Алената кампания

Глава четиридесет и четвърта

Тамас последва Никслаус през една от страничните врати и се озова на двора. Земята бе подгизнала; дъждът продължаваше да се изсипва на талази. Още беше едва шест и половина, а небето вече тъмнееше. Беше се надигнал онзи специфичен вятър, предвещаващ буря.

Привилегированият точно изчезваше зад ъгъла на къщата, когато Тамас пристъпи сред градината. Фелдмаршалът се затича подире му.

Непосредствено преди ъгъла забави ход и спря. Един бърз поглед разкри поне петдесетима, а може би и повече войници, пръснати из предния двор. Прикрити зад карети и скулптури, кезианците участваха в престрелка с барутните магове.

Никслаус скочи върху стъпалото на карета и промуши лакът през една от дръжките. Викът му се примеси с мускетните залпове:

— Карай! — Той блъсна по тавана на купето с чукана на другата си ръка и скочи вътре. Каретата пое по алеята и излезе на улицата.

Куршум отчупи парче мазилка досами главата на Тамас, който побърза да се дръпне. Бяха го забелязали.

Той огледа войниците. Бяха прекалено много дори и да беше в най-върховата си форма. А и бе изразходвал по-голямата част от барута си за онзи изстрел през стената. Хвърли преценяващ поглед към градинската стена, издигаща се на около петдесетина крачки от него. Прекалено висока.

Някаква суматоха го накара да рискува и да надникне отново. Барутният рог на кезиански войник неочаквано бе избухнал, разполовявайки притежателя си на две. Пред очите на Тамас същото сполетя и втори, сетне и трети. Войниците започнаха да захвърлят мускетите, рогове и фишеците си, за да избегнат подобна смърт.

Това сигурно бе дело на Влора. Единствено тя притежаваше толкова обширен обхват на влияние. Явно се беше добрала до прозорец — или пък някой я напътстваше. Опасно глупаво бе да се опитваш да взривиш барут слепешком. Това се отнасяше както за самия барутен маг, така и за неговите съюзници.

Портите на дома неочаквано изкънтяха. Андрия изхвърча от къщата, стиснал пушка с прикрепен щик в две ръце и крещеше с цяло гърло. Гледаше диво, бе изгубил шапката си, а шинелът му се вееше подире му. Магът връхлетя върху най-близкия противник и безмилостно го изкорми.

По-добра възможност Тамас нямаше да получи.

Той спринтира през градината, встрани от кезианските войници. Повечето от тях не му обърнаха внимание, втренчени в Андрия.

Фелдмаршалът доближи портата. Някакъв войник се обърна да го пресрещне, като трескаво се опитваше да прикрепи щика към мускета си. Тамас продължи да тича, без да изменя посоката си. Скочи върху един от декоративните камъни, оттласна се и полетя във въздуха. По време на полета ботушът му се стовари в брадичката на войника. В следващия миг Тамас вече се намираше на улицата.

Там имаше още войници. Фелдмаршалът осъзна, че е останал сам срещу двадесет вражески пехотинци.

Той възпламени всичкия околен барут. Използва мисълта си, за да насочи енергията на взрива встрани от себе си, но това никога не му се бе отдавало така, както на други, и ударната вълна го повали по гръб.

Тамас се приповдигна на колене, сетне се изправи. Опита се да прогони замайването. Болката в крака му проряза ненадейно барутния транс. Той залитна за момент, докато се оглеждаше за каретата на Никслаус.

Улицата бе засипана с тела. Почти всички войници бяха загинали на място. Малцината оцелели стенеха, вкопчени в откъснатите си крайници. Черва и кръв заливаха паважа. От гледката — и от смесената миризма на барут и кръв — му се догади.

Ето там, в края на улицата. Каретата на Никслаус се отправяше по градския булевард към планините, полускрита от пелените дъжд. Виждаше се как кочияшът не спира да размахва камшика си. Цивилни отскачаха от пътя ѝ, докато тя се носеше напред.

Тамас направи опит да се затича. Той залитна настрани, но успя да се подпре на ръба на една преливаща бъчва за дъждовна вода.

Оттласна се и продължи, този път малко по-бавно, опитвайки се да успокои кънтенето в главата си. Почувства нещо да капе по бузата му и докосна лицето си. Кръв. Май идваше от ушите му.

Не можеше да спре сега. Каретата се отдалечаваше все повече и повече. Не след дълго щеше да е напуснала града и да поеме сред планините. Никслаус щеше да избяга отново.

Тамас сдъвка един от последните си фишеци и се принуди да се затича.

Уличните павета тропаха под краката му. Той се остави изцяло на барутния транс, като почувства плама на барута да се разстила из вените му. Край него прелитаха домове и витрини. Докато тичаше по-бързо от галопиращ кон, в крайчетата на очите му се образуваха сълзи, сърцето му биеше оглушително. Шапката му остана някъде далеч зад него, съборена от насрещния вятър, а дъждовните капки шибаха лицето му.

Далеч пред него каретата достигаше източния край на града. Тамас познаваше този планински участък. Гладки, слабо наклонени склонове, несъмнено гъмжащи от войниците на Никслаус и задигнатата им плячка, сетне идваха стръмнини, а пътят навлизаше в долина, където извивките му се изкачваха към Въгленда.

На склоновете щеше да има хиляди кезиански войници. Трябваше да убие Никслаус преди това. Тамас спря да си поеме дъх и насочи пистолета към отдалечаващата се карета. Не. Още не. По улиците имаше прекалено много деливанци. Трябваше му сигурен изстрел.

Тамас доближаваше вече края на града. Пороят се беше превърнал в потоп. Не можеше да се надява да настигне каретата, но не се съмняваше накъде се е отправил Никслаус. Не се съмняваше и в това, че барутът в подсипа на пистолета му се е намокрил.

