Бягай и не бързай да се връщаш

IX

В четвъртък Жос взе камионетката на Дамас и между трите издания на устния вестник пренесе нещата си на няколко пъти, изпълнен с неспокойно нетърпение. Дамас му помогна при последния тур, когато трябваше да се свалят по тесните стълби на шестте етажа по-обемистите мебели. Не бяха много: голяма ракла, облечена в черно платно и обкована с мед, стенно огледало, украсено с рисунка на акостирал тримачтов кораб, тежко кресло занаятчийска изработка, което прапрадядо му бе измайсторил с грубите си ръце по време на един от престоите си при семейството.

Предната нощ прекара, обзет от нови страхове. Декамбре, тоест Ерве Дюкуедик, бе казал твърде много вчера под влияние на шестте канички червено вино. Жос се боеше да не се събуди паникьосан и първият му рефлекс да бъде да го изпрати на майната си. Но нищо подобно не се случи и Декамбре прие достойно положението, застанал с книга в ръка на прага на вратата си още в осем и половина. Ако изпитваше съжаление, а той вероятно го изпитваше, ако дори трепереше от страх, че е предал тайната си в грапавите ръце на непознат човек, при това грубиянин, не му личеше. А ако главата му тежеше, а тя сигурно му тежеше, както и на Жос, това също не му личеше — изражението му бе както винаги съсредоточено, докато изслушваше двете дневни послания, наричани от двамата „особените“.

Вечерта, когато приключи с пренасянето си, Жос му ги връчи и двете. Щом остана сам в новата си стая, първата му работа бе да си свали обувките и чорапите и да застане бос на килима с разтворени крака, отпуснати ръце и затворени очи. Точно този миг избра Никола Льогерн, роден в Локмария през 1832 г., за да се настани на широкото легло с дървена рамка и да му каже „здрасти“. „Здрасти“, рече и Жос.

— Добре изиграно, синко — каза старият, като се облегна на възглавницата.

— Нали? — отвърна Жос, като поотвори очи.

— Тук ще ти е по-добре. Казвах ти аз, че като станеш глашатай, току-виж си се издигнал.

— Това от седем години ми го разправяш. Затова ли дойде?

— Тия обяви — бавно изрече прадядото, като се почесваше по зле обръснатата буза, — „особените“ де, както им викаш, дето ги пробутваш на аристократа, на твое място щях да го давам по-леко. Не ми мирише на хубаво.

— Плащат ми, дядо, добре ми плащат — каза Жос, докато се обуваше.

Старият сви рамене.

— На твое място щях да го давам по-леко.

— Което ще рече какво?

— Което ще рече каквото ще рече, Жос.

В неведение за посещението на Никола Льогерн на първия етаж на собствената му къща, Декамбре работеше в тесния си кабинет на партера. Този път му се бе сторило, че в една от „особените“ имаше някакъв знак — едва забележим, но може би решаващ.

Текстът от сутрешното издание беше продължение на „несвързаната история“, за която говореше Жос. И наистина, мислеше Декамбре, това като че ли бяха откъси от книга, които цитатчикът бе измъкнал оттук-оттам, пропускайки началото. Защо? Декамбре често препрочиташе пасажите с надеждата, че тези едновременно познати и неуловими фрази най-сетне ще издадат името на автора си.

Декамбре с въздишка остави листа и взе другия, онзи със знака.

Беше превел набързо текста с една въпросителна в средата. И сред нещата, които са нейният знак, ще видиш плъхове и гадини, които живеят под земята, да бягат към повърхността и да страдат (?), тоест да напускат това място като пият животни.

От цял час се препъваше в думата sedar, която не беше латинска. Бе убеден, че не става дума за грешка в правописа, тъй като цитатчикът бе толкова педантичен, че поставяше многоточие там, където си позволяваше да съкращава пасажи от оригиналния текст. Щом бе сложил „sedar“, значи думата със сигурност съществуваше в текст, иначе написан на съвършен късен латински. Докато се катереше по старата си дървена стълбичка, за да свали един речник, Декамбре замръзна на място.

Арабски. Дума от арабски произход.

Почти разтреперан, той се върна при масата и положи двете си ръце върху текста, сякаш за да е сигурен, че няма да отлети. Арабски, латински — смесица. Бързо затърси другите писма, в които се споменаваше за бягството на животните към повърхността на земята, включително първия латински текст, прочетен от Жос предишния ден и започващ почти по същия начин: Ще видиш.

Текстове, които се припокриваха, понякога дума по дума. Различни автори, предъвкващи една-единствена идея чак до XVIII век, идея, която се предаваше от поколение на поколение. Подобно на монасите, които са преписвали декретите на Auctoritas през вековете. Следователно ставаше дума за корпорация. Елитарна, образована. Но не от монаси, не. В посланията нямаше нищо религиозно.

Опрял чело на ръката си, Декамбре все още размишляваше, когато Лизбет високо призова всички на вечеря и гласът й отекна като песен.

Жос слезе в трапезарията и видя, че обитателите на хотела на Декамбре вече се бяха настанили, свикнали с дневния режим, и вадеха салфетките си от дървените им пръстени, като на всеки пръстен имаше отличителен знак. Не му се щеше да се присъедини към сътрапезниците още тази вечер — вечерята не беше задължителна, само трябваше предишния ден да съобщи, че няма да присъства. Усещаше някакво необичайно смущение. Бе свикнал да живее сам, да яде сам, да спи сам и да говори сам, освен когато вечеряше в бара на Бертен. През тринайсетте години парижки живот бе имал три приятелки за доста кратко време, но никога не се осмели да ги заведе в стаята си, за да им предложи дюшек, поставен направо на пода. Жилищата на жените, дори просто обзаведените, винаги бяха по-уютни от разнебитената му бърлога.

Жос направи усилие да се освободи от своята агресивна и изкуствена недодяланост, която като че ли датираше от далечните времена на юношеството му. Лизбет му подаде пръстена с личната му салфетка и му се усмихна. Когато Лизбет се усмихваше така широко, той изпитваше внезапно и поривисто желание да се вкопчи в нея като корабокрушенец в скала посред нощ. Великолепна скала, кръгла, гладка и тъмна, на която би отдал вечната си признателност. Това го учудваше. Жос изпитваше подобни бурни сантименти само с Лизбет и само когато му се усмихнеше. Сътрапезниците в един глас пожелаха добре дошъл на Жос, който зае мястото си отдясно на Декамбре. Лизбет седеше на другия край на масата и поднасяше ястията. Имаше още двама пансионери — Кастийон от стая №1, пенсиониран ковач, през първата половина от живота си фокусник, обиколил всички кабарета в Европа, и Евелин Кюри от стая №4, дребна женица, ненавършила трийсет, невзрачна, с кротка и някак демодирана физиономия, сведена над чинията си. Лизбет бе осведомила Жос за тях още с пристигането му в хотела.

— Внимавай, моряко — предупреди го тя, като дискретно го отведе в банята, — гледай да не направиш някой гаф. С Кастийон можеш да караш направо, тоз юначага се мисли за голям шегаджия, е, може и да се надценява малко, но с него нищо не рискуваш. Не се безпокой, ако ти изчезне часовникът по време на вечеря, не може да се стърпи, ама ще ти го върне по време на десерта. Компот или пресни плодове през делничните дни, според сезона, сладкиш от грис в неделя. Тук храната не е от пластмаса, можеш да ядеш със затворени очи. Внимавай обаче с малката. Тук е от година и половина, крие се. Избягала е от мъжа си, който я биел цели осем години. Осем години, представяш ли си? Изглежда, че го е обичала. Накрая й дошъл умът, та цъфна тук една прекрасна вечер. Но внимавай, моряко. Мъжът й я търси из целия град, за да я пребие и да си я прибере. Не е логично, разбира се, но подобни типове така действат, при тях няма шест-пет. Готов е да се бори, за да не я остави на друг, ти не си вчерашен, ясни са ти нещата. Така че името Евелин Кюри нито го знаеш, нито си го чувал. Тук я наричаме Ева, най-обикновено име. Чаткаш ли, моряко? Ще се отнасяш с нея деликатно. Тя не говори много, често се стряска, изчервява се, като че ли все още я е страх. Възстановява се по малко, но й трябва време. Колкото до мен, достатъчно ме познаваш, добро момиче съм, ама креватните истории вече не ги понасям. Това е всичко. Отивай на масата, вече е време, и по-добре да си знаеш предварително — изпиват се две бутилки и нито капка повече, защото Декамбре се увлича, та му слагам спирачки. Който иска допълнително, да върви във „Викингът“. Закуската е от седем до осем, това устройва всички, освен ковача, който става късно — всеки си е башка. Е, всичко ти разказах, не ми се мотай из краката, сега ще ти приготвя пръстена. Имам един с пиленце и един с кораб. Кой предпочиташ?

— Какъв пръстен? — попита Жос.

— За салфетката. Прането е веднъж седмично — бялото в петък, цветното във вторник. Ако не искаш бельото ти да се върти с бельото на ковача, обществената пералня е на двеста метра. Ако искаш гладене, плащаш допълнително на Мари-Бел, която идва да мие прозорците. Та за пръстена, какво решаваш?

— Пилето — твърдо отговори Жос.

— Тия мъже — въздъхна Лизбет на излизане — все се правят на интересни.

Супа, телешко соте, сирене и печени круши. Кастийон си говореше сам, Жос предпазливо изчакваше да се ориентира, все едно че се намираше в непознато море. Малката Ева се хранеше безшумно и само веднъж вдигна глава, за да поиска хляб от Лизбет. Лизбет й се усмихна и Жос изпита странното усещане, че на Ева й иде да се хвърли в прегръдките й.

Декамбре не каза почти нищо по време на вечерята. Лизбет подшушна на Жос, който й помагаше да раздигне масата: „Когато е такъв, значи, че работи, докато яде“. И наистина, Декамбре стана от масата веднага щом изгълта крушите, извини се и се прибра в кабинета си.

Светлинката проблесна сутринта в мига, когато съзнанието му се проясни. Името се отрони от устните му още преди да бе отворил очи, сякаш, изгарящо от нетърпение да се представи, бе чакало цяла нощ пробуждането на спящия. Декамбре се чу да го произнася тихо: Авицена.

Стана от леглото и го повтори няколко пъти от страх да не се разсее заедно с омарата на съня. За по-сигурно го записа на лист хартия. Авицена. След това написа до името: Liber cartonis. Канонът на медицината.

Авицена. Великият Авицена, персийският лекар и философ от началото на XI век, хиляди пъти преписван от Ориента до Запада. Латински текстове, осеяни с арабски изрази. