Алената кампания

Глава тридесет и осма

Крепостта Средопът представляваше исторически паметник — израз на суетност, строен не с цел удобство или сигурност, а за да изглежда внушително. Стените му бяха високи, но лесни за катерене; многобройните входове правеха отбраната невъзможна. Замъкът се извисяваше над река Адола и хвърляше заплашителна сянка над главния път. В очите на селяните несъмнено представляваше смайваща гледка.

За погледа на запознатия с военното дело постройката бе същинска гавра.

Замъкът бе строен преди около триста години от млад владетел, смятал се за архитект. Таниел смяташе, че мястото е идеално за обиталище на един умопобъркан бог.

Той оглеждаше крепостта от сянката на един разпрострял клони дъб, издигащ се самотно сред лагера. Недалеч някакъв пехотинец похъркваше. Извън това, нощта бе тиха.

Таниел призна грешката си, когато осъзна, че чува и неравномерното, ужасено дишане на фелдмаршал Готлит. Висшият офицер, от когото все още се носеше слаба миризма на урина, клечеше до него и не спираше да си играе с яката на куртката си. Таниел го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Едно погрешно движение, един подозрителен шум и Таниел ставаше мъртвец.

Разбира се, щеше да се погрижи да отнесе и Готлит със себе си.

— Къде е входът за прислугата? — прошепна Таниел.

— Не знам.

Таниел изтегли ножа си от колана.

— М-мисля, че е ето там. От дясната страна.

Таниел прибра оръжието в ножницата.

— Има ли охрана?

Готлит преглътна мъчително и се втренчи в него, сякаш се боеше да каже, че не знае.

В края на полезрението си Таниел забеляза светлина. Промъкна се малко по-напред, загледан в подозрителния участък. Да, ето там. Зад един от сводестите прозорци мъждукаше светлина.

Готлит също я видя. Фелдмаршалът се дръпна и се притисна към дъба. Таниел го сграбчи за дрехата, за да не му позволи да се отдръпне повече.

— Къде е стаята на Крезимир? — попита Таниел.

— Ето там — със сух и хрипкав глас отвърна Готлит. И посочи с пръст. — Онази кула, точно над светлината.

Внезапен вой прониза нощта. Звукът започна като стенание, изострило се рязко до протяжен вик. Последва го глух тътен. Отекналият писък стана тъй пронизителен, че Таниел очакваше всеки момент от дървото над тях да изникне някое банши.

Ревът затихна също тъй неочаквано, както и започна. Сега от замъка долиташе трясъкът на мебели.

— Какво беше това?

— Крезимир — обясни Готлит с едва доловим шепот. — Така е всяка нощ. — Той извърна глава към Таниел. — Всяка нощ търси окото зад затвора.

Таниел неволно потръпна.

— Всяка сутрин намират тела — продължи фелдмаршалът. — Обичайно едно или две, друг път по десетина. Църковни гвардейци, слуги, наложниците на Крезимир. Някои от труповете са удушени, други — обгорени с магия.

— Млъкни — прекъсна го Таниел, когото бяха започнали да го побиват тръпки. Той подпря мускета си на дървото и загледа как светлината се отдалечава все повече от Крезимировата кула.

— Не можеш да го убиеш — каза Готлит.

— Моля? — сопна се барутният маг.

— За глупак ли ме вземаш с онези нелепици за чаршафите му? Дошъл си да довършиш започнатото в планината, нали?

Таниел мълчеше. В гласа на Готлит се долавяше страх.

Фелдмаршалът продължи:

— Той не може да бъде убит. Над двадесетима се опитаха. Асасини от вашата армия, от църквата и дори един от наемните убийци на Ипил — макар че Крезимир не знае това.

Църквата се бе опитала да убие Крезимир? И то охраняван от нейните собствени гвардейци, светителите? Интересно. Явно в крезимската църква имаше разделение.

— Предполагам, че никой от тях не е успял да се приближи достатъчно — рече Таниел.

— О, успяха. — Готлит преглътна тежко. — Със собствените си очи видях един от опитите. Наемната убийца се опита да му пререже гърлото: острието на кинжала ѝ просто се огъна в кожата му.

Таниел си припомни сблъсъка с превъплътената в лъв Жулин. Куршумът му просто бе отскочил от кожата ѝ като грахово зрънце. А ето че сега той възнамеряваше да ограби бога, който я беше приковал за онази огромна дървена колона.

— Не е била достатъчно силна.

— Веднъж на фронта го удари гюле. Пръсна се на парчета, когато го уцели. Разхвърчалите се късове убиха неколцина артилеристи и един полковник.

Готлит бе започнал да говори по-високо, с пронизителен глас. Освен това дишаше тежко. Цялото му тяло бе започнало да трепери. Таниел го сграбчи за куртката и го разтърси. Не изглеждаше да помогна.

Барутният маг осъзна, че се изправя пред нов проблем. Щеше да му се наложи да се изкатери по стените на замъка. Самият той щеше да се справи с лекота, ала за Готлит това беше невъзможно.

Най-просто би било да го убие. Все пак той беше враг. Кезианец. И то фелдмаршал.

Таниел положи ръка върху дръжката на ножа си. Готлит не забелязваше. Един бърз замах щеше да се окаже достатъчен. Нямаше да е нито първият, нито последният, когото Таниел убиваше.

Но пък не би било правилно. Готлит беше негов пленник.

— Свали си дрехите — каза Таниел.

Това успя да изтръгне фелдмаршала от вцепенилия го ужас.

— Моля?

— Сваляй дрехите.

— Отказвам.

— В момента ти спасявам живота — обясни барутният маг. — Мога да те завържа, за да те намерят на сутринта, а мога и да те убия. Решавай.

За момент Таниел очакваше, че Готлит ще се провикне. Може би нямаше да успее да понесе това унижение? След няколко мига мълчание, през които фелдмаршалът не откъсваше поглед от Таниел, той свали куртката си.

— Запази си долните дрехи — рече Таниел, — но не се мотай.

Когато Готлит съблече униформата си, Таниел посочи с ножа към дървото.

— Започвай да се катериш.

Готлит го изгледа смаяно.

— Няма да мога да…

Таниел го сграбчи за тила и го блъсна към дънера. Готлит неумело се закатери към клоните. Барутният маг взе дрехите му и се качи на свой ред.

— Продължавай.

На десетина метра над земята Готлит се вкопчи в един клон и категорично отказа да се катери по-високо. Погледът му уплашено се стрелкаше насам-натам, а зъбите му потракваха.

— Няма да се качвам по-нагоре. Убий ме.

— И това ще свърши работа. — Таниел завърза здраво Готлит за клона, като си послужи с колана и панталоните му. — Не е удобно, но ще го преживееш.

Накрая Таниел запуши устата му с един от чорапите му.

Глух за протестните стенания на Готлит, той започна да се спуска към земята. В подножието на дървото скимтенето на пленника вече не се чуваше, а десетина крачки по-надолу вече бе забравил за него.

Таниел си отбеляза интервалите, на които гвардейските патрули обикаляха около крепостта, и подир отминаването на последния притича до стената. Някогашният крепостен ров отдавна бе запълнен — от него бяха останали единствено неравности и няколко локви.

Стените на крепостта се издигаха на повече от двадесет метра височина, а стената на кулата, където се намираше целта му, се извисяваше на повече от тридесет. Не беше малко за катерене.

Таниел скри мускета в едни храсталаци и се увери, че пистолетите и кинжалът му са добре пристегнати. Едва тогава пристъпи към изкачването. Огромните гранитни блокове, всеки почти с половината от ръста му, бяха разположени под лек наклон. Пръстите на Таниел лесно намериха опора във фугите им. Той увисна за момент, за да се увери в крепкостта на захвата си, и започна да се катери.

Беше преполовил стената, когато един от патрулите мина под него. Таниел застина, като дишаше безшумно и мислено се молеше гвардейците да не се натъкнат на мускета му. Единствен вик или дори подозрителен поглед нагоре щяха да сложат край на начинанието му. Сега той съжаляваше, че се е преоблякъл в униформата на убития войник. Светлокафявият цвят страшно биеше на очи върху мрачния гранит.

Патрулът отмина и Таниел възобнови катеренето си.

Той достигна върха на стената, директно под парапета. Точно над себе си чу равномерната стъпка на войник, последвана от нов звук. В началото въпросният звук долиташе глухо, сетне започна да се усилва.

Таниел се притисна към камъка. Пръстите и ръцете му горяха от катеренето. Какъв беше този звук? Той погледна надолу. Далеч под него минаваше нов гвардейски патрул. Дали някой не вдигаше тревога?

Пусна стената с едната си ръка и внимателно бръкна в джоба си за барутен фишек. Тъй като щеше да вдигне шум, ако вдишаше съдържанието му, Таниел разкъса фишека с пръсти и го изсипа в устата си.

Онзи противен звук не преставаше.

Барутният му транс се изостри и Таниел се притисна към стената, изчаквайки моментното замайване да отмине.

И едва не прихна да се смее.

Войникът на върха на стената си свирукаше. Ето какво било.

В среднощния покой отекна писък, заради който Таниел едва не се изпусна от уплаха. Писъкът дойде от един от прозорците под него.

Сред бученето в ушите си Таниел чу как войникът горе тихичко изругава. Затрополиха ботуши — постовият се отдалечаваше да провери какво е станало.

Нямаше време за губене. Таниел не знаеше дали писъкът е дошъл от Крезимир, или от някоя от жертвите на бога. Дори имаше вероятност някой да го е забелязал върху стената. Той се повдигна до парапета и надникна. Беше пусто.

Прехвърли се отвъд ръба и тихо се отправи към кулата на Крезимир. Върху отсрещната стена на крепостта различи други постови, всички извърнати по посока на писъка. Никой от тях не го забеляза.

Достигнал кулата, Таниел изруга. На това ниво нямаше врата. Той повдигна глава. Трябваше да се катери повече от петнадесет метра, и то право пред погледите на дежурните върху стената. Чакай. На по-малко от пет метра над него имаше прозорец.

Таниел се оттласна нагоре, закатери се с цялата бързина, на която се осмеляваше, и само секунди по-късно вече прескачаше перваза.

Озова се на виещото се стълбище на кулата. Гледката, която се откриваше от прозореца, го накара да замига, за да прогони замайването.

Падането от тук щеше да е дълго.

Таниел заизкачва стълбите, докато стълбището не го отведе до масивна, обкована с метал врата. Той поспря и се замисли — с каква ли магия би защитил спалнята си един бог? Погледна надолу и изпита благодарност, че ръцете му не трепереха. Не се чуваше шум от стъпки. Отвъд вратата не долиташе звукът от дишане. Явно Крезимир не беше вътре.

Таниел внимателно бутна вратата. Тя се отмести с шумно скърцане, накарало го да изтръпне.

Посрещналата го гледка го втрещи.

Бе очаквал да зърне нещо, наподобяващо Крезимировия дворец в планината: огромно легло, застлано с копринени завивки, меки килими и луксозни картини, и всичко, оставащо недосегаемо за времето. А това, което виждаше насреща си… изобщо не приличаше на покоите на бог.

Ролята на килим изпълняваше един мръсен чаршаф. Завесите — може би някога скъпи и фини — приличаха на разкъсани дрипи. Имаше едно високо огледало, пукнато. Легло с балдахин стоеше прилепено до стената. По-точно с половин балдахин, защото две от колоните му липсваха.

Дали това наистина бе стаята на Крезимир? Помещението изглеждаше обитавано. Край един от прозорците имаше маса с храна. Таниел се приближи до нея и надникна навън — от прозореца се виждаше река Адола. На масата пред него почиваше полупразна халба бира. Мишка, която не обръщаше никакво внимание на Таниел, гризеше от хляба.

Трябваше да е станала някаква грешка. Та нали Таниел бе виждал двореца на Крезимир. Беше виждал и града му. Създателят на подобно великолепие не би живял в подобна кула.

Какво да прави сега? Очевидно Готлит го беше излъгал. Таниел скръцна със зъби. Идеше му да се върне при дървото и жив да одере онзи червей. Беше пропилял половината си нощ само защото…

Погледът му попадна върху леглото. Чаршафите бяха покрити с кръв; пръски ръждиви на цвят петна.

Таниел отвори третото си око.

И рухна на колене, замаян от разгърналия се пред взора му калейдоскоп от цветове. Хиляди пастелни тонове се сливаха в танц, сякаш самата магия се зараждаше тук, в тази стая. Таниел пое бавно дъх, за да успокои напъните на тялото си да повърне. Целият склон на Рамензид не бе изглеждал така след месеци на могъщи вълшебства, запращани от кезианските Привилегировани.

С усилие Таниел затвори третото си око и бавно се изправи на крака. Изтегли кинжала си и с несигурна крачка пристъпи до леглото.

Грабна един от чаршафите и го дръпна към себе си. Няколко дълги ивици щяха да свършат работа. Щеше да ги намотае около кръста си, под куртката, и след няма и минута вече щеше да слиза надолу по стената.

Той застина. Беше чул някакъв шум. Може би бе просто вятърът или…

Стъпки откъм стълбището.

Таниел сряза и последната ивица и стиснал кървавите парчета плат в ръка, се хвърли към прозореца.

Вратата се отвори.

На прага стоеше църковен гвардеец, понесъл поднос с пресен хляб, сирене и бутилка вино. Той се закова на място и буквално зина при вида на Таниел.

Миг по-късно тепсията изтрещя на пода. Гвардеецът изтегли меча си и с крясък се хвърли напред.