Алената кампания

Глава петнадесета

Тамас стоеше изправен в стремената и наблюдаваше през далекогледа как вражеските разузнавачи прекосяват и последния хребет, който делеше кезианската кавалерия от двете адрански пехотни бригади.

Подир още няколко секунди оглеждане фелдмаршалът се отпусна в седлото си и подаде далекогледа на Олем.

— Приблизително две трети от хората ни ще са навлезли в гората, когато врагът ни достигне.

Зад него, над планините се издигаше Юндорийската гора. Прерийните земи около леса бяха изсечени още преди век, ала самата Юндора представляваше барикада от дървета, защитена с кралски декрет и обявена за национално богатство на Кез. Местността тук рязко се променяше — хълмовете на прерията преливаха в остри планински хребети, които се виеха като могъщи стари корени към Кехлибарената шир.

Тамас подозираше, че кезианците са обявили гората за национално богатство не толкова заради затрудненията по изсичането ѝ, колкото заради слабостта на краля към лова.

Той пришпори коня си и препусна обратно, за да настигне края на колоната. Хората му напредваха с по-бавен от обичайния си ход, защото другарите им, до този момент вървели в редици по шестима, сега поемаха по четирима заради стесняващия се горски път.

— Полковник Арбър — приветства Тамас, достигнал ариергарда. По армейските стандарти полковник Арбър беше древен. Той беше с десет години по-възрастен от Тамас и отдавна беше изгубил голяма част от слуха и всичките си зъби. Въпреки годините си, можеше да върви, да се бие и да пие като тридесетгодишен — факт, който Арбър приписваше на непоклатимия си режим от чаша вино и скъпа пура преди лягане. Полковникът крачеше в самите крайни редици на колоната, окачил пушката си на рамо като най-обикновен войник. На колана му се поклащаше кавалерийска сабя. Войниците от Първи батальон на Седма бригада попадаха сред най-добрите хора на Тамас. Неслучайно именно те съставяха ариергарда.

— Да? — отвърна полковникът.

— Да беше възседнал кон. — Тамас трябваше почти да крещи, за да е сигурен, че полковникът ще го чуе.

Полковникът размърда челюст и извади изкуствените си ченета.

— Не върви — отвърна той. — Задницата ми не търпи седло. Пък и нали конете ни трябват за разузнаване, сър. — При това Арбър хвърли многозначителен поглед към конете на Тамас и Олем.

— След петнадесетина минути ще си имаме компания — каза Тамас. — Ще се натъкнат първо на вас. Искам да се оттегляте в движение. Равномерно и спокойно.

Арбър прочисти гърло и изплю дълга и гъста храчка.

— Батальон! — провикна се той. Сред предните редици някакъв капитан подскочи сепнато. — Сложи щиковете! Заеми формация за непрекъсната стрелба. Пъзльовци след десет минути!

Сержантите предадоха нареждането по протежение на колоната, макар че поне половината бригада трябваше да ги е чула. Арбър отри изкуствените ченета в куртката си и ги прибра в задния си джоб.

— Не искам да се счупят в предстоящата битка — намигна той на Тамас.

— Аха. — Фелдмаршалът пришпори коня си по посока на барутните магове, които маршируваха по-напред. Зад него батальонът на Арбър се разгръщаше сред прерията в широка дъга.

— Сър! — Андрия отдаде чест, когато Тамас се изравни с кабалистите. Още петима магове се събраха около него. Всички бяха прекарали нощта в разузнаване и лов, за което свидетелстваха торбичките под очите им. Миризмата на барут ги обгръщаше като облак.

Фелдмаршалът пое успоредно с тях.

— Кезианският авангард е зад онзи хълм. Около хиляда и двеста драгуни, приближаващи бързо.

— Ще ги отблъснем ли? — попита Андрия с обичайното си жадно изражение, щом станеше дума за проливането на кезианска кръв.

— Не — каза Тамас. — Авангардът им разполага с около час преднина пред останалите. За нас е по-важно дотогава да достигнем гората. Не се притеснявай — додаде той, забелязал разочарованието на Андрия. — Няма да мине без убийства.

Фелдмаршалът огледа бойното поле — защото пътят беше именно това. Нямаше съмнение, че в следващия час ще бъде пролята първата кръв. Преценяващият му взор обхвана разположението на дърветата и особеностите на терена, преди да се насочи към каменните стени на изоставения град Юндора. При други обстоятелства, оставили му малко повече време за подготовка, било то ден или дори няколко часа, фелдмаршалът щеше да успее да подготви капан, който да види сметката на вражеския преден отряд. Но в настоящата ситуация трябваше да изтегли хората си в леса.

Той посочи към мястото, където гората рязко се издигаше от прерията.

— Андрия, искам да разположиш хората си на стотина крачки от дърветата. Влора, вие заемете позиция върху ето онези скали. — Той посочи на север. — Щом врагът влезе в обсег, целете се в конете отпред. Опитайте се да спънете цялата колона. Когато се разгърнат за атака, убийте офицерите. Свободни сте.

Барутните магове се пръснаха. Само след минути щяха да са заели позиции, готови за стрелба. Това щеше да спечели на бригадите му още няколко минути.

Тамас разполагаше стрелците си по високи места, което им осигуряваше предимство, ала пред гората участъкът от пътя преминаваше в широко дере. Теренът щеше да облагодетелства врага.

Войниците от Четвърти батальон на Седма бригада вече бяха заели позиции за стрелба в края на гората. При нужда те щяха да прикрият другарите си от Първи батальон.

Тамас насочи коня си на северозапад, към леса, и слезе от седлото. Смачка барутен заряд между пръстите си и насипа част от праха върху езика си. Веднага почувства как барутният транс го обзема.

— Карабина — нареди той.

Олем, през цялото време намирал се неотлъчно до него, му подаде заредена карабина. Тамас се смъкна на коляно. Карабината беше късоцевна пушка, с която можеше да се стреля и да се презарежда по-лесно по време на езда, отколкото дългоцевната. Въпреки това, най-добре беше да се стреля от твърда земя. Вместо приклад, който да я държи стабилно, към дулото бе прикрепена метална дръжка.

Тамас стисна оръжието и се прицели към хоризонта. Първите вражески разузнавачи вече приближаваха.

Стандартната екипировка на кезианските драгуни включваше карабина, пистолет и дълга сабя. По-възрастните пълководци ги използваха като придвижваща се с коне пехота — те яздеха, но в битка влизаха спешени. По-младите офицери си служеха с тях като лека кавалерия.

В настоящите обстоятелства щяха най-напред да изпразнят карабините си, сетне пистолетите, след което да препуснат в атака с надеждата да разбият ариергарда на Тамас. Фелдмаршалът бе готов да заложи коня си на това.

Не след дълго и самият кезиански авангард се показа над хълма. Тамас издиша бавно и леко коригира прицела си. Драгуните се намираха на повече от миля, все още напредващи по четирима в редица. Декоративните гриви върху шлемовете им се развяваха под устрема им.

Някъде от лявата си страна Тамас дочу пукота на пушка — Андрия беше възпроизвел първия си изстрел. Последвалите мигове се проточиха, изпълнени със стрелба.

Първият драгун залитна. Конят под него се сгърчи конвулсивно и рухна. Последва го втори, сетне трети. Те се строполяваха на пътя сред облак прах. Конете непосредствено зад предната линия се спънаха и много от тях паднаха, като се премятаха и биваха стъпквани под копитата на собствените си другари.

На Тамас не му трябваше да чува цвиленето на конете, за да ехти то в главата му.

Несъмнено драгуните знаеха, че той разполага с барутните си магове, и въпреки това напредваха в сгъстени редици. Що за глупава грешка? Трябваше да са взели мерки.

Но пък от друга страна… Малцина биха седнали да се опасяват от куршуми, когато врагът едва се вижда на хоризонта.

Фелдмаршалът дръпна спусъка.

Няколко секунди по-късно куршумът му потъна в конско око. Животното се сгърчи и падна. Ездачът изхвърча от седлото и се стовари върху пътя, строшавайки врата си.

Тамас подаде на Олем карабината и взе друга, заредена.

Кезианската колона се разгърна извън пътя, разширявайки формацията си. Над хълма изникваха още драгуни. Тамасовият възторг, зародил се при вида на първите дузина повалени, бързо се стопи. Насреща му напредваха още хиляда и двеста. Покосяването на неколцината в челото на колоната едва ли можеше да се смята за победа.

Той започна да претърсва с поглед драгунските редици, дирейки да зърне офицерски еполети. Почти веднага намери търсеното и подпря карабината на рамото си. Вдиша дълбоко. Издиша. И дръпна спусъка.

Куршумът се вряза в гърлото на младия офицер. Той падна от седлото, а Тамас вече подбираше следващата си цел.

През следващите няколко минути неговите барутни магове сами подбираха мишените си. Почти всеки куршум намираше целта си. Вражеският авангард неумолимо стопяваше разстоянието.

— Най-добре се върнете на коня, сър — обади се Олем без следа от нервност в гласа.

По заеманата от драгуните формация Тамас разпозна намеренията им. Те се разгръщаха на източната страна на пътя в колони по шестима. Щяха да ударят във фланг Първи батальон, за да го изтласкат встрани от потенциалната закрила на стените на Юндора. Щяха да нанесат бърз и съсредоточен удар, подир който мигновено да се оттеглят извън обхвата на мускетите. Щяха да заемат позиция зад стените на Юндора, прикривайки се от барутните магове, а сетне щяха да връхлетят върху фланга на колоната.

Тамас видя как драгуните повдигат карабини. Той се метна на седлото и почисти дулото на своята.

— Не изпускай стената от очи — обърна се той към Олем. — Да вървим.

Воденият от Арбър Първи батальон забавяше ход. Половината от тях неочаквано спряха, извърнаха се назад и коленичиха за стрелба. Тамас чу вика на полковника за стрелба и във въздуха се издигна облак дим. Повече от петдесет драгуни бяха покосени. Адранските войници скочиха на крака и възобновиха хода си, като презареждаха вървешком.

Тамас препусна към тях и изтегли закривената си кавалерийска сабя.

Драгуните отвърнаха със собствен залп, оставяйки своите облаци барут да се стелят зад тях.

Редицата от пехотинци се олюля. Някои рухнаха, други закуцукаха, викащи за помощ. Нито един не се отдели от формацията, за да се погрижи за ранените.

Бяха добре обучени.

Драгуните прибираха карабините в седлата си. Извадиха пистолети и се прицелиха.

Предпоследната редица на адранските бойци се обърна, приклекна и стреля.

Над конниците отново се издигна барутния облак от ответната стрелба. Само след секунди те вече изхвръкваха от него, изтеглили саби, готови да връхлетят.

Хората от Първи батальон се извърнаха да ги пресрещнат. Прикрепените към мускетите щикове придаваха на оръжията дължината на пики. Тамас изруга. Формацията им беше твърде разредена.

Драгуните ги връхлетяха.

Разнесоха се писъци на коне, щом животните се нанизаха на щиковете. Ездачите им падаха на земята. Адранските войници биваха посичани през гърлата и лицата от прави кавалерийски мечове. Линиите на пехота и кавалерия се сблъскаха, изчезващи в кървава бъркотия.

Тамас се приведе към шията на коня си, изисквайки още бързина от него. Олем препускаше до него. От другата страна на бойното поле, където старите стени на Юндора заобикаляха някакъв хълм, изникна друга кавалерия.

Предвождаше я Гаврил. Двеста кирасири в тъмносините панталони и алените мундири на адранската тежка кавалерия се понесоха през прерията точно когато парцаливите останки от кезиански драгуни се оттегляха от мястото на сблъсъка си с Първия батальон.

Макар и все още тройно по-малко на брой, кирасирите на Гаврил връхлетяха върху драгуните със силата на артилерийски снаряд. Към последвалия оглушителен сблъсък се прибавиха отчаяните викове на драгуните, които не бяха очаквали появата на противник откъм фланга им. Някъде от сърцевината на неразборията прозвуча отчаяният сигнал за отстъпление на кезианска тръба.

Миг по-късно самият Тамас се хвърли в битката. Той замахна с кавалерийската си сабя и чисто преряза сънната артерия на вражески драгун. Завъртя се в седлото и на косъм пресрещна удара на втори драгун. Той се протегна със сетивата си и взриви барутен фишек, който драгунът съхраняваше в джоба на куртката си. Веднага след това пришпори коня си напред в търсене на нова мишена.

Останалото от авангарда на драгуните вече препускаше обратно по пътя, бягайки към бригадите си.

Хората на Тамас заликуваха. Радостните викове, подети от Първи батальон, се предадоха по колоната към войниците от Девета бригада, които вече бяха достигнали укритието на леса.

Докато конят на Тамас подбираше пътя си през труповете на мъже и коне по посока на Гаврил, той успя да си поеме дъх.

— Няма да преследваме — извика фелдмаршалът към Гаврил. Мъжът кимна и предаде нареждането на кирасирите си.

— Основната сила на кавалерията им ще пристигне до час — продължи задъхано Тамас. Сърцето му все още биеше припряно, барутният дим глождеше очите му и му напомняше, че вече е възрастен човек.

Гаврил приближи коня си до неговия и попита тихо:

— Какво ще правим с мъртвите и ранените?

Тамас огледа полесражението. Имаше поне хиляда ранени и убити, общо и от двете страни. Оттеглилите се драгуни надали наброяваха повече от триста. Фелдмаршалът обаче нямаше как да вземе ранените със себе си.

— Арбър! — каза Тамас с търсещ поглед. — Олем, намери Арбър.

Много скоро възрастният полковник стоеше до него. Имаше пресен разрез на бузата си и барутни изгаряния по ръкавите. Виждаше се, че и самият той е влязъл в битка.

— Сър?

— Какво е състоянието на Първи батальон?

— Още шаваме, сър. Хубаво ги подредихме. Още не мога да дам точна бройка, но да съм изгубил не повече от двеста души.

Двеста души от най-добрия батальон на Тамас. Почти една четвърт от състава му. Победата срещу близо хиляда и двеста драгуни си оставаше впечатляваща, но Тамас не можеше да си позволи да загуби и едничък войник, камо ли двеста от най-елитните си бойци.

— Събери ранените си и ги изпрати напред. Оберете от бойното поле всичко, което може да е от полза.

— Разрешавате ли да доубием повалените коне, сър? — поинтересува се Арбър. — Месото ни е нужно.

— Да. Погрижете се да погребете погиналите си другари по войнишки. Иска ми се да имахме повече време, но възнамерявам по времето, когато същинските сили на врага пристигнат, вече да сме навлезли в гората.

Арбър кимна отсечено и веднага започна да дава нареждания на хората си.

— Какво е това фронтово погребение, сър? — поинтересува се Олем.

— Така правехме по време на походите в Гурла. Когато не ни оставаше време да погребем мъртвите си другари, загръщахме телата им в собствените им палатки, надписвахме ги и се надявахме, че врагът ще прояви достатъчно благоприличие и ще ги погребе по подобаващия им начин. — Тамас въздъхна. Не харесваше този тип погребения. Мъртвите заслужаваха повече уважение.

— А те?

— Какво?

— Погребваха ли ги по подобаващия начин, сър?

— В четири от пет пъти — не. Оставяха телата да се разлагат в гурланския пек.

Тамас се спусна от седлото и се приведе над ранен адрански войник. Пехотинецът се взираше в небето, стиснал зъби — коляното му беше кървава пихтия. Единствен поглед стигаше на Тамас да разбере, че най-вероятно ще се наложи кракът да се ампутира. А междувременно войникът трябваше да бъде преместен, но как? Фелдмаршалът извади ножа си и протегна дръжката към ранения.

— Захапи — каза му. — Така няма да боли толкова. Олем, прати неколцина от момчетата да огледат града. Може би ще намерят няколко изоставени коли. Гавриле, кажи на хората си да уловят оцелелите кезиански коне. Може да ни потрябват.

Той се загледа към южния хоризонт. Съвсем скоро петнадесет хиляди кавалеристи щяха да изникнат над хребета на хълма.

На Адамат му бяха нужни четири дни търсене и над хиляда крана подкупи, преди да открие мястото, където фелдмаршал Тамас държеше Борбадор — единствения оцелял Привилегирован от някогашната адранска кабала.

Имаше ирония във факта, че инспекторът използваше парите на фелдмаршала, за да неутрализира собственото му нареждане.

До него стоеше полковник Верундиш. Тя беше интелигентно изглеждаща жена, прехвърлила петдесетте, от деливански произход. Черната ѝ кожа изглеждаше като продължение на изрядната тъмносиня униформа, а черната ѝ права коса беше вързана на опашка.

— Той е тук? — попита Адамат.

— Да — отвърна тя.

Двамата се намираха в най-северната част на столицата, на място, където редиците къщи неочаквано отстъпваха пред земеделски земи. Тукашните улици не воняха на сажди и изпражнения. Наоколо почти не се виждаха нито фабрики, нито хора.

Нелошо място за живеене. Ако Адамат доживееше да се пенсионира, може би той и семейството му можеха да се преместят тук.

Верундиш кимна към имението под тях. Градината имаше занемарен вид, повечето прозорци бяха строшени, а по стените личаха нанесени щети. Личеше, че и този дом е бил оплячкосан от войниците на Тамас и сетне, след екзекутирането на предишния му собственик, бе станал общодостъпен за хората.

Адамат последва Верундиш по нанадолнището и влезе в двора на имението през някаква задна порта. Окаяният вид на мястото караше Адамат да изпитва жал. Не таеше голяма любов към аристокрацията, даже изобщо, но много от тези имения бяха представлявали архитектурни шедьоври. Някои бяха изгорени до основи, други бяха разрушени заради камъните им. Този се беше отървал единствено с вандализъм.

Двамата влязоха през слугинското крило и се отправиха към втория етаж. По пътя Адамат наброи над двадесетина мъже и жени, все войници, ако можеше да се съди по вида им. Напук на лятната жега всички носеха шинели над униформите си. Докато ги подминаваше, всеки от тях му хвърли по един бегъл поглед.

Специфичните им нашивки над значка с барутен рог указваха принадлежността им към Железните оси, още от най-добрите войници на Тамас.

Верундиш спря пред последното помещение в края на слугинското крило.

— Имате пет минути — каза тя.

— Какво ще стане с него сега? — попита Адамат. — След като Тамас е мъртъв?

Полковникът сви устни.

— Ако Тамас е мъртъв, ще изчакаме генералите му да се завърнат в столицата, за да им го предадем. Те ще решат съдбата му.

— Той вече не застрашава фелдмаршала.

— Не ме интересува какво си мислите, че знаете, инспекторе — каза Верундиш. — Фелдмаршалът унищожи кралската кабала с причина, а този човек е последният ѝ жив представител. Вървете — отново подкани тя и извади джобния си часовник. — Вашите пет минути вече започнаха да текат.

Адамат отвори вратата и се вмъкна вътре.

Привилегированият Борбадор седеше в един от ъглите на стаята, завързан за стол. Краката му бяха здраво пристегнати към тези на стола, а ръцете му бяха заключени в метални ръкавици, които възпираха движението на пръстите му. Въпреки това не изглеждаше да му е неудобно. Беше по-слаб, отколкото Адамат си го спомняше, а брадичката му приютяваше гъсто израснала брада. Пред стола му имаше стойка от онези, върху които музикантите държат нотите си. Бо вдигна очи от нея.

— Бо — каза Адамат и свали шапката си, взимайки я в ръце.

Магьосникът прочисти гърло.

— Да?

— Името ми е Адамат. Запознахме се преди няколко месеца в Рамензид.

— Да, инспекторът. Помня ви. Вие разказахте на Тамас за повелята, под която се намирам.

Адамат сгримасничи.

— Моля да ме извините. Тогава работех за него.

— Но вече не?

— Носят се слухове, че той е мъртъв.

Бо разкърши врат — единственото възможно за него движение — но не каза нищо.

— Бо — продължи Адамат, — огърлицата на врата ви, онази, която подхранва повелята, да се е разхлабвала в последно време?

Борбадор присви очи насреща му. Едва забележимо, но достатъчно, за да може Адамат да разбере всичко, което го интересуваше. Повелята все още действаше. Тамас беше жив. И Бо беше пропуснал да го съобщи на охраняващите го войници.

— Интересно — каза Адамат на глас.

— Бихте ли отгърнали на следващата страница? — попита Бо, кимвайки към пиедестала пред себе си.

Инспекторът пристъпи към него и видя, че върху стойката бе положена книга. Той услужливо обърна страницата и я приглади с ръка.

— Много ви благодаря. Вече от половин час четях едно и също…

— Колко силна е повелята да убиете Тамас? — попита Адамат.

— Защо питате?

— Можете ли да ѝ устоите? В момента фелдмаршалът се намира доста далеч от Адопещ. Можете ли да устоите на повелята да тръгнете да го търсите?

— За известно време — потвърди Бо. — От смъртта на крал Мануч са изминали едва шест месеца. Мисля, че разполагам с още около година, преди повелята да ме убие.

— Две минути! — провикна се полковник Верундиш от коридора.

Инспекторът понижи глас.

— Ако ви освободя, ще ми помогнете ли?

— С какво да ви помогна?

— Трябва да спася жена си и да убия човек, който представлява заплаха за цялата държава.

Адамат нямаше представа дали Бо е патриот, но добавката звучеше добре.

— Какво е това, някакъв евтин роман? — презрително се подсмихна Бо.

— Доста е сериозно всъщност.

Усмивката на магьосника изчезна.

— Защо ви е моята помощ?

— Човекът, когото трябва да убия, разполага с над шестдесет телохранители, сред които има и Привилегирован.

— Така ли било? Вие работите за фелдмаршал Тамас — понастоящем смятан за мъртъв — и преследвате човек, който е отвлякъл съпругата ви и който е достатъчно влиятелен, за да си позволи услугите на шестдесет пазачи и Привилегирован? — Адамат на практика можеше да усети желанието на Бо да раздвижи пръстите си. — Някога да сте обмисляли оттеглянето си от разследванията, инспекторе?

— И представа си нямате.

— Измъкнете ме оттук и ще стана и шут в кралската пантомима, ако пожелаете — каза Бо.

Адамат го наблюдаваше замислено. Дали този човек се намираше в състояние да се изправи срещу друг магьосник? Инспекторът знаеше, че Привилегированите се нуждаят от ръкавици, за да боравят с магията си и да се защитят от допира с Отвъд. Само че ръкавиците на Бо не се виждаха никъде. И можеше ли изобщо да се довери на един Привилегирован?

— Добре тогава. Ще направя каквото мога — обеща Адамат.

Верундиш отвори вратата.

— Времето изтече, инспекторе.

Тя го съпроводи до изхода на слугинското крило. Достигнали края на двора, жената го спря и попита:

— Ще се оправите ли нататък?

— Да. — За един дълъг момент Адамат я изучаваше. Тя го наблюдаваше с неразгадаем поглед. Можеше да познае, че е военна и без униформата — стоеше изпъната, със сключени зад гърба ръце, като войник в свободно положение.

Инспекторът поемаше голям риск, но ако искаше да освободи Борбадор, а после и Фая, не му оставаше друг избор.

— Нуждая се от услугите на Привилегирования Борбадор — поде Адамат.

— Извинете? — Полковник Верундиш тъкмо се канеше да поеме обратно. Тя спря и се втренчи в него.

— Трябва да го освободите.

— Това няма да се случи, инспекторе.

— Посочете цената си. Фелдмаршал Тамас е мъртъв. Ако освободите Бо, вие и хората ви ще можете да се присъедините към бранителите на Суркови проход. Или да напуснете страната. Това вероятно би било най-разумно, предвид вестите, които пристигат от фронта.

— Та вие загатвате за държавна измяна! — прекъсна го тя с рязък и отривист тон.

— Моля ви. Привилегирования Борбадор е единственият ми шанс да спася съпругата си. Може би дори да спася Адро. Свободен той би бил от полза. Под ключ просто обезсилва вас и хората ви.

— Съветвам ви да си вървите, инспекторе — каза Верундиш.

Адамат въздъхна. Той почти беше очаквал, че тя ще го арестува на място. Трябваше да е доволен, че го пуска.

— Инспекторе.

Той спря.

— Да?

— Седемдесет и пет хиляди крана. В банкноти. Имате една седмица.