Сред дъжда започваха да изникват очертанията на тълпа. Тропотът на капките бе заглушен от крясъци. Навсякъде имаше хора, задръстили улицата.

Едва след няколко мига Тамас осъзна, че те се бият. Може би крамола? Не. Това си беше истинска битка, и то кървава. Всички участници носеха сините униформи на адранската пехота, но въпреки това фелдмаршалът можа да различи две страни. Изглежда, едните бяха отпрали ръкавите от ризите си и бяха пристегнали получените ивици над лакътя на дясната си ръка.

Тамас сграбчи някакъв войник без ивица.

— Кезианец? — попита фелдмаршалът на кезиански.

Мъжът го погледна изненадано.

— Да — отвърна той на същия език.

Тамас го прониза и блъсна трупа му с ботуш, за да освободи сабята си. Извърна се тъкмо навреме, за да пресрещне полетелия насреща му щик. Ударът бе нанесен от войник с бяла ивица. Въпросният, който точно се канеше да атакува отново, се вцепени, щом Тамас се обърна към него.

— Фелдмаршале!

— Къде е полковник Олем?

— Нямам представа, сър. Той поведе щурма.

— Ами тези ивици? — Тамас посочи към вързания над лакътя му ръкав.

— Идеята беше на полковник Олем, сър. За да се отличаваме.

— Хитро.

Внезапно войникът измъкна ръка изпод куртката и откъсна и другия ръкав на ризата си.

— Вземете, сър.

Тамас му протегна ръката си.

— Благодаря ти. Какви нареждания сте получили?

— Да избием кезианците — отвърна войникът. Стиснал пушка, той отново се хвърли в боя, надавайки вик.

Тамас остана на мястото си, все още леко втрещен от битката. Никакви тръби или барабани не бяха оповестили появата на двете му бригади, а и не бе зърнал паника сред кезианците. Нима Никслаус не използваше разузнавачи? Макар че те едва ли биха могли да видят много в този дъжд.

Въпреки ожесточението си, битката протичаше без нито един изстрел — времето бе прекалено влажно. Изглежда, Олем бе успял да убеди останалите генерали и полковници, че е наложително да влязат в близък бой.

Сражение при подобни условия бе същински кошмар за един командир. Многобройните ботуши и пороят бяха превърнали земята в същинско блато. Валеше толкова силно, че човек не виждаше на повече от пет-шест метра пред себе си.

Дъждът трябваше да е забавил и каретата на Никслаус. Тя трябваше да се придържа към пътя, в противен случай щеше да потъне в калта.

Тамас се затича с умерен ход по улицата.

Навсякъде около него кипеше битка. Звукът на крясъци и викове, и на метал срещащ метал периодично заглушаваше трополенето на дъжда. Паветата бяха станали хлъзгави от дъжд и кръв.

Фелдмаршалът си проправяше път, стиснал сабя пред себе си, повдигнал десница, за да могат хората му да видят зацапаната бяла ивица високо над лакътя му. Изблъскваше, намушкваше и след като поспря за миг, за да окуражи бойците от Седма бригада, продължи да търси Никслаус.

Как ли каретата на херцога бе прекосила това меле? Може би кочияшът бе озверил конете, оставяйки ги да тъпчат войниците безразборно, само и само колата да премине? Или пък херцогът бе съумял да се измъкне, като по някакъв начин бе скрил каретата от погледа му и все още се укриваше някъде в града?

Тамас зърна полковник Арбър, с подгизнала униформа, стиснал в една ръка ченето си, а с другата стискаше тежката си кавалерийска сабя и здравата пердашеше някакъв кезиански капитан. Един порив на вятъра сгъсти дъжда и скри полковника от очите му. Когато утихна, и двамата противници вече ги нямаше.

Тамас отби удар с щик и разтвори третото си око, готов за обичайната слабост. Искрици цвят изникнаха сред бурята, потрепващи като свещи във ветровита зала. Това бяха Чудаците и от двете страни.

Тамас насочи погледа си обратно към града. Не виждаше нищо друго, освен Чудаци. Никакви Привилегировани. Неколцина Пазители.

Дъждът отново се засили. Блесна мълния, за момент осветила цялото полесражение.

Войниците се бореха с калта, ботушите им се хлъзгаха и затъваха. Същинско море от сини униформи, подгизнали и кални. Дали белите ивици плат изобщо личаха? Най-вероятно нощес хиляди щяха да умрат от ръцете на собствените си другари.

В светлината на нова мълния Тамас зърна нещо на около четиридесетина крачки пред себе си, непосредствено край пътя. Трясъкът на гръмотевица последва веднага. Тамас почувства кънтенето на звука в гръдния си кош. Третото му око съзираше огън край пътя — не от пламък, а от светлина в Отвъд, която издаваше присъствието на Привилегирован.

От по-близо можеше да види, че очертанията, привлекли погледа му преди мигове, принадлежат на изпотрошеното купе.

Изглежда, кочияшът бе прибегнал до някаква по-рязка маневра, при която едно от колелата бе напуснало павирания път и се бе врязало в податливата, дълбока кал. Каретата лежеше преобърната на дъното на дере, колелата още се въртяха.

Войниците се сражаваха около нея, без изобщо да ѝ обръщат внимание, напук на пресните дири в калта и шумните усилия на коларя да усмири шестте подивели коня.

Тамас се спусна в дерето петдесетина крачки по-нагоре от авариралата карета, без да откъсва очи от нея. Никслаус не се виждаше наоколо. Третото му око показваше, че Привилегированият е все още в купето. Вътре нямаше Пазители. Това злополука ли беше? Или капан?

