Алената кампания

Глава четиридесета

Таниел изтегли ножа си и се хвърли напред.

Сграбчи църковния гвардеец за гърдите и го повали на земята, през прага. Двамата се затъркаляха по стълбите във въртележка от крайници, ругатни и сумтене. Таниел съумя да спре, вкопчвайки се в стените.

Гвардеецът прелетя още няколко виещи се стъпала и се приземи с опрян в стената гръб, изтеглил кинжал. Обърса кръвта, стичаща се от устата му.

— Стража! — изкрещя той.

В същия момент се стрелна нагоре, размахал острие. Таниел избегна първия замах, сетне и втория. Макар пазачът да се намираше в неизгодна позиция, беше невероятно бърз и принуждаваше Таниел непрекъснато да отбягва ударите, заплашващи да жилнат краката му.

Таниел замахна към главата му, но гвардеецът избегна удара. В следващия миг острието на кинжала изтръгна искри от каменното стъпало, разминало се на косъм с крака на барутния маг.

Таниел стовари подметката си върху китката му, за да обездвижи ръката, и се приведе, насочил ножа си към шията.

Юмрукът на гвардееца се вряза в слабините му. Задавен, Таниел залитна назад. Пазачът се заизкачва подире му с готов за удар кинжал. Таниел го пресрещна с крака, опря ботуши в гръдта му и тласна. С отчаян вик гвардеецът полетя надолу по стълбите.

Таниел се накани да изтича обратно в кулата, но нещо привлече вниманието му. На стълбището имаше друг човек, съвсем малко по-надолу от мястото, където се бяха сблъскали с гвардееца. В тъмното човекът приличаше на сянка, но и тези откъслечни черти бяха достатъчни, за да предизвикат студени тръпки у Таниел.

Сянката носеше маска с едно око и бе облечена в стелеща се бяла роба.

Крезимир.

Таниел се изстреля нагоре по стълбите, тласкан от страх. Затръшна вратата на спалнята зад себе си и трескаво погледна към отсрещния прозорец. От него щеше да скочи право в Адола. Нямаше представа за дълбочината на реката. Дори и самото съприкосновение с водите ѝ можеше да го убие, а дори и да оцелееше, течението щеше да го отнесе към Будфил.

И все пак това беше за предпочитане пред сигурната смърт, която вещаеше сблъсъкът с Крезимировото вълшебство.

Таниел опипа джобовете си. Проклетите парчета плат ги нямаше. Тръгнеше ли си без тях, всичко щеше да е било напразно.

В следващия миг ги зърна на пода. Вероятно ги бе захвърлил при появата на пазача. Той сграбчи ивицата плат и я напъха в колана си.

Вратата на спалнята се отвори.

Гвардеецът връхлетя мигновено. Таниел се вкопчи в него и насочи сблъсъка им към нужния му прозорец.

Над рамото на противника си Таниел зърна Крезимир.

— Спри — каза богът.

Гласът му ехтеше като камбана в главата на Таниел.

Гвардеецът отстъпи със залитане, притиснал длани над ушите си. Таниел го сграбчи за раменете, блъсна го към Крезимир и се затича към прозореца.

Само след няколко крачки вече изскачаше, като се постара да се оттласне колкото се може по-далеч от стената на кулата. Въздухът го обгърна със свистене, дъхът му се вцепени, тъмните води на реката връхлитаха да го пресрещнат.

Таниел се вряза в мрачните дълбини, сблъсъкът с които го парализира за миг. Почувства как краката му одират камъчетата по речното дъно; течението го заблъска неумолимо и запречи на отчаяните му опити да издрапа нагоре. Дробовете му горяха. Челюстта го болеше от усилието да държи устата си затворена.

В следващия миг той изплува на повърхността и трескаво си пое въздух.

Крепостта се издигаше зад него и се смаляваше все повече и повече. Таниел осъзна, че течението го отнася диагонално, напред и към брега. Единият му крак се сблъска с някакъв камък и за момент магът отново се озова под водата. Кашляйки, той отново си проправи път нагоре.

Хората от замъка крещяха и сочеха към него. Трябваше да се насочи към отсрещния бряг и да плува чак до Будфил. Течението бе достатъчно силно, за да запази преднината му пред потенциалните преследвачи, а в руините на града щеше да намери укритие до следващата нощ. Таниел се извърна към отсрещния бряг.

И трепна. Нещо не беше наред.

Сушата вече не прелиташе край него. Водите продължаваха да се движат — усещаше натиска на течението върху себе си — но самият той оставаше неподвижен.

Неочаквано стомахът му се сви и Таниел осъзна, че гледа брега отвисоко. Но как беше възможно? Нали все още се намираше във водата?

Объркването му отстъпи пред осъзнаване.

Той, заедно с достатъчно вода за цяло езеро, бе изваден от реката с магия. Сякаш невидим гигант бе загребал от реката с шепата си и Таниел попадаше в загребаната шепа. Стомахът му се сгърчи отново, защото бе издигнат още по-високо, а в следващия момент бе понесен обратно към крепостта.

Таниел се доближи до ръба. Ако се хвърлеше отвъд, щеше да падне върху земята. Той внимателно протегна пръсти и се натъкна на преграда от втвърден въздух.

Няколко мига по-късно Таниел — заедно с хилядите литри вода — беше безцеремонно стоварен във вътрешния двор на крепостта.

Калните води на Адола плиснаха по варовиковите плочи. Таниел се изправи, затънал до глезените, и трескаво се огледа.

— На колене!

Дворът се изпълваше с църковни гвардейци, които крещяха на кезиански. Бяха десетки; когато Таниел разгърна сетивата си, с отчаяние установи, че всички са въоръжени с въздушни пушки. Не притежаваха и прашинка барут.

Посегна към ножа си само за да открие, че го е изгубил в реката. Единият от пистолетите му също липсваше, а другият бе подгизнал. И барутът, който носеше, щеше да е неизползваем. Въпреки това Таниел извади пистолета си и го стисна за дулото. Гвардейците по стените се прицелиха.

— На колене! — Първият гвардеец, достигнал Таниел, го заплашваше с дълга пика. — На колене, свиньо!

Мъжът се изненада, когато Таниел се хвърли напред, под острието на пиката, и стовари дръжката на пистолета си върху лицето му. Таниел захвърли пистолета и изтръгна пиката от ръцете на замаяния гвардеец. Приготви се. Осъзнаваше, че това е битка, която няма да спечели.

Изпращя въздушна пушка, последвана от друга. Куршумите отскочиха от плочите на двора. Таниел се затича към най-близкия противник. Не спирай да се движиш, каза си той. Затрудни прицела им. Смеси се с гвардейците, така че поне неколцина от тях да се окажат простреляни от другарите си.

— Спри.

Таниел залитна и едва не изтърва пиката. Почувства се замаян, задъхан. Думата отново отекна като камбана.

Гвардейците захвърлиха оръжия и се свлякоха на колене, притискайки длани към ушите си.

Таниел си наложи да продължи да се движи. Всяка крачка беше бавна и направена с усилие, сякаш се движеше през блато.

— Казах да спреш. — Крезимир изникна край една от вратите. Речната вода, която бе излял в двора, се отдръпваше от нозете му и съхнеше, така че когато богът стъпеше, го правеше върху сухи плочки.

Таниел продължаваше да се движи. Тялото му искаше да спре, но той знаеше, че не може да си го позволи. Трябваше да се отдалечи. Да избяга от бога.

— Защо не се подчиняваш на волята ми? — Крезимировият глас се отличаваше с най-дълбокото и басово звучене, което Таниел бе чувал през живота си. Ушите му запищяха. Богът наклони глава в подобие на любопитство. Крезимир посочи към плочите. — Коленичи.

— Върви да се продъниш — процеди Таниел. Цялото му тяло се тресеше от усилие.

— Коленичи!

Замъкът се разтърси. Един от гвардейците изрева. Объркването на Крезимир се долавяше дори изпод маската.

— Отведете го — прошепна Крезимир.

Гвардейците скочиха на крака. За Таниел беше усилие дори да помръдне в отговор на настъплението им.

За съпротива не можеше да става и дума.

Някой изтръгна пиката от ръцете му. Друг стовари приклад върху гърба му и го повали на колене.

— Това е шпионин, господарю — каза командирът на гвардейците. — Поредният асасин.

— Кой го е изпратил?

Нечии пръсти се вкопчиха в косата на Таниел и болезнено извиха лицето му към Крезимир.

— Отговори на своя бог, псе — рече началникът на стражата.

С хъхрене Таниел се изхрачи в краката на Крезимир.

С това си спечели нов удар с приклад, този път през лицето.

— Аматьори — отбеляза Таниел. Военните полицаи на генерал Кет удряха много по-силно.

— Адранец е, милорд — каза командирът.

Крезимир леко отстъпи.

— Кой те изпрати тук? — Последва миг пауза и: — Той защо не отговаря? Повелява му неговият бог.

Следващият удар бе нанесен с дръжката на пика и породи у Таниел опасения, че е изкъртил челюстната му кост. Нов удар потъна в стомаха му. Изправиха го за косата и го удариха отново, и отново. Тези хора не бяха аматьори. Нанесеният в началото удар приличаше на приятелско потупване в сравнение с тези.

— Отговори на своя бог — каза началникът на гвардейците.

Таниел запазваше мълчание.

— Строшете му ръката.

Един от гвардейците хвана китката на Таниел, изви я болезнено и стовари коляно в лакътя му, както се кърши едър клон. Таниел стисна зъби, за да не изреве. Веднъж. Втори път. Трети път.

— Строши я — подкани офицерът.

— Не мога. Все едно се опитвам да счупя оръдие. — Гвардеецът разтриваше коляното си.

— Донесете чук.

— Глупаци. — Гласът на Крезимир накара войниците да потръпнат. Той пристъпи напред и изгледа Таниел отвисоко.

Таниел почувства топлината на магия. Сякаш към него се приближаваше пламък.

— Моли за милост — каза Крезимир.

Таниел поклати глава.

— Моли! — Крезимир рязко стисна зъби, а Таниел почувства как горещината се усилва. Неволно се сви, готов да посрещне болката.

Крезимир неочаквано отскочи назад. Отронилото се от устните му стенание прерасна във вой, ставащ все по-гръмък и настоятелен, и който несъмнено щеше да срине цялата крепост, ако бе продължил. Още няколко секунди и имаше голяма вероятност Таниел да изгуби разсъдъка си.

Богът се свлече на земята, където остана да размахва трескаво ръце срещу обгърналите го невидими пламъци и да скимти.

Таниел усети да го напушва смях. Прихна шумно, неспособен да спре кикота си, внезапен като забавна мисъл в неподходящ момент.

Защитната магия на Ка-поел. Нямаше какво друго да е.

Крезимир не можеше да я отстрани.

Богът продължаваше да трепери на двора. Маската бе паднала от лицето му и той се взираше в Таниел с единственото си око, изпълнено със страх. Гной изпълваше другото — тя бавно сълзеше над възпалената, зачервена страна.

— Какво ми направи? — попита Крезимир.

Таниел не можеше да спре да се смее.

— О, не бях аз — обяви той. — Заслугата е на Пола.

Той понечи да помръдне. Все още не можеше.

Крезимир подири маската си слепешком. След като я прикрепи обратно върху лицето си, богът се изправи на крака, но повече не се доближи до Таниел.

— Доведете адранския предател — каза Крезимир. В гласа му се долавяше страх. — Нека да идентифицира шпионина.

Таниел изчакваше на колене, подпрян на ръцете си, свел глава от изтощение. Вече бе изминал повече от половин час, откакто богът бе изпратил хората си.

Предател, бе казал Крезимир. Кой ли беше той? От самото начало Таниел бе подозирал Кет. Твърде ентусиазирано бе нареждала отстъпленията. Или може би Доравир.

Разбира се, предателят можеше да е и по-нисшестоящ. Адютант, дори вестоносец. Мнозина имаха достъп до информация, която би помогнала на кезианците.

Но Таниел имаше усещането, че в случая не става дума за нисш офицер. Подозираше полковник, може би дори генерал.

Крезимир бавно обхождаше един от ъглите на двора. На всеки няколко минути насочваше здравото си око към Таниел.

Таниел дръзко отвръщаше на погледа му. Той бе поразил този бог. Беше пронизал окото му с куршум. Бе доказал, че и един бог може да усеща болка.

Нямаше да достави на Крезимир удоволствието да хленчи пред него.

Таниел осъзнаваше, разбира се, че няколко дни мъчения може да променят мнението му. Трябваше да бъде реалист. Закрилата на Ка-поел го предпазваше от магия. И може би дори щеше да защити целостта на тялото му. Ала от опит знаеше, че все още е в състояние да изпитва болка.

Иронично. Закрилата можеше да се превърне в падение. Кезианците можеха да го измъчват безкрайно.

Откъм един от коридорите на крепостта долетяха стъпки. Таниел се приповдигна на колене. Бе твърдо решен да зърне предателя и да го заплюе в лицето, преди да умре.

— Искали сте да ме видите, милорд?

Таниел рязко извърна глава.

Предателят бе възрастен, набит мъж. Носеше генералски еполети, а левият ръкав на синята адранска куртка бе прикрепен към рамото, защото бе празен.

Генерал Хиланска.

— Кой е този асасин? — попита Крезимир, като кимна към Таниел.

Хиланска се обърна в указаната посока и се втрещи при вида на Таниел; за момент устните му се раздвижиха безмълвно.

— Познаваш ли го?

— Да, милорд. Това е човекът, когото търсите: окото зад затвора. Таниел Двустрелни.

— От това се боях… — Думите се отрониха от устните на Крезимир под формата на шепот.

Таниел се изправи на крака. Струваше му се, че трябва да се пребори с тежестта на цялата крепост: коленете му се подвиваха; краката му трепереха от усилие.

— Ще те убия — каза той на Хиланска.

— Бил ли е изпратен тук? — попита Крезимир.

Генералът имаше смутен вид.

— Не, милорд. В момента трябваше да е арестуван в лагера на наемниците.

— Защо? — остро попита Таниел. — Баща ми ти имаше доверие!

Всичко, което се бе случило: задържането му, изправянето му пред военен съд, нападението над Ка-поел… нима Хиланска бе отговорен за това?

— Той спомена някаква си Пола — рече Крезимир.

Хиланска се навъси.

— Подобно име не ми говори… Момент. Има едно момиче на име Ка-поел.

— Тя могъща магьосница ли е? Защо не зная нищо за нея?

Таниел се хвърли напред. Стражите побързаха да го наобиколят, стиснали пики и въздушни пушки.

— Нито дума повече, Хиланска!

— На практика тя е още дете. Спътничка на Двустрелни. Дивачка.

— И е магьосница?

— Костноока. Някаква дивашка разновидност на заклинател… Но силите ѝ са незначителни.

— Убийте я.

Таниел сбърчи устна. Почувства как острието на пика засяга рамото му и разкъсва кожата, докато си проправяше път през наобиколилите го гвардейци. Един от войниците скочи да му попречи. В движение Таниел го сграбчи за врата и премаза трахеята му.

Хиланска понечи да побегне, ала бе прекалено бавен. Таниел скочи подире му, протегнал ръце, готов да смаже черепа на предателя между дланите си.

И щеше да го стори, ако Крезимир не бе изникнал на пътя му.

Богът повдигна ръка и Таниел отново почувства познатата тежест да го притиска.

Той не ѝ позволи да го премаже, а се възпротиви и блъсна ръката на бога. Зараждащият се в него гняв прогонваше усещането за слабост; и Таниел му се отдаде.

Барутният маг очакваше ударите му да се натъкнат на непробиваема преграда. Вместо това Крезимир рухна под юмруците му, стенейки. Кокалчетата на Таниел се сблъскаха с брадичката на бога, сетне с лицето му. Маската му издрънча на земята, а Таниел се намери коленичил върху гърдите на бога, да засипва лицето му с юмруци.

От носа на Крезимир рукна кръв, някои от зъбите му се разклатиха.

Таниел обвиваше пръсти около шията му, когато гвардейците съумяха да го отскубнат. Ударите му повалиха неколцина от тях, преди войниците да успеят да надделеят.

— Не го убивайте! — разпищя се Крезимир, докато се надигаше със залитане. Бялата му роба бе подгизнала от кръв. Той си сложи маската и бавно отстъпи. — Окачете го високо. Искам светът да види какво се случва с онези, които си мислят, че могат да убият бог.

Гвардейците повлякоха Таниел през един от коридорите. Той изкрещя и започна да се мята в ръцете им. Докато войниците го отвеждаха, барутният маг чу Крезимир да се обръща към Хиланска:

— Утре ще изпепеля адранската армия.

— Сигурен ли сте, милорд? Ами Адом?

— Той ще пламне заедно с останалите.

Адамат прекара нощта в прегръдките на съпругата си, а рано сутринта се отправи към речния бряг.

Беше едва седем часът, но вече се беше събрала рехава тълпа. По блясъка на слънцето, издигащо се на изток над изоставения Небесен дворец, Адамат можеше да прецени, че предстои прекрасен ден. Над него почти нямаше облаци. Небето бе озарено в синьо и златно.

Инспекторът откри място сред руините от стената на стария град, от което се откриваше гледка към река Адра, но преди да е направила извивката си към Адморието. Седна на ръба, провеси крака и дояде месния пай, купен преди малко от улицата. Все още се измъчваше от загубата на Йосип. Може би Фая беше права — другите му деца имаха нужда от него. По някакъв начин трябваше да ги защити от новата заплаха.

Надяваше се, че Йосип ще му прости.

От север все още не се задаваха кораби. Може би Рикар беше пресилил нещата. Надали цял търговски флот можеше да прекоси Адра толкова бързо.

И въпреки това той продължаваше да чака. Рикар така и не бе споменал приблизителното време, по което корабите на лорд Кларемон ще пристигнат, а Адамат нямаше намерение да пропусне момента. Не разполагаше с нищо на ум; никакви грандиозни идеи, с които да хвърли прът в колелата на Кларемоновите планове. Можеше единствено да гледа. Нещо му подсказваше, че този ден ще се запечата в паметта му завинаги.

Към единадесет часа тълпата се беше сгъстила дотолкова, че по улицата вече не минаваха карети. Глъчка изпълваше въздуха, крясъците не затихваха: никой нямаше същинска представа за случващото се. Единствените им сведения бяха дошли от статията, изготвена през нощта от Рикар.

Вълнение определено имаше и полицейското присъствие бе съответстващо. Не бяха рядка гледка и ветерани, облечени в овехтели адрански униформи и с петдесетгодишен мускет на рамо. Имаше и хора, довели семействата си — те се разполагаха на излет край някогашната стена. Пекари предлагаха сладки и солени закуски сред тълпата.

Адамат се снабди с четиво от едно вестникарче и се задълбочи в Рикаровата статия, публикувана на първа страница. Изпълнена с патос реч, която призоваваше народа да защити града си от нашествието на чуждоземните тирани и потисници. Над ръба на вестника можеше да види две хлапета, които безгрижно се плискаха из калните води на Адра, сякаш днес бе карнавален ден.

Все така в очакване появата на корабите, той започна да разлиства вестника нататък. Непотвърдени слухове от Кез, че фелдмаршал Тамас бил жив. Пресни новини от Делив, че адранска армия обсаждала един от градовете им — нелепо.

Постепенното засилване на викове сред тълпата откъсна Адамат от вестника.

На хоризонта се бяха появили кораби.

Отначало приличаха на бели петънца, мудно пълзящи по протежение на реката, неумолимо приближаващи се с напредването на деня. Движеха се с безразсъдна скорост, особено за търговски съдове, навлезли в сладководна река. Движеха се по течението и с изцяло разгърнати, да улавят попътния вятър платна.

Беше два следобед, когато корабите най-сетне достигнаха Адопещ. Адамат никога не бе пътувал на борда на океански плавателен съд. За целия си живот бе посетил две-три големи пристанища. Повечето от знанията му по темата бяха почерпени от книги. Въпреки това можа да определи, че челният кораб е от четвърти клас, с двадесет и три оръдейни гнезда на всеки борд. Това бе и най-големият от флотата, и плаваше под бяло-зеления раиран флаг с образа на лавров венец в средата — емблемата на Брудано-гурланската търговска компания.

Корабите свиха платна и продължиха да напредват по реката. Адамат можеше да различи притичващите по палубите моряци, а също и брудански пехотинци, които апатично се взираха в насъбралите се тълпи. Капаците на оръдейните отвори бяха повдигнати.

Ако Кларемон действително пристигаше като завоевател, неговите кораби можеха да сринат по-голямата част от града в движение, без дори да спускат хора на брега.

Единственото движение на борда на корабите идваше от моряците. Войниците се задоволяваха да стоят неподвижно, докато моряците…

Адамат се вгледа още по-внимателно. Какво всъщност правеха те? Той прокле беглите си познания по мореплаване. Те снемаха напречни греди, откачаха платна — много скоро инспекторът осъзна, че смъкват мачтата.

До този момент дори не бе подозирал, че подобно нещо е възможно. А всъщност изглеждаше напълно логично. Докато мостовете в северната част на града бяха подменени с нови, позволяващи преминаването на мачтови кораби, онези във вътрешността на града не бяха. Ако Кларемон искаше да изведе флотата си в Адморието, където щеше да бъде най-ефективна, трябваше да снеме всички мачти, да продължи по реката, и да ги издигне отново, когато се озове в морето.

Адамат отчаяно искаше да стори нещо. Макар и многобройно, цялото столично пълчище бе лишено от насока. Подобно на самия него, хората просто наблюдаваха как мачтите биват снемани. Но какво можеха да сторят? Корабите стояха на котва в реката, освен това разполагаха с тежко въоръжение. Нужна бе армията, за да ги спре.

Смъкването на мачтите протичаше изненадващо бързо. Адамат се надигна от мястото си върху стената и закрачи успоредно с корабите, които вече вдигаха котви и се отправяха надолу по реката.

Той се изненада още повече, когато корабите отново спряха между мостовете, точно на половин миля от излаза в Адморието.

Не пропусна да отбележи, че са спрели в близост до извисяващата се крезимска катедрала.

Адамат загърби стената и започна да си проправя път през тълпите, за да прекоси моста и да поеме към катедралата. Периодично поглеждаше към корабите, но там нищо не се променяше. Моряците все така се суетяха. И все така не се появяваха нито лодки, нито надничаха оръдейни дула.

Между катедралата и реката имаше амфитеатър, от който църковните диоцели се обръщаха към събраните. По времето, когато Адамат го достигна, амфитеатърът преливаше от хора, опитващи се да намерят по-добра гледка към корабите.

Същинско доброволно заколение. Адамат прокле глупостта на въпросните зяпачи. Само с едничък залп Кларемон можеше да покоси стотици от тях.

Стори му се, че е зърнал познато лице, и си запроправя път в тази посока, към реката. Откри Рикар, наобиколен от помощниците си и профсъюзните ръководители. Фел не се отделяше от него.

— Рикар, какво става? — остро попита Адамат.

— Нямам представа — отвърна Рикар. Изглеждаше не по-малко объркан и предпазливо оглеждаше кораба. — Хората ми са на линия, въоръжени до зъби с каквото можаха да намерят. Обаче ако Кларемон открие огън, нищичко не можем да сторим, за да му попречим. Способни сме единствено да не му позволим да слезе на брега.

— Кой би прибягнал до подобна глупост? — попита инспекторът.

— Вижте — каза един от ръководителите, — спускат лодка.

Адамат се извърна към кораба. По борда сновяха моряци и ненадейно една лодка се залюля, изнесена встрани, и бавно бе спусната в реката. Подире ѝ се разгърна въжена стълба, по която започнаха да слизат хора.

— Дайте ми далекоглед — рече Адамат. Фел му подаде своя.

Той се фокусира върху лодката и в продължение на няколко мига наблюдава мълчаливо. Половин дузина брудански войници. Гребци. Неколцина мъже с цилиндри.

Адамат се съсредоточи върху един от пътниците.

— Той е там — рече инспекторът. — В лодката.

— За кого говориш?

— Кларемон.

— Ти пък откъде го познаваш?

— Виждал съм лицето му веднъж. Един малък портрет в склад на Търговската компания. Беше по времето преди да се е издигнал.

— Нека негодникът да заповяда — рече Рикар. — Ще бъдем готови да го посрещнем.

Кларемон изобщо не изглеждаше разтревожен. В момент той се смееше в отговор на нещо, казано от един от гребците, сетне потупа войник по гърба. Имаше харизматично лице с високи скули, които контрастираха с окръглена от годините и ленивия живот снага. В очите му блестеше радостно оживление. По нищо не приличаше на покойния си лакей лорд Ветас.

Гребната лодка започна да се отделя от кораба. Лорд Кларемон стоеше на носа, досущ като главнокомандващ, който повежда нашествие в чужда земя.

Което, освен ако Адамат не грешеше в догадките си, напълно съответстваше на случващото се в момента.

Но къде бяха хората му? Защо слизаше на сушата на практика самичък, право в ръцете на тълпа, която гледа на него като на поробител?

Лодката спря на известно разстояние от брега и хвърли котва. Лорд Кларемон се изправи, обърна се към амфитеатъра и разпери ръце.

— Граждани на Адопещ — поде той с усмивка на лице и с глас, отекващ нечовешки силно над реката.