Алената кампания

Глава седемнадесета

Адамат беше разтревожен, докато наемната кола свиваше по дългата провинциална улица, водеща до къщата му.

Не беше идвал тук от почти два месеца — от деня, в който трябваше да разкрие пред лорд Ветас, че фелдмаршал Тамас се кани да арестува архидиоцел Шарлемунд. Адамат се бе оказал принуден да изиграе Ветас, но въпреки това едва не бе причинил смъртта на Тамас. Ветас щеше да иска Адамат — жив или мъртъв.

Инспекторът беше готов да се обзаложи, че Ветас е поставил къщата под наблюдение.

Докато се приближаваше към дома си, той държеше улицата под око. Никакви подозрителни мъже, никакви силуети по околните прозорци, проявяващи неоправдан интерес към къщата му. В тази част на града почти не се срещаха пешеходци. Само някакво отправило се на пазар семейство и старец с ведър вид, излязъл да се разходи на слънце.

Адамат спря колата на три къщи от своята. Провери късоцевния пистолет в джоба си. Зареден и готов за стрелба.

Той повдигна яката на връхната си дреха, нахлупи шапката си по-ниско и слезе. След като се разплати с кочияша, Адамат закрачи предпазливо към дома си, здраво стиснал бастуна в едната си ръка.

Капаците бяха затворени, завесите дръпнати — както ги беше оставил. Огледа мястото пред къщата в търсене на някакви признаци, че нещо е било докосвано или размествано. Нищо.

Той отвори портата към алеята между къщите и отиде в задния двор. Тукашният бърз оглед му показа, че и в градината всичко е наред. Изминаха още няколко минути, посветени на внимателно проучване. Никакви драскотини по ключалката, никакви стъпки в градината.

В главата му бавно започна да се оформя мисълта, че е надценил значимостта си за Ветас. Лордът ръководеше някакъв далеч по-широкомащабен план от името на господаря си, лорд Кларемон. Беше ли Адамат все още от значение? В края на краищата, доколкото Ветас знаеше, Тамас тихомълком бе екзекутирал инспектора по обвинение в държавна измяна. Ами ако Ветас тотално го беше отписал? Може би Фая и Йосип бяха вече мъртви, заровени някъде в плитък гроб.

Адамат стисна, а сетне отпусна юмруци. Не. Не можеше да си позволи да мисли така. Фая беше жива. Ветас все още я държеше в плен. И Адамат щеше да си я върне.

Той отключи задния вход и пристъпи вътре. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Помещенията бяха топли и задушни заради затворените прозорци, но все още се носеше и аромата на старо дърво, книги, прах и леко загатване за лавандула, останало от любимите благовонни свещи на Фая. Адамат извади пистолета си и предпазливо започна да обхожда стаите.

Всичко си стоеше непокътнато: кървавите петна върху дивана и килима от един от хората на Ветас, дупка от куршум в тавана, още една в антрето и в пода, както и бъркотията, оставена след сблъсъка с Бръснарите.

Все така стиснал пистолета в едната си ръка и бастуна в другата, Адамат се качи на втория етаж. Бръснарите го бяха нападнали именно тук. Това петно кръв в краката му принадлежеше на Сусмит, почти неразличимо върху тъмните дъски.

И горе беше пусто. Нямаше следи някой да е ровил из принадлежностите му или претърсвал къщата.

Адамат си отдъхна и отпусна пистолета. Почти беше разочарован. Излизаше, че лорд Ветас напълно е забравил за него.

Инспекторът пусна бастуна си в поставката за чадъри край главния вход и се отправи към кухнята. Може би в килера бе останала някоя консерва с боб или нещо друго, с която да се подкрепи. След това щеше да намери лопатата си и…

Той забеляза движението, но не успя да се отдръпне навреме. Ударът се стовари в лицето му в експлозия от болка. Адамат се озова проснат по гръб, с насълзени от болката очи и пламнал нос.

Някой се извиси над него. Инспекторът беше сграбчен за реверите, повдигнат от земята и миг по-късно, запратен към стената. Той преглътна известно количество от собствената си кръв и направи опит да вдиша през носа, довел единствено до изтръгнато стенание.

Две силни ръце го притискаха към стената. Адамат ги заудря без особен ефект, след което повдигна ръка, за да избърше очите си, и се взря в лицето на мъж с петна от сажди по бузите и ризата си. Инспекторът го разпозна — един от главорезите на Ветас.

Той преглътна мъчително и се постара да си придаде небрежен тон.

