал да намери някоя добродушна кобила с широк гръб, върху която да се чувства удобно.

Горящ от нетърпение да докаже теорията си, писарят излезе на двора. Нощта бе ясна, хладна и приятна. От изток вече се виждаше наближаването на новия ден. Тук-там от съседните дворове се чуваше пеенето на петли.

Климент изми ръцете и лицето си със студена вода от кладенеца, загърна се с наметало и зачака.

Не след дълго по улицата се дочу чаткане на копита. Двама войници, водещи трети кон, бавно се придвижваха, оглеждайки околните сгради на светлината на факли, които всеки един от тях държеше в ръка.

И двамата бяха в пълно бойно снаряжение. Мечове висяха на хълбоците, колчани със стрели се поклащаха на гърбовете им, извити лъкове бяха закачени отстрани на седлата, заедно с две копия - дълго и късо. Кръгли дървени щитове завършваха въоръжението.

- Насам! Насам! - размаха ръце писарят и изскочи от двора на странноприемницата.

Войниците спряха и го загледаха внимателно.

- Ти ли писарят Климент? - попита единият от тях, като леко подръпваше юздите на третия кон.

- Аз съм - отговори той и вдигна ръката с пръстена на Дукум. - Този кон трябва да е за мен. Помогнете ми да се кача.

Войниците се спогледаха учудено, леки усмивки заиграха по устните им, но не казаха нищо.

- Няма да се правя на важен. Нищо че нося пръстена на кавхана - каза Климент. - Не мога добре да се крепя на седлото, мразя да яздя и е сигурно, че ще създам много ядове както на вас, така и на коня под мен. Моля ви предварително за извинение. Пътуването ще е бавно и аз ще съм причината за това - писарят погали кобилата по муцуната и й даде предварително приготвена ябълка.

- Хубаво е, че ни казваш това! - усмихна се единият от войниците и скочи от коня.

- Ако и нас почерпиш с нещо, няма да обърнем внимание на бавната ти езда - засмя се и другият. Тримата спътници внезапно почувстваха близост помежду си.

- Ще ви почерпя, но нека първо стигнем Дръстър - обеща Климент.

- Праща ни Бранко. Аз съм Кубер, а това е Кумер. Братя сме - поясни първият войник.

- Конят ти, или по-скоро кобилата ти, е спокойна и добра. Върху нея ще се чувстваш като в кревата си - добави Кумер. - Качвай се спокойно, аз ще държа юздите. Ако трябва, подпри се на мен. Не се притеснявай за нищо. От този момент нататък си под наша закрила.

- Със сигурност ще ми трябва - измърмори Климент и сложи крак в едно от стремената.

Качването бе лесно. Язденето също не представляваше проблем. Кобилата бе доверчиво животно, с голям плосък гръб. След като преминаха рова, ограждащ Външния град на Плиска, Климент рискува да я удари леко с пети и тримата конници се понесоха в галоп.

Пътуването бе приятно. Кубер и Кумер се оказаха забавни събеседници, които, почувствали веднъж, че писарят няма да се прави на важен, му разказаха забавни казармени истории и случки. Климент от своя страна ги позабавлява с разкази от времето, когато бе учил в Магнаурската школа, и със солени шеги от стаята на писарите.

След около час и половина Кумер обяви почивка, скочи от коня и извади от дисагите хляб, сирене, осолено месо и маслини.

- Бяхме я приготвили за себе си, но нямаме нищо против да споделим закуската с теб - каза той, докато брат му кимаше уверено.

Разделиха си продуктите, насядаха на земята и започнаха да закусват под лъчите на изгряващото слънце. Климент никога не се бе чувствал толкова спокоен и доволен. Искаше му се да заплаче от радост и някакво непознато облекчение, но не преставаше да се усмихва, загледан в своите спътници.

След като приключиха с храната, Кумер се изправи и запя весела песен. Качиха се отново на конете, подкачайки го за фалшивото изпълнение, и продължиха пътя си.

Малко след като бяха тръгнали отново, Климент неочаквано изпита усещането, че някой ги наблюдава. Спря и се огледа от гърба на кобилата. Слънцето отдавна бе изгряло, Плиска се бе стопила в далечината. Тримата конници стърчаха самотни в полето. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше никой.

