Алената кампания

Глава осемнадесета

Тамас изчакваше завръщането на разузнавачите и се вслушваше в познатата глъчка на събиращите лагера войници.

Тази сутрин хората разговаряха непринудено помежду си — нещо, липсвало през последните две седмици, откакто бе започнал неистовия им поход към дома. Някой се засмя в далечината. Нищо не ободряваше така, както пълният стомах. Когато към това се прибавеше и възторгът от победата над кезианския авангард, Тамас почти можеше да нарече хората си щастливи.

Почти.

Фелдмаршалът не обичаше да яде конско месо. Напомняше му за трудните времена в Гурла, за глада, болестите и пустинната жега, когато той и другарите му бяха принудени да убиват напълно здрави коне, за да оцелеят. Вкусът беше леко сладникав, а мирисът беше по-силен от този на говеждото. Освен това месото на кавалерийските коне беше жилаво.

Но пък поне стомахът му вече не къркореше.

— Какво има, войнико?

Влора стоеше мирно от другата страна на огъня. Тя отсечено отдаде чест.

— Приближава вражеска делегация, сър. Носят бяло знаме.

Тамас запрати парченце мазнина сред пламъците и се заслуша в съсъка му. Изправи се бавно, като бършеше ръце във вече омазнена носна кърпа. Това представляваше друг проблем, пред който бяха изправени — липсата на цивилни означаваше липса на перачки. И двете му униформи бяха изцапани и прашасали, а самият Тамас смърдеше на помийна яма.

Адом да не дава да си изпереш собствената униформа, обади се тънко гласче от дълбините на ума му. Тамас се изкиска.

— Сър? — попита Влора.

— Нищо, войнико. Ще посрещна делегатите отвъд лагера. Олем!

— Тук съм, сър.

Той се присъедини към Тамас заедно с неколцина от хората си. Войниците от Девета бригада, които щяха да поемат последни, вече привършваха с приготовленията — събираха палатки и гасяха огньове. След двадесет минути щяха да потеглят. Техните другари от Седма бригада вече напредваха, някои вече отдалечени на половин миля надолу по пътя.

Фелдмаршалът подмина редица коли, които бяха намерили сред изоставените руини на Юндора. Дъските им тъмнееха от попилата в тях кръв на ранените и миришеха на смърт от десет крачки разстояние. Днес те щяха да пренесат ранените, които бяха успели да останат живи през последните два дни.

— Нека войниците да измият колите — обърна се Тамас към Олем. — Всъщност, искам къпането да стане задължително. В гората има множество потоци. Организирайте нещата с разузнавачите. Край всеки поток, който минем, да се умиват по петдесет души. Ако не се пазим, много скоро из лагера ще плъзнат зарази.

— Тъй вярно, сър. — Олем потърка потъмнялата си от прах униформа. — Аз също не бих имал нищо против да се освежа.

Лагерът остана зад тях; скоро те подминаха и последните постове. Гората отвъд оставаше спокойна, озвучавана единствено от подвикванията на птиците и цвъртенето на катерици. Тамас приветстваше птичата песен. Тя му напомняше за мирните дни, разсейваше го от противните крясъци на мършоядните гарвани и споменът за планини от трупове, който изникваше, щом затвореше очи.

Тамас зърна кезианските конници, преди те да го забележат.

Бяха около дванадесет. Бяха спрели конете си насред пътя, безстрастно загледани в адранските постове. Носеха тежки кирасирски нагръдници над кафеникави униформи със зелен кант. При появата на фелдмаршала те слязоха от седлата, а един от тях свали шлема си и закрачи да го пресрещне.

— Фелдмаршал Тамас? — попита той.

— Същият.

— Аз съм генерал Беон ди Ипил — каза мъжът на адрански, като говореше с лек акцент. Той протегна ръка. — За мен е удоволствие.

Тамас стисна протегнатата ръка. Насреща му стоеше млад мъж, някъде към края на двадесетте. Лицето му изглеждаше момчешко — следствие от кабалистичните процедури, запазващи младежкия вид на владетелите на Деветте кралства. Дори само въз основа на тази особеност Тамас можеше да отгатне, че има насреща си един от синовете на Ипил, ако не заради името и репутацията му.

— Любимият син на краля. Военните ви постижения са известни на мнозина.

Беон скромно наклони глава.

— Същото се отнася и за вас.

— На какво дължа честта? — попита Тамас. Обикновена формалност, разбира се. Той отлично знаеше защо е дошъл.

— Интересуват ме намеренията, довели ви в границите на моята родина.

— Отправил съм се към собственото си отечество, за да го защитавам от агресията на един тиранин.