— Ти беше Кейл, нали?

— Същият — озъби се огнярят. — Отдавна те чакам.

Главата на Адамат пулсираше болезнено. Носът му трябваше да е счупен. Вероятно изглеждаше отвратително. Това беше вторият съсипан костюм в рамките на една седмица.

— Лорд Ветас иска да си поговори с теб — продължи Кейл. — Сега ще дойдеш тихо и кротко, иначе ще започна да ти троша зъбите.

Откъде, по дяволите, се беше появил? Нали Адамат бе проверил цялата къща? Сигурно се беше крил в избата. И с какво го беше ударил? С тояга?

— Добре — каза Адамат.

Кейл отпусна хватката си. Адамат усети как се плъзга по стената, докато краката му не опряха в пода. Този беше бърз. И силен. Мамка му, какво ли не би дал, та Сусмит да беше тук с него.

— Почисти си дрехите — заръча Кейл и се отдръпна.

Колената на Адамат не издържаха и той се стовари на пода. Беше паднал върху нещо. Точно под гърдите му. Пистолетът. Инспекторът обви пръсти около дръжката на оръжието.

Почувства ръката на Кейл върху гърба си.

— Добре съм — каза Адамат. — Просто… боли. Ще ида да взема друга риза от спалнята и ще дойда. Без номера. — Гласът му звучеше носово, гъгнещо.

С известно усилие се изправи на крака. Проклятие, тази болка в лицето му. Подобна агония не можеше да бъде смълчана с по-малко от три пръста уиски. Адамат направи няколко крачки по коридора и се обърна, като повдигна пистолета и дръпна спусъка.

От звука на изстрела главата му — някак — го заболя още повече.

Кейл погледна към оръжието, сетне към Адамат.

Адамат погледна към оръжието, сетне към Кейл. После сведе очи към пода.

Куршумът лежеше на земята. Трябваше да е изпаднал от дулото, когато Адамат бе изпуснал пистолета.

Кейл преодоля разстоянието помежду им с две дълги крачки, изби оръжието от ръката му и го сграбчи за шията, като го повдигна във въздуха и го удари във входната врата. Стените се разтресоха от съприкосновението.

Адамат се бореше да си поеме дъх. Той риташе и удряше. Нищо не успяваше да разхлаби хватката на Кейл.

— Това ще ти коства палец — оповести главорезът.

Адамат заопипва припряно наоколо с дясната си ръка. Трябваше да стори нещо, трябваше да… Ръката му докосна дръжката на бастуна му, подпрян в поставката за чадъри. Той сграбчи бастуна колкото можа по-надолу, повдигна го и го стовари върху слепоочието на Кейл.

Кейл залитна встрани и поотпусна хватката си. Адамат го изблъска с една ръка и стовари бастуна си колкото можа по-силно.

Огнярят пресрещна удара с една ръка, докато се препъваше надалеч от Адамат. Той сграбчи края на бастуна и дръпна.

Адамат се намери в надпревара по дърпане. Кейл дръпна отново и почти притегли Адамат до себе си. Очите на огняря се присвиха в крайчетата и инспекторът разбра, че няма да успее да задържи бастуна за трети път.

Затова той извъртя дръжката му. Отзова се тихо щракване.

Кейл дръпна силно. Той се катурна назад и изненадано се втренчи в края на бастуна, останал в ръката му.

Адамат се хвърли напред, стиснал бастуна кинжал пред себе си, и заби късото острие в стомаха на Кейл. Изтегли го и го заби отново, и после отново. Инспекторът залитна на една страна след последния тласък, загледан в Кейл.

Огнярят също се взираше в него, притиснал ръце към стомаха си, и тихо стенеше заради болката.

— Той ще разбере — каза Кейл. — Лорд Ветас ще разбере, че си се върнал, и ще убие жена ти.

Адамат се изправи и насочи острието към лицето му.

— Значи още е жива?

Кейл не отговори.

— Ами Йосип? Синът ми?

— Извикай лекар — каза Кейл. — Ако го направиш веднага, ще ти кажа за сина ти.

— Съседът ми е лекар. Кажи ми и ще го доведа.

Кейл изпусна дълъг, изтерзан дъх.

— Синът ти… Синът ти го няма. Отведоха го… Не зная къде, но го няма. Жена ти е там. Тя…

— Какво тя?

— Доведи лекар.

— Кажи ми. — Главоболието на Адамат ставаше неистово. Агонията бе нетърпима и според вида на подгизналата риза и сакото му, трябваше да е изгубил много кръв.

