Зад маската на дявола

8

Не успя да намери чигата Бранко и затова се наложи дълго да разпитва стражата, докато разбере къде е живял Павел. Убитият се оказа почти съсед на Климент. Странноприемницата, в която свещеникът бе отседнал, се намираше само на няколко улици от тази на писаря. Въпреки това „Глиганът“ не бе по вкуса на Климент. Помещенията бяха мрачни, по ъглите се бяха събрали купчини боклук, по тавана имаше жълти петна.

Писарят си избра една маса в ъгъла, поръча хляб, сирене, маслини и бира и внимателно отблъсна предлаганата от момчето, обслужващо клиентите, яхния, въпреки уверенията му, че е много вкусна. Съдейки по общия вид на помещението, писарят се съмняваше, че яденето е добро.

Не се излъга в преценката си. Бирата бе разредена и кисела, хлябът - твърд, сиренето - ронливо. Единствено маслините бяха едри и вкусни, но това съвсем не бе достатъчно, за да накара Климент да промени мнението си за мястото, на което бе попаднал.

Докато се хранеше, внимателно посръбвайки от пивото, бавно огледа посетителите. Няколко войници седяха по пейките и пиеха вино, топейки в него хляба си. Трима души, приличащи на търговци, се бяха скупчили в един от ъглите и тихо шепнеха нещо. На една от масите играеха на зарове, на друга се пазаряха за цената на боен петел, на останалите седяха случайни посетители като Климент. Какво бе привлякло Павел в подобно място, писарят не можеше да си представи. Най-вероятно ниските цени.

- Значи ти си този, който не иска да яде от яхнията ми?! - рязък глас изтръгна Климент от мислите му и го накара да подскочи. Срещу него гол до кръста, с вързана на главата кърпа и скръстени на хълбоците ръце стоеше дебел човек, явно готвачът. - И защо, ако мога да попитам, не искате да я опитате? Цените са разумни, готвеното е направено сутринта, използваните продукти са съвсем пресни. Може би имате нещо против мен?!

- Не, не - побърза да увери писарят. - Не съм гладен. Дойдох малко да си почина и да се разхладя с чудесната ви бира.

- Яхнията ми чудесно върви с бира - не се даваше готвачът. - Можете лесно да се убедите.

- Наистина не съм гладен. Пък и чакам един приятел, свещеника Павел. Когато дойде, може би ще хапнем заедно.

- Павел ли? - готвачът присви едното си око. - Този дявол изчезна от вчера и никакъв не се е вясвал. Цяла нощ го чаках да се върне, но не. Не се появи. Ако не дойде до утре, ще изхвърля багажите му на боклука и ще дам стаята на друг. Желаещи има достатъчно - обяви дебелият мъж, който освен готвач, явно бе и собственик на „Глиганът“.

- Щом го няма, може ли да го почакам в стаята му? Предполагам, че няма да има нищо против - писарят бързо се изправи. Надяваше се в стаята на убития да намери нещо, което да го насочи в правилната посока.

- Да те пусна в стаята му? Ти да не си луд?! Да му откраднеш нещо от партакешите и аз да изляза виновен. Няма да стане тая! Сядай си на мястото - дебелакът натисна Климент обратно на стола. - Пий си бирата, щом не искаш яхния, и чакай тук Павел.

- Той често ли закъснява?

- Въобще не ми влиза в работата какво прави някакъв си християнски нехранимайко! Щом си плаща редовно, може да ходи където иска и да се връща когато ще! Пък и този поп е толкова потаен, че не можеш и една дума да му изкопчиш. Мисли се за много важен! Ама като е толкова важен, защо не иде да живее някъде на по-широко?

- Отдавна ли е тук?

- Ами - махна с ръка съдържателят. - Дойде има-няма преди два месеца. Спазарихме се за наема и това беше. Едва ли е обелил повече от две-три думи. Седеше ей там до прозореца, ядеше тихо и кротко и гледаше умислено. Нито веднъж не си доведе приятел или жена. Странен човек.

