Заслушани в молитвата на вселената

ЩАСТЛИВ КРАЙ

Докато се отдалечавах, усещах, че животът ми никога няма да бъде отново толкова непретенциозен и същевременно пълен със значимост, както беше през последните няколко месеца, и че една част от мен винаги ще желае, ако би могла, да се върне.

Отне ми цял ден да се добера до града. Изобщо нямах идея по какъв начин ще стигна от него, където и да се намираше той, до къщичката ми под наем. Съгледах магистралата, но не ми се стори особено умно да вървя по нея, така че продължих да напредвам през храстите. В един момент аз се обърнах да погледна назад и точно тогава сякаш от нищото се появи лек порив на вятъра. Той изтри като с огромна гума стъпките ми по пясъка. Все едно чистеше и най-малкия спомен за моето пребиваване в Пустошта. Моят периодичен изпращач, кафявият сокол, се спусна над главата ми точно когато стигнах покрайнините на града.

В далечината видях възрастен човек. Той беше облечен в сини джинси и спортна риза, напъ-хана под солидния колан, на главата му се мъдреше стара, поизносена шапка в горскозелено. Дока-то се приближавах, той не само че не се усмихна, но ми отправяше и пълни с недоумение погледи.

През вчерашния ден аз имах всичко, от което се нуждаех: храна, облекло, подслон, медицински грижи, приятели, музика, забавления, подкрепа, семейство и много смях — всичкото това безплатно. Но този свят вече беше зад гърба ми.

През настоящия ден, поне ако не просех, нямаше начин да функционирам. Всичко необходимо за съществуването трябваше да бъде купувано. Нямах избор. В този момент бях докарана до просяшка тояга, без да имам дори тояга. Само на мен ми бе известна истината за собствената ми личност под тази мизерна външност и мръсотия. Моята връзка с бездомните на света в този миг се промени завинаги.

Като доближих австралиеца, попитах:

— Можете ли да ми заемете няколко монети? Аз току-що излязох от Пустошта и трябва да завъртя няколко телефона, но нямам пари. Ако желаете, дайте ми името и адреса си и ще ви ги върна.

Но човекът само продължи да се взира безмълвно и така напрегнато, че веждите му сменяха посоки. След това бръкна в десния си джоб, извади монета, докато през това време запушваше нос с лявата ръка. Знаех, че смърдя ужасно. От банята ми без сапун в крокодилската локва бяха минали две седмици. Човекът поклати глава в знак, че не проявява интерес да му върна парите, и светкавично се отдалечи.

Аз обходих няколко улици и видях на едно място да се събират ученици. Бяха в очакване да пристигне рейсът, който да ги закара по домовете. Всичките притежаваха лъщящата чистота, типична за австралийските униформени деца. Облеклото им беше абсолютно еднакво, единствено обувките показваха индивидуалност. Младежите се вторачиха в босите ми нозе, които към този момент наподобяваха повече мутирано копито, отколкото женски крайник.

Знам, че изглеждах ужасно, и се надявах поне да не стряскам хората с оскъдното си облекло и нересаната си от сто и двайсет дни коса. Кожата по лицето, раменете и ръцете ми се беше белила толкова пъти, че сега се състоеше само от лунички и мехури. Освен това току-що ми бе намекнато доста нелюбезно, че смърдях!

— Извинете — провикнах се аз, — точно сега се прибирам от Буша. Може ли да ми кажете къде има телефон, а пък ако някой от вас знае, и къде е телеграфната служба?

Реакцията им беше окуражителна. Съвсем не изглеждаха изплашени, само дето умираха да се хилят. Американският ми акцент послужи за подхранване отколешното убеждение на оситата, че това американците са винаги перковци. Бе ми съобщено за телефон, намиращ се през два тротоара.

Обадих се в службата си и ги помолих да преведат пари, а те ми дадоха адреса на телеграфната компания. Аз отидох там и по израза на лицата им разбрах, че са подготвени да очакват някой с наистина необичайна външност. Чиновничката с подчертана неохота ми връчи авоарите, без да й представям какъвто и да е документ за самоличност. Когато си взех снопчето банкноти, тя напръска и гишето, и мене с лизол от спрей.

