Заслушани в молитвата на вселената

ОСВОБОДЕНА

След катерене направихме бивака си на по-голяма надморска височина. Въздухът беше свеж и скриптящ и въпреки че не се виждаше, океанът не беше далеч.

Толкова рано сутринта слънцето още не беше изгряло, но много от хората вече се движеха и кладяха сутрешен огън, което беше необичайно. Погледнах нагоре и видях сокола, кацнал над мен на едно дърво.

Ние изпълнихме обичайния утринен ритуал и тогава Кралският Черен Лебед ме хвана за ръка и ме заведе по-близо до огъня. Ооота ми каза, че Старейшината иска да произнесе специална благословия. Събраха се всички и аз застанах сред кръга от протегнати ръце. Лицата им бяха обърнати към небето, а очите им — затворени. Кралският Черен Лебед говореше на небесата, а Ооота на мене:

— Здравей, Божествено Единение. Ние сме застанали тук пред теб с един Мутант. Ние вървяхме с нея и разбрахме, че в нея все пак се намира искра от твоето съвършенство. Ние се докоснахме до нея и я променихме, но да се преобрази един Мутант е доста трудна задача. Ти ще забележиш, че странно бледата й кожа става по-естествено кафява, а белезникавата й коса израства и на нейно място се появяват хубави черни корени. Само дето нямахме възможност да повлияем на странния цвят на очите й. Ние научихме Мутанта на много работи, като и ние усвоявахме от нея. Изглежда, в живота на Мутантите има зърно, което сякаш е пропаднало вдън земя. Те познават истината, но тя е заровена под много наслоения от най-различни удобства, материализъм, несигурност и страх. Освен това те са създали нещо, на което викат глазура. Това нещо като че ли олицетворява начина, по който те изразходват почти всяка секунда от своя живот, като правят повърхностни, изкуствени, временни, с вкус на удоволствие, красивичко изглеждащи проекти и отделят много малко секунди от живота си, за да развият съществуването си на ниво вечност. Ние избрахме този Мутант и сега я освобождаваме като птичка, която се намира на края на гнездото, готова да полети надалече, нависоко и да издава крясъци като коокабура, разказвайки на онези, които я слушат, че ние напускаме този свят. Ние не съдим Мутантите. Молим се за тях и докато се молим, ги освобождаваме, така както освобождаваме и себе си. Ние се молим те да се взрат по-отблизо в своите действия, своите ценности и да разберат, преди да е станало твърде късно, че целият живот е едно цяло. Ние се молим те да спрат да унищожават земята и себе си. Ние се молим да има достатъчно Мутанти, които са на път да станат истински и да променят нещата. Ние се молим светът на Мутантите да чуе и да приеме нашето послание. Край на посланието.

Жената на Духа повървя с мен известно разстояние и когато слънцето настигна зората, тя посочи към стелналия се пред нас град. Беше време да се завърна в цивилизацията. Кафявото, набраздено от бръчки лице се извърна и пронизващите черни очи отправиха взор оттатък ръба на скалата. Жената на Духа заговори на своя роден език, като ми показваше далечния град, и аз разбрах, че това се превръщаше в утрин на освобождението — племето ме освобождаваше и ме отпращаше от учителите. Колко добре бях усвоила уроците им? Единствено времето щеше да покаже. Можех ли да запомня всичко? Може и да беше смешно, но бях далеч по-загрижена за това да предам тяхното послание, отколкото за собственото си завръщане в обществото на оситата.

Ние отидохме при групата и всеки един от членовете на племето ми каза довиждане. Ние разменихме онова, което изглежда да беше универсална форма за сбогуване между приятели — прегръдка. Ооота каза:

— Не можехме да ти дадем нищо, което ти вече да не притежаваш, но чувстваме как въпреки това, че не ти дадохме, ти се научи да приемаш, да получаваш и да взимаш от нас. Това е и нашият подарък.

Кралският Черен Лебед взе ръцете ми в своите. Мисля, че имаше сълзи в очите. Сигурна бях.

— Моля те, никога не губи твоите две сърца, приятелко — започна той, а Ооота продължи да превежда за мен. — Ти дойде при нас с две отворени сърца. Сега те са пълни с разбиране и чувство и за двата свята — нашия и вашия. Ти ми подари урока за второто сърце. Сега аз зная и разбирам нещо, което преди беше извън представите ми. Аз ценя нашето приятелство. Върви в мир и нека нашите мисли те закрилят.

Очите му просветнаха отвътре, когато той добави мислено:

— Ние отново ще се срещнем, без нашите обременяващи ни тела.