- Да е правил нещо необичайно напоследък? Да е изглеждал уплашен? Или нещо друго?

- Ама ти много питаш! сопна се готвачът и подозрително изгледа писаря. - Нали ти е приятел, би трябвало да ги знаеш тия работи! Какво си седнал да ме разпитваш. И какъв е тоя Павел, та Павел! Всички днес все за него питат. Досега никой не го потърси, а днес хоп - двама наведнъж.

- Двама ли? Защо двама? - учуди се писарят.

- Сутринта идва да го търси някаква жена. Веднага я изгоних. Ама след това няколко пъти я видях през прозореца, че се навърта наоколо.

Климент плати бирата и храната и побърза да си тръгне, съпровождан от неодобрителното мърморене на собственика. Спря до стената на странноприемницата и се прикри в сянката на близкия навес. Кой ли бе идвал да търси Павел в деня след убийството? И защо? Знаеше ли, че свещеникът е мъртъв?

Трябваше да разбере.

Не се наложи да чака дълго. Скоро забеляза, че също като него в тъмнината на малкия навес, където връзваха конете, се спотайва някой. Климент нямаше да го види, ако едно от животните не бе изпръхтяло и не бе привлякло вниманието му.

Реши да провери кой е. Бавно се промъкна покрай стената на странноприемницата, благодарен, че ниският й покрив и тъмната му сянка предоставят пълно прикритие. Бавно заобиколи конюшнята, приближавайки я от задната страна. За негов късмет стената не стигаше до земята. В долната й част бе оставена широка пролука, за да могат по-лесно да се почистват нечистотиите.

Писарят се сниши и опитвайки се да не вдига шум, се провря под дъските. Внимаваше да не се окаже под копитата на някой кон, защото стреснатото животно можеше да го ритне смъртоносно.

В предната част на навеса ясно различи облечен в черно приклекнал човек, който от време на време се подаваше и хвърляше бързи погледи към странноприемницата.

Разчитайки, че изненадата ще обърка противника и ще му даде предимство, Климент рязко скочи и се метна върху непознатия.

Двамата паднаха в прахта и макар да бе притиснал непознатия под себе си, той оказваше неочаквано силна съпротива, извивайки се на всички страни и опитвайки се да го удари с лакти. Писарят пробва да прокара ръка под гърлото му, но той заби зъбите си малко над дланта му.

Заслепен от болката, Климент се претърколи настрани, повличайки след себе си и своя противник, който се оказа върху него.

- Мария?! - извика невярващо писарят. - Какво правиш тук?!

Без да издава какъвто и да е звук, но не спирайки да се бори, жената се опита да удари с глава писаря.

- Мария, чакай, това съм аз, Климент! Не ме ли помниш? Срещнахме се в черквата на Закарий.

Името на убития свещеник произведе неочакван ефект върху лудата. Тя скочи на крака и преди писарят да успее да я задържи, побягна.

Климент също се изправи и се втурна след жената. По пътя си блъскаше хора, които му отвръщаха с ругатни, прескачаше купчини със смет, провираше се между сергиите, но накрая успя да настигне жената. Хвана я за ръката и я дръпна към себе си.

Мария спря, погледна писаря спокойно, все едно нищо не се е случило, и попита:

- Какво има?

Климент не знаеше как да реагира. Прегърна жената през раменете и бавно я поведе към близката сергия, на която продаваха нанизани на шиш печени парчета месо. Купи един и й го подаде. Мария лакомо се нахвърли върху него.

Климент изчака тя да сс нахрани, заведе я до близката пейка, седнаха на нея и чак тогава писарят попита:

- Какво правеше там, Мария?

- Търсех Павел - отговори лудата. Чаках го да се прибере. Питах съдържателя къде е и кога ще се върне, но той ме изхвърли навън. Спотаих се в конюшните да чакам свещеника.

- Откъде познаваш Павел?