— Ветас… ще научи. Смяташе, че може би Тамас те е прибрал… че си арестуван… или застрелян… но сега ще разбере, че си жив.

Адамат скръцна със зъби.

— Не и ако не открият тялото ти. — Той не се чувстваше уверен, че ще тласне право и точно, но върхът на укриваното в бастуна острие потъна в окото на Кейл и спря едва когато достигна тилната кост. Адамат го извади и зачака конвулсиите на тялото да затихнат, преди да почисти оръжието в дрехата на Кейл.

Инспекторът се съблече до кръста и хвърли кървавите си дрехи върху трупа на Кейл. Отново обходи къщата в търсене на следи от присъствието на огняря, след което отиде да вземе огледалото си за бръснене.

Насреща му се взираше окървавено лице с мътен поглед. Сам не можеше да се познае.

Носът му стоеше изкривен почти под прав ъгъл. Адамат го докосна съвсем леко — и едва не изкрещя от болка.

Постави по една ръка от всяка страна на носа си и се втренчи в очите си. Сега или никога.

Той сграбчи носа си и го изправи.

Дойде на себе си проснат върху кухненския под. Осъзна, че са го свестили нечии удари по главния вход. Бавно се надигна и погледна в огледалото. Под слоя засъхнала кръв можа да различи, че носът му отново си беше на мястото. Почуди се дали съкрушаващата болка, която дори в момента го караше да иска да припадне, си заслужаваше.

Отне му цяла минута, за да презареди пистолета с треперещите си ръце. Едва тогава той се приближи до входната врата и надникна през прозореца.

Беше една от съседките му. Възрастна жена, прегърбена от старост, припряно наметнала шал над дневната си рокля. Адамат така и не бе научил името ѝ.

Той открехна вратата.

При вида му жената едва не изпищя.

— Какво желаете? — попита инспекторът.

— Добре ли… добре ли сте? — попита тя с треперещ глас. — Стори ми се, че чух изстрел, а преди няма и пет минути чух сърцераздирателен писък.

— Изстрел? Никакъв изстрел не е имало. Ужасно съжалявам, че отварям в такъв вид: паднах и си счупих носа. Тъкмо го намествах. Вероятно това е бил писъкът, който сте чули.

Тя продължаваше да се взира в него сякаш имаше някакво привидение насреща си.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Просто счупен нос — махна с ръка към лицето си Адамат. — Нещастен случай, уверявам ви.

— Ще отида да доведа доктора.

— Не, моля ви — спря я Адамат. — Аз самият ще отида при него скоро. Няма нужда да го правите.

— Няма да ме затрудни, настоявам.

— Госпожо! — Адамат прибави строгост към гласа си, ала не прецени, че повишеният тон ще резонира в носа му. Болката едва не го повали обратно на пода. — Ако нямате нищо против, и сам мога да се грижа за себе си. При никакви обстоятелства не викайте доктор!

— Ако сте сигурен…?

Проклети сплетници.

— Да, госпожо, благодаря, сигурен съм. — Адамат затвори вратата и огледа безпорядъка в коридора. Навсякъде имаше кръв — по килима, по пода, по стените. И по цялата входна врата.

Трябваха му часове и голяма част от чаршафите на Фая, за да отстрани всичката кръв. Работеше припряно — знаеше ли, някой друг от хората на Ветас можеше да се появи всеки момент. Но трябваше да изчисти къщата. Не трябваше да остават никакви следи, че е бил тук.

Когато приключи, Адамат се зае да почисти и самия себе си. Пълна бутилка вино притъпи болката в главата му до глухо бучене. Беше се смрачило. Инспекторът омота трупа на Кейл във вече използваните за почистване чаршафи и го извлече през задния вход, като мислеше колко ядосана щеше да бъде Фая, след като научеше за какво са отишли всичките ѝ чаршафи.

В единия ъгъл на малката му градина имаше барака, а под нея имаше неизползвано мазе. То беше малко, с размерите на пътническо купе. Адамат влезе в него и заопипва в тъмнината, докато не откри търсеното: въже, чийто край изчезваше в пръстения под. Той хвана въжето и задърпа, освобождавайки заровения дървен сандък.

Отнесе го в градината и се върна в подземието, за да хвърли там трупа. Пренареди инструментите, така че да изглежда сякаш от известно време никой не е бил тук, и затвори вратата след себе си.

В сандъка бяха всичките му заделени до момента спестявания, които бе започнал да събира от момента, в който узна, че задълженията по заема, теглен за печатницата Адамат и Приятели, е бил продаден на Палагий. Оттогава Адамат нямаше доверие на банкерите.

Вътре имаше малко под двадесет и пет хиляди. Не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно.

Посвети още няколко часа на почистване, за да се увери, че е отстранил всички следи от кръв, след което събра един куфар с детски дрехи, взе сандъка, пистолета и бастуна си и пое по улицата да търси наемна кола.

Облегнат на пръстения насип, Таниел гледаше към облачното небе.

Огромни бели облаци се движеха заплашително сред небето, тътнещи като пяната върху гребена на вълната, когато се разбиваше в брега. На места облаците сивееха. Може би дъжд? Надяваше се да не е така. Насипите щяха да се превърнат в кал, а дъждът щеше да повреди барута и на двете страни.

В далечината глухо отекваха кезианските барабани. От мястото, на което Таниел беше легнал върху хладната, твърда земя, му се струваше, че звукът идва от много далеч. Виж, виковете на адранските офицери бяха по-близки. Искаше му се да им кресне да млъкнат. Всеки мъж на фронта знаеше, че е много вероятно днес да срещне смъртта. Всеки мъж на фронта знаеше, че атаката на кезианците ще бъде успешна и те отново ще завземат насипите, както предишния ден, и както деня преди това.

Духът на войниците беше не просто мъртъв. Той беше обесен, застрелян, после завлечен, разсечен и заровен в каменист гроб.

— Какво е положението? — попита Таниел.

Полковник Етан стоеше на няколко крачки зад върха на насипа, като размахваше сабя и прибавяше своите насърчения към безполезното дърдорене на офицерите. Носеше униформената си висока шапка от меча кожа с лилаво перо, подобаваща на офицер от гренадирите. Погледът му беше фиксиран върху настъпващата кезианска пехота, която все още беше далеч отвъд насипите.

— Идват — отвърна Етан.

Таниел разглеждаше облаците.

— Събудете ме, когато дойдат — каза той и притвори клепачи.

Някои от гренадирите се засмяха. Таниел отвори очи, подири с поглед веселяците и им се ухили в отговор. Сам се изненада от лекотата, с която се усмихна. Само преди дни самото действие му се струваше чуждо. Сега…

Той зърна Ка-поел да стои близо до Етан. Девойката седеше върху насипа, с вдигнато коляно, подпряла брадичка на дланта си. Тя също наблюдаваше настъпващите редици. Дори гренадирите — най-силните и храбри мъже в адранската армия — имаха леко изнервен вид. Те знаеха какво е да се намираш на фронта. Но погледът на Ка-поел оставаше замислен, проницателен, без никакъв намек за страх. Изглеждаше смъртоносна като фатрастанска дива котка.

Таниел се зачуди какво ли виждаше тя, което другите не можеха.

— Приближават — каза Етан. Той стоеше напрегнат, стиснал до болка дръжката на сабята си.

Къде ли беше Крезимир? Защо богът не беше се показал? Защо не ги беше избил, попилявайки ги с магия, вместо да позволява на армията си да отнема ден след ден, къс по къс адранските отбранителни позиции?

— Ето ги!

Таниел стисна пушката си с две ръце. Трябваше да разчете времето до последната секунда. Не биваше да има никакво колебание. Трябваше да…

— Сега!

С крайчеца на окото си Таниел улови бегла сянка. Той тласна оръжието си право нагоре, забивайки две педи и половина стомана право между краката на скачащия Пазител.

Сблъсъкът едва не изтръгна пушката от ръцете на Таниел. С вик той заби щика още по-високо — при което Пазителят остана да размахва крайници във въздуха подобно на лакомство на клечка — и го тръшна на земята.

Явно дори един Пазител можеше да бъде сварен неподготвен. Създанието лежа няколко мига в пълен шок, ококорило очи, с паникьосан вид на лицето. После започна да се мята в опит да се освободи от щика, който Таниел бе забил в задника му.

Дузина гренадири връхлетяха връз Пазителя с щикове и саби. Само след секунди всичко, което беше останало от него, беше купчина окървавена кайма. Таниел освободи щика си от мъртвото създание в мига, в който адранските бранители откриха огън.

— Разкарайте го — нареди Етан. Сам той и още двама гренадири повдигнаха мъртвия Пазител и го хвърлиха отвъд насипа, оставяйки го да се търкаля надолу по склона.