Въпреки това усещането не напускаше Климент. Той го сподели с двамата братя, които го възприеха на шега, но все пак започнаха да се оглеждат по-често. Не сваляха ръце от дръжките на мечовете си. Кубер извади своя лък и го постави със заредена стрела на седлото.

„За всеки случай!“, каза той, но опитът за шега не се получи. Разговорът естествено се прехвърли върху това кой би могъл да следи писаря. Климент разказа на придружителите си всичко, което знаеше за убитите свещеници. На няколко пъти братята се споглеждаха един друг и кимаха утвърдително с глава.

- Кой в каквото ще да вярва, но тези неща не са хубави. Не е редно хората да се избиват помежду си заради боговете, на които се кланят. Аз съм последовател на Тангра, но не бих се бил с някого заради това, че почита друг бог. Ако все пак реша, ще го направя честно - човек срещу човек, меч срещу меч - каза Кубер, след като Климент свърши разказа.

Брат му мрачно поклати глава в знак на съгласие. Първоначалното настроение се бе изпарило. Тримата яздеха мълчаливо, всеки погълнат от собствените мисли, и внимателно оглеждаха околността.

Постепенно гледката се промени. Полетата се смениха с нагънати хълмове, тук-там се виждаха малки горички. Планината идваше все по-близко. Стигнаха до тясна каменна клисура, покрай която растяха гъсти дървета, хвърлящи тъмни сенки върху тримата ездачи. Конете не харесаха мрачното място, неспокойно зацвилиха и почнаха да въртят глави.

„Идеално място за засада - помисли си Климент. - Ако някой ни следва, за да ни нападне, тук е идеално!“

- Добре ще е да минем по-бързо! От другата страна на клисурата има малък гарнизон с войници. Те ще дойдат с нас до Дръстър - обяви Кубер.

- Аз ще те водя - Кумер прокара коня си пред този на Климент и го хвана за юздите. - Ти просто се дръж за седлото и внимавай да не паднеш - нареди войникът и тримата бавно навлязоха между скалите.

Камъните на няколко пъти накараха кобилата да се подхлъзне и Климент рязко политаше в една или друга посока, а веднъж щеше да се претърколи назад през гърба на животното.

Това го спаси.

Стрелата, която трябваше да го уцели в гърба, само одраска ръката му и падна на земята. Несъзнаващ какво точно става, писарят се обърна към спътниците си.

Кумер нямаше късмет като него. С тъп звук между плешките му се заби стрела с дълго паче перо. От устните на войника бликна кръв, той се наклони напред, но не падна от коня, здраво задържан от стремената и седлото.

Усетила миризмата на кръв, кобилата на Климент наведе глава, запръхтя и препусна с всичка сила напред, без да следва командите на ездача. Писарят с неуспех се стремеше да спре животното, правейки отчаяни опити в същото време да извади меча си.

- Бягай! Не спирай! - извика му някъде отзад Кубер.

Войникът бе видял посоката, от която дойде нападението, пусна една стрела натам и прикрит зад щита си, атакува с изваден меч.

Сатанински вик проехтя в клисурата и накара Климент да се обърне назад въпреки бясно препускащата кобила. Преди животното да го отнесе между скалите, писарят видя галопиращия Кубер. Към него, вдигнала високо дълъг меч в ръка, се носеше загърната в черно фигура. Лицето й не се виждаше добре, но дори отдалеч Климент ясно различи извитите, пробождащи небето рога.

Писарят остави кобилата сама да избира пътя. Бе сигурен, че няма да може да направлява животното при тази скорост, затова се вкопчи колкото се може по-силно в гривата и призова всички богове на небето да спасят него и останалия назад войник.

След няколко минути бясно препускащият кон излетя от клисурата и се втурна между хълмовете, ширнали се пред него. Свободното пространство и свободата, която й даваше Климент, успокоиха кобилата и тя позабави ход. Писарят се осмели да подръпне юздите и животното послушно се подчини.

Стараейки се да не забавя ход, Климент се устреми към очертаващите се в далечината постройки. Това без съмнение беше гарнизонът, за който му споменаха двамата братя.

Изпотеният кон и крещящият му ездач не смутиха особено стражата на твърдината. Виждайки отдалеч, че писарят е сам и няма оръжие, от малкото укрепление към Климент се насочиха няколко ездачи, които с лекота биха могли да се справят с него.

