Заслушани в молитвата на вселената

БЕЗЖИЧЕН ТЕЛЕФОН

Този ден бе започнал по относително същия начин, както и предшестващите, така че нямах представа какво ни чакаше. Закусихме, което не ставаше често. Предния ден бяхме попаднали по пътя си на мелничен камък. Той бе голям, с овална форма и вероятно бе прекалено тежък, за да бъде пренасян където и да било, затова бе оставен на открито и можеше да се ползва от всеки пътуващ, достатъчно късметлия да притежава житни зърна. Жените превърнаха растителните стебла в чудесна храна, като ги смесиха с осолена мазнина и вода, така че се оформиха плоски питки. Напомняха ми на умалени по вид палачинки.

По време на сутрешната молитвена служба ние се бяхме обърнали на изток, за да благодарим за всички дарове. Изпратихме нашето ежедневно послание към хранителното царство.

Един от по-младите мъже застана в центъра. Бе ми обяснено, че е предложил да се заеме с по-особена задача през този ден. Той напусна рано лагера и се затича напред. Бяхме вървели вече няколко часа, когато Старейшината спря и падна на колене. Всички останали се скупчиха около него, докато той остана в това положение с протегнати напред ръце, които леко полюшваше. Попитах Ооота какво става. Той ми даде знак да запазя мълчание. Никой не говореше, но лицата им бяха напрегнати. Най-накрая Ооота се обърна към мене и каза, че младият доброволец, който ни напусна в по-ранните часове, сега изпраща послание. Той искаше позволение да отреже опашката на кенгуруто, което беше убил.

Най-после ми просветна защо беше толкова тихо всеки ден, докато вървяхме. Тези хора през повечето време използваха телепатията, за да общуват. Аз бях свидетел на това. Не се чуваше никакъв звук, но бяха изпращани послания между хора на двайсет мили разстояние помежду си.

— Защо иска да отреже опашката? — попитах аз.

— Защото тя е най-тежката част от кенгуруто, а той е твърде зле, за да може безпрепятствено да го пренесе цялото. То е по-високо от него, а и както той съобщава, пил е лоша вода, която е причина тялото му да изгаря от топлина. Сега водата се стича от лицето му.

Беше изпратен мълчалив телепатичен отговор. Ооота ми извести, че ще спрем за деня. Хората започнаха да копаят яма, подготвяйки се за огромното количество месо, което пристигаше. Някои подготвяха и билков цяр под наставленията на Билкаря и Лечителката.

Младият мъж се завърна в лагера няколко часа по-късно, като носеше грамадното изкормено кенгуру с изрязана опашка. То беше разпорено и краищата на корема му бяха прибрани един към друг с помощта на остри пръчки. Червата му сега служеха за въжета, с които бяха овързани четирите му крака. Младежът бе мъкнал стоте паунда месо върху главата и раменете си. Той се потеше и му личеше, че е болен. Наблюдавах как племето се задейства да го лекува и да сготви храната.

Първо кенгуруто бе държано върху пламтящия огън и мирисът на пърлена кожа увисна във въздуха като смог над Лос Анджелис. Главата беше отрязана и краката счупени, така че да могат да се отделят сухожилията: Тогава тялото бе положено в ямата, в която отвсякъде имаше разпалени въглени. В единия й край бе поставен малък съд с вода, от който стърчеше дълго тръстиково стебло. Отгоре бяха натрупани още съчки. От време на време през следващите часове главният готвач се навеждаше през пушека, духаше през тръстиковото стебло и по този начин изкарваше част от водата. Веднага се появяваше пара.

Когато стана време за ядене, месото бе опечено само на няколко инча дълбочина, останалото плуваше в кръв. Казах, че ще набуча порцията си на пръчка и по системата на хотдога ще го допека. Никакъв проблем! Те на секундата ми приготвиха подходящ шиш.