- Идваше от време на време при Закарий. Затваряха се в неговата стая зад черквата и говореха с часове. След това си тръгваше. Един път Закарий ме прати да му донеса писмо. Затова знам къде живее. Помислих си, че може да живея при него. Както при Закарий... - не довърши жената, захлупи лицето си с длани и зарида.

- Успокой се, Мария, успокой се - Климент започна да гали косата й. - Защо не ми каза, че Закарий и Павел са се познавали?

- Ти не ме попита! Искаше да знаеш само кой е влизал в черквата в нощта на убийството. И аз ти казах - Дяволът! - отговори лудата през сълзи.

- Идваха ли други свещеници в подземната черква?

- Идваха! Още четирима. Или петима. Но тях не ги познавам. Те също стояха по няколко часа и после си тръгваха.

- Наистина ли не ги познаваш? Не знаеш ли поне как се казват - настоя писарят.

Мария поклати отрицателно глава.

- Трябва да се върна обратно при странноприемницата. Може Павел да се е върнал.

- Той няма да се върне, Мария - каза Климент със свито сърце. - Някой го е убил тази нощ. Във Вътрешния град.

- Сатаната! Предчувствах, че ще стане така! - категорично обяви жената, но за изненада на писаря не звучеше развълнувано. Явно не изпитваше към убития особени чувства. - Какво ще правя сега? Надявах се да ми помогне!

- Аз ще ти помогна! Обещах ти, не помниш ли? - отговори Климент и подкрепи жената да стане. - Ела, намерил съм ти работа в двореца.

Писарят заведе Мария в двореца. Намери един от помощник-готвачите и му предаде жената заедно със заповедта на Дукум да й намери някаква работа в кухнята. Пръстенът на кавхана бе достатъчен. Докато се отдалечаваха по коридора, лудата се обърна и махна на Климент с доволна усмивка. Той също й махна. Бе щастлив, че поне на някого в тази история животът му се бе наредил малко по-добре.

Сега вече нямаше никакво съмнение. Двамата свещеници се бяха познавали. Но кои бяха останалите? Имаха ли и те белези по телата? И къде ги бяха получили? Дали другите убити - Манасий и Юда, също имаха връзка. Реши да отиде в библиотеката. Може би приятелят му Наум щеше да открие нещо в безкрайните си регистри.

Библиотеката се намираше в северната част на Вътрешния град, близо до ханските конюшни. Помещението бе кръгло, наполовина под земята, с дълги, тесни прозорци.

В него винаги не достигаше светлина и Климент често се питаше кой ли бе избрал това място за библиотека. Предполагаше, че Първоначално е било ползвано за помещение, в което са се държали различни документи, а след това никой не е обърнал внимание, че на работещите им е нужна повече светлина.

В библиотеката освен Климент и Наум работеха още петима писари. Те изготвяха договори, попълваха регистрите, правеха сметки или пишеха писма. Напоследък се бе появил и един миниатюрист, който с множеството си глинени бурканчета с бои, тънки пера и безкрайно мърморене изнервяше всички. Въпреки това Климент можеше с часове да стои зад гърба му и да гледа как внимателно изписва с червено, черно и златно някоя заглавна буква или прецизно прерисува дадена гравюра.

Климент замислено слезе по широките каменни стълби, водещи към библиотеката. Не бе идвал тук, откак Дукум му бе възложил да разследва убийствата.

„Трябваше да кажа на Наум, той сигурно се е притеснил за мен“, помисли си писарят и се почувства виновен.

Тихо отвори дървената врата и внимавайки да не вдига много шум, влезе в кръглото помещение. Обгърна го познатата миризма на свещи, овча кожа и пергамент.

Бледа светлина влизаше през тесните прозорци, плахо осветявайки рафтовете, издигнати покрай стените. По тях грижливо бяха подредени свитъци, купчинки с пергамент или кожени кутии, в които Наум прибираше по-важните документи. Най-ценните държеше отзад, в стаята си. Използваше я едновременно за жилище и кабинет.

Библиотеката бе празна. По масите стояха парчета пергамент, гъши пера, бурканчета с мастило. Най-много неща имаше на масата на преписваните. Климент искрено ги съжаляваше. Надвесени над пергаментите по цял ден, те копираха ръкописи, които се бяха видели интересни на хана или на някого от боилите. Обикновено това бяха стари хроники, военни трактати или жития на велики личности, макар напоследък да се преписваха някои поеми, учебници по математика и строителство.

След заемането на престола Борис значително бе увеличил свитъците. Ханът, който чудесно четеше на гръцки и латински, искаше да има голяма библиотека, а в последно време бе заповядал да му препишат няколко християнски книги за неудоволствие на боилите.

Климент седна в притихналата зала. Докато чакаше Наум да дойде, се замисли. Всички писари бяха славяни, както и повечето архитекти, скулптори, дърворезбари и миниатюристи. Ковачите по традиция принадлежаха към българските родове. Въпреки че напоследък и там бяха започнали да се появяват майстори славяни, които с нищо не им отстъпваха. От друга страна, българите бяха отлични войници, стратези и конници, можеха да се бият като дяволи и никоя войска не би могла да устои на страшния им набег.

„Дали - запита се писарят, дали Борис не е прозрял това и сега се опитва да вземе най-доброто и от едните, и от другите? Какви ли битки биха спечелили славяните, ако станеха войници, и какви ли скулптури биха направили българите, ако станеха художници?“

Унесен в мисли, Климент не усети кога Наум влезе в помещението. Главният писар бе дребен, слаб човек с тънки кости, който дори в Хладната библиотека обичаше да носи широки ленени ризи, пристегнати с памучен колан, и обувки от свинска кожа. Главата му бе голяма, тялото - малко, косата - рядка и почнала да посребрява, в устата му липсваха няколко зъба. Въпреки смешния вид, Наум бе с бърза мисъл, подреден до педантичност и чудесен преводач. Знаеше седем езика, сред които и персийски.

- Здравей, Клименте! - каза библиотекарят и се усмихна. - Отдавна не си идвал.

- Здравей, Науме! - отговори Климент. - Вярно е, не съм идвал от няколко дни. Кавханът Дукум ми възложи задача, представяш ли си. Няколко пъти мислех да мина да се обадя, но така и не ми остана време.

- Не се тревожи - Наум седна на пейката до писаря. -Дукум прати хора да ме уведомят, че си зает. Явно се занимаваш с нещо важно.

Двамата писари замълчаха. Никой не знаеше как да продължи разговора по-нататък. Климент не бе сигурен дали да каже на приятеля си каква е работата му, Наум се стесняваше да попита.

„Ще ми помогне много повече, ако знае за какво става дума - помисли си писарят. - Няма защо да крия от него, той е добър човек“.

- Разследвам убийство, Науме! По-точно убийства. Може би знаеш, че през последните дни бяха убити двама християнски свещеници. Други двама са загинали преди това. Дукум иска да разбера кой е отговорен. Страхува се да не е заговор.

Наум помълча още малко, след което стана и се усмихна.

- Радвам се, че ми каза това, Клименте! Оценявам, че не си послужи с пръстена на кавхана, който блести на пръста ти. Винаги съм те харесвал и съм ти имал доверие. Сега разбирам, че и ти се отнасяш по същия начин с мен. Чух за убийствата. Всички говорят за тях. Голяма чест е, че са ти възложили да ги разследваш. За всички нас! Писар, натоварен с толкова важна задача! Другите много ще се зарадват!

Климент замълча. Едва ли останалите му колеги щяха да изпаднат във възторг, като разберат за неговата задача. Само щяха да го намразят още повече.

- Интересно какво всъщност става? Какво повече си научил от това, което се говори на пазара? Не че вярвам на тия слухове, там можеш да чуеш какви ли не глупости - продължаваше да бърбори Наум и махна с ръка. - Но едва ли си дошъл само да си приказваме. Мога ли да ти помогна с нещо?