Настъпващите редици се поколебаха при пресрещналия ги мускетен залп. Стотици рухнаха, ала кезианската военна машина продължи напред, стъпквайки телата им. Ето че вече свеждаха собствените си мускети и се хвърляха на нож.

Таниел се изправи над насипа и стреля. Кезиански майор падна от седлото си.

Етан се приближи до него.

— За мен беше удоволствие да те познавам, приятелю — каза гренадирът, вперил поглед в прииждащите врагове.

— Днес няма да изгубим — отвърна Таниел и постави увит в памук куршум в оръжието си, а после разкъса с палеца си края на барутен фишек. С едно продължително вдишване изшмърка целия заряд и потърка носа си с опакото на дланта си. — Не и днес — каза той. После повтори по-силно: — Днес няма да изгубим.

Почувства как в него се надига гняв. Защо трябваше да губят? Защо трябваше да отстъпват и да бягат? Те бяха по-добри от кезианците. Адранската армия се ползваше със заслужената репутация на страховита в целите Девет кралства.

Той се обърна към гренадирите.

— Вие хора на фелдмаршал Тамас ли сте? Е?

— Фелдмаршалът е мъртъв — обади се някой.

Таниел почувства как плюнката изхвръква от устата му.

— Попитах ви нещо! — провикна се Таниел.

— Аз съм войник на фелдмаршала! — Етан повдигна меча си. — И винаги ще си остана такъв!

— Ами вие? — изрева Таниел към гренадирите.

— Да! — отвърнаха те в един глас, повдигнали мускети.

— Адранската армия — армията на Тамас — не губи. Можете да побегнете — Таниел протегна ръка към гренадирите, — когато прозвучи сигналът за отстъпление. Бягайте, щом искате, при генерал-тиловаците, оставете врага да се упражнява в стрелба по гърбовете ви. Но аз ще остана тук, докато кеазианците не се пречупят.

— Аз също — каза Етан и размаха сабята си.

— Аз също — изкрещяха в един глас гренадирите.

Таниел отново се обърна към врага.

— Да им дадем да се разберат!

Той зърна лицето на баща си като прокъсан флаг пред себе си. Видя Влора, Сабон, Андрия и всички останали барутни магове. Можеше да види и приятелите си от Седма и Девета. Видението трая само миг, заменено от кървава пелена. Таниел почувства как краката му го отвеждат отвъд върха на насипа и право към щурмуващия враг.

Пукотът на мускети и тътенът на оръдия внезапно се изгубиха сред грохота на връхлитащата пехота. Таниел изкорми кезиански войник с щика си и блъсна друг с приклада, като го изблъска и го запрати на земята.

Офицерска сабя жилна бузата му, непосредствено под окото. Таниел почувства разреза, но барутният транс и адреналинът превръщаха болката в незначително усещане. Той изплющя с приклада по челюстта на офицера, сетне прониза някакъв пехотинец.

Кезианците бяха навсякъде около него и Таниел почувства внезапна паника. Бързината и силата нямаше да му помогнат срещу подобна тълпа. Те просто можеха да го удавят с числеността си, както самият Таниел и гренадирите бяха разкъсали онзи Пазител.

Той видя щик да полита към сърцето му. Приведе се рязко и усети как острието разкъсва дрехата и минава над рамото му, след което заби юмрука си в лицето на войника.

И тогава, неочаквано, вече не беше сам. Адранските гренадири с високите си шапки и куртките с алени маншети се озоваха около него. Техните мускети пресрещнаха кезианския наплив.

— С приклад! — разнесе се гръмовният глас на Етан. — Напред! Сечи! С приклад! Напред! Сечи!

Докато кезианските пехотинци връхлитаха в безредие, гренадирите от Дванадесета бригада се движеха в сгъстен строй. Всички те бяха избрани заради огромния си ръст и бяха обучени да посрещат врага без колебание. Бяха скочили след Таниел отвъд насипа и сега напредваха методично, без да спират да размахват щикове. Приличаха на земеделци, излезли на коситба.

Таниел се сля с редицата гренадири и се присъедини към настъплението им. За негова изненада, кезианската пехота се разпадаше пред тях. Той познаваше силата, познаваше и бързината. Ала мощта на задружните гренадири го смая. Ритъмът, с който се движеха, започна да кънти в гърдите му.

