Заслушани в молитвата на вселената

КРЪЩЕНЕ

След поройния дъжд цветята сякаш започнаха да никнат от нищото. Обруленият пейзаж се покри с цветен килим. Ние стъпвахме по цветя, хранехме се с тях и си ги окичвахме като гирлянди. Беше чудесно.

Добирахме се все по-близо до брега и пустинята оставаше зад нас. С всеки изминал ден растителността ставаше все по-буйна. Тревите и растенията по-високи и по-многобройни, а храната по-изобилна. Появи се съвсем ново разнообразие от семена, филизи, ядки и диви плодове. Един от мъжете направи разрез в ствола на дърво. Ние доближихме новосъшитите си мехове до този прорез и аз наблюдавах как соковете потекоха направо от дървото в съдовете. За първи път имахме възможност да ловим риба. Из съзнанието ми като скъп спомен продължаваше да се рее споменът за този деликатес. Освен това можехме да си набавим безчет яйца както от влечуги, така и от птици. Един ден се натъкнахме на великолепен вир — след като през целия ден ме бяха занасяли, че ме чака специална изненада, ето че тя се състоя. Водата беше студена и дълбока. Вирът лежеше в обятията на скали и с гъстата растителност наоколо създаваше атмосфера на джунгла. Наистина ме обхвана вълнение, каквото спътниците ми очакваха да изпитам. Вирът изглеждаше достатъчно голям, за да поплувам, и аз поисках позволение за това. Отговориха ми да запазя търпение. Позволението щяло да дойде от хората, обитаващи тази територия, така че племето направи ритуал с молба вирът да бъде споделен. Докато те припяваха, повърхността на водата започна да се къдри. Кръговете тръгваха от центъра и се движеха към отсрещния бряг. След което една дълга плоска глава се появи, последвана от грубоватото туловище на крокодил, дълъг шест стъпки. Съвсем бях забравила за крокодилите. Още един изскочи на повърхността, после двата изпълзяха от водата и се скриха в заобикалящия гъсталак. Когато ми казаха, че вече мога да плувам, кой знае защо ентусиазмът ми беше поувехнал.

— Сигурни ли сте, че не е останал някой — попитах аз телепатично.

Та откъде можеха да знаят със сигурност, че са били само два. Убедиха ме в правотата на думите си, като взеха дълъг клон и започнаха да бучкат водата. От дъното не дойде никакъв отговор, така че беше поставена стража да наблюдава да не би крокодилите да се завърнат, а ние се хвърлихме да плуваме. Направо си беше свежарско да цамбуркаш във водата и да се носиш по гръб по нея — гръбнакът ми сякаш за първи път от векове узна какво е това блаженство.

Въпреки че може би ще прозвучи странно, моето безстрашно гмуркане във вира с крокодилите се превърна в символ на още едно покръстване през този мой живот. Бях открила не нова религия, а нова вяра.

Не спряхме да лагеруваме край вира, а продължихме нашето пътуване още същия ден. Когато за втори път се натъкнахме на крокодил, той се оказа много по-малък и се появи по познатия ми вече начин, да ни снабди с живот, като доброволно послужи за вечерята ни. Истинските Хора не се хранят много с крокодилско месо. Те усещат, че влечугото има агресивно и вероломно поведение. Вибрациите от това месо могат да се смесят с личните вибрации и така да накарат човек да изпитва трудности, когато желае да бъде миролюбив и да не проявява насилие. Ние си опекохме яйца от крокодил, чийто вкус беше ужасен, но на харизан кон зъбите не се гледат — когато молиш Вселената да ти осигури вечеря, няма какво да критикуваш това, което получаваш. Просто осъзнаваш, че от вселенска гледна точка всичко е наред, така че се оставяш на течението, преглъщаш на големи залъци и отказваш допълнителното!

Докато вървяхме край брега, видяхме много водни змии. Ловяха ги, но ги оставяха живи, за да имаме прясно месо за вечеря. В бивака наблюдавах как няколко души държаха здраво змиите и слагаха съскащите им глави в устата си. Като захапваха змията здраво със зъби, те отмятаха глава и с този внезапен жест докарваха мигновена безболезнена смърт в чест на предназначението за съществуването на това животно. Знаех, че те силно вярват, че Божественото Единение не предвижда страдания за което и да е живо същество повече, отколкото самото същество приема за себе си. Това се отнася както за хората, така и за животните. Докато змиите се опушваха, аз седях, усмихвах се и мислех за един стар приятел, д-р Карл Клевъланд, и годините му на усърдна дейност, когато той преподаваше на студентите как да наместват стави. Някой ден, заканих се аз, трябва да споделя това мое преживяване с него.

— Не трябва да има страдания за което и да е същество с изключение на това, което то може да приеме за себе си.

Имаше над какво да се замисли човек. Жената на Духа обясни, че душата на всеки индивид на най-високото ниво от нашето съществуване може и понякога наистина избира да бъде родена в несъвършено тяло и че често пъти такива души идвали да дават уроци и да оказват влияние върху живота, до който се докосват. Жената на Духа каза, че членове на племето, които в миналото са били убити, преди да се родят, са избрали да изживеят цялостен живот, но в някаква точка от жизнения път да се превърнат в част от изпитанието и просветлението на друга душа. Ако са били убивани, това е ставало с тяхно съгласие на ниво вечност и само удостоверявало колко истински разбирали те значението на „завинаги“. Това означавало, че убиецът не е устискал на предизвикателството и ще бъде подложен повторно на изпитание някъде в бъдещето. Племето смята също така, че всички болести и душевни разстройства имат някаква духовна връзка и биха послужили за трамплин на Мутантите, стига те да пожелаят да се вслушат в телата си и да научат какво става в тях.

Тази нощ в черната и монотонна пустиня чух светът да оживява и осъзнах, че най-после съм преодоляла своя страх. Може би аз започнах неохотно като някаква градска ученичка, но сега ми изглеждаше съвсем на място да изживея подобно нещо тук, в Пустошта, където съществуваха само земята, небето и правечният живот, където праисторическите люспи, нокти и зъби присъстваха неизменно, но биваха покорявани от безстрашни хора.

Почувствах се най-после готова да посрещна живота, който очевидно бях избрала аз самата да наследя.