С пари в ръка аз си взех такси до един голям магазин, който продаваше с намаление, и си накупих панталон, риза, маратонки, шампоан, четка за коса, паста за зъби, четка за зъби и фиби. Шофьорът спря и до пазар на открито, където напълних найлонов плик с пресни плодове, купих също половин дузина различни видове сокове в еднократни опаковки. После той ме откара в един мотел и изчака, докато се навият да ме подслонят. И двамата доста се питахме какво ще излезе от това, но парите в ръката ми говореха по-гръмко от какъвто и да бил стряскащ външен вид. Аз отвъртях крана и благослових ваната. Докато тя се пълнеше, се обадих на аеролиниите да питам за полет на следващия ден. Последвалите три часа прекарах, киснейки във ваната, подреждайки наум подробностите от живота са през последните пет години и най-вече през последните пет месеца.

На следния ден се качих на самолета с изчегъртано лице и грозни, но чисти коси, кретайки върху маратонките, които трябваше да срежа и да нагодя към придобитото си копито. Важното е, че ухаех вълшебно! Оказа се, че не разполагам с джобове, така че натъпках парите си в пазвата.

Наемодателката беше изключително доволна да ме види. Нямаше грешка, докато отсъствах, тя се беше оправяла с кредиторите. Никакви проблеми — само трябваше да наваксам с плащанията.

Чудесният и приятелски настроен австралийски бизнесмен, който ми бе предоставил телевизора и видеото точно преди да замина, дори не беше изпратил предупреждение, камо ли да мине да си прибере техниката. Той естествено също беше много щастлив да ме види. Знаеше се, че аз няма току-така да хукна, без да му възстановя стоката и да уредя сметката. А и проектът ми си беше все още там, очакващ височайшето ми внимание. Участниците в него от страна на здравните органи бяха разтревожени, но се шегуваха и питаха дали случайно някой ден, като съм излязла, не съм отишла да копая опали в някоя мина, вместо да се върна в кабинета си. Научих, че собственикът на джипа се е съгласил, ако аз не се върна с Ооота, той самият да иде в пустинята да си търси возилото и след това да се обади на моя работодател. Той именно съобщил, че съм отишла на „пътешествие“, което означавало пътуване в неизвестна посока и в аборигенското безвремие. Нямали друг избор, освен да се примирят с моите действия. Същевременно никой друг не можел да довърши проекта, така че той все още си стоеше и ме очакваше.

Обадих се на дъщеря си. Тя направо си отдъхна и бе любопитна да чуе онова, което ми се беше случило, като призна, че всъщност винаги е имала предчувствието, че всичко около моето изчезване ще има благополучен край. Тя беше абсолютно убедена, че ако съм се намирала в истинска беда, е щяла да го усети по някакъв начин. Отворих натрупалата се поща и научих, че съм изключена от фамилния кръг за размяна на коледни подаръци от някакъв самоупълномощил се роднина! Е, поне нямаше да търся извинения, че не съм им пращала коледни подаръци!

Трябваше с часове да се кисна, да използвам пемза и да се плескам с лосион, за да могат краката ми отново да познаят що е това чорапогащник и обувки. В един момент дори се наложи да употребя електрически нож, за да отстраня по-голяма част от мъртвата тъкан!

Хванах се, че съм благодарна за най-невероятни неща, като например да имам самобръсначка, с която да си махна рунтавината под мишниците, матрак, който да ме повдига доста над пода, и ролка тоалетна хартия. Опитвах отново и отново да разказвам на хората за племето, което бях заобичала. Обяснявах техния начин на живот, тяхната ценностна система и най-важното — тяхното послание за загриженост по отношение на планетата ни. Всеки път, когато прочитах във вестника нещо ново за сериозността от поражения върху околната среда и за предсказания как и най-озелененото кътче с най-буйна растителност може да бъде обречено на загиване, аз знаех, че това е истина. Племето с Истинските Хора трябваше да напуснат. Те вече едвам смогваха да се препитават от храната, която намираха, и изобщо не можеше да става дума да се справят с бъдещите поражения на радиоактивността. Те бяха прави, когато казваха, че хората не могат да произвеждат кислород, а само дърветата и растенията го могат. Или както те се изразяваха:

— Ние унищожаваме душата на Земята.

Нашата технократска алчност разкри дълбоко невежество, което е сериозна заплаха за целия живот. Невежество, което само дълбокият поклон пред природата може да изкупи. Истинските Хора бяха спечелили правото да не продължават своята раса на тази и без това вече свръхнаселена планета. Още повече от самото начало на времето те са се запазили като честни, искрени и миролюбиви хора, които никога не са таили съмнения относно връзката си с Вселената. Това обаче, което не разбирах, беше, че никой от хората, с които разговарях, не прояви интерес към ценностите на Истинските Хора. Осъзнавах, че допирът с непознатото и опитът да се обхване нещо, което изглежда различно, са винаги плашещи. Но аз се опитвах да обяснявам, че техният опит може да разшири нашите представи, той може да изцери някои от социалните ни проблеми и дори някои болести. Все едно говорех на старата си шапка. Австралийците веднага заемаха отбранителна позиция. Дори Джоф, който в един момент ми беше намеквал нещо за женитба, дори той не можа да преглътне възможността мъдростта да идва от аборигените. Той се изрази в смисъл, че било чудесно, дето ме споходило нещо, което се случвало веднъж за цял живот, но все се надявал, че ще си седна на задника и ще си налегна парцалите и ще възприема очакваната женска роля. Междувременно аз напуснах Австралия, като си завърших проекта за здравеопазването, но не успях да разкажа историята на Истинските Хора.

Изглеждаше, сякаш следващата част от моето пътуване в живота изобщо не беше под мой контрол, а все едно бях движена от Висши сили.

В джета на връщане към Щатите мъжът, който седеше до мен, подхвана разговор. Той беше бизнесмен на средна възраст, с едно от онези бирени коремчета, които изглеждаха готови всеки момент да се пръснат. Ние бъбрехме на различни теми и най-накрая споменахме и коренните жители на Австралия. Аз му разказах за моето преживяване в Пустошта. Той ме слушаше внимателно, но забележката, която направи накрая, по своеобразен начин сумира всички отговори, които аз получавах във връзка с тази тема. Той каза:

— Е, никой даже и не знаеше за съществуването на тия хора. И сега като си тръгват — какво, голям праз? Честно казано, изобщо не мисля, че някой ще си върже черна панделка заради тях! Освен това — добави той — имаме само техните идеи срещу нашите. А възможно ли е цяло едно човешко общество да греши?

В продължение на няколко седмици мислите ми за чудесните Истински Хора бяха опаковани като подаръци и запечатани здраво вътре в сърцето ми и зад устните ми. Тези хора бяха навлезли в моя живот толкова дълбоко, че ми се струваше направо като „да замеряш свине с перли“ това непрекъснато предугаждане отрицателната реакция при всяко мое споделяне. Постепенно обаче взе да ми просветва, че моите стари приятели започнаха да проявяват искрен интерес и някои от тях ме поканиха да говоря за уникалните ми преживявания пред сформирани за целта групи. Реакцията винаги беше една и съща: слушателите оставаха слисани, но възприемаха внушението, че това, което е направено, не може нито да се върне, нито да се промени.

В действителност племето на Истинските Хора си тръгваше, но тяхното послание оставаше за нас, дори при нашия самоокопаващ се и глазурено-тортен начин на живот и поведение. Не че щяхме да поискаме да убедим племето да остане и да има още деца. Това не беше наша работа. Това, за което трябваше да се загрижим, беше да приложим на практика техните миролюбиви и значими ценностни системи. Сега аз знам, че всички ние имаме по два живота. Един, от който получаваш уроци, и друг, който живееш след това. Дошло е време да се вслушаме в стоновете на тези наши братя и сестри, за да разберем, че наистина Земята изпитва болка.

Вероятно бъдещето на света ще бъде в по-добри ръце, ако забравим за желанието си да откриваме нови неща, а се съсредоточим върху възстановяването на нашето минало.

Племето не критикува нашите модерни изобретения. Те отдават почит на факта, че човешкото съществувание е сборен опит от изява, творчество и приключение. Но те вярват, че когато търсят познанието, Мутантите имат нужда и да прибавят изречението: „Ако това е за Висшето добро, за целия живот, навсякъде.“ Те се надяват, че ние ще направим преоценка на нашите материални притежания и ще ги адаптираме към новите си виждания. Те също вярват, че човечеството е по-близо откогато и да било до вратите на Рая. Ние притежаваме технологии да изхраним всеки човек на света и познание да му осигурим средства за себеизява и чувство за собствена значимост, покрив и т.н. за всички хора навсякъде, стига само да пожелаем това.

С подкрепата и насърчението на моите деца и най-близки приятели аз започнах да оформям преживяването си в Пустошта като ръкопис и говорех за това навсякъде, където бивах канена — светски организации, затвори, църкви, училища и т.н. Реакциите бяха двуполюсни — едни ме обявиха за враг и бяла расистка група в Айдахо започна да слага расистки позиви по колите на паркингите около местата, където държах речите. Нарекоха ме ментърджийка Но по някакъв странен начин се създаваше равновесие. При всеки неприятен коментар някой скачаше и искаше да научи повече за телепатията и как да подмени оръжията с илюзионни трикове и да чуе пространно за ценностите и техниките, които Истинските Хора използват в своя начин на живот.

Хората ме питаха как този мой опит е променил живота ми. Отговорът ми е: издълбоко. След като се върнах в САЩ, почина баща ми. Аз бях до него, държах ръката му и му давах своята любов и подкрепа за последното пътуване. Денят след погребението помолих мащехата си да взема нещо за спомен от него — копче за ръкавел, стара шапка. Тя ми отказа.

— Тук няма нищо за теб — бяха думите й.

Вместо да реагирам с огорчение, както би следвало, аз отговорих, като благослових наум скъпата душа, и напуснах дома на родителите си завинаги, горда от собственото си съществувание. Погледнах нагоре към синьото небе и намигнах на татко.

Сега си мисля, че нямаше да бъда допусната до никакъв урок, ако мащехата ми беше казала:

— Разбира се, вземи си. Къщата е пълна с неща на родителите ти. Отнеси със себе си нещо, което ще ти напомня за баща ти.

Ето такова нещо очаквах. Но израстването ми в духовен план дойде, когато ми бе отказано това, което по право ми принадлежеше, и аз разпознах дуалистичността на ситуацията. Истинските Хора ми казваха, че единственият начин да издържиш едно изпитание е да преминеш през него. Сега се намирам в такава точка от жизнения си път, когато мога да съзра възможност да издържа едно духовно изпитание дори при ситуация, която изглежда изцяло негативна. Усвоих разликата между това да наблюдаваш едно събитие в развитие и да му даваш оценка. Научих урока, че всичко на този свят дава възможност за духовно обогатяване.

Неотдавна някой, който бе чул лекцията ми, пожела да ме запознае с човек от Холивуд. Беше януари, в Мисури, през студена снежна нощ. Ние вечеряхме и аз прекарах часове в разговори, докато Роджър и останалите гости се угощаваха и пиеха кафе. На следващата сутрин той се обади да обсъдим възможността да се направи филм.

— Къде изчезна снощи? — попита той. — Ние тъкмо плащахме сметката, взимахме си палтата и се сбогувахме, когато някой посочи, че си изчезнала. Тръгнахме да те търсим навън, но ти просто се беше изпарила във въздуха, дори нямаше следа от стъпките ти в снега!

— Да — отговорих аз и у мен се породи идея, въздействаща като издълбана върху камък. — Възнамерявам да прекарам остатъка от живота си, като прилагам познанието, което получих в Пустошта. Всичко от него! Дори магията на илюзионизма!