Алената кампания

Глава двадесета

Тамас слушаше празния си стомах, докато конят му подтичваше по пътя в края на колоната. Пред него войниците от Девета бригада местеха нозе под самотния ритъм на млад барабанчик. Дори тук, в сянката на високите борове, въздухът беше горещ и непоносимо задушен. Лятната влага попиваше в куртката на Тамас и затрудняваше дишането.

Фелдмаршалът наблюдаваше един от пехотинците пред себе си. Висок, с мръсноруси коси, пристегнати на конска опашка над едното рамо. Преди около двадесетина минути раменете му бяха започнали да се олюляват заплашително. Той щеше да бъде следващият припаднал. Тамас беше готов да се обзаложи на това.

На моменти войниците хвърляха гладен поглед към коня на Тамас. По същия начин гледаха животните на всеки офицер и разузнавач, който все още яздеше. Беше смущаващо.

Последните кезиански коне бяха заклани и разфасовани преди два дни. До Тамас дори достигна слух, че някои от ротните интенданти са задържали последните късчета месо и ги раздават само срещу пари. Той опита да стигне до дъното на нещата, но никой не си признаваше. При всеки ручей, на който се натъкнеха, по десетина от войниците се отделяха от колоната своеволно и започваха да ровят из калта в търсене на речни раци и рибки. Сержантите им трябваше да ги върнат с ритници обратно в колоната.

— Смятат, че скоро ще се натъпчат — обади се Олем.

Тамас се откъсна от унеса си. Чувстваше се замаян, слаб. Вече четвърти ден не беше ял — хората му, предвид че вървяха пеша, имаха по-голяма нужда от храна. Поне от време на време имаше трева за конете.

Олем му посочи два мишелова, които кръжаха високо над дърветата.

— А — отвърна Тамас.

— Следват ни от петдесет мили насам — обясни телохранителят.

— Няма как да си сигурен, че са същите лешояди.

— Единият от тях има червено по връхчетата на крилете си.

Тамас изсумтя. Говоренето го изтощаваше, а и в тази жега не му беше много до приказки.

— Този, червеникавият, ни последва, когато повечето от другите птици останаха в лагера — онзи ден, когато заклахме конете. — Олем присви устни. — Мисля, че се надява на голяма плячка.

Тамас неохотно погледна към мишеловите. Не му се говореше за тях. Беше им се нагледал на множеството бойни полета, които бе видял.

— От близо седмица не съм те виждал да пушиш.

— Шибаното време е прекалено задушно, сър, да ме прощавате. — Олем потупа джоба на куртката си. — Пък и си пазя последната.

— За някакъв специален случай?

Телохранителят му продължаваше да наблюдава птиците.

— Гаврил ми каза, че е възможно да дадем последен отпор при Пръстите. Хубаво би било да умра с цигара в уста.

Тамас не можа да сдържи смръщването си.

— Казал ли си на някого? За битката?

— Не, сър.

— Проклетият Гаврил. Трябва да си държи устата затворена.

— Значи е истина?

— Няма да бъде последен отпор, Олем. Възнамерявам да пречупя кезианците. Последните сражения са за хората, които очакват да изгубят.

— Много сте прав, сър.

Тамас въздъхна мислено. Войниците притежаваха необичайно чувство за фатализъм. Повечето от тях не можеха да проумеят, че със съответните ходове и най-безнадеждната ситуация може да бъде обърната.

— Олем… — поде фелдмаршалът.

— Да, сър?

— Онова, което видях онзи ден…

Върху челюстта на Олем трепна мускул.

— Кое имате предвид, сър?

— Струва ми се, че отлично знаеш какво имам предвид. Влора. Ако бях пристигнал няколко минути по-късно, сигурно щях да ви заваря в доста по-компрометираща ситуация.

— На това се надявахме, сър.

Тамас го погледна объркано. Не беше очаквал подобна прямота.

— Не можеш да си сдържиш езика, за да опазиш репутацията си, а?

— Не и дори за да опазя живота си, сър.

— Няма да допусна подобен тип отношения, Олем.

— Какъв тип, сър? — Олем присви очи насреща му.

— Между теб и Влора. Тя е капитан, а ти…

— Аз също — каза Олем. — Вие самият ме повишихте. — И той услужливо докосна златните звездички върху реверите си.

Тамас прочисти гърло и вдигна поглед. Проклетите лешояди още си бяха там.

— Имам предвид, че тя е барутен маг. Знаеш много добре, че моите магове съставят отделна част от армията. Няма да допусна да престъпваш тази граница.

Личеше си, че Олем иска да му отвърне. Той раздвижи челюсти, дъвчейки въображаема цигара.

— Слушам, сър. Както кажете, сър.

Сарказмът струеше от гласа му. Това почти втрещи Тамас. Обикновено Олем беше изключително предан, винаги готов да се подчини. Фелдмаршалът понечи да го скастри.

Войникът с опашката се олюля и се свлече извън колоната. Двама от другарите му спряха, за да му помогнат.

— Върви напред и обяви почивка — каза Тамас. — Хората имат нужда да си отдъхнат.

Твърде облекчен да се махне, Олем пришпори коня си и препусна с викове:

— Спри! Фелдмаршалът нареди почивка!

Тамас чу как заповедта му поема към челото на колоната. Бавно, огромната върволица спря. Някои от войниците се отправиха в търсене на най-близкия поток, други потънаха сред храстите да се облекчат, а трети просто се отпуснаха на земята, твърде изтощени да помръднат.

Тамас отпуши манерката си и я пресуши останалите няколко капки. Водата беше топла и имаше металически вкус.

— Войнико — каза фелдмаршалът, сочейки към един от мъжете, който изглеждаше най-малко изтощен, — намери чиста, студена вода и върви да я напълниш. После кажи на сержанта си, че за тази вечер съм те освободил от копаенето на нужници.

Войникът взе манерката.

— Слушам, сър.

Тамас слезе от седлото и окачи юздите на един клон. Той започна да се разхожда напреки на пътя, за да раздвижи вцепенените си от полудневна езда нозе. Спря и погледна на юг. Нямаше и следа от врага. Гората беше прекалено гъста. По последни сведения кезианците се намираха на десет мили от тях. Отряди от вражески драгуни сновяха между двете сили в опит да уловят изостанали адрански войници и да тормозят края на колоната им, но Тамас се интересуваше от ядрото на кавалерията.

Той щеше да се нуждае от тази значителна преднина.

— Сър.

Тамас се извърна и откри Влора, застанала край коня му. Униформата ѝ беше мръсна, куртката ѝ беше разкопчана при яката, а черната ѝ коса беше пристегната на врата. За момент отново я видя гола под водопада, как се привежда да целуне Олем. Той побърза да прогони образа, като се постара да скрие срама от лицето си.

— Капитане.

— Как е кракът ви, сър?

Тамас напрегна мускулите на крака си и почувства остра болка. Язденето не им помагаше да се отпуснат, но болката не беше твърде силна.

— Добре е, благодаря. Някакъв късмет с лова?

— Елените странят от колоната. Ако се отдалечим на повече от миля от пътя, няма да можем да донесем плячката си. Затова ловим единствено зайци и катерици. Достатъчно, за да държат барутните магове сити.

Поне неговите магове пазеха силите си. Стомахът на Тамас се обади при споменаването на заешко.

— Ако спрем за по-дълго от една нощ или дори ако напредваме малко по-бавно, може да успеем да осигурим по-едра плячка.

— Съжалявам, капитане. Не мога да го позволя. Трябва да достигнем Пръстите много преди кезианците.

— Разузнавачите казват, че ще пристигнем след два дни, сър.

— Точно така — потвърди Тамас. — Щом прекосим първата река, ще изгорим моста. Тогава ще може да си отдъхнем за известно време и да подновим хранителните си запаси.

— Наистина се надявам на това, сър. Хората не изглеждат никак добре.

Тамас погледна към войника, който преди малко беше припаднал. Вече се намираше в седнало положение, отпиваше от манерка и разговаряше с един от другарите си. Фелдмаршалът сключи ръце зад гърба си и се обърна към Влора.

— Капитане, и двамата знаем, че случилото се онзи ден беше абсолютно недопустимо.

Влора дори не трепна.

— Говорите за деня, когато ме гледахте как се къпя?

Тамас можеше да я зашлеви заради това. Проклетница. Отлично знаеше за какво говори той, но нямаше намерение да го улеснява.

— Вие двамата с Олем…

— С цялото ми уважение, сър, не мисля, че това ви влиза в работата.

— Аз съм твоят командир…

— Така е, сър. И винаги сте изтъквали, че в свободното си време войниците могат да правят каквото пожелаят, стига то да не нарушава границите на йерархията сред ранговете.

— Това е различно. — Наистина беше различно, каза си Тамас. — Няма да допусна една от моите Отличници да се заиграва с телохранителя ми. Няма да търпя телохранителя ми да се мотае с… с…

— Една курва?

Тя говореше тихо, но Тамас почувства как дъхът му секва.

— Това искахте да кажете, нали, сър? Искате да ме наречете курва заради онова, което причиних на Таниел? Уличница? Видно е какво си мислите, дори да не го изричате.

— Мери си приказките, войнико — предупреди Тамас.

— Разрешавате ли да говоря свободно, сър?

— Не разрешавам.

Влора не му обърна внимание.

— Мислите ли, че не осъзнавам какво причиних на Таниел? Мислите ли, че мисълта, че захвърлих всичко между нас заради няколко месеца увлечение по някакъв идиот, не ме разкъсва отвътре?

— Казах, че не разрешавам, капитане.

— Вие не чувате какво говорят мъжете — повиши глас Влора. — Не чувате какво говорят зад гърба ми — че дори и в лицето ми. Не виждате подигравателните им усмивки. Влора ще си разтвори краката за всеки. Не ги чувате да си шепнат подобни приказки край палатката ви нощем, нито как правят залози кой ще бъде първият, тръшнал ме по гръб.

— Не разрешавам! — Тамас пристъпи напред. Всеки друг войник би потръпнал пред яростта, пламнала в очите на Тамас, но не и тя.

— Осемнадесет месеца бях сама, защото вие изпратихте Таниел във Фатраста. Таниел, героят от войната. Хората не спираха да приказват как всяка фатрастанка била готова да легне с него. А после чух, че си имал някаква малка дивачка, която го следвала по петите. Какво трябваше да си помисля? В университета никой мъж не смееше да ме погледне, защото знаеха коя съм. Не смееха да ми кажат една мила дума, защото се бояха от Таниел.

Влора захвърляше думите в лицето му, от гласа ѝ капеше горчилка, цялото ѝ тяло се тресеше от гняв.

— Тогава изведнъж изниква мъж, който не се интересува чия годеница съм. Очарователен мъж, който казва, че ме обича и ми се кълне, че на света не съществува друга жена, способна да го дари с подобно щастие. А аз взех, че му повярвах. — Лицето ѝ се изкриви от отвращение. — И тогава научавам, че всичко това е било част от заговор, целящ да злепостави вас.

Болката в очите и злобата в гласа ѝ му дойдоха в повече. Някога беше бил неин баща, приятел и наставник. Но сега се беше превърнал единствено в обект на омраза, враг, достоен за презрение.

— Махни се от очите ми, капитане. Ако не бяхме във война, щях да те изправя пред военен съд.

Влора се приведе напред, по-близо отколкото всеки друг, който не познаваше Тамас така добре, би се осмелил. Достатъчно близо, че да го прегърне. Достатъчно близо, че да забие нож между ребрата му, ако поискаше.

— Убийте ме собственоръчно, щом толкова ви се иска — каза тя. — Недейте да го възлагате на по-незначителни хора.

Тя се врътна на пета и закрачи към началото на колоната. Войниците смаяно се взираха подире ѝ, сетне погледнаха към Тамас в очакване на страховития гняв, който като гръм след светкавица, беше неизбежен.

Тамас наблюдаваше как Влора почти се скри зад завоя на пътя. Тя спря рязко и в полезрението му изникна Олем. Телохранителят се приведе от коня си и ѝ каза нещо. Влора положи ръка на бедрото му. Той меко я избута и отправи многозначителен поглед към Тамас.

Влора сграбчи Олем за колана и го смъкна от седлото, повличайки го подире си съм гората. Тамас изруга под нос и направи две крачки напред.

Някой прочисти гърло. Фелдмаршалът се огледа.

Беше войникът, когото бе изпратил да му намери прясна вода.

— Манерката ви, сър.

Тамас грабна манерката от ръцете му. Когато погледна отново, Олем и Влора бяха изчезнали.

Той пое бавно дъх и се върна при коня си.

— С ваше позволение, сър, след колко време ще потеглим отново? — попита войникът.

Тамас отпи голяма глътка от водата. Беше толкова ледена, че опари гърлото му. Чак зъбите го заболяха.

— След тридесет минути, по дяволите. Върви си почини.

Адамат тропаше по вратата на старшия в текстилната фабрика. Под него десетки задвижвани с пара станове ехтяха целодневно с пълни сили и създаваха такава врява, че заглушаваха всичко друго, освен най-силните крясъци. Стотици работници обслужваха машините, сновейки измежду тях като множество насекоми.

Адамат сам се пусна в кабинета. Вътре беше значително по-тихо.

— Марги — високо изрече той.

Жената изникна от задната част на стаята и се усмихна, щом го видя. Адамат се приведе и я целуна по бузата.

— Къде си успял да се подредиш така? — сепнато попита Марги, като направи крачка назад, за да го огледа.

— Паднах по стълбите — обясни Адамат. Гласът му звучеше носово; лицето продължаваше да го боли сякаш злополуката с носа беше станала едва преди час.

Марги шумно прочисти гърло.

— По-скоро изглежда като да са те ударили — каза тя. — Винаги съм ти казвала, че ако продължаваш да си вреш носа в чуждите работи, рано или късно той ще си изпати…

Адамат примирено размаха ръце.

— Дошъл съм за малко, Марги. Просто минавам да видя как вървят нещата с килима.

— Добре, добре. — Марги пристъпи до масата край микроскопа и започна да рови из документите. — Миналата седмица писах на Фая…

— Ще я питам дали е получила писмото. — Адамат се облегна на рамката на вратата и затвори очи. Лицето го болеше. Гърбът го болеше. Ръцете и главата го боляха. Цялото тяло го болеше, а и не се наспиваше добре. Не помнеше кога за последно яде нещо различно от чай с препечени филийки. Отвори отново очи, когато Марги бутна къс хартия в ръката му.

— Това е купувачът — каза тя. — Не можах да разбера името му, само адреса от една касова бележка.

— Благодаря ти, Марги.

— Кажи на Фая да намине скоро.

— Разбира се.

Адамат не разгърна хартията, докато не напусна текстилната фабрика. Без име щеше да му се отвори повече работа, за да намери собственика, а като познаваше Съдържателя, щеше да му се наложи да проследи няколко фалшиви имена и адреса, преди да открие истинската му самоличност.

Той спря една наемна кола и погледна адреса.

Наложи му се да погледне отново, за да се увери, че очите не го мамят.

Адамат познаваше този адрес.

С напредването на деня небето ставаше все по-облачно и Адамат се отби в убежището си в западната част на града, за да си вземе чадър. В коридора той спря. Вратата на апартамента стоеше открехната.

Част от него закрещя да се махне. Имаше голяма вероятност още един сблъсък с главорезите на Ветас да се окаже фатален.

Адамат извади пистолета си и се увери, че е зареден, след което тихо побутна вратата.

Сусмит седеше на дивана. Беше сключил пръсти върху стомаха си, а брадичката му почиваше връз гърдите, докато дремеше. Върху ризата му личеше голямо кърваво петно.

— Сусмит?

Огромният боксьор се сепна и изпъшка.

— Какво е станало? — попита Адамат.

Сусмит повдигна вежда сякаш не беше прилично да се обръща внимание на нечия окървавена риза.

— Ами с тебе? Кой ти е строшил носа?

Адамат извика на хазяйката да кипне вода, след което затвори вратата след себе си.

— Целият си в кръв.

— Не е моя — каза Сусмит. — Поне повечето. Ами твоят нос?

— Един от хората на Ветас се беше скрил в старата ми къща. Удари ме с палка по лицето. Сега е твой ред. Не можеш да седиш в нечия всекидневна покрит с чужда кръв, без да дадеш обяснение.

— Четирима от хората на Ветас изникнаха в дома на брат ми — каза Сусмит. — Застреляха един от племенниците ми. Двамата с Давиел… убихме и четиримата.

— Мамка му. Сусмит, съжалявам. Племенникът ти…

— Хлапето беше на дванадесет. Давиел точно беше събрал пари да го прати да се учи. — Сусмит се изправи и се протегна. Кръвта върху ризата му беше изсъхнала и потъмняла, вероятно отпреди часове. Свинските му очички заблестяха гневно. — Брой ме — каза той. — Съдържател или не, Ветас ще си плати. После ще трябва да се погрижа и за близките си.

Адамат се канеше да попита за труповете, но тогава се сети, че братът на Сусмит е касапин. Вероятно не искаше да знае. Затова само кимна предпазливо.

Можеше ли да се довери на боксьора? Ами ако главорезите на Ветас бяха започнали да изнудват и него чрез близките му, както бяха постъпили с Адамат?

Можеше ли дори да си позволи да задава подобни въпроси? Инспекторът се нуждаеше от всеки, който успееше да привлече на своя страна.

— Преоблечи се — каза той. — Нали си беше оставил някакви дрехи тук?

— Ще ходим ли някъде?

— Трябва да посетя един човек във връзка с петдесет хиляди крана.

Наемната кола остави Адамат в най-скъпата част на града, изпълнена с внушителни банкерски домове. Тук улиците бяха широки, застлани с плоски павета и обградени от брястове. Инспекторът намести шапката си и се огледа за нужния му дом.

Откри мястото между две от огромните градски имения — скромна откъм размери и украса постройка с отлично поддържана градина. Адамат се отправи по водещата към нея алея, следван от Сусмит.

— Председателят, така ли беше? — попита Сусмит.

— Да. — Председателят Ондраус. Един от съзаклятниците на Тамас, спомогнали за преврата срещу Мануч. Ондраус беше кисел и недружелюбен старец. Адамат не гореше от нетърпение да се срещне с него повторно. Той почука на вратата.

Наложи му се да тропа близо десет минути, преди най-сетне да чуе как резето се раздвижва. Вратата се открехна.

— Изненадан съм — каза Адамат, — че един толкова заможен човек сам отваря на посетителите си.

Председателят Ондраус се взираше в него с присвити очи.

— Махнете се от прага ми или ще наредя да ви арестуват за тормоз. — Старецът носеше халат и чехли. Косата му беше разрошена.

— Трябват ми пари — каза инспекторът. — Вашите счетоводители ми казват, че сте преустановили финансирането ми.

Ондраус изсумтя насреща му.

— Тамас е мъртъв. С това отпадат и всички дадени ви от него финансови привилегии. Съветвам ви да си потърсите нова работа.

— Вижте, това е проблем. Може ли да вляза?

— Не.

Адамат обаче бутна вратата. Ондраус сепнато отстъпи в коридорчето.

— Бъди така добър да останеш на пост — обърна се Адамат към Сусмит. Боксьорът кимна.

Ондраус се спусна към кабинета си. Адамат извади пистолета от джоба си и прочисти гърло.

Председателят замръзна при вида на оръжието.

— Какво означава това? — остро се осведоми той.

Адамат огледа стаята. Малко неща се бяха променили от последното му посещение насам. Камината и полицата над нея бяха почистени, но килимът не изглеждаше по-захабен, а и миризмите си бяха почти същите. Сякаш къщата почти не се използваше.

— През отворената врата към кабинета ви виждам, че имате звънчево въже — каза Адамат. — При предишното си посещение не му обърнах голямо внимание, но този път не мога да не се зачудя: каква е ползата от това приспособление в една тристайна къща без прислуга? — Инспекторът кимна към самотния стол пред камината. Ондраус седна.

— Да ме ограбите ли сте дошли? — попита Ондраус. — Цялото ми имущество е под формата на инвестиции. Както виждате, тук няма нищо ценно. Дори чекова книжка не държа в дома си.

— Предполагам — продължи Адамат, без да обръща внимание на прекъсването, — че този звънец е свързан с намиращите се под къщата ви група от стаи, в една от които винаги дежурят четирима едри, опасни мъже, готови да ви се притекат на помощ при нужда. Извън тези стаи води тунел, който най-вероятно стига до някое от съседните имения, което притежавате под чуждо име. Разбира се, вие не живеете в него. Просто го използвате, за да прикривате влизането и излизането си под другото ви име.

Ондраус го наблюдаваше мълчаливо от креслото. Гневът в погледа му започваше да отстъпва пред… размисъл. По някаква причина това го правеше много по-страховит.

— Все още не сте ми казали, че съм мъртвец — каза Адамат и преценяващо се вгледа в Ондраус. — Предполагам, че не сте такъв човек.

— По какъв начин сте се обезпечили? — попита Ондраус.

— Чрез писма. Изпратени до определени мои приятели в полицията.

— И в тях пише, че аз съм Съдържателя?

Беше вълнуващо да чуе как Ондраус го изрича на глас. Той не отричаше и не потвърждаваше. Чисто и просто, твърдение, накарало косъмчетата по тила на Адамат да настръхнат.

— Не, разбира се, че не. Пише, че ако изчезна, ще могат да открият трупа ми под къщата ви. Никой не иска да разследва Съдържателя. Но кой би се поколебал да обискира дома на един счетоводител? Вие сте известен като затворен човек. А затворените хора са винаги интересни. На приятелите ми дори може да им се стори забавно. А когато открият подземията, телохранителите, имението и огромните суми в ценни книжа, интересът им само ще се изостри.

Ондраус се навъси.

— И смятате, че това ще ви спаси?

— Точно така — отвърна Адамат, макар увереността му да се бе пропукала. Ами ако на Ондраус просто му беше все едно? Човек с неговите връзки можеше просто да изчезне още в самото начало на разследването. — Мисля, че няколко месеца затруднения биха ви коствали повече от запазването на моя живот.

— А ако се окаже, че съм сгрешил в тази си преценка — додаде Адамат, — изпратил съм и писмо до един приятел в издателския бизнес, в което го осведомявам, че ми е известна самоличността на Съдържателя. Ако ме намерят мъртъв и приятелят ми научи, че в разследването на смъртта ми сте замесен и вие, той сам ще си направи нужните заключения. Трябва да ви кажа, че той не е особено благоразумен. Цени ефектните заглавия много по-високо от собствения си живот.

Ондраус започна да се смее. Заради необичайната същина на звука в първия момент Адамат го взе за суха кашлица.

— Много хитро — каза домакинът.

— Ако ми бяхте помогнали, вместо да ме оставяте да се заема с Ветас сам, изобщо нямаше да се замисля за самоличността ви.

— Пак щяхте да се чудите — презрително махна с ръка Ондраус. — Какво искате?

— Петдесет, не, седемдесет хиляди крана в брой. И помощта ви в отстраняването на лорд Ветас и спасяването на жена ми.

Ондраус допря пръсти в пирамида и се облегна назад в креслото си.

— Трябва да се научите да извличате повече от изнудването си. Аз съм един от най-богатите хора в Деветте кралства.

— Не ме интересуват парите ви. Просто искам да си върна Фая.

— Ветас все още разполага с Привилегирован.

— Точно това е предназначението на парите. Те ще ми осигурят помощта на мой собствен Привилегирован.

Ондраус преценяваше думите му.

— Изобретателно от ваша страна. И какво ще стане, ако реша да ви оставя жив, след като Ветас бъде отстранен?

— Ще забравя, че съществувате.

— Вие ме изненадвате, Адамат — каза Ондраус. Той вече не излъчваше напрежение или гняв, а седеше напълно спокойно, все така допрял връхчетата на пръстите си. — Изненадан съм от крайностите, до които стигате. Още преди години ме предупредиха, че сте най-принципният и упорит човек в столичната полиция. Дори съм полагал известни усилия, за да не се наложи да се сблъсквам с вас.

— Повярвайте ми, ако не ставаше дума за семейството ми, нямаше да се съм тук — рече Адамат.

— В такъв случай предлагам следното. Когато приключим с това, вие ще продължите да работите за мен.

— Не.

Ондраус повдигна ръка, за да прекъсне възраженията.

— Няма да очаквам от вас да работите безвъзмездно. Задачите ще бъдат опасни. Това е последното ми предложение. Ако не се съгласите, ще убия вас и Сусмит и ще понеса последствията.

Адамат се взря в очите на Ондраус. В погледа му откри решителност, която недвусмислено показваше, че не блъфира. И може би… искрица веселие? Лек намек за усмивка? Нима Ондраус се наслаждаваше на ситуацията?

— Съгласен съм — каза Адамат.

— Прекрасно. — Ондраус замълча. — Сусмит знае ли?

— Той мисли, че съм дошъл да искам пари. — Адамат премълча, че е споделил със Сусмит намерението си да изнудва Съдържателя. Ако боксьорът успееше да навърже нещата, щеше да прояви достатъчно разум и да си мълчи. Но нямаше нужда да споделя тези подробности с Ондраус.

— Ще получите парите утре — каза Ондраус. — Ще кажа да ги доставят на…?

— Нека човекът ви ме потърси на Изборния площад. Край кървавите петна.

— Повече никога няма да идвате тук — заяви Ондраус. — Ще поддържаме връзка чрез моя евнух. Сега вървете.

Адамат прибра пистолета в джоба си, осъзнал, че контролът над ситуацията вече не му принадлежи.

— Още нещо, Адамат — спря го Ондраус. — Ако някога ми се наложи да съжалявам за днешното ни споразумение, всеки, когото някога сте обичали, също ще съжалява.