Климент стана и сложи ръка върху рамото на по-възрастния си приятел.

- Прав си! Имам нужда от помощ. А относно това, което съм научил, то не е кой знае какво. Може би ти ще ми помогнеш да узная повече.

- Какво ти трябва?

- Убитите са четирима. Павел, Закарий, Манасий и Юда. Първото престъпление е извършено преди половин година. Искам да проверя какво пише в регистрите за тях. Кога са родени, откъде са дошли, такива работи. За Павел и Закарий знам, че наскоро са се появили в Плиска. За останалите не ми е известно нищо.

- Това може да се провери. С малко повече късмет, ще намерим твоите свещеници - кимна с глава Наум и закрачи покрай стената, оглеждайки рафтовете. - Имаме списъци на повечето живеещи в Плиска. Ханът и боилите ги използват, като стане време да се попълва войската. Подредени са по азбучен ред. Това, че знаеш имената им, ще ни улесни значително. - Наум махна с ръка на Климент да го последва - Кого търсим първо?

- Юда и Манасий.

Такааа. Юда и Манасий - повтори библиотекарят и застана пред една от библиотеките. - Ще започнем с Юда, буквата му е по-близо. Пък и имената с Ю са съвсем малко - само две кутии. Нека пробваме с по-новата. Моли се тези, които търсим, да са записани.

Наум се наведе и взе една от кутиите. Отвори я и извади няколко рула с пергамент. Внимателно разви първото и го показа на Климент.

- Виждаш ли, тук отпред записваме името. До него има обяснителни бележки за кой човек става дума, защото мнозина имат еднакви имена и може да стане объркване.

Следва датата на раждане и на смъртта - обясни библиотекарят. - Ето! - той показа на Климент друг свитък. -Оттук започват записаните с име Юда. Ковач, тъкач, войници, войници, търговец... - мърмореше си под носа той.

- А! Това трябва да е твоят човек. Късметлия си, дума да няма! Юда, свещеник. 34-годишен. Дошъл е в града преди година и половина. Пристигнал е от Дръстър. Установил се е в странноприемница „Лъвът“ във Външния град, по посока Северната порта.

- Как беше другият?

- Манасий.

- Чакай да видим продължаваше да си мърмори под нос библиотекарят. Прерови четири кутии, докато намери пергамента, който търсеше.

- Ето го! Записан е като търговец на зърно, но не е бил такъв! Виж сам - Наум показа свитъка. - Манасий, 38-годишен, търговец на зърно, колко Странно... и той е дошъл от Дръстър. Преди девет месеца! Не е оставил адрес на пребиваване. Няма друг Манасий, освен няколко войници, старци и деца, а те не ни вършат работа. Има и един ханджия, но лично го познавам. С шавливи пръсти е. Никога няма да може да спазва Божиите заповеди. Това е твоят човек. Сигурен съм!

- Аз също - Климент стисна силно ръката на приятеля си. - Но тук има нещо Странно. И двамата убити са били от един град. Сега си спомням - една луда жена ми каза, че е дошла заедно със Закарий, третия убит, от Дръстър. Какво значи това, Науме? Моля те! Бързо провери и Павел. Това е последният убит - поясни писарят.

Библиотекарят дълго се рови из кутиите, но не успя да намери нищо, което да води към последната жертва. Явно Павел не е бил регистриран, но в това нямаше нищо чудно. Голяма част от жителите на Плиска живееха, без да ги има в списъците.

Докато приятелят му търсеше, Климент не спираше да мисли. Вече бе ясно, че и между четиримата свещеници има връзка. Павел сигурно също беше от Дръстър, нищо че не можеха да го намерят. Нещо се бе случило в този град. Нещо, което бе прокудило свещениците оттам и бе пуснало убиеца по петите им. Нещо, което християнските старейшини сигурно знаеха.