Заслушани в молитвата на вселената

АРХИВИ

На следващата сутрин ми бе позволено да видя прохода, който те наричаха Хранилище на Времето. Бяха сътворили каменно приспособление, което позволяваше на слънцето да изпраща лъчите си през някакъв процеп. Само веднъж годишно те падаха пряко и образуваха дадена фигура. Когато това ставаше, хората от племето знаеха, че е минала цяла година, откакто за последен път са забелязали тази фигура. Тогава падаше голямо празненство в чест на Пазителката на Времето и Пазителката на Паметта. Тези, така да се каже, архивистки изпълняваха своя годишен ритуал. Те сътворяваха стенопис с изобразени всички значими прояви за последните шест сезона на аборигените. Всички раждания и смърти биваха отбелязани по деня на сезона и времето според слънцето и луната. Бяха нанасяни и други важни наблюдения. Аз изброих повече от сто и шейсет подобни изографисвания и рисунки. Ето как определих, че най-младият член на племето е на тринайсет години, а четирима са над деветдесетте.

Нямах представа, че австралийското правителство някога е участвало в ядрени опити, докато не видях това обозначено на стената. Правителството вероятно изобщо не се е досещало, че може да има хора около мястото на опитите. Беше нанесено и бомбардирането на град Даруин от японците. Без помощта на хартия и молив Пазителката на Паметта знаеше как всяко важно събитие да бъде запечатано в подходящата последователност. Когато Пазителката на Времето описа тяхната отговорност при гравирането и рисуването, на лицето й се появи израз на такова доволство, че тя заприлича на дете, току-що получило безкрайно ценен подарък. И двете жени бяха в напреднала възраст. Можех само да се дивя как нашето общество беше пълно с престарели, излезли от строя хора, които забравяха, не приемаха и не предаваха, на които не можеше за нищо да се разчита и направо страдаха от старческо слабоумие, докато тук, сред дивата природа, колкото по остаряваха хората, толкова по-мъдри ставаха, толкова повече биваха ценени за техния принос към обсъждания от всякакъв род. Те са стълбовете, на които другите се облягат за сила и пример.

Аз започнах да броя назад и открих резките върху стената, които изобразяваха годината на моето раждане. През сезон, който отговаря на месец септември и нашенска дата двайсет и девети, през ранните часове на деня беше вписано раждане. Попитах чие е. Казаха ми, че е на Кралския Черен Лебед, сега познат като Старейшината.

Едва ли ченето ми увисна от учудване, но за малко и това да стане. Какви ли са шансовете да срещнеш някого, който е роден в същия ден, час и година като теб, и то на срещуположния край на света, като при това ти предскажат срещата? Казах на Ооота, че искам да разговарям на четири очи с Кралския Черен Лебед. Той го уреди.

Преди години Черният Лебед е бил известен за съществуването на духовен партньор, който населява личност, родена в горната част на земното кълбо в обществото на Мутантите. Като младеж той искал да се осмели и да прекрачи прага на австралийското бяло общество, за да започне да издирва тази личност, но му било казано, че трябва да бъде уважено споразумението всеки от партньорите първо в продължение на петдесет години да развива своите заложби.

Ние сравнихме ражданията си. Неговият живот започнал, след като майка му самичка пропътувала много дни, за да стигне до определено място, където с ръце издълбала яма в пясъка и клекнала над нея. Ямата била предварително покрита с мекичката козина на рядко срещаната коала албинос. А моят живот започнал в бяла и стерилна болница в Айова, след като майка ми също пропътувала много мили от Чикаго до това избрано от нея място. По време на раждането му неговият баща пътувал и се намирал на хиляди мили далеч. Същото било и с моя баща. През целия си живот досега моят духовен партньор сменял на няколко пъти името си. И с мене беше така. Той разказа при какви обстоятелства е ставало това. Рядко срещаната бяла коала, която се появила на пътя на майка му, била знак, че духът на детето, което тя носела в себе си, бил предопределен за водачество. Той лично почувствал родственост с австралийския черен лебед и по-късно съчетал името, свързано с лебеда, с едно украшение от техния свят, което ми беше преведено като Кралско. Аз на свой ред му разказах за обстоятелствата, при които бях сменяла името си.

В действителност нямаше никакво значение дали нашата връзка беше мит или факт. Тя се превръщаше в партньорство в самия момент на разговора. Последваха много разговори очи в очи, сърце в сърце.

Много от нещата, на които се спряхме, бяха лични и едва ли заслужават да се споменат в този ръкопис, но аз ще споделя с вас най-проникновеното според мен изявление на Старейшината.

Кралският Черен Лебед сподели с мен, че в този свят на личности винаги съществува дуализъм. Това аз разтълкувах като намек за борбата между доброто и злото, за избора между робство и свобода, конформизъм и неговата противоположност. Но, изглежда, не е точно така. Няма бяло и черно, а само нюанси на сивото. И най-важното — всичкото това сиво е в движение напред и обратно към първоизточника си. Тогава аз споменах нашата възраст и казах, че вероятно ще са ми нужни още петдесет години, за да разбера за какво става въпрос.

По-късно през същия ден в прохода, наричан Хранилище на Времето, аз трябваше да науча, че аборигените са най-първите откриватели на боядисването по спрейметода. В тон с тяхната загриженост за опазване на природата те не ползваха отровни химикали и отказваха да променят това през годините, така че както действаха през хилядната година, така беше и днес. Те оцветиха парче от стената в тъмночервено, като за целта използваха освен собствените си пръсти и четка от животински косми. Няколко часа по-късно, след като боята изсъхна, ми беше показано как да получа бяла боя от варовита глина, вода и гущерова мас. Всичко това разбърках върху плоско парче кора от дърво. Когато се получи що-годе приемлива гъстота, те навиха кората на фуния и изляха боята в устата ми. За езика ми това бе доста странно усещане, но поне вкусът не беше натрапчиво силен. Следващото, което направих, беше да поставя ръка върху червената стена и да започна да плюя под налягане боя около пръстите си. Накрая вдигнах сплесканата си ръка и ето ти следа от Мутант върху свещената стена! Нямаше по-висока чест за мене, дори да бяха издокаросали лицето ми по тавана на Сикстинската капела.

Прекарах цял един ден в изучаване на данните по стената. Срещнах признаване господството на Англия, въвеждането на паричната обмяна, първото съзиране на автомобил, на аероплан, на реактивен самолет, на кръжащи над Австралия сателити, на затъмнения, дори на нещо, което приличаше на хвърчаща чиния с Мутанти, които изглеждаха още по-мутирали и от мене! Беше ми казано, че някои от събитията бяха обрисувани по свидетелски показания от страна на предишните Пазителки на Времето и Паметта, но за други се знаеше от изпратени да правят наблюдения племенни хора из цивилизованите области.

Отначало те изпращали млади хора, но разбрали, че това е трудно изпитание за младостта. Младежите лесно били впечатлявани от обещанието да притежават пикап или да похапват сладолед всеки ден, както и да имат достъп до всички чудеса на индустриалния свят. По-възрастните хора били по-земни, те усещали това привличане като с магнит, но не му се поддавали. Така или иначе на никой в племето не му била държана сметка какъв ще е неговият избор и периодично някой от членовете изчезвал, за да се завърне отново. Самият Ооота бил взет от майка си при раждането, деяние, което в миналото било не само обичайно, но и законно. Правело се с цел да се покръстят езичниците и да се спасят техните души. Тези деца били изолирани и им се забранявало да учат родните си езици, както и да практикуват какъвто и да е от свещените си ритуали. Ооота бил държан в продължение на шестнайсет години в града, след което побягнал, за да намери истинските си корени.

Ние всички се смяхме, докато Ооота разказваше какво ставало, когато правителството осигурявало жилища за аборигените. Те спели на двора, а използвали къщата за склад. Ето как стана въпрос за тяхното определение що е подарък. Според племето подаръкът е подарък само когато даваш някому нещо, което той иска. И съвсем не е подарък, ако ти си този, който искаш еди-кой си да притежава това, което подаряваш. Подаръкът не обвързва. Той се дава безусловно. Хората, които го получават, имат правото да постъпят както си искат с него: да го ползват, да го унищожат, да го дадат другиму и прочие. Той си е техен, без да са поставяни никакви условия, и лицето, направило подаръка, не очаква нищо в замяна. Ако не се спази този критерий, тогава не става дума за подарък, а за нещо друго. Трябваше да се съглася, че правителствените подаръци и за съжаление повечето от това, което моето общество наричаше подарък, изобщо не се вместваше в тази представа. Но успях също така да си спомня и за някои хора у дома, които непрекъснато правеха подаръци и даже не го осъзнаваха. Те подаряваха окуражителни думи, споделяха смешни случки, предоставяха рамото си, за да се облегнеш на него, или просто бяха истински приятели.

Мъдростта на тези хора за мен бе постоянен извор за удивление. Само да бяха те световните лидери, какъв различен свят щяхме да имаме!