Междувременно младият мъж бе подложен на лечение. Първо му бе дадена билкова отвара. След което лечителите извадиха от дълбоката дупка, която изкопаха, хладен пясък и го напластиха около краката му. Беше ми казано, че ако успеят, да изтеглят горещината от главата му надолу към краката, това щеше да уравновеси цялата му телесна температура. Прозвуча ми доста странно, но този способ наистина намали треската му. Билките помогнаха също да се успокоят червата и да се предотвратят, стомашните болки, които очаквах да се появят при подобно страдание.

Беше наистина забележително. Ако не ставаше пред очите ми, щеше да ми е трудно да; повярвам, особено за общуването чрез телепатия. Казах на Ооота какво мислех.

Той се засмя и ми отговори:

— Сега знаеш как се чувства туземецът, когато попада за първи път в града и вижда как пускате монета в телефона, набирате номер и започвате да говорите с някой ваш роднина. Той направо си мисли, че това не е за вярване.

— Ами да — продължих аз. — И двата начина са добри, но вашият със сигурност е по-пригоден из тия места, където няма монети по четвърт долар, нито телефонни будки.

Предугаждах, че в моята страна трудно биха приели на доверие такова нещо като телепатичната връзка. Там бяха готови лесно да допуснат, че хората по света са жестоки едни към други, но едва ли биха повярвали, че има и такива, които не са расисти и живеят заедно в съвършена хармония и взаимопомощ, като откриват своя собствен неповторим талант и го почитат така, както се-почитат помежду си. Според Ооота причината Истинските Хора да са способни да използват телепатията се корени в това, че те никога не лъжат дори и на дребно, не представят истината само отчасти, чужди са на неверните твърдения. Като няма лъжи, няма и какво да се крие. Тези хора не се страхуват да бъдат с открит ум, който приема и желае да обмени информация. Ооота ми обясни как става това. Ако например едно двегодишно дете види друго да си играе с някаква играчка — да кажем камък, който се тегли на връв — и това дете посегне, да отнеме играчката, веднага ще почувства как очите на всички възрастни се отправят към него. Тогава то ще разбере, че неговото намерение да взима, без да му бъде позволено, не се възприема добре. А другото дете ще се научи да споделя това, което има, ще се научи да не се привързва към предмети. Това дете вече ще е усетило радост и ще е запазило паметта за нея, така че ще бъде желано чувството за щастие, а не предметът.

Менталната телепатия — това е начинът, по който хората са били устроени да общуват. Различието в езиците и писменостите отпада като пречка, когато хората използват този способ за разговор. Но аз се замислих, че това никога няма да се получи в моя свят, където хората крадат от фирмите, укриват данъци и си изневеряват. Моят народ никога няма да възприеме да бъде в буквалния смисъл с „открит ум“, защото е свикнал с твърде много: измама, обида и горчивина, които стаява.

Но да вземем мен самата: можех ли аз лично да простя на всеки, комуто съм вярвала и ме е подвел? Можех ли сама да си дам прошка за всички обиди, които съм нанесла? Надявах се някой ден да мога да положа ума си на тепсия, досущ като аборигените, и да бъда безучастен зрител, докато мотивите ми бъдат извадени на показ и обследвани.

Истинските Хора не смятат, че гласът е предназначен за разговори. Те се водят с центъра на сърцето и ума. Ако гласът се използва в речта, то човек е склонен да навлезе в дребнави, ненужни и по-малко духовни разговори. Гласът е даден за пеене, за празнуване и за лечение.

Казаха ми, че всеки има разностранни таланти и че всеки може да пее. И ако аз не почета тази дарба, защото намирам, че не мога да пея, това не омаловажава певеца в мене.

По-късно по време на пътуването, докато те ми помагаха да развия телепатичната си способност за общуване, аз разбрах, че докато със сърце и ум все още чувствам, че имам какво да крия, нищо няма да се получи.

Трябваше да се науча да си прощавам, а не да се осъждам, но и да се уча от миналото. Те ми показаха колко е важно да се възприемам, да бъда истинска и да се обичам — само така щях да се отнасям по същия начин и с другите.