Беон дори не мигна при тази насочена към баща му обида. Тамас мислено си отбеляза този факт. Явно притежаваше по-голямо хладнокръвие от братята си.

— Опасявам се, че не мога да ви позволя това.

— В такъв случай попадаме в безизходно положение.

— Изход има, струва ми се — рече Беон. — Дойдох да поискам да се предадете.

— Изход няма. Няма да се предам — лаконично заяви Тамас.

Беон кимна, макар и по-скоро на себе си.

— Страхувах се, че ще кажете това.

— Нима? — Тамас отлично познаваше репутацията на Беон. Страхът не се вписваше в нея. Той беше почти безразсъдно храбър. Не се поколебаваше да се възползва от обстоятелства, пред които посредствените пълководци биха се стъписали. Тази му дързост му беше служила добре.

— Не горя от желание да преследвам прословутия фелдмаршал Тамас. Вече се погрижихте за моя авангард. Накарахте ги — как го казвате — да подвият опашки, нали това е изразът? — Беон погледна през рамо към един от придружителите си. Въпросният носеше униформата на драгун, с прав меч и без нагръдника на кирасир. — Командирите им едва се отърваха живи.

— Бихте могли просто да ме оставите да си вървя — ведро напомни Тамас. — Трябват ми само няколко седмици.

Беон се засмя.

— И тогава баща ми ще ми отсече главата. Вашите войници са гладни, Тамас. Нямате храна, като изключим месото на убитите коне от моя авангард. Ще бъда честен. Ще ви кажа пред какво се изправяте, а вие ще решите дали да се предадете. Съгласен ли сте?

Фелдмаршалът изсумтя.

— Това е повече от честно.

— Чудесно. Следват ме десет хиляди драгуни и пет хиляди и петстотин кирасири. По-големият ми брат се намира на около седмица път зад мен, начело на тридесет хиляди пехотинци. Знам, че вие предвождате единадесет хиляди души. Това прави съотношение четири към едно в наша полза. Безнадеждно е да очаквате, че ще успеете да прекосите границата. Предайте се сега и хората ви ще бъдат третирани хуманно, както подобава на военнопленници. — Беон замълча и повдигна ръка с благоговеен жест. — Изучавал съм делата ви, Тамас. Вие не захвърляте живота на хората си без причина.

— Щом сте запознат с кариерата ми — тихо каза Тамас, — значи знаете, че аз не губя.

Беон го наблюдаваше развеселено.

— Вие сте мъртвец, Тамас. Имате ли някакво последно желание?

— Да. Имам над сто ранени. Ако ви ги предам, ще получа ли думата ви, че ще бъдат третирани като военнопленници?

— За да напредвате по-бързо ли? Не. Всеки ранен, който попадне в ръцете ни, ще бъде екзекутиран като престъпник.

Беон беше джентълмен от глава до пети. Напълно вероятно беше да блъфира. Можеше ли Тамас да поеме този риск?

— В такъв случай, генерале, нямам какво повече да ви кажа.

Беон кимна почтително.

— Бих ви пожелал успех, но…

— Разбирам ви отлично.

Кезианците отново възседнаха конете си и препуснаха обратно по пътя. Тамас ги наблюдаваше как си отиват. Този генерал щеше да му създаде затруднения. Кезианската армия на практика поощряваше некадърността, тъй като тамошните благородници закупуваха офицерските си чинове или ставаха генерали по прищявка на краля.

Но понякога все пак се случваше талантът да изплува над плявата.

— Олем — каза Тамас.

Телохранителят се изпъна, макар че погледът му оставаше вперен по посока на кезианците. Личеше, че ръцете го сърбят за битка.

— Сър?

— Намери ми брадва и ела в челото на колоната.

В стандартната екипировка на адранския пехотинец влизаха брадвичка и лопата — за сечене на дърва и изкопаване на помийни ями.

Добрите пълководци им намираха още много приложения.

Тамас се качи на коня си и препусна към началото на колоната. Намери полковник Арбър и неговия батальон в авангарда. Полковникът раздвижваше челюст и извади изкуствените си ченета тъкмо когато Тамас застана до него.

— Хубав ден, сър. Дърветата поддържат гората хладна.

Тамас огледа пътя. Той се виеше по протежение на стръмен, гъсто обрасъл с дървета хълм. Все пак до земята достигаше достатъчно светлина, за да може да се развие гъста ниска растителност — шипеста и оплетена. Без пътя местността щеше да е почти непроходима.

— Имам задача за хората ти, полковник — рече Тамас. — Вземи два взвода и ги отведи встрани.

Арбър изрева по адрес на Деветнадесети и Тридесет и четвърти взвод. По времето, когато войниците вече се намираха встрани от пътя, изникна Олем. Той слезе от седлото и подаде на Тамас брадва.

Фелдмаршалът свали куртката и ризата си и погледна войниците.

— По петите ни търчат петнадесет хиляди кавалеристи — обяви той. — Благодарение на конете си те напредват по-бързо от нас и същевременно не се изморяват толкова. Е, аз имам намерение да променя това. На всяко място, където пътят се стеснява, както е ей там — Тамас посочи към участъка близо до върха на хълма — ние ще изсипваме по няколко тона отломки. Съберете камъни, паднали дървета, всякакви отломки. Веднага щом колоната отмине, затрупваме пътя.

Тамас си избра едно дърво. Дори трима нямаше да успеят да опашат ствола му с ръце. Щеше да свърши идеална работа. Фелдмаршалът пристъпи до него и започна да сече.

Войниците от двата взвода последваха примера му. Някои се захванаха да секат и кастрят, други събираха всичко, което можеха, от околния лес. Много скоро от двете страни на пътя изникнаха огромни купчини. Тамас привлече помощта на още два взвода и по времето, когато и последните войници от колоната отминаха, другарите им бяха готови да повалят шест огромни дървета връз пътя.

Дочул тропота на копита, Тамас извърна глава.

Беше просто Гаврил. Той спря коня си край фелдмаршала.

— Ти ли си последният от разузнавачите ни? — попита Тамас.

— Тъй вярно — каза Гаврил. — Кезианците се намират на една миля зад мен. Никак не пришпорват конете. Не изглежда да бързат. — Той огледа струпаните купчините камъни и клони. — Седнал да сече дърва като дървар. Харесвам тази ти страна. Дано всичката тази работа си е заслужавала.

— Ще им отнеме часове, докато разчистят пътя — изтъкна Тамас.

— Или просто ще заобиколят.

Фелдмаршалът обърса потта от челото си. Ако врагът действително намереше друг път през гората, целият им труд щеше да е отишъл на вятъра.

— Ще могат ли?

— Ще трябва да обходят местността — каза Гаврил. — И ще напредват бавно, защото ще се опасяват да не си заложил капани. Така че… може и да си ни спечелил малко време.

Тамас взе ризата си от Олем, а един от войниците доведе коня му. Фелдмаршалът го възседна.

— Дърпай! — провикна се той към хората, стиснали въжетата.

Минути по-късно дърветата се сгромолясаха на земята.

Повалянето им бе разчетено с идеята да се вклинят едно в друго и да запречат пътя. Отстраняването им нямаше да е толкова лесно, колкото просто да метна въже около тях и да ги изтеглят.

Войниците нахвърляха отгоре им останалите приготвени отломки. Когато приключиха и с това, Тамас ги изпрати да маршируват с двойно ускорен ход, за да догонят колоната.

— Кажи на разузнавачите си да набелязват други подходящи места за блокада — обърна се Тамас към Гаврил.

— Смятай го за свършено.

— Олем, погрижи се хората, които работиха тук, вечерта да получат двойна порция месо. Заслужиха си го.

— Слушам, сър.

Тамас облече ризата си.

— Мислете по какъв друг начин бихме могли да забавим преследвачите. Сигурен съм, че след разчистването на всяка блокада ще изпращат подире ни някоя и друга рота, за да не ни позволяват да се откъснем, но искам да задържим ядрото на силите им колкото се може по-далеч от нас.

— Чух, че си се срещнал с кезианския генерал — каза Гаврил.

— Да. Беон ди Ипил. Най-малкият син на краля.

Гаврил изсумтя.

— Чувал съм, че бил свестен — доколкото това е възможно за едно от изчадията на Ипил.

— Такъв е.

— Как мина?

— За едно нещо съжалявам, а за друго се надявам.

Гаврил го погледна с любопитство.

— За какво се надяваш?

— Надявам се, че не съм допуснал ужасна грешка с отказа си да се предам.

— А за какво съжаляваш?

— Жалко е, че Беон не е първородният син на Ипил. От него щеше да излезе чудесен крал. Съжалявам, че ще се наложи да го убия.

— Дойдох при първа възможност — каза Адамат.

— Седни.

Адамат седна срещу Рикар и се облегна назад. Лицето на Рикар беше мрачно. Малкото останала му коса стърчеше в произволни посоки. Очите му бяха изтощени, брадата му стоеше невчесана, дрехите — смачкани. Нещо съвсем нетипично за Рикар.

Приятелят му се взираше в пода.

— Разбра ли новините? — попита той и посочи към вестника върху бюрото си.

Броят, оповестяващ смъртта на фелдмаршал Тамас, вече беше остарял със седмица.

— Цял Адро знае — каза Адамат.

Рикар най-сетне вдигна поглед. Щом зърна лицето на Адамат, едва не падна от стола си.

— Богове, какво ти се е случило?

Адамат щеше да изсумти, ако не беше болката. Вероятно изглеждаше далеч по-зле от Рикар. Недоспал, с наскоро чупен и наместен нос, с ранички и синини по цялото си лице. Този страховит вид пречеше на работата му: никой не искаше да си има вземане-даване с човек, ял подобен пердах…

— Натъкнах се на известни затруднения в последно време — каза Адамат.

Рикар чакаше някакво обяснение. Но Адамат нямаше намерение да се впуска в подробности.

— Ясно, е… — С видимо усилие Рикар откъсна поглед от лицето на събеседника си. — Цялата страна е настръхнала. Кезианците напредват на южния фронт, а след като Тамас вече го няма, неколцина роялисти започват да изплуват на повърхността. Той беше онова, което държеше нацията единна. — Рикар прокара пръсти през косата си. — Оставащите му съветници… вече започнахме да се караме помежду си. Не знам какво ще правим.

— Все още ли възнамеряваш да организираш избори?

Рикар вдигна раздразнено ръце.

— Нямаме друг избор. Бихме могли да обявим военно положение и да ги отложим, само че цялата армия е на южния фронт и се опитва да удържи кезианците. — Той разтърка очи. — Което ни води до причината да те повикам: лорд Кларемон задейства плана си.

Адамат седна по-изправено.

— И?

Рикар плю на пода, за което веднага съжали.

— Официално обяви намерението си да се кандидатира за министър-председател на Адро.

— Но как? — смая се инспекторът. — Та той дори не е адранец!

— Напротив. Поне според документите, които е депозирал пред министерската комисия. Фел! Фел, ела тук!

Младата жена, с която Адамат се бе запознал преди, се вмъкна в стаята. Косата ѝ беше вдигната високо на плитка, която се спускаше над рамото ѝ, и носеше надиплена блуза с широка яка.

— Да, господин Тамблар?

— Какво научи за Кларемон?

— Нищо — каза Фел. — Ако актът му за раждане е фалшив, то изработката е изключително класна. Проучването му е поверено на цял екип от хората ни. Всъщност той никога не е твърдял, че е бруданец, а и Брудано-гурланската търговска компания не изисква президентът да притежава бруданско гражданство, за да я оглави.

Адамат се улови, че се е втренчил във Фел, внезапно подозрителен, без сам да знае защо.

— Продължавайте — подкани я инспекторът.

— Простете? — обърна се към него Фел.

— Открихте ли някаква връзка с лорд Ветас? — Неговата информация за връзката между Ветас и Кларемон идваше от евнуха — и от собствените думи на Ветас. Но ако го бяха подвели по някакъв начин, цялата досегашна насока на разследването му беше грешна.

— Не, нищо.

— Но защо му е на Кларемон да става адрански министър-председател? Рикар, нали ти ми каза, че този пост е по-скоро с представителна функция?

Рикар се намести неловко на стола си.

— Това е моята представа за премиер, да.

— Истината е — намеси се Фел, без да изчаква одобрението на Рикар, — че първият министър-председател ще очертае границите, към които ще се придържат всичките негови наследници. С колко власт ще разполага заемащият поста оттук насетне и как ще я използва ще зависи изцяло от това колко агресивен реши да бъде първият, заел длъжността.

Адамат приглади сакото си. Какво го безпокоеше толкова в тази жена? Имаше нещо в маниера ѝ, което по-рано му бе убягнало… само че не можеше да определи какво.

— Това означава, че ако Кларемон бъде избран, има възможност да придобие властта на крал?

— Не точно на крал — уточни Рикар. — Съществуват известни ограничения. Но… пак става дума за значително влияние.

Адамат изруга.

Фел се приближи до Рикар.

— Господин Тамблар, ако разрешите…

— Това е! — Адамат се взираше в нея.

— Какво? — попита Рикар.

Адамат пъхна бавно ръка в джоба си и стисна дръжката на пистолета.

— Вие говорите като него — каза той на Фел. — С подобна интонация. Не е лесно забележимо. Не е сякаш сте роднини или нещо подобно, а по-скоро сякаш сте учили в една и съща гимназия.

— С кого? — попита Рикар.

— Лорд Ветас.

Рикар и Фел се спогледаха.

— Това е лошо — каза Фел.

Рикар се съгласи:

— Много лошо.

Адамат местеше поглед от единия към другия. Установи, че с едната си ръка стиска дръжката на пистолета, а с другата — тази на бастуна му. Стисна здраво челюсти. Какво ставаше тук? Какво знаеха тези двамата?

— Ще му кажа — каза Рикар на Фел.

— Това знание не е за всеки — смръщено отвърна Фел.

— За какво, по дяволите, говорите? — попита Адамат.

Рикар се облегна на писалището си, подпрял брадичката си с ръка.

— Чувал ли си за академията Фонтен в Старланд?

— Не — отвърна инспекторът. Нито Рикар, нито Фел имаха вид на хора, готови да му се нахвърлят, затова той престана да стиска пистолета и бастуна. — Това някаква висша школа ли е?

— Нещо подобно — каза Рикар. — Място с изключително високи критерии. На всеки хиляда обучаеми се дипломира само един.

— И какво го прави толкова трудно? — попита Адамат.

— Тежките условия — обясни Фел. — Ежедневни осемнадесетчасови занятия в продължение на двадесет години. Обучение от всички сфери: бойни изкуства, сексуално привличане, мнемотехника3, етикет, точни и естествени науки, политика, философия. Запознанство с всички философски школи. Доживотна раздяла с близки и приятели. Готовност от страна на обучаемите да останат верни на господарите си пред най-изкусителни подкупи и заплахи за мъчителна смърт.

— Звучи ужасно — каза Адамат. — Щях да съм чувал за подобно място.

— Не — отвърна Рикар, — нямаше.

Фел гледаше ноктите си.

— Единствено потенциални клиенти знаят за академията. Закупуването на обучаем струва тридесет милиона крана.

— Закупуване? Значи говорим за робство? — Адамат се олюля назад в креслото си. Тридесет милиона. Та това беше чудовищна сума. В целите Девет държави надали щяха да се намерят повече от петдесет души, които да могат да си я позволят. Той не смяташе, че Рикар е един от тях.

Адамат не беше сигурен дали вярва на всичко това. Как можеше подобна организация да съществува? Несъмнено в някои части на света робството все още съществуваше, но на територията на Деветте? По тези земи нямаше такава практика от стотици години насам.

— Искате от мен да повярвам, че вие и лорд Ветас сте завършили академията Фонтен?

— Така изглежда — каза Фел. — Не мога да потвърдя със сигурност, но привляклото вниманието ви сходство надхвърля възможността за съвпадение.

— Тогава какво можете да ми кажете за него?

— Всеки обучаем специализира в определена сфера. Но щом е завършил, значи е опасен. Имате си работа с човек, изключително опитен в изнудването и саботажа. По-умен от повечето хора в града, включително и от вас. Умее да си служи с всякакви оръжия, но вероятно предпочита ножове и пистолети.

— А вие какво сте специализирали? — попита Адамат.

Фел се подсмихна, но не отговори.

— Може ли да продължим разговора си на четири очи? — обърна се инспекторът към Рикар.

Рикар кимна на Фел.

— Сър — каза тя, — академията Фонтен не е тайна в абсолютния смисъл на думата, но ние обичаме дискретността. Тази информацията трябва да остане несподелена.

— Ще се съобразя с това — каза Адамат.

Фел излезе, оставяйки го насаме с Рикар.

Адамат мълча близо минута, вперил поглед в приятеля си, преди да проговори.

— Купил си си жена?

— Адамат…

— Не мислех, че дори ти си способен да паднеш толкова ниско.

— Не е това, което си мислиш, аз…

— Нима? — Адамат повдигна вежди.

— Добре де, има го и този момент. Но не по тази причина го сторих.

— Тогава защо?

Върху лицето на Рикар изникна сурово изражение.

— Аз обичам тази страна. Обичам и профсъюза си. Нямам намерение да видя как рухват заради машинациите на някакъв чужденец. Ще бъда първият премиер дори да умра заради това — или да ми се наложи да отнема нечий живот.

— Кога?

— Какво кога?

— Кога я… закупи?

— Формалностите приключиха през лятото. Тя пристигна преди четири седмици.

— И откъде, по дяволите, намери тридесет милиона?

— Тя струваше само десет — каза Рикар. — Около половината от спестяванията ми. Преминала е само десет години от обучението си. Обичайно са двадесет.

Адамат поклати глава.

— Десет милиона за това девойче. Къде ти е бил умът?

— Тя ръководи организацията по-добре, отколкото аз бих могъл — тихо каза Рикар. — За един месец, за един-единствен месец, тя ми спечели петдесет хиляди крана. Сложи ред в министерската ми кампания. И преди имах някои добри идеи, но сега имам истински шанс да стана министър-председателя на Адро. Нито за миг не съжалявам за тази инвестиция.

— А можеш ли да ѝ имаш доверие? Какво я спира просто да те убие и да заеме мястото ти начело на профсъюза, щом е толкова умна?

— Лоялността — отвърна Рикар. — Следващите тридесет години от живота ѝ принадлежат на мен. Това е цената за обучение в академията. Освен това Фел трябва да мисли за репутацията си. Ако по някакъв начин не оправдае доверието ми, наставниците ѝ сами биха я убили.

Адамат отново приглади сакото си. Всички тези неща му идваха в повече.

— Като стана дума за пари… Имам нужда от заем.

— Още ли имаш дългове към Палагий? — попита Рикар, видимо облекчен от промяната на темата. — Радвам се, че най-после си поумнял. Какви бяха тези глупости, да не ми позволяваш да се разплатя с него?

— Палагий е мъртъв. Не, не става дума за него. Нужни са ми петдесет хиляди крана. Веднага. В банкноти.

Рикар премигна насреща му.

— Петдесет? Мога да ти напиша чек за петдесет. За теб винаги.

— Трябва да са в брой.

— За това вече не мога да ти помогна. Никоя адранска банка не би ми позволила да изтегля петдесет хиляди наведнъж. Но до две седмици…

— Не мога да си позволя да чакам толкова — прекъсна го Адамат и разтърка очи. Рикар беше единствената му надежда да намери парите, за да плати на полковник Верундиш да пусне Бо. Сам той никога нямаше да успее да събере такава сума за една седмица.

Е, може би Рикар не беше единствената му надежда.

— Смърдиш като долницата на магаре, тръгнало по нанагорнище — изтърси Гаврил.

Тамас наблюдаваше как конят му пасе сухата трева край пътя. Колоната бе спряла за кратка почивка; фелдмаршалът се намираше близо до челото ѝ.

В далечината той дочуваше пукота на пушки. Поредните кезиански разузнавачи, доближили се досами последните им редици. От срещата с генерал Беон насам врагът не спираше да им диша във врата. На групи по десет или двадесет драгуните се навъртаха близо до ариергарда и не пропускаха нито една възможност да напакостят.

На Тамас му беше дошло до гуша. Беше оставил дузина блокади, беше убил стотици драгуни, но хората му пак не можеха да спрат да съберат необходимото, без да рискуват да се окажат заобиколени от преследващите ги части.

Гаврил демонстративно подуши въздуха, за да подчертае думите си.

Тамас сведе поглед към униформата си. Мръсотията не личеше толкова върху тъмносиньото, но същото не можеше да се каже за златно-сребърната украса. Ризата му жълтееше от пот, ръкавите бяха станали черни от барутни изгаряния и прахоляк. Слой вкоравена прах покриваше лицето и ръцете му като втора кожа, а за миризмата, скривана от ботушите му, не смееше дори да мисли.

— Нищо не надушвам — каза Тамас на шурея си.

— Първо правило на хигиената — рече Гаврил. — Ако не можеш сам да се надушиш, значи е дошло време за баня. Спряхме, за да ядем, а тъй като вече не ни е останало никакво месо, поне можем да дадем на хората един час почивка. Следвай онова поточе там. Недалеч нагоре по течението му има водопад. Може да ти осигури малко усамотение.

— Няма ли да докладваш?

— След като се изкъпеш.

Тамас се взря в него. Гаврил не приличаше на човека, когото беше срещнал преди толкова много години. Якола от Пенсбрук беше строен, ведър и гладко избръснат тип с широки рамене. Гаврил беше натрупал доста килограми през времето си в планинската стража. Прилягаха му, а и щяха да му послужат да оцелее дълго след като гладът надвиеше всички останали.

Фелдмаршалът се засмя на черния си хумор.

— Сериозно говоря — рече Гаврил.

Тамас се изправи на крака. Нямаше как. Някакъв неочакван момчешки импулс го накара да отправи неприличен жест по посока на Гаврил, подир което фелдмаршалът закрачи по протежение на колоната. Войници с лепнещи от пот униформи бяха налягали край пътя. Никой не отдаде чест, но Тамас не обърна внимание. Някъде в далечината двама се сбиха. Сержантът им бързо ги разтърва. Със завръщането на глада се появяваше и предишното раздразнение. Нещата тепърва щяха да се влошават.

Сред студената вода на планинския поток бяха нагазили няколко десетки от хората му, за да се измият. Тамас ги подмина и продължи нататък.

Поточето се спускаше през дере със стръмни склонове. Дърветата над тях растяха още по-нависоко, извисявайки се на стотици стъпки над главата му, и го караше да изпитва лека клаустрофобия.

Отвъд, ручеят правеше завой. Бученето на вода ставаше все по-силно. Той спря и огледа върха на дерето. Мястото беше крайно неподходящо. Цяла войска можеше да се приближи незабелязано до него, прикрита от шума на водопада.

Благодарение на постовете обаче, разполагани при всяко спиране, никой не можеше да се приближи на четвърт миля от колоната, без да бъде забелязан.

Отвъд завоя Тамас откри, че малкият вир вече е зает. Голият до кръста Олем стоеше нагазил във водата, извърнал лице към струите на водопада.

Фелдмаршалът пристъпи по-близо, при което поздравът замръзна върху устните му.

Влора стоеше под водопада заедно с Олем. Беше напълно гола, захвърлила униформата и снаряжението си на брега на вира. Олем бе заровил ръце в тъмните ѝ коси и ги разресваше. Тя каза нещо и Олем се засмя. Влора се обърна с лице към него и притисна тялото си към неговото. Тя разтвори устни и Олем приведе глава към нейната.

Очите ѝ примигнаха ококорено. С ловко движение Влора заобиколи Олем и се извърна с гръб към Тамас. Олем промърмори нещо и хвърли плах поглед към фелдмаршала. В следващия момент телохранителят енергично се зае да мие косата си.

— Какво има? — нечия ръка тупна Тамас по рамото. — Не си ли виждал гола жена?

Гаврил го подмина и пристъпи към вира, събличайки ризата си.

Тамас се опомни и безмълвно благодари, че не подскочи от неочаквания допир. Осъзнал, че не е благоприлично да се взира по подобен начин, със зачервено лице, той се доближи до водата и започна да сваля униформата си.

Влора излезе от вира и бързо започна да се облича. След няма и минута Тамас, Гаврил и Олем вече бяха сами.

— Не знам дали знаеш — обърна се Гаврил към Олем и хвърли униформата си върху крайбрежните камъни, — но по принцип е редно човек да си събуе панталона, когато се къпе.

Олем прочисти гърло и се засмя смутено, като хвърли бърз поглед в посоката, в която беше изчезнала Влора.

Гаврил се засмя с цяло гърло.

— Голяма красавица. Разбирам защо ги беше оставил нахлузени. — От свойското му ръгване в ребрата Олем едва не се преви. Телохранителят му отправи крива усмивка, но след като хвърли поглед към Тамас, усмивката му изчезна.

— Влора беше годеница на Таниел — обясни Тамас. — Поне до началото на това лято. — Той се взираше в Олем. На какво бе станал свидетел преди малко? На нещо отдавнашно или на случайна среща?

И да беше забелязал напрежението, Гаврил избра да го пренебрегне.

— Но вече не е сгодена за него, нали така? — Той сви огромните си рамене. — Хубавицата си е хубавица. Това, че е свободна, е само бонус.

— На моменти забравям… привичките ти… спрямо жените.

Гаврил се обърна с цялото си тяло към Тамас, без да се смущава от голото си тяло.

— Явно забравяш и онези седемнадесетгодишни аристократки, които се опитваха да оплетат най-желания ерген в Деветте подир смъртта на Ерика… преди да отидем в Кез. Колко от тях си катурнал?

Тамас беше забравил за къпането. Той стисна куртката си в една ръка и процеди през зъби:

— Мери си приказките, Якола.

В някакъв момент Олем бе напуснал вира, беше взел ризата, куртката и пистолета си от земята и вече се изнизваше надолу по течението.

— Още не съм приключил с теб, Олем — каза Тамас.

Олем застина. Капчици вода проблясваха в пясъчнорусата му брада.

Гавриловият месест пръст бутна Тамас в гърдите.

— Ти самият далеч не си девственик, Тамас. А си спал и със сестра ми. Това ми дава правото да се изкажа.

Тамас сведе поглед към пръста на Гаврил, като сериозно обмисляше дали да не го строши. Какво, по дяволите, си въобразяваше, да му говори по такъв начин? Пред свидетели Тамас би се принудил да му даде урок. В настоящата ситуация му се искаше да го прасне в носа. Ако се стигнеше до бой, Гаврил притежаваше повече сила и по-голяма тежест. Но бързината беше на страната на Тамас, а ако имаше и барут, всичко се предрешаваше. Можеше…

Той се сепна. Намираше се дълбоко във вражеска територия, преследван от армия, четири пъти по-голяма от неговата, и всичко, което искаше, беше отново да се почувства чист преди следващата битка. А какво правеше той? Гаврил не беше негов враг.

Един бърз поглед през рамо му показа, че Олем все пак си е отишъл.

— Прекалено голям сухар си, Тамас — каза Гаврил.

Тамас преметна униформата си на един щръкнал корен и пристъпи под водопада. Първоначалният шок от съприкосновението с водата секна дъха му. Беше ледена — все още носеше хладината на планинските върхове, извисяващи се на изток от тях.

— Велики Крезимир! — Фелдмаршалът почувства как раненият му крак се вцепенява.

— В стражата съм се къпал с далеч по-студена вода — каза Гаврил.

Тамас гледаше надолу по течението, където бе изчезнал Олем.

— Влора беше сгодена за моя Таниел. Не е изключено той да е мъртъв. Няма да допусна…

— Годежът е бил развален — прекъсна го Гаврил. — Ти самият ми го каза. Гледай напред. Ти колко пъти си се забавлявал зад гърба на Ерика?

— Нито веднъж — отвърна Тамас. Гласът му беше по-студен и от водата в потока.

Гавриловата гримаса показваше, че не вярва и на дума от казаното. Той отвори уста, но Тамас го изпревари.

— Хайде, давай, усъмни се в честта ми — подкани фелдмаршалът.

— Няма да говоря повече за това.

— Радвам се. Сега кажи каквото имаш да докладваш.

— Кезианците са изостанали на почти осем мили от нас. Някои от блокадите ти са свършили работа, други — не. Тук пътят позволява на конниците да яздят единствено по двама, така че тяхната колона се проточва с мили назад. Навсякъде гъмжи от техни разузнавачи, които търсят преки пътища. Казал съм на хората си да стоят нащрек за малки групи, опитващи се да ни нападнат във фланг, но засега най-големият ни враг е липсата на храна.

— След колко време ще стигнем Крезимирови пръсти? — Тамас отърка пръсти в мустаците си. Лицето му плачеше за бръснене.

— Шест дни.

— Добре.

— Във връзка с това имам лоши новини.

Тамас въздъхна.

— Точно каквото се надявах да чуя…

— Кезианците са изпратили кирасирите на запад към равнините. Това са пет хиляди и петстотин души тежка кавалерия. Времето, изгубено в заобикалянето на Юндора, ще го наваксат в равното. Ако съм преценил правилно, ще стигнат Пръстите приблизително по едно и също време с нас.

— От последния път, когато ги прекосявах — продължи Гаврил, — помня, че между гората и първата река има около миля открито пространство. Съвсем голо и равно място. И отвъд него има тесен дървен мост.

— Идеалното място да ни пленят.

— Именно.

Тамас затвори очи в опит да си представи терена. Тринадесет години бяха изминали, откакто бе минавал оттук за последно.

— Трябва да ги разбия.

— Моля?

— Да разбия частите им. Не мога да позволя кавалерията им да ни преследва чак до Делив. Дори и да им се изплъзнем при мостовете, те ще ни причакат на север. Сред тамошните плата няма да имаме никакъв шанс срещу три кавалерийски бригади.

— И как ще разбиеш толкова голяма кавалерия? Ти имаш само единадесет хиляди души. И преди съм те виждал да вършиш чудеса, но това е отвъд възможностите ти.

Тамас се отдръпна от водопада и грабна униформата си. Нахлузи панталоните си върху мокрото си тяло.

— Ще напредваме с двоен ход. Така ще стигнем реките за четири дни и ще имаме време да се подготвим.

— Не можеш да маршируваш четири дни с двоен ход на празен стомах.

Тамас не му обърна внимание.

— Вземи двадесет от най-умелите си ездачи и тръгнете пред нас. Вземете и резервни коне със себе си, от онези, които пленихме.

— Мислех, че ще ги убием, за да имаме прясно месо.

— Убийте ги, когато пристигнете. Искам да унищожите моста.

Гаврил излезе от вирчето и тръсна голямата си глава. Навсякъде се разлетяха пръски. Приличаше на мечка, ловяща риба в реката.

— Да не си се побъркал? — попита Гаврил.

— Имаш ли ми доверие?

Гаврил се забави няколко секунди повече от допустимото.

— Да?

— Унищожете моста, заколете конете и започнете да сковавате салове. Под клетва забрани на хората си да говорят за мисията. Щом ви настигнем, версията ще е, че мостът е бил отнесен от водите и вие сте били изпратени напред, за да строите салове.

— Надявам се да имаш адски добра причина да разрушаваш този мост, преди да сме го прекосили — каза Гаврил. — В противен случай моите хора ще ме обвинят, че се опитвам да убия всички ни.

Тамас облече куртката си.

— Върви. Вземи със себе си хора, на които имаш пълно доверие.

Той закрачи обратно, оставил Гаврил да се облича. Подвикването му го спря.

— Тамасе, опитай се да не докараш смъртта на всички ни.