Един от кезианските войници излезе от редицата си напред, като се хвърли към Таниел и го блъсна назад. Гренадирите запълниха образувалата се пролука, без да нарушават ритъма си. Таниел се заборичка с противника си, хвърли го на земята и притисна с пета шията му. Хвърли поглед към линията на гренадирите и…

С крайчеца на окото си зърна как един Пазител се врязва в редицата им. Най-едрите и силни мъже в цял Адро се разлетяха като кукли под напора му.

Втори Пазител се хвърли сред тях. Полковник Етан залитна назад с окървавено чело. Той бързо се опомни и замахна с тежката си сабя, отсичайки китката на съществото. Пазителят скочи към него, сграбчи го за шията и започна да разтърсва стокилограмовия мъж във въздуха, както куче — плъх.

Прозвуча тръба.

Отстъпление.

Таниел бе разкъсан от ярост. Не. Той нямаше да отстъпи. Щеше да напусне бойното поле единствено като победител.

Той оголи зъби, войникът под ботуша му беше забравен. Етан изпадаше в шок, подбелил очи. Таниел вдигна пушката си, насочил щика, и се затича.

Нещо се стовари върху него отстрани. Той отхвърча, неконтролируемото падане затормози сърцето му за няколкото мига, преди да удари земята. Таниел отскочи от трупа на някакъв пехотинец. Сблъсъкът изтръгна пушката от ръцете му и когато се изправи на крака, се оказа невъоръжен.

Нямаше време да реагира. Този нов Пазител беше твърде бърз. Едър юмрук се заби в лицето му и го накара да залитне.

Таниел възстанови равновесието си и се подготви за нов удар. Мислено докосна парченце барут, но нищо не се случи. Имаше насреща си Черен Пазител.

Следващият удар пропусна, тъй като Пазителят започна да се мята в опит да отърси скочилата на гърба му Ка-поел. Тя висеше на една от иглите си, забита дълбоко в рамото на съществото. Беше пропуснала гръбначния му стълб на косъм, така че раната единствено го разяряваше още повече.

Таниел изтегли ножа от ботуша си. Напрегна мускули, готов за скок, когато Пазителят неочаквано се вцепени, залитна напред и тежко се свлече на колене. Ка-поел спокойно изтегли иглата си и се отдръпна. На лицето ѝ бе изникнала злостна усмивка, а в едната си ръка държеше полузавършена восъчна фигурка. Пръстите ѝ трескаво я дооформяха.

Пазителят се изправи на крака, макар все още да се олюляваше и залиташе. След една неуверена крачка встрани той внезапно се затича напред, срещу кезианците.

Половината от гренадирите все още се сражаваха, макар и без предишната ефективност. Все повече от тях рухваха под вражеската пехота. С един-единствен скок Пазителят прелетя над главите им и се приземи сред кезианските редици.

Повечето от пехотинците не му обърнаха внимание. Те бяха свикнали с присъствието на Пазителите. Ужасът се разрази едва когато Пазителят грабна нечия захвърлена сабя и започна да сече.

Паниката на кезианците беше заразителна. Пред погледа на Таниел те започнаха да отстъпват с крясъци от създанието. Неколцина се опитаха да останат и да се бият. Някои дори нападнаха урода. Нечий щик прониза шията му. Пазителят го отчупи като клечка и продължи да нанася уроди. Кезианците започваха да поддават.

Таниел бе убивал Пазители в ръкопашен бой — същите създания, които тероризираха адранската армия, а сега Ка-поел бе насъскала едно от тях срещу кезианците. По цялото му тяло — от петите до върха на пръстите, премина тръпка и той се зачуди в какво точно се беше превърнал, че да може да се изправи пред подобно свирепо чудовище.

— При мен! — Таниел повдигна пушката над главата си. — При мен! — изкрещя той над звука от тръбите, които още по-настойчиво призоваваха гренадирите да се оттеглят. — Майната им на тръбите, ще се бием!

Кезианските редици се разкъсаха окончателно. Никой от техните барабанчици не даваше сигнал за отстъпление, но въпреки това те бягаха. Малцината останали Пазители бяха надвити и безмилостно посечени. Някои от кезианците захвърлиха оръжие и паднаха на колене в знак, че се предават.

Контролираният от Ка-поел Пазител преследва кезианците почти до самия им лагер. Десетина други Пазители се стекоха, за да се опитат да го обезвредят.

Погледът на Ка-поел сияеше с веселие, восъчната фигура в ръцете ѝ потрепваше и се въртеше. Устните ѝ се разтвориха в безгласен смях.

Пазителят продължи да се бие. Противниците го пронизваха, сечаха и прострелваха, ала той не рухваше.

И тогава Ка-поел повдигна фигурката и бутна с палец главата ѝ.

Пазителят се свлече на земята.

Таниел се взираше в нея с отворена уста. Как беше възможно това момиче, същата жена, притискала се така плътно до него, в един момент да спи като дете в прегръдките му, а в следващия да се появи на бойното поле със силата на богиня на отмъщението?

Тя се обърна, сякаш почувствала погледа му, и му се усмихна срамежливо. За един миг отново се превърна в невръстната девойка, която бе открил в колиба сред фатрастанските блата.

Таниел едва се сдържаше да не изтича до нея, да я грабне на ръце и да я отнесе далеч от тази лудост, да се увери, че е добре. Но той чувстваше, че вече няма право да се нарича неин закрилник. Не и след случилото се в Крезим Курга. Имаше усещане, че Ка-поел бе започнала да разкрива коя — или каква — е в действителност.

Без да мисли за собствените си рани, Таниел се зае да търси полковник Етан. Откри го затиснат под трупа на Пазител. Той избута тялото и с облекчение откри, че Етан все още диша. В очите на полковника обаче личеше дълбока уплаха.

— Не мога да си движа краката — каза Етан.

Таниел коленичи край него и почувства как същата паника завладява и него.

— Всичко е наред. Ще ти доведем лекар.

— Не си чувствам краката! — Етан се вкопчи в ръката му. Той изпъшка; по лицето му пролича, че се опитва да се раздвижи. — Не ги чувствам!

Сърцето на Таниел изстина. Етан бе един от най-силните мъже, които познаваше. Да умреш в битка беше едно, но да осакатееш по такъв начин…

— Доведете лекар! — изкрещя Таниел. — И им кажете да престанат да надуват проклетите тръби! Вече победихме, мамка му!

Етан се отпусна.

— Победихме ли?

— Победихме. — Таниел огледа бойното поле. Откъм адранската страна вече тичаха подкрепления. Ако сред тях нямаше и едничък лекар, Таниел щеше да удуши някого.

— Ти успя — каза Етан. — Отблъсна врага.

— Не. Ти го стори. Ти и твоите гренадири.

— Нямаше да успеем без теб. — Сега Етан често притваряше клепачи. Таниел се опитваше да открие някаква рана върху тялото му. С изкривено от болка лице полковникът се вкопчи в ръкава му толкова силно, че кокалчетата на ръката му побеляха. — Видях как те гледаха момчетата. Бяха готови и в задгробните ями да те последват. Също като Тамас. Също като баща ти.

— Не говори такива ужасяващи неща — отвърна Таниел. По бузите му се стичаха горещи сълзи. — Аз нямам нищо общо с дъртия негодник.

— Таниел… Обещай ми, че ще спечелиш войната. Обещай ми, че ще довършиш всичко това. Обещай, че това няма да е последната победа на Адро.

— Няма нужда от обещания — рече Таниел. — Ти няма да умреш.

Етан го дръпна към себе си.

— Не си чувствам проклетите крака. Много добре знам какво означава това, задник такъв. Никога повече няма да помириша бойно поле. Затова сега ми обещай, че ще спечелиш войната.

— Не знам дали мога.

Етан го зашлеви. Бузата на Таниел пламна под удара.

— Обещай ми. — Вторият шамар едва не събори барутния маг. Дори и проснат на земята, с обездвижени нозе, Етан беше силен. — Обещай!

Жена в униформата на военен лекар припряно се приведе от другата страна на полковника. Тя го огледа, сбърчила чело.

— Къде сте ранен?

— Кръстът ми е счупен — каза Етан. Гласът му секна за момент. Той погледна Таниел в очите. — Обещай ми.

— Не.

В очите на полковника блеснаха сълзи.

— Страхливец. Ако умирах, щеше да ми обещаеш. Защото тогава нямаше да ти се налага да отговаряш пред мен. Но аз не умирам и затова отказваш да обещаеш. Проклет страхливец.

Таниел се извърна. Сам знаеше, че това е истина.

Една от покритите болнични коли се приближи, за да отнесе Етан обратно в лагера. Полковникът извърна глава от Таниел. Самият барутен маг не тръгна редом до него, щом потеглиха.

Вражеската атака бе отблъсната. Дадените от врага жертви сигурно наброяваха хиляда. Ранените бяха двойно повече, а няколко стотици бяха пленени. Отне му известно време да осъзнае, че е обграден от войници. Гренадирите от Дванадесета бригада. Най-ниският от тях се извисяваше с една глава над Таниел. Колко ли бяха погинали днес? Несъмнено трябваше да са понесли ужасяващи загуби.