Тамас се приближи, опрял едната си ръка на калния наклон, за да пази равновесие, стиснал дръжката на единия от пистолетите си с другата. Барутът в подсипа може и да се беше навлажнил, но онзи в дулото щеше да е още сух и да се отзове на мисълта му, за да произведе изстрел. Само един изстрел. Това беше всичко, с което разполагаше.

Това беше всичко, от което се нуждаеше.

Тамас изкърти вратата на каретата и надникна вътре. Никслаус лежеше сред локва дъждовна вода, опрял гръб в стената на купето. Фелдмаршалът го сграбчи за дрехата и го издърпа навън, като го блъсна върху склона.

— Ще гледам как умираш — изкрещя Тамас, за да надвика бурята. Прибра пистолета и сграбчи Никслаус за яката. Щеше да го стори със собствените си две ръце. За Ерика. Заради Сабон. В името на всички онези барутни магове, погинали заради херцога.

Докато повдигаше Никслаус пред себе си, Тамас замига, за да прогони дъжда от очите си. Възнамеряваше за последен път да погледне противника си в очите.

Нещо не беше наред.

Главата на Никслаус се люшна под невъзможен ъгъл, очите му се взираха с празен поглед към небето. От устата му блъвна кална вода.

Човекът, обитавал Тамасовите мисли ден и нощ в продължение на десетилетие, убил съпругата му и най-добрия му приятел, предизвикал война, която заплашваше да погуби страната му — този човек си беше строшил врата и се бе удавил в канавка.

Тамас пусна тялото. Отвори третото си око, за да се увери. Никслаус вече не излъчваше сияние Отвъд.

Той направи няколко крачки назад, газейки във водата, и залитна към отсрещния склон. Никслаус бе загинал, и то в нещастен случай, мигове, преди Тамас да го достигне.

Фелдмаршалът заби пестници в калта. Ритникът, който стовари върху едно от колелата, бе достатъчно силен, че да строши няколко спици и да огъне металния пръстен. Ветеранът се подхлъзна в калта и падна на колене.

Започна да си проправя път сред същата вода, задавила Никслаус. В очите му непрекъснато влизаха дъждовни капки. Все още разполагаше с последния куршум — за момент обмисли дали да не го запрати в собствения си череп. Бе изгубил Ерика. Бе изгубил Сабон. Бе изгубил Гаврил. И бе изгубил възможността да отмъсти за тях. Стисна пистолета, подарък от Таниел. Не. Не беше изгубил всичко. Все още имаше сина си.

— Насам! Моля ви, помогнете ми!

Викът накара Тамас да се опомни. Той сведе поглед и видя как трупът на Никслаус бива отнасян от калните води. Подобаващ край, макар и не причинен от Тамас.

Той се покатери тъкмо навреме, за да чуе вика отново.

— Моля ви! Изгубих си ножа!

Кочияшът се мяташе в калта, ритан и блъскан от подивелите коне, които той продължаваше да се опитва да разпрегне. Изглежда, бе успял да освободи всички без две от изпадналите в паника животни.

А около тях битката продължаваше. Тамас знаеше, че трябва да се покатери обратно горе и да потърси офицерите си, да въдвори ред в безредното до момента клане. Предвид смъртта на Никслаус, кезианците можеха просто да се разбягат.

Изцвили кон и Тамас отново чу умолителния вик.

Фелдмаршалът се покатери върху потрошената карета и се намери отвъд, непосредствено до кочияша. Последният бе коленичил, свиваше се край подкованите копита и ровеше из калта в опит да намери ножа си.

— Остави на мен — каза Тамас. Той избута коларя встрани и изтегли сабята си. Подир два бързи удара конете бяха свободни. Те веднага се изправиха на крака и препуснаха по протежение на дерето, далеч от каретата. И дума не можеше да става за улавянето им, докато не се успокояха, а и в тази кал имаше голяма вероятност да си строшат крак, но поне бяха свободни.

Тамас се извърна към кочияша. Мъжът трепереше от страх, забелязал еполетите на униформата му.

— Благодаря ви, сър — каза коларят.

— Намери най-близкия адрански офицер — Тамас демонстративно защипа с два пръста парчето ръкав над лакътя си — и се предай. Това е единственият начин да доживееш до сутринта.

Кочияшът сведе глава. По козирката на фуражката му се стече струйка.

— Благодаря ви, сър. Ами херцогът? Той…

— Мъртъв е.

Заради сумрака и пороя Тамас не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че върху лицето на мъжа изниква облекчение.

— Ами барутът, сър?

— Барут? — повтори Тамас. — Какъв барут?

Лицето на коларя пребледня.

— Целият град е пълен с барут. Херцогът се канеше да избие всичките му жители.

Тамас се извърна към Алватион. Разбира се! Това обясняваше огромните количества барут, които бяха доловили при приближаването си до града. Никслаус сигурно бе минирал всяка постройка. Това бе единственият начин да срине целия град само за една нощ.

Тамас се изкатери обратно на улицата и се затича назад към града. Пазителите най-вероятно щяха да възпламенят барута на всяка цена, без да се интересуват от собствения си живот. Отпадаше вариантът някой добросъвестен офицер да почувства угризения и да не изпълни заповедта за опожаряване.

В града трябваше да има десетки хиляди фунтове барут. След като го взривяха, кезианците щяха да започнат да обхождат руините, за да убият оцелелите. Какъв по-добър начин да хвърлят вината върху Адро? Никой не би заподозрял един Привилегирован като Никслаус в употребата на барут.

Тамас нямаше да успее да стигне навреме.

Първият взрив бе тъй силен, че земята се разтърси. Над търговския квартал изникна огнен облак. Висок колкото четириетажна постройка, той повали стотици сражаващи се с ударната си вълна.

Тамас се препъна и падна, при което си удари коляното в паважа. Миг по-късно отново се намираше на крака и продължаваше да тича, накуцвайки, вперил поглед в града в очакване на следващата експлозия. Гигантските пламъци изчезнаха също тъй внезапно, както се и появиха, ала фелдмаршалът вече можеше да види зачатъците на пожар — към вечерното небе се издигаха димни колони.

Това нямаше да е всичко. Той трябваше да се върне в града и…

И какво? Да попречи на Пазителите да възпламенят барута? Тамас нямаше представа къде се намират, а градът бе огромен. Можеше да потърси барутните съсредоточия, но нямаше да успее навреме…

Нов взрив разтърси града, този път в другия му край. Вече нащрек, Тамас съумя да се задържи на крака.

Всяка експлозия несъмнено отнасяше със себе си стотици жертви. Тамас можеше да се опита да потисне взривовете или да пренасочи енергията им, само че опитът да контролира толкова много барут заплашваше да го разкъса от напрежение, досущ като запушен чайник на огъня.

Той навлезе в града, проправяйки си път през сраженията, и разгърна сетивата си. На съседната пресечка имаше струпан барут, усещаше го ясно. Достатъчно барут, за да срине десет пресечки.

В ума си Тамас почувства съприкосновението на кибритена клечка с близкия барут, дело на нечия ръка. Вече бе прекалено късно да предотврати експлозията. Напрежението се усили в мисълта му; експлозията изригна от барута.

Тамас обгърна енергията, готов да я пренасочи. Умът му се пресегна към остатъка от барута, за да прецени количеството, с което си имаше работа.

Когато ставаше дума за няколко фишека, те изобщо не го затрудняваха. И един натъпкан рог не беше проблем. Дори цяла бъчва можеше да пренасочи.

Петдесет бъчви барут пламнаха едновременно.

Тамас обгърна енергията и я запрати право под себе си. Последвалият тласък напомняше залповия откат на десетки оръдия. Енергията се изля сред дъжд от отломки, пръст и павета. Фелдмаршалът зърна втрещените лица на най-близките до него войници, преди да изчезнат.

Усилието бе прекалено голямо. Нямаше как да овладее толкова много барут. Тялото му трепереше, изопнато, готово да изскочи от кожата си.

Всичко това се случи в рамките на един и същи миг. Почувства как съзнанието му започва да избледнява, а едновременно с него и волята да овладее взрива.

Бе предал съпругата си. Беше предал войниците си, сина си, жителите на Алватион и Адро.

Бе предал всички тях.

Светът потъна в мрак.

Таниел се приземи право върху раменете на един от пазачите. Кезианецът рухна под тежестта му и пое част от удара. При все това краката на Таниел пак се врязаха болезнено в земята. Той изрева и се претърколи встрани, досами основата на стълба.

Двамата оставащи войници застинаха, втрещени, забравили за Ка-поел, която се опитваха да усмирят.

Таниел си наложи да се изправи и пресрещна насочения към него мускетен приклад с въжето, стегнало китките му. Нанесе ритник, намерил противника му в коляното, и замахна с вързаните си ръце през лицето на втория.

По време на боричкането качулката на Ка-поел бе паднала. Тя се взираше с широко отворени очи, а късите ѝ рижави кичури стояха разчорлени. Тя вирна брадичка в отговор на разтревожения поглед на Таниел. Това трая само миг, подир което тя изтръска капчица кръв от края на една от иглите си и живо пристъпи напред, изваждайки ножа си, за да освободи ръцете му.

— Не трябваше да идваш — каза Таниел.

Ка-поел разсече и последните нишки и бутна барутен рог в ръцете му. Той го разкъса със зъби. Барутът започна да изпълва устата му, серист върху езика, хрущящ между зъбите му. Таниел се задави, но си наложи да преглътне цялото съдържание, което бе насипал.

Барутният транс веднага го прогори — вля му топлина и нови сили. Болката от раните мина на заден план, бледа сянка в ума му.

Със същия нож Ка-поел доуби четиримата повалени постови. Когато приключи, се изправи, обърса острието и изсумтя.

Таниел се огледа. Въпреки приготовленията, на които кезианците се бяха отдали, мнозина войници започваха да забелязват битката. Някакъв взводен бе повел хората си към тях, като крещеше и сочеше тичешком.

Барутният маг разтри китки. Двамата с Ка-поел се намираха насред кезианската армия, напълно обградени, без никаква надежда за помощ. Щеше да му се наложи да убие сто хиляди души, за да избяга.

— Пола. — Той се отпусна на едно коляно, за да вземе един от мускетите на убитите, и трепна. И целият барут на света не можеше да заглуши болката напълно. — Не мисля, че този път ще се измъкнем.

Ка-поел оглеждаше кезианската армия, досущ като генерал, преценяващ войниците си.

Таниел повдигна мускета. Евтина изработка, нищо общо с оръжията Хруш, с които бе свикнал да борави. Взе щика от снаряжението на пазача и го прикрепи на мястото му. Трябваше да свърши работа. Кезианците наближаваха — бяха около петдесетима, може би повече. А каквато и да е схватка щеше да привлече вниманието на целия лагер.

— Пола — каза той, — обичам те.

Ка-поел допря пръст до сърцето си, сетне посочи към Таниел. Тя подхвърли раницата пред себе си. При падането платненият капак се отвори; Ка-поел повдигна ръка.

Восъчните ѝ фигурки започнаха да се издигат от чантата. Таниел си спомни битката в Крезим Курга и могъществото, което бе показала тогава.

— Този път това няма да е достатъчно, Пола.

