Заслушани в молитвата на вселената

ПОЧЕТЕН ГОСТ

Няма начин да не е имало някакво Предизвестие, но кой да го усети. Събитията вече набираха скорост. Хищниците бяха наклякали на мили далеч в очакване на своята плячка. Багажът, който преди час бях разопаковала, на следващия ден щеше да носи етикета „непотърсен“ и да остане за месеци на магазинаж. А аз щях единствено да увелича бройката на изчезналите в чужда държава американци. В една знойна октомврийска утрин стоях загледана в автомобилната алея на австралийския хотел с пет звезди в очакване на неизвестен куриер. И вместо да се отвори за предизвестието, сърцето ми буквално пееше. Чувствах се толкова добре и толкова въодушевена, преуспяваща и подготвена. Вътрешно долавях, че днес е моят голям ден.

Един открит джип навлезе в кръговото пространство пред входа. Спомням си как чух свистенето на гумите по димящия от жегата плочник. Лек воден спрей прескочи зелената ограда от храсти докосна ръждивия метал. Джипът спря и шофьорът, трийсетгодишен абориген, насочи поглед към мен. Хайде, даде знак той, като размаха черна длан, защото търсеше руса американка. Очаквах да ме придружат за среща с племе аборигени. Сините очи на австралиеца-портиер показваха неодобрение и желание да предотврати подобна среща, но ние с шофьора мълчаливо се съгласихме, че сме се намерили.

Още преди да започна да се препъвам с високите си токчета, докато влизах в тази пригодна за всякакъв терен кола, аз разбрах, че съм облечена неподходящо. Младият шофьор от дясната ми страна беше в къси панталони, избеляла тенисфланелка и носеше платненки, на бос крак. Когато уговаряха превоза ми до срещата, предположих, че ще бъде с нормален автомобил, най-вероятно с „Холдън“, гордостта на австралийското автомобилостроене. Не бях и сънувала, че човекът ще пристигне в нещо, открито отвсякъде. Е, във всеки случай беше по-добре да съм прекалено наконтена, отколкото неизискано облечена за тази среща и моето угощение-награда.

Представих се. Шофьорът едва кимна и се държеше така, сякаш вече беше сигурен какво представлявам. Портиерът се намръщи, докато ние избръмчахме край него. Пътувахме по улиците на крайбрежния град, покрай редове от къщи с веранди, покрай млечни барове, закусвални и безтревни циментови паркове. Аз стисках здраво дръжката на вратата, докато се въртяхме из детелина, в която се пресичаха шест посоки. Когато се измъкнахме от нея, нашият нов път беше такъв, че слънцето остана зад гърба ни. Купеният ми наскоро костюм за делови случаи, издържан в прасковен цвят, и подходящата към него копринена блуза започваха да ме притесняват в тази жега. Предполагах, че сме се насочили към сграда в другия край на града, но грешах. Навлязохме в главната магистрала покрай морето. Срещата очевидно беше извън града, доста по-надалеч от хотела, отколкото бях очаквала. Свалих сакото, докато си мислех колко глупаво беше от моя страна да не проуча предварително нещата. Поне носех в чантата си четка за зъби, а изрусената ми, стигаща до раменете коса беше сплетена по модата.

Любопитството не ме изостави от мига на първото телефонно позвъняване, въпреки че едва ли бях много изненадана. В края на краищата бях получавала и други обществени признания, пък и този проект беше постигнал огромен успех. Когато работиш с аборигени, които са нещо като полукаста, обитават града и открито проявяват самоубийствени наклонности, и им предоставяш възможност да постигнат реализация и финансов успех, това рано или късно няма начин да не се забележи. Но бях учудена: племето, отправящо поканата, бе отдалечено на разстояние две хиляди мили, на отсрещния бряг на континента, а аз знаех много малко за племената от аборигени, като се изключат несъстоятелните коментари, които чувах от време на време. Не бях наясно дали са хомогенна раса или подобно на коренното американско население, са много различни, включително и по отношение на езика, който говорят.

Това, върху което всъщност си блъсках главата, беше, ще мога ли да отгатна какво щях да получа: още едно резбовано дървено украшение за стена, което щях да изпратя на съхранение в Канзас Сити, или още по-вероятно просто един букет цветя. Не, какви ти цветя при температура сто градуса по Фаренхайт. Щеше да бъде твърде обременително да ги мъкна със себе си по време на обратния полет. Шофьорът бе пристигнал точно в дванайсет по пладне, както се бяхме уговорили. Така от само себе си се подразбираше, че ме чакаше участие в делови обяд. Беше ми чудно какво толкова една туземна общност можеше да сервира за ядене. Надявах се да не бъде нещо от всеизвестните австралийски менюта. Може би щяха да наредят каквото дал Господ и аз за първи път щях да опитам истинската храна на аборигените. Надявах се да видя маса, наредена с разноцветни глинени съдове.

Щеше да бъде чудесно, неповторимо преживяване и с нетърпение очаквах тези очертаващи се като незабравими часове. Чантата, която носех, бе купена специално за този ден и в нея имаше 35-милиметрова камера, както и малък касетофон. Не бяха споменали нищо за микрофони и прожектори, нито за речта, която трябваше да произнеса, но така или иначе се бях подготвила. Едно от ценните ми качества беше, че винаги премислях нещата отдалеч. В края на краищата бях вече на петдесет години и достатъчно пъти бях попадала в небрано лозе, да не говорим за разочарованията ми в живота, така че винаги имах алтернативен план за действие. Приятелите ми обичаха да отбелязват способността ми да се измъквам суха от всякаква ситуация. Чувах ги да казват, че винаги имам резервен вариант в главата си.

Един шосеен влак (австралийски термин за камион, теглещ многобройни ремаркета в конвоен стил) от отсрещното движение мина покрай нас. Той изскочи от маранята по средата на платното. Върнах се от спомените си, когато шофьорът завъртя волана и ние напуснахме магистралата, за да поемем по неравен, страничен път, следвани в продължение на мили от облак червен прах. На едно място едва забележимите следи от гуми изчезнаха съвсем и аз осъзнах, че, пред нас изобщо няма път. Ние напредвахме зигзагообразно покрай храстите и джипът подскачаше по нащърбената пясъчна пустиня. На няколко пъти се опитвах да подхвана разговор, но шумът в откритата кола, блъскането на долната част на шасито и подскачането на тялото ми нагоре-надолу ме обричаха на неуспех. По-скоро трябваше да притискам челюстите си една в друга, за да не си прехапя езика. Пък и очевидно шофиращият не изгаряше от желание да обели дума.

Главата ми се подмяташе, като че ли бях парцалена кукла. Ставаше ми все по-горещо и по-горещо. Чорапогащникът сякаш се разтапяше по краката ми, но се опасявах, че ако събуя обувките си, те ще изхвърчат в необятността на меднооцветената равнинност, която ни заобикаляше, докъдето ми стигаше погледът. Вече не вярвах, че този ням водач някога ще спре. Всеки път, когато очилата ми за слънце се напрашаваха, аз ги избърсвах с крайчеца на комбинезона. Движението на ръцете ми отваряше шлюз към река от пот. Усещах как гримът ми се размазва и можех да си представя как ружът, който си бях сложила, сега се стичаше на червени ивици по шията ми. Трябваше да ми отпуснат поне двайсет минути да се приведа в ред преди представянето. Щях да настоявам за това!

Погледнах часовника си: бяха изминали два часа, откакто бяхме навлезли в пустинята. Чувствах се по-сгорещена и разнебитена откогато й да било. Шофьорът все така мълчеше, като се изключи, че от време на време тананикаше със затворена уста. Изведнъж ми просветна, че той изобщо не се представи. Може би не бях попаднала в точната кола! Но това беше глупаво, тъй като не можех да сляза, пък и той даваше вид на абсолютно убеден, че аз съм неговият пътник.

Четири часа по-късно спряхме пред постройка от вълниста ламарина. Отпред имаше малък тлеещ огън и две жени аборигенки станаха на крака, когато приближихме. И двете бяха на средна възраст, ниски, оскъдно облечени. Усмихваха се топло за добре дошли. Едната носеше лента на главата си, така че гъстата й и къдрава черна коса стърчеше под странен ъгъл. И двете изглеждаха слаби и атлетични, с обли пълни лица и светлокафяви очи. Докато слизах от джипа, шофьорът каза:

— Между другото аз съм единственият, който говори английски. Ще бъда твой преводач и твой приятел.

Няма що, помислих си, похарчих седемстотин долара за билет, хотел и нови дрехи само и само да се представя пред кореняци австралийци, и сега разбирам, че те даже не говорят английски, камо ли да разпознават тенденциите в модата.

Е, след като вече бях тук, можех да опитам да се омешам с тях, въпреки че в душата си знаех, че това е невъзможно.

