Заслушани в молитвата на вселената

УПЪЛНОМОЩЕНА

На следния ден ми бе позволено да вляза в най-защитената част на това подземие. Това бе най-сакралното място и повод за повечето от отминалите вече спорове, дали изобщо да бъда допускана тук. Използвахме факли, за да осветим стаята от полиран опал. Пламъците, които се отразяваха по стените, пода и тавана, вероятно представляваха най-разкошните цветове от дъга, които някога бях виждала. Чувствах се все едно, че се намирам вътре в кристал с цветове танцуващи, под мен, над мен и леко докосващи ме отстрани. Това бе стаята, където хората от племето официално идваха да общуват пряко с Божественото Единение, и изпадаха в състояние, което бихме нарекли медитация. Те ми обясниха, че разликата между молитвата на Мутантите и тази форма на общуване на Истинските Хора се състои в това, че молитвата е говорене навън към духовния свят, а те постъпват точно обратно. Те се заслушват. Първо прочистват главите си от мисли и после чакат да приемат нови. Обяснението можеше да бъде следното:

— Не можеш да чуеш гласа на Божественото Единение, ако си зает да приказваш.

Много сватбени церемонии са се състояли в тази зала и много имена са били официално сменяни. Много често това е мястото, което най-възрастните хора от племето желаят да посетят, когато умират. В миналото, когато тази раса е била единственият заселник на континента, различните кланове са използвали и различни погребални обреди. Някои погребвали своите мъртви, увити като мумии, в гробници, изкопавани по снагата на планините. Така например Ейърс Рок някога е съхранявал много покойници, но сега, разбира се, това вече не се прави. Хората не отдават голямо значение на вече мъртвото тяло, така че много често го погребват в някоя плитка яма в пясъка. Те считат за правилно в крайна сметка човешкото тяло да бъде върнато в земята и рециклирано подобно на всички останали елементи във Вселената. Някои туземци сега искат да бъдат оставени непокрити след смъртта си в пустинята и по този начин да станат храна за животинското царство, което от своя страна винаги им е доставяло прехрана през целия цикъл на живота. Голямата разлика според мен беше, че Истинските Хора знаят къде отиват след последния си земен дъх, докато повечето от Мутантите не знаят. Ако си наясно, ти тръгваш в мир и доверие, ако не си — очевидно ще се съпротивляваш.

В опаловата зала се дават и някои специални уроци. Тя е класната стая, където се учи изкуството да ставаш невидим. За аборигените отдавна се носят слухове, че могат да изчезнат яко дим, когато са изправени пред някаква опасност. Много от живеещите в града коренни жители твърдели, че това е номер и че техните хора никога не били в състояние да извършат суперменски подвиг. Но те грешат. Изкуството на илюзионизма беше демонстрирано на майсторско ниво тук, в пустинята. Истинските Хора владеят също фокуса да се мултиплицират. Един от тях може да изглежда десет, дори петдесет души. Това се използва вместо оръжие заради самото оцеляване. Използва се страхът на другите раси. Необходимо им е, за да ги предпази от затриване. Те прибягват до илюзионизма на широка енергийна скала и изпълненият със страх противник си плюе на петите, крещейки, за да разказва по-късно, че се сблъскал със самия дявол и злото магьосничество.

Останахме на това свещено място само няколко дена. Преди да го напуснем, в опалната зала в моя чест бе проведена церемония, при която аз бях произведена в техен говорител, а те изпълниха специален ритуал, с който осигуряваха бъдещата ми закрила. Ритуалът започна с помазването ми по главата. Челото ми бе опасано с лента от пухкава кожа на сребристосива коала с полиран опал, закрепен посредством смола по средата. По цялото ми тяло, включително и по лицето ми, налепиха пера. Останалите също се докараха с пернати костюми. Получи се чудесен празник, по време на който те задвижваха, за да се чуе гласът им, малки звънчета, като вееха ветрила, направени от пера и тръстика. Получаваше се невероятен звук, подобен на този от органите в най-страхотните катедрали на света, в които бях влизала. Те също свиреха и на глинени свирки и къси дървени инструменти, които наподобяваха много на нашенските флейти.

Тогава разбрах, че съм истински приета. Бях преминала изпитанията, на които ме бяха подложили, въпреки че не бях известена предварително какво се изискваше от мен, нито пък се досещах за предназначението им. И сега, докато се намирах в центъра на кръга, докато се пееше в моя чест и слушах древните чисти звуци на тяхната музика, аз бях развълнувана до дъното на душата си.

На сутринта само една част от първоначалната група напусна свещеното място, за да ме придружи през останалата част от пътуването. Накъде обаче тръгвахме, не знаех.