От раницата продължаваха да изникват фигурки. Десет. Петдесет. Сто. Хиляда.

Невъзможно количество кукли се издигна от торбата и те се разгърнаха във въздуха, на равно разстояние една от друга.

Кезианските войници бяха застинали на двадесетина крачки от двама им и с объркване наблюдаваха случващото се. Някакъв офицер повдигна ръка:

— Зареди!

С мисъл Таниел подпали барута им. Мускети се раздробиха и барутни рогове се пръснаха на хиляди късчета. Въздухът се изпълни с миризмата на изгорял барут и писъци.

— Барутен маг! — изкрещя някой. Викът се понесе из лагера. Войниците хвърляха мускетите си и изваждаха саби и ножове. Притичваха още хора — в началото по двама-трима, сетне на все по-големи групи. Таниел стисна дулото на мускета си и се приготви за битка.

Всичко започна с един изолиран инцидент в периферното му зрение. Кезиански войник се закова насред лагера и забоде щика си в шията на мъжа край себе си. С все така объркан от току-що стореното вид войникът се извъртя без предупреждение и стовари приклада на мускета си в лицето на друг кезиански пехотинец.

Друг кезианец неочаквано допря барутния си рог до затвора на оръжието си и дръпна спусъка, с което взриви себе си и още трима другари.

Войниците започваха да си разменят юмручни удари. Живата вълна, прииждала към Таниел и Ка-поел, започна да се отдръпва.

Ка-поел стоеше неподвижно, вперила очи в куклите си с вида на човек, преценяващ шахматна дъска. Около нея фигурките се движеха сами. Някои от тях се биеха помежду си, други подскачаха и нанасяха удари в нищото. Таниел се втрещи от ужас. Тя бе поела контрол над цяла армия — хиляди души наведнъж…

Един от свободните пехотинци се втурна към него.

Барутният маг изблъска щика му встрани и заби собствения си в окото му.

— Трябва да вървим — обърна се той към Пола. — Не можеш да ги задържаш вечно.

Ка-поел го улови за ръкава и сви пръстите на другата си ръка във въображаем пистолет, с който посочи към куклите.

— Искаш да стрелям по тях?

Кимване.

Таниел опря приклада на мускета си в земята и бързо го зареди. Докато повдигаше оръжието към рамото си, той отново погледна към Ка-поел — за потвърждение.

Тя му направи жест с ръка да побърза.

Таниел се прицели към рояка от фигурки и дръпна спусъка.

Същинска гръмотевица разтърси късното утро. Кезианските войници се хвърлиха да търсят прикритие. Един от близките пехотинци отхвърча през стената на палатка, като ударен от гюле. Разнесоха се ужасени викове; някой изкрещя:

— Артилерийски огън!

Ка-поел отметна глава в безшумен смях.

— Това е садистично — отбеляза Таниел и я сграбчи за ръката. — Да вървим.

Двамата се затичаха през лагера, към източните склонове, обграждащи Суркови проход. Фигурките на Ка-поел ги следваха, продължавайки да се борят с нищото. Когато достигнаха края на кезианския стан и започнаха да се изкачват по най-близкия хълм, броят на фигурките бе намалял.

Ка-поел дишаше тежко, докато се изкачваха. Таниел погледна назад. Никой не ги преследваше, но много скоро това щеше да се промени. Той я подръпна за ръката и почувства как тя се отпуска тежко, със замъглен от изтощение поглед. Таниел окачи мускета през рамо, взе я на ръце и продължи да тича.

Хълмът стана по-стръмен, с което го принуди да забави ход. Малко по-нагоре Таниел трябваше да спре, за да си поеме дъх. Той остави Ка-поел върху един камък и се извърна назад, към долината.

Нямаше преследвачи.

Целият кезиански стан бе потънал в хаос. Брат се сражаваше с брата. Някакъв посредствен Привилегирован паникьосано запращаше магии. Пазители се опитваха да въдворят ред, като убиват предводителите на бунтовниците — това само допринасяше за объркването.

И всичко това благодарение на фигурките на Ка-поел.

Таниел отпуши барутния си рог и насипа купчинка върху опакото на дланта си. Изсмърка я. Непосредствената заплаха можеше и да е отминала, но много скоро кезианците щяха да изпратят пехота, а може би дори и конници подире им. Във втория случай бягството щеше да стане невъзможно. Той усещаше как изтощението не спира да го дебне, досущ глутница, наобиколила ранен елен. Трескавият пламък на барутния транс скоро щеше да угасне. В сегашното си състояние нямаше как да го поддържа безкрайно.

Двамата с Ка-поел трябваше да прекосят най-стръмната част на чакълестия склон в продължение на три мили, за да достигнат адранския лагер.

Оставаше и въпросът с предателя Хиланска.

Близо до фронтовата линия суматохата бе най-слаба. Много от кезианските войници продължаваха да наблюдават как Крезимир и Михали разговарят помежду си. Двамата богове стояха един срещу друг, само на две крачки разстояние. Таниел би заплатил богато да можеше да чуе разговора им. Никой от двамата не се интересуваше от случващото се в кезианския лагер.

Михали протегна ръка и я положи върху Крезимировото рамо.

Крезимир се освободи.

Михали разпери ръце в помирителен жест. Крезимир повдигна ръка във въздуха, сочейки към небето, и изкрещя нещо.

Михали продължи да говори. Устните му почти не се движеха, а лицето му оставаше невъзмутимо спокойно.

Това продължи няколко минути. За голяма изненада на Таниел Крезимир очевидно се вслушваше в казаното — в един момент той отпусна ръка.

В кезианския лагер суматохата продължаваше. От фигурките на Ка-поел бяха останали по-малко от стотина. Тя седеше с изтощен вид, но върху лицето ѝ личеше победоносна усмивка. Вниманието ѝ оставаше съсредоточено върху последните кукли — те не изчезваха така бързо като предишните. Тя полагаше големи усилия да запази последните си марионетки живи.

Таниел продължаваше да наблюдава двамата богове. Крезимир и Михали бяха пристъпили още по-близо един до друг. Михали сочеше към другата си ръка, очевидно обясняващ нещо. Крезимир го слушаше, сбърчил чело.

Михали отпусна ръце, приключил с обяснението си.

Крезимир решително поклати глава.

Михали се навъси. Тъжна усмивка изникна върху лицето му и той разпери ръце.

Таниел установи, че е започнал да се задъхва от вълнение. Повдигна мускета и се прицели в Крезимир. Две мили. Самият изстрел нямаше да го затрудни, ала куршумът бе обикновен, щеше да достигне Крезимир прекалено късно. Таниел можеше единствено да му отвлече вниманието.

Крезимир рязко разпери ръце встрани. За миг изглеждаше, че се кани да прегърне брат си.

Таниел притисна длани към лицето си и залитна назад. Не успя да се задържи на крака под бликналата светлина, по-ярка от хиляди слънца, чийто източник бе Крезимир. Барутният маг се напрегна в очакване на ударната вълна и неизбежната експлозия.

Но не последва нито едно от двете. Светлината сияеше тъй ярко, че дори и иззад дланите си Таниел продължаваше да я усеща. Сякаш се взираше в самата сърцевина на слънцето.

Докосна го ръка. Той посегна и сграбчи Ка-поел. Какво ли виждаше тя? Имаше ли изобщо нещо, което да види? Несъмнено беше заслепена като него… Таниел я дръпна към себе си и я притисна в обятията си, за да предпази очите ѝ. Велики богове, що за магия беше тази?

Струваше му се, че е изминала цяла вечност, преди светлината най-сетне да започне да отслабва. Прониза го страх, когато отвори очи и не видя нищо. Нима бе ослепял?

Изминаха двадесетина минути, преди погледът му да започне да различава очертания. Таниел започна да премигва в опит да прогони цветните петна и да осъзнае какво е зърнал. Онзи блясък — ярък и настойчив, но лишен от горещина и звук. Това не беше експлозия.

Опита се да си припомни нещата, които знаеше за магията на Привилегированите. Какво бе сторил Крезимир?

Постепенно той започна да разбира.

Крезимир бе отворил Отвъд в този свят.

Възвръщащото се зрение на Таниел започна да му показва, че и двата лагера са обзети от хаос. Изглежда, че никой не можеше да вижда. Стотици хиляди души пълзяха на колене, стенеха и крещяха.

В средата на полето, между двата лагера, стоеше Крезимир. От Михали нямаше и следа. Дори и купчинка пепел не бе останала на мястото му. Устата на Крезимир стоеше отворена, а лицето му — застинало в безмълвен писък.

Таниел видя как раменете на Крезимир увисват. За момент богът се втренчи невиждащо в мястото, където бе стоял Михали. Тогава богът рухна на колене и заплака.

Таниел се отпусна на склона, смазан от изтощение и пронизван от болка. Няколко минути той лежа неподвижно, в мълчание, преди да сведе поглед към зацапаната си с кръв и стомашни сокове риза. Неочаквано ушите му запищяха, а ръцете му започнаха да треперят от вълнение.

— Пола… — каза той. — Ризата ми е попила от Крезимировата кръв.

Адамат не можеше да откъсне поглед от довършващия речта си лорд Кларемон. Лордът бе запленил чувствата на тълпата безпогрешно. Нямаше викове, нито ликуване — не, дори и Кларемон не би очаквал това.

Имаше недоволство. Мърморене. Някой близо до Адамат каза на жената до него, че Кларемон имал право. Чувството на възмущение се засилваше сред събраните тълпи, от което Адамат разбра, че Кларемон е успял да ги убеди. Може би не абсолютно всички. Може би не всички го осъзнаваха в момента. Ала малкото протестни викове, последвали разрушаването на катедралата, затихнаха бързо.

По цялото протежение на реката брудански войници насочваха лодките си към брега. Виждаше се, че са организирани на групи от по петнадесетима, всяка от които придружена от Привилегирован. Носеха мускети с прикрепен щик и бурета с барут. Адамат видя как първият отряд достига църква от другата страна на реката и започва да изблъсква хората встрани.

Готвеха се да я сринат.

Ако не беше обзелият го ужас, Адамат щеше да е останал впечатлен. Кларемон бе пристигнал с подкрепления и припаси, бе изнесъл великолепна реч в подкрепа на премиерската си кандидатура, а сега се канеше да разруши религиозните постройки в Адро. Бе уловил едно от най-големите опасения на народа — бруданско нашествие в столицата — и го бе преобърнал. Покрай всеобщото облекчение, че не е дошъл да плячкосва града, той на практика можеше да прави каквото си поиска.

Адамат далеч не беше набожен, но му се искаше да се втурне и да попречи на войниците. Тези постройки представляваха паметници на историята — някои от тях бяха на повече от хилядолетие! Ала инспекторът не помръдна от мястото си, защото имаше предчувствието, че всеки опит да попречи на войниците би докарал смъртта му.

На няма и четиридесет крачки от него лодката на Кларемон тъкмо достигаше брега. Рикар вече бързаше да я пресрещне, следван на известно разстояние от помощниците и телохранителите си. Адамат му изкрещя да спре.

Един от моряците помогна на Кларемон да стъпи на брега и да се изкачи на улицата.

По разположението на Рикаровите рамене Адамат разбра, че приятелят му се кани да стори нещо глупаво.

— Фел! Спрете го!

Беше прекалено късно. Рикар замахна с юмрук и удари Кларемон право в носа, поваляйки го на земята.

Бруданските войници притичаха напред, а Привилегированата спътница повдигна обвитата си ръка, допряла три пръста. Сърцето на Адамат изстина.

— Почакайте. — Кларемон се надигна и направи знак на магьосницата да не се намесва. — Няма нужда от насилие — продължи той, защипал носа си с два пръста.

— Какво си мислите, че правите? — остро попита Рикар. Ръката му все още стоеше свита в юмрук, готова за нов удар.

— Какво правя? — Кларемон леко наклони глава назад, за да спре кървенето от носа си. — Кандидатирам се за министър-председател на Адро. Вие сте Рикар Тамблар, предполагам?

— Същият — с леден тон рече Рикар.

Кларемон протегна ръка.

— Лорд Кларемон. За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас.

— Удоволствието — отбеляза Рикар — не е взаимно.

— Което е много жалко. — Кларемон отпусна ръка. — А аз смятах, че сме приятели.

— И какво ви е дало основание да смятате така?

— Защото — каза Кларемон — вие призовахте половината град да ме посрещне и да изслуша речта ми. Единствено приятелите правят подобни неща.

Кларемоновата усмивка се изкриви за момент — едва забележимо, но достатъчно, за да създаде впечатлението за самодоволно превъзходство. Той отмести поглед от Рикар, Фел и профсъюзните ръководители и се загледа в Адамат. Крайчетата на устните му се разтегнаха в истинска усмивка.

— Наистина — продължи той, все така обръщайки се към Рикар — трябва да ви благодаря за това. Сега ще ви помоля да ме извините, предстои ми да печеля избори.

Докато се връщаше в съзнание, Тамас почувства познатото разтърсване на пътуването с карета.

Тази реализация бе последвана от паника. Къде го отвеждаха? Кой караше каретата? Къде бяха хората му?

Спомените от битката за Алватион, Никслаусовия труп и опита да спре възпламеняването на хиляди фунтове барут го връхлетяха едновременно.

Той лежеше по гръб. Когато отвори очи, пред тях изникна покривът на дилижанс. Вън се беше развиделило, което означаваше, че е бил в безсъзнание дълго време. Въздухът бе прохладен, разреден — обстоятелство, породило нова тревога във все още хаотичния му ум. Нима бе настъпила зима? Нима е лежал в продължение на месеци?

Ръцете му не помръдваха. След като превъзмогна поредния прилив на паника, фелдмаршалът осъзна, че всъщност е способен да ги движи, но бяха вързани. Костваше му огромни усилия дори само да ги помръдне. Нима кезианците го бяха пленили?

Първото лице, което зърна, определено не отговаряше на очакванията му.

То принадлежеше на смуглокож деливанец с къси, сиви къдрици. Носеше кафяво-зелена деливанска униформа без еполети и отличителни знаци. Приведен над Тамас, непознатият го гледаше замислено.

— Буден сте. Това е добре. Лекарите започваха да мислят, че ще сте в безсъзнание за неопределено време. Почти сме на върха.

Тамас отново затвори очи. Може би умът му все още не се беше отърсил от мътилката. Какъв връх?

— Кой, бездните да ви глътнат, сте вие? — попита Тамас. Лицето на мъжа му се струваше познато, с фамилиарността на отдавнашните спомени, като картина или статуетка от детството. Може би беше роднина на Сабон? Не, не приличаше на него.

Непознатият сведе глава.

— Аз съм деливанец.

— Попитах ви кой сте, не откъде сте. Ама че глупак.

Главоболието в Тамасовия череп кънтеше като параден барабан. Той размърда пръсти и отново изпробва въжетата. Момент. Нямаше никакви въжета. Тогава защо не можеше да помръдне? Тамас повдигна глава и погледна към одеялото, обвило стегнато гърдите му.

След известно гърчене Тамас успя да измъкне ръце. Избута одеялото и седна.

Носеше резервната си униформа — или поне така прецени. Във всеки случай тази не носеше следите от битката край Алватион.

Внезапно каретата спря и Тамас залитна. Деливанецът протегна ръка да го подпре. Фелдмаршалът я отблъсна.

— За какъв връх говорехте? — попита Тамас.

Вратата на каретата се отвори и в очертанията ѝ изникна Олем. При вида на Тамас той застана мирно, а лицето му се разцепи в широка усмивка.

— Сър! Радвам се да видя, че сте буден. Как е главата ви?

Тамас почувства прилив на облекчение. Все още се намираше сред собствените си хора. А и Олем беше въоръжен… С един последен поглед към непознатия си спътник Тамас слезе от купето.

— Чувствам се сякаш съм скочил от върха на кула и съм се приземил по лице — каза Тамас.

Той се огледа и видя, че се намират в планините. Ето за какъв връх ставаше дума.

— Подминали ли сме граничните крепости?

— Само първия пункт на планинската стража, сър. — Олем посочи към пътя. — Още не сме достигнали главната крепост. Ще пренощуваме тук, преди да продължим.

Смесица от чувства връхлетя Тамас. Краката му и без това едва го държаха, а вестта, че вече се намира на адранска почва, едва не го накара да падне. Той изблъска протегнатата за опора ръка и закрачи по пътя, изчислявайки мислено. По това време на годината пътят щеше да е свободен и сух. Щяха да навлязат сред равнините без проблеми и да се отправят към Суркови проход. Щяха да са възобновили защитата на отечеството си само след седмица и половина усилен ход.

— Сър, трябва още да почивате.