Един от гренадирите се приближи към него. Таниел обмисли дали да не се отдалечи. Можеше да си проправи път през тях и да се прибере в лагера. Бяха ли чули разговора му с Етан? Бяха ли чули как полковникът го нарече страхливец?

Гренадирът стискаше шапката си в едната си ръка. Другата беше празна. Свита в юмрук. Таниел повдигна брадичка и зачака удара.

— Сър… — каза гренадирът.

— Хайде, заслужавам си го.

Гренадирът го погледна объркано. Той сведе поглед към юмрука си и отпусна пръсти.

— Сър, вие не сте страхливец. Полковникът… Никой не иска да свърши по такъв начин. Нещата, които ви наговори… Вие не сте страхливец. Току-що видяхме как сам се хвърлихте срещу цяла вражеска бригада. Исках да ви кажа, че ако имате нужда от нещо, каквото и да е, просто кажете. Можете да разчитате на мен. Подозирам, че повечето от момчетата ще ви кажат същото.

Останалите потвърдиха с кимване, след което с уморена крачка поеха обратно към лагера.

Няколко минути Таниел не помръдна от мястото си, останал да наблюдава как санитарите отнасят мъртвите и ранените. Когато почувства присъствието зад себе си, не му трябваше да се обръща. Беше Ка-поел.

Барутният маг обърса сълзите от лицето си с ръкава на куртката си.

— Не трябва ли да претърсваш телата, или каквото там правиш? — попита той.

Тя го хвана за ръката. Таниел искаше да се отдръпне, но не можеше.

Двамата стояха неподвижно, в мълчание, докато край тях кръвта на умиращите и убитите се смесваше и превръщаше в червено море адранската пръст. Таниел повдигна ръката на Ка-поел. Жестът беше импулсивен, ненадеен и по-късно сам не можеше да си обясни какво го беше подтикнало да го направи, но той притисна устни до дланта ѝ.

— Ще сложа край на всичко това — каза Таниел. — Ще убия Крезимир. Този път завинаги. Казваше, че ти трябва кръвта му? Ще я получиш, дори ако се наложи да умра заради това.

С крайчеца на окото си видя как тя леко поклаща глава.

Неочаквано Ка-поел пристъпи пред него, обгърна тила му с пръсти и го придърпа надолу към себе си, притискайки топлите си устни до неговите. Под допира кръвта на Таниел сякаш пламна, а когато тя най-сетне се отдръпна, той не можеше да си поеме дъх. С усилие се задържа на крака, като се опита да се убеди, че обзелата го слабост се дължеше на изгубената от него кръв.

Тогава моментът отмина и неразгадаема както винаги, Ка-поел пое по задачите си, като се приведе над трупа на мъртъв адрански войник.

Смаяният Таниел остана да я наблюдава няколко минути, докато някакво раздвижване в тила на кезианските редици не го изтръгна от унеса му. Войникът в него се пробуди отново, вечно нащрек за нови заплахи от страна на врага.

Кезианските войници издигаха нещо в небето над лагера си, на север от стените на Будфил. За да се вижда от подобно разстояние, трябваше да става дума за нещо с височината на най-малко осеметажна сграда. Таниел вдиша щипка барут, за да изостри зрението си.

Беше огромна греда, очевидно оформена от ствола на вековно дърво. Войници и пленници се суетяха около дървената колона и се разгърнаха като ветрило зад нея, опънали многобройни въжета, вързани за върха ѝ. Колоната бе повдигната високо, след което внезапно пропадна на около пет метра надолу — вероятно в предварително изкопана дупка — и застана изправена.

Таниел се навъси. Можеше да различи нещо отстрани върху колоната. Може би човек?

Магът присви очи. Да. Приличаше на жена. Беше гола, прикована към колоната за китките, а дланите ѝ липсваха. Пристегнало кръста ѝ въже я придържаше към колоната.

Таниел се взираше вцепенен. Може би беше предателка, която използваха за пример? Липсващите китки сочеха, че е била Привилегирована. Какво можеше…

Тялото се раздвижи. Хиляди ями, тя беше още жива.

Тя повдигна глава и кръвта на Таниел се смрази. Той я познаваше. За последно двамата се бяха сблъскали в Крезим Курга, където барутният маг напразно се опита да ѝ попречи да призове Крезимир. Беше Жулин.