Писарят бе въведен в казармата. Около него веднага се образува тълпа от развълнувани мъже. Убеждавайки се, че е приятел, войниците с любопитство изслушаха какво ще им каже. След като разбраха, че двама техни другари са в беда, няколко от тях се метнаха на конете и полетяха обратно по пътя да проверят какво се е случило. Климент изяви желание да отиде с тях, но бе спрян меко и категорично от началника на гарнизона.

- Явно ти си бил целта на атаката - изтъкна му безупречната си логика той. - Не мога да рискувам да ти се случи нещо, ако се върнеш обратно. Не искам и да си помисля на какви мъчения ще ме подложи Дукум. Не, писарю, ти ще изчакаш завръщането на хората ми, а дотогава бъди мой гост. Ела да се подкрепиш с глътка вино.

Разбрал, че е безсмислено да спори, писарят последва началника на гарнизона в малката му чиста и оскъдно подредена канцелария. Там получи чаша вино, която изпи с благодарност, и мек хляб, току-що изпечен в казармените пещи, сирене и маслини. Въпреки че бе закусвал скоро, Климент изяде всичко под одобрителния поглед на домакина, който мълча, докато писарят се хранеше.

- Кажи ми какво точно се случи, след като излязохте от Плиска до нападението - попита началникът на гарнизона, когато Климент приключи със закуската.

Писарят послушно му описа всичко от тръгването от столицата. Разплака се, докато разказваше как бе убит Кумер. Само час преди това двамата си бяха разменяли шеги и се бяха смели с глас на фона на изгряващото слънце.

Военният замислено изслуша разказа, потърка брадичката си с юмрук и каза:

- Който и да ви е нападнал, трябва да ви е проследил от Плиска. Наоколо няма разбойнически банди. Още преди година се погрижихме за последната от тях. Ако е бил съгледвач на куманите или печенегите, е щял да се върне да извика своите, вместо да рискува да ви нападне сам. Макар да е бил в изгодна позиция, той е бил един, а вие - трима. Със сигурност е някой, който ви е проследил. Някой, който, прости ми, че ти го казвам, писарю, много иска да те види мъртъв!

Климент потрепери и кимна с глава. Вече сам бе стигнал до същия извод. Дяволът, който избиваше свещеници в Плиска, сега бе взел него на мушка.

Войниците се върнаха малко след обяд. Дойдоха бавно и по унилите им физиономии писарят разбра, че нещата в клисурата едва ли са се развили добре след неговото бягство. Заедно с началника на гарнизона слязоха да ги посрещнат на двора.

Използвайки копията като пръти, войниците бяха направили походни носилки между конете. Стиснал зъби, Климент видя мъртвите тела на двамата братя, които бе срещнал рано сутринта.

Стрелата бе извадена от гърба на Кумер, кръвта му се беше съсирила. Лицето на Кубер беше жестоко разсечено през челюстта, но Климент не отвърна глава, въпреки че му се гадеше от грозната гледка.

Пристъпи напред, взе окървавения меч на убития, който войниците бяха поставили в носилката до тялото, свали ножницата от кръста му, прибра оръжието вътре и го закачи на собствения си колан.

- Заклевам се да отмъстя за теб, Кубер! - каза тихо писарят. - За теб също, Кумер! Заклевам се да отмъстя!

Климент се обърна и срещна одобрителния поглед на началника на гарнизона. Военният се приближи, стисна го за рамото и каза:

- Постъпи правилно, писарю! Днес ще останем тук, ще си починем и ще се подготвим за похода. Утре ще тръгнеш заедно с 20 от хората ми, които така или иначе отиват в Дръстър за провизии. След това още толкова от войниците ми ще те придружат обратно по пътя до Плиска. Тази нощ ще удвоя постовете, така че да можеш да си почиваш спокойно. Не се притеснявай от нищо. Оттук нататък си под моя закрила!

Писарят кимна с глава, стисна силно устни, припомняйки си, че същите думи бяха използвали и двамата братя. Благодари на домакина, отиде до отредената му стая, легна в кревата и не стана до сутринта. Не излезе дори когато чу пращенето на погребалните клади, на които изгаряха доскорошните му другари.