— Мога да ходя — каза Тамас, макар че стъпките му бяха неуверени, а главата му се въртеше. Пред тях крепостта на планинската стража се издигаше заплашително. Портите ѝ бяха отворени; граничарите приветстваха войниците, които крачеха по пътя. — Свежият въздух ще ми се отрази добре. Сега докладвай. Колко време съм бил в безсъзнание?

— Два дни, сър.

— Битката?

— Тя протече… — Олем се поколеба. — Задоволително.

— Загуби от наша страна?

Олем измъкна цигара от маншета си и я мушна в устата си, без да я пали.

— Разполагаме с по-малко от две хиляди боеспособни войници. Общо от двете бригади.

— Само толкова? — Тамас спря и се извърна към Олем. Забеляза, че обозът им се проточва далеч назад по пътя… Обоз ли? Това също бе ново. — А Гаврил?

— Демасолин го спаси.

Тамас почувства вълна на облекчение.

— Барутните ми магове?

— Видаслав отнесе щик в стомаха. Не знаем дали ще оцелее. Леони загина, докато защитаваше Влора от Пазител.

— А Влора? — сърцето на Тамас притихна в очакване.

— Ранена е, но е жива.

Тамас се облегна на телохранителя си. Минаха няколко секунди, преди да се овладее и да отстъпи встрани.

Забеляза, че възрастният деливанец от каретата ги следва.

— Как ще успеем да нанесем удар срещу кезианската армия, навлязла в Адро, само с две хиляди души? — попита Тамас. Не можа да сдържи раздразнението в гласа си, когато кимна с глава към деливанеца. — И кой, по дяволите, е този?

Олем извади цигарата и я превъртя между пръстите си.

— Моля да извините фелдмаршала — обърна се той към тъмнокожия. — Все още не е дошъл на себе си.

Непознатият видимо се забавляваше.

— Надявам се това да се промени скоро, преди да сме се изправили срещу кезианците. — Той почтително кимна. — Аз съм деливанец. Но можете да ме наричате Сулам Девети.

Сулам Де…

— Милорд. — Тамас кимна на свой ред, прогонвайки инстинкта да коленичи. Установи, че устата му е пресъхнала. Излизаше, че не само е пътувал със самия крал на Делив, а и го беше нагрубил. — Не исках да ви обидя. Не осъзнавах…

— Не сте ме обидили, фелдмаршале. — Кралят повдигна вежда и погледна към земята. Може би очакваше Тамас да коленичи. Във всеки случай не загатна за това гласно.

Тамас все така не знаеше какво да каже. Какво точно знаеше кралят? И какво правеше той тук, пътувайки заедно с Тамас и нов-новеничък обоз?

— Ще ви помоля да ме извините, кралю — рече Тамас, — но аз наистина ще се нуждая от известно време, за да догоня събитията. Нямам представа за случилото се през изминалите дни.

Кралят сключи ръце зад гърба си.

— Нещо против да докладвам вместо вас, полковник? — обърна се той към Олем.

— Ни най-малко, Ваше величество.

— Да се разходим? — Владетелят протегна ръка към крепостта над тях.

Тамас го последва.

Двамата отново закрачиха по планинския път, край остатъците от Тамасовата армия. Олем ги следваше на почтително разстояние.

Деливанският крал поде:

— Ще ви кажа как изглеждаха нещата за мен, а по-късно вие ще довършите разговора си с полковник Олем. Пристигнах в Алватион с очакването да заваря адранска армия, а вместо това намерих две. Денят подир битката между войниците на херцог Никслаус и вашите бе малко объркващ, но благодарение на моите офицери, полковник Олем и полковник Арбър, всичко се уреди.

Сулам поспря за момент.

— Съжалявам за случилото се в Алватион, кралю — каза Тамас.

— Съжалявате? За какво? Вие сте спасили деливански град, Тамас. Аз съм ви задължен.

— Барутът?

— Вие и останалите барутни магове сте овладели щетите. Имало е жертви, разбира се, но градът все още е налице, а заедно с него и благодарността, която ви дължа.

— Виждам — Тамас погледна през рамо към обоза, — че сте осигурили запаси за пътуването ни. За което аз ви благодаря.

Очите на Сулам блеснаха и за пръв път от каретата насам той се усмихна.

— Това не е всичко — рече той.

— Простете?

— Фелдмаршале, това е само авангардът. Следват го петдесет хиляди бойци. Щеше да има и още, ако не бях изпратил по-голямата част от армията си по Великия северен път срещу Кез. Моите войници са на ваше разположение. А аз имам намерението да спечелим тази война. Подлости като извършените от Никслаус и Ипил не бива да остават подминати от никой владетел. — Тук усмивката на Сулам изчезна, в гласа му зазвънтяха решителни нотки. — Може да не одобрявам факта, че екзекутирахте Мануч, но Ипил нападна моя народ.

Петдесет хиляди деливански войници. Това вече, знаеше от опит Тамас, щеше да разтърси кезианците. Сърцето му литна от радост. Намесата на Делив щеше да наклони везните в полза на Адро. С подобен съюзник победата ставаше повече от възможна.

За пръв път от седмици насам Тамас изпита облекчение. Докато се приближаваше към крепостта, имаше усещането, че е смъкнал тежко бреме от раменете си.

Сред стените на крепостта изникна вълнение. Някакъв конник изхвърча от портата, препуснал стремглаво. Ездачът забеляза Тамас и рязко дръпна юздите, конят му спря сред облак чакъл. Той скочи от седлото.

— Сър — поде той. Страните му бяха зачервени, възпалени от шибалия ги мраз. Ръката му трепереше, докато отдаваше чест.

— Поеми си дъх, войнико — рече Тамас.

— Сър — на пресекулки докладва вестоносецът, — пристигнаха новини от един от постовете на източния склон. Адопещ, сър. Градът гори.