Жените заговориха с резки, чужди за ухото ми звуци, които не приличаха да оформят изречения, а само отделни думи. Моят преводач се обърна към мен и обясни, че за да получа разрешение да присъствам на срещата, първо трябва да се почистя. Не разбрах какво имаше предвид. Вярно си беше, че имах няколко пласта прах и пот от пътуването, но, изглежда, не ставаше въпрос за това. Той ми връчи парче плат, което при разгъването открих, че е препаска, и ми каза да си я поставя, след като се освободя от дрехите си.

— Какво? — възкликнах, не вярвайки на ушите си. — Това да не е някакъв майтап?

Инструкциите бяха повторени строго. Огледах се за място, където да се преоблека, и не открих нищо. Какво можех да сторя? Бях дошла твърде надалеко и изтърпяла твърде много неудобства, така че връщане нямаше. Младежът се отдалечи. Помислих си, че с този пищемал все пак ще ми е по-хладно, отколкото в дрехите. Така че възможно най-дискретно аз съблякох изцапаните си нови дрехи, сгънат ги внимателно на купчинка и надянах местната премяна. После поставих нещата си върху камъка, който само допреди минути бе служил за пейка на чакащите жени. Чувствах се тъпо в безцветния парцал и съжалих за парите, дадени залудо при покупката ми на тоалет, „който щеше да направи добро впечатление“. Младежът отново се появи. Той също беше в нова премяна и стоеше пред мен почти гол, бе усукал само някакво парче плат в стил бански гащета. Беше бос, както и жените край огъня. Даде ми нови разпореждания — да сваля всичко: обувки, чорапогащник, бельо, както и всичките бижута, дори фибите, с които придържах косата си. Страх започна да измества любопитството ми, но аз постъпих така, както ми бе казано.

Спомням си, че напъхах бижутата във върха на обувката си. Направих нещо, което изглежда естествено за жените, въпреки че, сигурна съм, никой не ни е учил на това: поставих бельото си в средата на купчината дрехи.

Пелена гъст сив дим се извиси над тлеещите въглени в момента, когато към огъня бе прибавен един зелен храст. Жената с лентата на главата взе нещо, което изглежда да беше крило на огромен черен сокол, и го разтвори като ветрило. Тя започна да ми вее от глава до пети. Димът се изви към мен и се смеси с дъха ми. После тя направи въртеливо движение с показалеца си, което подразбрах, че означава „обърни се“. Ритуалът с дима бе повторен и зад гърба ми. След това ми бе подсказано да прекося огъня през дима.

Накрая ми бе съобщено, че съм почистена, и получих разрешение да вляза в металната барака. Докато младежът ме придружаваше до входа, аз видях как същата жена се наведе да вземе цялата купчина с мои вещи и ги задържа над пламъците. Тя ме погледна и се усмихна, когато очите ни се срещнаха, след което разтвори ръце. Всичко, което притежавах, отиде в пламъците.

За момент сърцето ми заглъхна и аз дълбоко въздъхнах. Не зная защо не нададох вик на протест и не изтичах веднага да спасявам ценностите си. Просто не го направих. По израза на лицето на жената разбрах, че действията й не са злонамерени. По-скоро беше направено по начин, по който на някой чужденец се даваше знак за изключително гостоприемство. Та тя е само една невежа, помислих си, и не отбира нищо от кредитни карти и важни документи. Бях благодарна, че поне си бях оставила самолетния билет в хотела. Знаех, че там имам и други дрехи, и се надявах някак си да се оправя, когато му дойдеше времето и вляза във фоайето на хотела по този парцал около мен. Помня, че си повтарях: „Хей, Марло, ти си печена жена. И това, което става, не е причина да си докараш някоя язва от яд.“ Но си взех бележка наум да си изровя по-късно пръстените от пепелта. Надявах се, че огънят ще угасне и мястото ще поизстине, преди джипът да ме откара обратно в града. Но не беше писано да стане така.

Много по-късно щях да осъзная символиката на акта, когато свалях своите скъпи и както ми се струваха, много необходими бижута. Предстоеше ми да науча, че времето за тези хора нямаше абсолютно нищо общо с часовете, които показваше златният инкрустиран с диаманти часовник, сега завинаги дарен на земята.

Много по-късно щях да разбера, че освобождаването от привързаността ми към вещите и някои убеждения беше вече незаличимо белязано като много съществена стъпка по пътя на моя човешки прогрес към живота.