Заслушани в молитвата на вселената

ШАПКА ЗА ПУСТОШТА

Мухите в Пустошта са ужасни. Кохортите им се появяваха с първите лъчи на слънцето. Те покриваха небето, летейки в черни орляци, които наброяваха милиони. По звучене наподобяваха фунията на канзаско торнадо.

Нямаше начин да не ги поглъщам и да не ги вдишвам! Те навлизаха в ушите ми, в носа, в очите ми и дори се изхитряваха да се проврат между зъбите ми на път към гърлото. Имаха отвратителен сладникав вкус и ме задавяха. Налепваха се по тялото ми, така че, като се погледнех, сякаш носех някаква черна движеща се ризница. Не хапеха, но и без това си имах достатъчно страдания, за да забележа нещо подобно. Бяха толкова огромни и бързи, а и толкова многобройни, че бяха направо непоносими. Най-много си изпащаха очите ми.

Племенните хора имаха усет за това кога и къде ще се появят мухите. Когато те съзираха или чуваха мухите да наближават, веднага спираха, затваряха очи и заставаха неподвижно с отпуснати ръце.

Учех се да гледам буквално на всичко, което ни връхлиташе, откъм положителната му страна, но мухите щяха да отбележат моето падение, ако не бях спасявана. Фактически това беше най-ужасната напаст, от която някога съм пострадала. Можех да разбера много добре как полудява човек, покрит с милиони движещи се крачка на насекоми. Бях късметлийка, че не се пречупих.

Една сутрин към мен се приближиха три жени, които помолиха за кичури от косата ми, които им трябваха за нещо. Бях я изрусявала в продължение на трийсет години и когато навлязох в пустинята, тя имаше мекобежов цвят. Беше дълга, но винаги я носех вдигната. През седмиците на нашето пътешествие не я бях мила, четкала, нито ресала, така че изобщо не знаех на какво е заприличала. Дори не бяхме попадали на неподвижна и ясна водна повърхност, в която да си видя отражението. Можех само да си я представям като сплъстена, оплетена и мръсна. За да не ми влиза в очите, носех препаската през чело, която Жената на Духа ми беше дала.

Жените се отказаха от намерението си, когато откриха, че под изрусената коса са израснали тъмни корени. Те изтичаха и го съобщиха на Старейшината. Той бе на средна възраст, тих, със силно атлетическо телосложение. През краткото време, докато бяхме на път, аз бях наблюдавала колко искрено разговаря той с останалите и благодари без колебание на всеки един за помощта, която е оказал на цялата група. Ставаше ми ясно защо именно той е водачът.

Напомняше ми някой друг. Преди години седях във фоайето на „Саутуестърн Бел“ в Сен Люис. Беше към седем сутринта. Чистачът, който бе зает да лъска мраморния под, ме бе пуснал да вляза, така че да не стоя навън на дъжда. Пред входа спря дълга черна кола и президентът на „Тексас Бел“ влезе във фоайето. Той ми кимна, за да отдаде нужното на моето присъствие, и поздрави с добро утро чистача. След това му каза колко цени неговата всеотдайност и как винаги е спокоен, че тази сграда благодарение на него изглежда блестящо чиста в очите на който и да е човек, пристъпил нейния праг, пък бил той най-високопоставеният чиновник от правителството. Знаех, че това не са приказки ей така, защото ги говореше искрено. Бях само страничен наблюдател и въпреки това можех да усетя гордостта, която засия върху лицето на чистача. Научих, че има нещо в истинските водачи, което излиза извън обсега на каквито и да е граници. Баща ми имаше обичай да казва:

— Хората не работят за компанията. Те работят за други хора. В действията на племенния Старейшина от Пустошта можех да разпозная характеристики на административно началство.

След като той дойде да присъства на странния спектакъл, предизвикан от русите коси на Мутанта и техните тъмнокафяви корени, той даде възможност и на другите да видят чудото. Очите им сякаш светнаха и всеки се усмихна от удоволствие. Ооота обясни това с чувството им, че ставам повече аборигенка.

След като развеселяването приключи, жените се захванаха отново с това, което бяха намислили, и заплетоха в отрязаните ми кичури коса семена, кокалчета, шушулки, някакви треви и жила от кенгуру. Когато свършиха, аз бях коронована с най-красивата препаска за глава, която някога бях виждала. Навсякъде от нея висяха, като достигаха до брадичката ми, вплетените предмети. Обясниха ми, че австралийските рибарски шапки, с висящи парчета корк, използвани обикновено от упражняващите този спорт, се правеха, копирайки тази стара находка на коренните жители как да се предпазват от мухите.

Ние наистина попаднахме на орда от мухи още същия ден и тогава моето украшение за глава се превърна в Божия благодат.

По друго време, когато върху нас се изсипа потоп от летящи и хапещи насекоми, те ме намазаха със змийска мас и пепел от лагерния огън, след това ме оваляха в пясъка. Тази комбинация обезкуражи малките същества. Струваше си да ходиш пременен като клоун, защото преживяването, което осигуряваха мухите, като пропълзяваха в ушите ти, и чувството за мърдащо насекомо в главата граничеха с ада.

Попитах няколко души как издържат да стоят мирно, като позволяват на насекомите да ги полазват. В отговор те само ми се усмихнаха. След това ми казаха, че водачът Кралският Черен Лебед желае да разговаря с мен.

— Разбираш ли колко дълго означава завинаги? — попита той. — Това е много, много дълго време. Вечност. Ние знаем, че във вашето общество вие носите времето на ръката си и правите нещата по разписание, така че питам: разбираш ли колко дълго означава завинаги?

— Да — отговорих аз. — Разбирам какво е завинаги.

— Добре — продължи той. — Тогава можем да ти кажем още нещо.

Всичко в Божественото Единение има предназначение. Не съществуват прищевки на природата, несъответствия или случайности. Има само неща, които хората не проумяват. Ти вярваш, че мухите на Буша са лоши, че са ад, така че за тебе те наистина са такива, но само защото ти липсва нужното разбиране и мъдрост. Истината е, че са необходими и полезни създания. Те пропълзяват в ушите ни и чистят ушната кал и пясъка, който попада там, докато спим всяка нощ. Не си ли забелязала, че имаме съвършен слух? Да, те влизат в носа ни и също го почистват. — При тези думи той посочи своя. — Ти имаш съвсем малки ноздри, а не голям, подобно на коала нос като нас. Ще става още по-горещо в идващите дни и ти ще страдаш, ако носът ти е запушен. В най-голямата жега не трябва да дишаш през устата. Ти най-много от всички се нуждаеш от почистен нос. Мухите полазват и се лепят по тялото ни, така отнасят всичко, което отделяме. — Той протегна ръка и продължи: — Виж колко мека и гладка е кожата ни, сега погледни своята. На нас не ни е познат човек, който сменя цвета си само от това, че върви. Ти пристигна при нас с един цвят, след това почервеня, а сега изсъхваш и линееш. Смаляваш се с всеки изминат ден. Не познаваме никой, който да си оставя кожата в пясъка, както правят змиите. Ти имаш нужда от мухите да почистват кожата ти, а някой ден ние ще попаднем на място, където те са снесли своите лаври и отново ще си набавим храна. — Той си пое дълбоко дъх, докато се взираше в мен. — Хората не могат да просъществуват, ако всичко, което е неприятно, бъде унищожено, вместо да бъде разбрано. Когато мухите идват, ние отстъпваме. Може би ти си готова да направиш същото.

Следващия път, когато дочух в далечината мухите от Буша, аз отвързах препаската за глава от пояса си и започнах да я зяпам, но после реших, че мога да постъпя, както ме бяха посъветвали. Така че мухите дойдоха, а аз напуснах. Въображението ми ме отведе в Ню Йорк и аз посетих един скъп балнеосанаториум. Докато държах очите си затворени, чувствах как някой почиства ушите и носа ми. Представих си дипломата на специалиста, окачена на стената над мене. Усещах стотици малки топчета памук да почистват цялото ми тяло. Най-после създанията напуснаха, а аз се завърнах обратно в Пустошта. Беше вярно: да отстъпиш определено беше верният отговор при някои обстоятелства.

Чудех се в моя живот какво още възприемах като неправилно или мъчително, вместо да се опитам да разбера истинското му предназначение.

Това, че през цялото време не разполагах с огледало, изглежда, оказваше въздействие върху моето осъзнаване. Все едно се разхождаш в капсула с дупки за очите. Непрекъснато гледах навън, към другите, наблюдавах как се отнасят към направеното или казаното от мен. За първи път моят живот изглеждаше напълно честен. Не носех точно определени дрехи, както това се очакваше от мен в света на бизнеса. Нямах грим. Носът ми досега се беше обелил една дузина пъти. Не съществуваше никаква претенция — никакво его, което се бори за внимание. В групата нямаше клюки, нито някой се опитваше да изработи другия.

При отсъствието на огледало, което да ме изплаши и върне в действителността, аз можех да изживявам чувството, че съм красива. Очевидно не бях, но се възприемах красива. Хората ме приемаха такава, каквато съм. Те ме караха да се чувствам свой човек, неповторима и прекрасна. Учех се как изглежда това да те приемат безусловно.

Легнах да спя на пясъчната постеля и дълбоко запечатаният в съзнанието ми още през детството стих от „Снежанка“ звучеше в главата ми: