Алената кампания

Глава четиридесет и втора

Продължиха да го бият през цялата нощ.

Обсипваха го удари с юмруци и палки. Таниел периодично припадаше, като за щастие, периодите на несвяст бяха по-продължителни. Почувства нощния хлад, когато те най-сетне го изведоха. През кървавата пелена успя да различи, че слънцето едва докосва върховете на източните склонове.

Зазоряваше се.

Ка-поел може би вече не беше между живите.

Ботушите на Таниел стържеха в земята, докато гвардейците го влачеха подире си из лагера. Стотици откъслечни гласове достигаха до него сред звуците на подготвяща се закуска. Интересно дали някой от околните войници знаеше — и ако да, дали изобщо го беше грижа — кой е пленникът?

Похитителите му безцеремонно го захвърлиха на земята. Той остана да лежи по лице, стенейки в прахта. Тялото му бе станало безчувствено, съкрушено от болка, шокирано от побоя на гвардейците. След около ден болката щеше да го връхлети. Ако оцелееше толкова дълго.

Таниел прокара език по задната част на зъбите си и се удиви на тяхната издръжливост. И за това ли трябваше да благодари на магията на Ка-поел? На нейната намеса ли се дължеше здравината на костите му? Усещаше ребрата си счупени, но не мислеше, че му е останала сила да провери.

Или?

Той отвори очи. Навсякъде около него сновяха войници. Цял океан от крайници.

— Раз, два, тегли! Раз, два, тегли!

Този вик се повтаряше отново и отново. Какво ли правеха?

Провлачи ръка по земята, докато дланта не изникна пред очите му. Раздвижи пръст, сетне друг. Все още можеше да ги движи. Поне това беше нещо, нали? Ами онези ранички върху кокалчетата му? Те на какво се дължаха?

Да, разбира се.

Следи от зъбите на Крезимир.

Нечии силни ръце го изправиха. Таниел се олюля и едва не падна. Някой повдигна ръцете му; в тях болезнено се вряза връв.

— Стегнете хубаво — заръча глас. — Доста ще си повиси там.

Щял да виси? Къде?

Ръцете на Таниел бяха повдигнати над главата му. Почувства как нещо опъва въжето между китките му; войниците се отдръпнаха. Коленете му се подгънаха, но той не падна.

— Раз, два, тегли!

Цялото му тяло се разтърси, краката му започнаха да се издигат над земята.

— Раз, два, тегли!

В пристъп на паника той започна да се мята, но около него имаше единствено празнота. Таниел погледна нагоре.

Той висеше от кука, прикрепена към огромен стълб, който войниците изправяха с помощта на въжета. Десетки мъже напрягаха сили, за да го издигнат перпендикулярно на земята.

Образът на Жулин, прикована на стълб насред кезианския лагер, с лишени от китки ръце, изникна пред очите му.

Таниел повърна по предната част на тялото си.

— Раз, два, тегли!

Отне им известно време, за да изправят стълба до крайната му позиция. Най-накрая гърбът на Таниел се опря в дървото. Стъпалата му напразно подириха някаква опора. Стволът оставаше напълно гладък.

Бяха го вързали с лице към адранския лагер. Под лъчите на утрото можеше да различи войниците, които се трупаха по покрайнините на стана, сочеха и оживено разговаряха помежду си. Неколцина офицери бяха насочили далекогледите си към него. Таниел затвори очи, неспособен да понесе мисълта за погледите им. Хората, които се бе надявал да поведе към победата, сега щяха да го видят в подобно положение.

Трябваше да ги предупреди. Какво бе казал Крезимир снощи? Смяташе да изпепели цялата адранска армия, включително и Михали.

До него достигна някакъв хрипкав звук. Гърлен, слаб, но и със собствен ритъм. Той бавно осъзна, че някой се смее.

— Двустрелни — каза гласът.

Таниел извърна глава.

От лявата му страна, на няма и хвърлей разстояние, се издигаше друг великански стълб. Явно кезианските войници го бяха преместили през нощта. На върха му, издигнала чукани над главата си, все още се поклащаше Жулин.

— Не очаквах, че ще те видя тук, Двустрелни — продължи тя.

Таниел отмести поглед от предеята.

— Не ти харесва гласът ми? Не са ми давали вода вече втори месец. — Жената замълча за момент, за да прочисти гърло. Последва нов хрипкав смях. — Това е проблемът на безсмъртието. — Тя се изкашля и отново се засмя.

Таниел затвори очи с надеждата, че тя ще престане да говори.

— Изглеждаш добре, Двустрелни — рече Жулин. — Говоря сериозно. Погледни мен. Крезимир ме изтезава в продължение на седмици, преди да ме окачи тук. Интересно ми е защо не е постъпил по същия начин и с теб. Не се притеснявай. След две седмици ще ти е минало като на куче. Аз обаче… Никога няма да се възстановя. Крезимир се погрижи за това. В последно време не съм зървала огледало, но ти можеш да ми кажеш: онзи очарователен белег върху лицето ми още ли личи?

Дали дългият престой на върха на стълба, лишена от възможността да умре, не бе отнел разсъдъка ѝ? Ръцете на Таниел вече започваха да го болят от тежестта му. И това тепърва щеше да се влошава. Най-сетне той се извърна да я погледне.

Изглеждаше отвратително. От косата ѝ не бе останало почти нищо. Кожата ѝ, някога гладка и здрава, стоеше напукана и съсухрена. Особено пострадало беше лицето ѝ — с отрязан нос, повечето от зъбите ѝ липсваха. Въпреки това тя се усмихваше широко на Таниел. Очевидно знаеше какво му минава през ума.

В очите ѝ личеше лудост.

— Обаятелна както винаги — рече Таниел. Той погледна към ръцете си, стегнати за китките високо над главата му. Болката се усилваше. Опита да повдигне нозе, но след няколко мига се отказа със стон, изразяващ отчасти болка, отчасти гняв.

— Болката не отминава — осведоми го Жулин. — Даже месеци по-късно. Даже след като вече не си чувстваш ръцете, просто се премества в раменете. Установих — тя наклони бавно глава встрани, при което ликът ѝ за момент се изкриви в агония, — че редуването на ръката, която поема тежестта ти, помага.

Таниел затвори очи. Щеше ли да оцелее толкова дълго? Щеше ли да е още жив месеци по-късно? Месеци, през които щеше да наблюдава как отечеството му погива, без да е способен да направи каквото и да било?

Видя как от адранския лагер се отдалечава конник с развято бяло знаме.

Може би идваше да преговаря за примирие? Или пък предателят Хиланска най-сетне бе убедил щаба да се предадат?

Таниел започна да се мята по-ожесточено. Трябваше да се освободи от въжето.

Тамас намери Хаилона в подземието на мелницата, някога служило за зърнохранилище. Единственото помещение, където човек можеше да се усамоти. Беше пропито с миризмата на пшеница, а за Тамасовите ноздри и с прах.

Той почука на рамката на открехнатата врата и Хаилона повдигна очи. Рупър, икономът, седеше недалеч от прага. Той се надигна при вида на Тамас.

— Ти уби малкия ми брат — каза Хаилона.

Това вече не беше честно. Тамас не носеше вина. Още от самото начало Сабон познаваше рисковете, които носеше Тамасовото предложение. Но освен това Тамас знаеше, че беше почти невъзможно да убеди Хаилона в това.

— Нужна ми е помощта ти.

— Върви да се продъниш. Махай се от очите ми.

— Хаилона… — Тамас пристъпи напред.

Рупър го пресрещна и му препречи пътя, засланяйки господарката си.

Тамас присви очи срещу него.

— Хаилона, трябва да намеря начин да се промъкна в дома на губернатора. Възнамерявам да убия човека, убил съпругата ми и твоя брат.

Рупър не спря да напредва, докато гърдите му не се допряха до тези на Тамас.

— Дамата ви помоли да си вървите, сър.

Хаилона повдигна ръка.

— Всичко е наред, Рупър. — Тя попи очите си с носна кърпичка. Другата ѝ ръка оставаше повдигната във въздуха, в подканящ изчакване жест. След няколко мига я отпусна. — Покажи на Тамас тайния проход на имението.

— Сигурна ли сте, госпожо?

— Да.

Тамас се отдръпна от иконома.

— Благодаря ти, Хали.

— Убий негодника, Тамас — рече Хаилона. — Накарай го да страда. — Тя пое треперлив дъх. — След това не искам да те виждам никога повече.

— Разбирам.

Тамас напусна мелницата. Влора го чакаше вън, на дъжда. Носеше тривърха шапка и шинел. Тя наклони шапката към Тамас, при което от ръба се стекоха струйки вода. Подпираше се на пушка и под незакопчания шинел се забелязваха адранската ѝ униформа и дръжката на пистолет.

— Олем при войската ли се върна?

Влора кимна.

— Къде са другите?

— Чакат.

Тамас кимна. Няколко минути по-късно и Рупър излезе на улицата и тримата потеглиха. В периферията на мелничарския квартал, насядали по външните маси на иначе изоставено кафене, изчакваха Тамасовите барутни магове.

Бе довел със себе си само най-добрите. Онези, обучавани от Сабон през лятото в столицата, все още се намираха в града. Те не притежаваха нито опита, нито уменията, необходими за подобна мисия.

Барутните кабалисти бяха облечени по същия начин като Влора: с шинели и тривърхи шапки. Въоръжени до зъби, от пистолети до саби и кинжали. И цялото количество барут, което човек можеше да носи. Тамас откри, че се усмихва. Осмина мъже и жени, всеки от които талантлив барутен маг. С подобни хора край себе си той не се нуждаеше от войска. Огледа набързо улиците, за да се увери, че наблизо няма кезиански патрули, сетне се обърна към маговете си:

— Ще отвлечем вниманието, за да могат местните да освободят съгражданите си, пленени от кезианците — поде фелдмаршалът. — Сред тези затворници е и Гаврил. Иска ми се да участвам в спасяването му лично, но имаме по-важна задача.

— А тя е да смажем главата на позорните окупатори. Ще нанесем завършващ удар. Всички знаете за отношенията ми с херцог Никслаус, затова не е нужно да изтъквам, че пристъпвам към това дело с известна… наслада.

Неколцина от маговете се изкикотиха.

— Но както казах, нашата цел е да отвлечем вниманието на врага. Имам намерение да привлека колкото се може повече войници. Няма съмнение, че сред тях ще има и Пазители. Може би дори десетки. Дори и предвид нашите умения, предимството ще бъде на страната на противника. За мен тази мисия е мъст. Но няма да очаквам от вас да се жертвате в името на моето отмъщение.

Един от маговете му — момиче на годините на Влора, което се казваше Леони — попита:

— Нима очаквате да умрете тук, сър?

— Никога не очаквам да умра в битка. Подобни очаквания имат навика да се сбъдват. Но има моменти, а този определено е такъв, в които вероятността да изгубя е много по-голяма.

— Това е засукан начин да каже, че очаква да умре — обади се Влора.

Тамас я стрелна с поглед.

— Сър… — повдигна ръка Андрия.

— Да?

— Аз се присъединих, за да убивам кезианци. За последните два месеца добавих петдесет и седем резки върху приклада на пушката си. Исках до края на кампанията да съм ги закръглил на сто. Там ще има ли четиридесет и трима кезианци?

— Напълно е вероятно.

— Много добре, сър. Бройте ме.

— Останалите също ще дойдем — тихо каза Влора.

— Благодаря ви.

— Аз не го правя заради вас, сър — рече Андрия. — Правя го, за да убивам кезианци.

— И въпреки това оценявам жеста. Рупър, ще бъдеш ли така добър?

Те последваха иконома, като спираха само да изчакат караулите. Укрит в сенките, Тамас имаше възможност да ги огледа. Патрулиращите крачеха припряно, с видимо изострено внимание. Тамас познаваше това напрежение. Същият поглед бе съзирал в очите на другарите си в Гурла — да обхождаш враждебно настроен град в последния ден преди заминаването… Тогава човек очаква — и се опасява от — всичко.

Домът на губернатора се намираше в същия квартал като имението на Хаилона. Тамасовата групичка притичваше между дворните стени, докато не достигна един малък парк встрани от булеварда. Рупър ги поведе към бараката на градинаря, скрита дълбоко сред дърветата.

Групата им едва се побираше в тясната постройка. Рупър отмести маса, повдигна прашасалия килим и го захвърли встрани. На пода изникна капак. След като запали фенер, икономът ги въведе в подземието.

То имаше голи, пръстени стени, поддържани единствено от глинестата почва. На пръв поглед по нищо не се отличаваше от обикновено мазе. Около четири крачки широко и десетина дълго, преградено на две. Едва когато пристъпеше в по-малката стаичка човек можеше да открие отвора на тунел, чийто ъгъл по-рано го бе скривал от погледа.

Тамас отброи близо четиристотин крачки сред влага и нетърпелива да се пренесе върху шинела му кал, преди да достигнат каменно стълбище, на върха на което ги очакваше друго подземие, по-просторно. Тукашните стени вече бяха каменни; край една от тях имаше прашен гардероб, двоен креват и празна мускетна стойка. В отсрещния край на подземието се извиваше стълбище.

— Това подземие и тунелът, който прекосихме току-що — заговори Рупър; първите му думи, откакто се бе присъединил към тях, — са били изработени много отдавна, още по времето, когато безредиците са били нещо обичайно в тези части на Делив. — Икономът посочи към стената. — Това стълбище ще ви отведе до втория етаж на имението. Тайната врата е замаскирана като секция от библиотека в кабинета на губернатора. Сега се връщам при господарката си.

Тамас го улови за рамото, преди Рупър да е успял да поеме обратно.

— Кажи на Хали, че… Предай ѝ, че наистина съжалявам, задето не се върнах.

Рупър се отскубна от ръката му и пое обратно по тунела, като отнесе фенера със себе си. Тамас и маговете му останаха обгърнати в мрак.

Фелдмаршалът посипа няколко прашинки барут върху езика си, което му позволи да различава очертанията на предметите дори и сред пълната тъмнина. Заизкачва се бавно по стълбището, колкото можеше по-тихо. То проскърцваше под стъпките му; кованото желязо стържеше под тежестта му.

На върха на стълбището имаше светлина. Тя идваше от две дупки, разположени почти цяла педя под брадичката на Тамас. Фелдмаршалът долепи лице до стената и надникна през шпионките.

Успя да види съвсем малко. Двукрила врата в отсрещния край на стаята. Свещник. Горната част на диван. Той отвори третото си око.

В света Отвъд личаха пъстри петънца. Достатъчно ярки за Пазители, но блясъкът им изглеждаше мътен — не се намираха в кабинета. Привилегировани не се виждаха.

Тамас внимателно бутна вратата.

Тя се придвижи тихо напред, сетне се плъзна встрани със съвсем символична помощ от негова страна. Тамас пристъпи в кабинета. Просторно помещение, с десетки позлатени свещници, отрупани с книги полици, две великолепни камини и панорамен прозорец, който гледаше към градината в предната част на имението.

Кабинетът беше празен.

Тамас въздъхна облекчено и тихо повика Отличниците си. Те изпълниха стаята и изрядният червен килим бързо се покри с кални стъпки. Със знаци фелдмаршалът ги изпрати да заемат позиции край вратите и прозорците.

Хората му незабавно се заеха да проверяват съседните стаи и коридора отвън.

Влора се присъедини към застаналия до прозореца Тамас няколко минути по-късно.

— Околните кабинети са празни, сър — рече тя. — Двама Пазители стоят на пост долу, край входната врата на дома. Андрия чул войници да разговарят в слугинските помещения на първия етаж.

— Добра работа.

— Сега какво?

— Ще чакаме.

— Сигурен ли сте, че Никслаус ще се върне, сър?

— Имам такова очакване.

Андрия се върна точно в този момент.

— Сър, в спалнята има багаж.

Тамас погледна джобния си часовник. Шест часът тъкмо минаваше.

— Остава да съм разчел времето правилно.

Той се загледа през прозореца. В двора имаше около десетина войници. Те стояха мирно, с лице към градинската порта, нарамили мускети. В един от ъглите на градината Тамас зърна и Пазител, почти незабележим от тази му позиция.

На всеки няколко минути фелдмаршалът поглеждаше часовника си. Дали Никслаус щеше да се върне? Дали вестите за Тамасовата поява и намерения вече бяха достигнали до него? Може би Тамас бе предвидил реакцията му погрешно. Може би Никслаус щеше да предпочете да избяга, вместо да се опита да го залови.

Отново насочи вниманието си към градината, тъй като през главната порта влязоха неколцина конници. Следваше ги позлатена карета с дантелени завеси, която спря точно пред входа на дома. Фелдмаршалът се намираше толкова близо до нея, че можеше да хвърли камък от прозореца и да уцели тавана ѝ.

Вратата на каретата се отвори и от купето изникна деливанка. Изглеждаше на около шестнадесет. Носеше скъпа рокля, подчертаваща пищната ѝ гръд. Сред прилив на разочарование Тамас гледаше как тя стъпва върху чакълената алея и се оглежда царствено.

Това не беше Никслаус.

Тамас се дръпна от прозореца.

— Сър! — Влора му направи знак да се върне. Още някой слизаше от каретата. Въпросният видимо се затрудняваше, опрял ръце в рамката на купето. Мъж, който носеше бели магьоснически ръкавици. От къщата пристъпи Пазител, улови го за ръката и му помогна да слезе. Пътникът носеше тривърха шапка, отчасти скриваща лицето.

Тамас мислено заподканя Привилегирования да извърне леко глава, за да може да зърне лика му.

Привилегированият се спря край един от войниците и размени няколко думи с него. Говореха прекалено тихо, за да може Тамас да ги чуе. Във всеки случай войникът кимна рязко и се обърна към другарите си.

— Заминаваме след два часа! — гръмко обяви той. — Всеки, който до вечерта не е готов за тръгване, ще бъде застрелян.

Тамас все така не откъсваше поглед от Привилегирования с шапката. Това трябваше да е Никслаус! Но лицето му все така си оставаше скрито. В момента той гальовно разговаряше с младата дама край себе си.

Двамата тъкмо се изкачваха по стълбите пред входа на дома, когато в градината влетя вестоносец. Пратеникът спря коня си сред облак прах, скочи от гърба му и се затича към Привилегирования.

Пулсът на Тамас се учести.

Вестоносецът отдаде чест и докладва задъхано. Привилегированият го изблъска с лакът и се извърна към имението.

Тамас чу как вратата на долния етаж се отваря с трясък. Гласът на Привилегирования изпълни сградата:

— Съберете всички! — изкрещя той. — Всичките ми Пазители да дойдат при мен! До двадесет минути тук да има петстотин войници! Размърдайте се! Заминаваме до час!

— Но, сър — осмели се да протестира нечий глас, — градът…

— Хич не ме е грижа за града. Не ме е грижа дори Делив да подкрепи Адро. Той е тук, глупако! Дошъл е!

— Никслаус — прошепна Тамас.

Фелдмаршалът гледаше как войниците тичешком се отдалечават от имението, за да предадат нарежданията.

— Е, Демасолин — промълви Тамас, — ще си получиш желаната диверсия.

Припрени стъпки по стълбището във фоайето придружаваха истеричните искания на Никслаус.

— Той идва — просъска Андрия от поста си край вратата.

— Тук ли ще го посрещнем? — попита Влора.

Пред очите на Тамас бяха изникнали телата на деливанските политици, обесени на покрива на местната катедрала. Насреща му се взираше празният поглед на Сабон, проснат върху чакълената алея на Шарлемунд. Всички онези войници, които Тамас бе изгубил в опитите си да залови Никслаус.

Виждаше пред себе си и главата на Ерика. Застинало в ужас лице, сплъстени от кръв златни коси, чисто прерязана шия. И край нея — усмивката на Никслаус, който му връчваше главата.

Тамас изсипа цял барутен фишек в устата си. Тялото му пламна от внезапния прилив на сили. Влора трябваше да е забелязала нещо по лицето му, защото изруга тихо.

— Андрия, отдръпни се — настойчиво прошепна тя.

Тамас изхвърча през двукрилата врата на кабинета, изтеглил пистолет в движение.

— Никслаус! — изрева той.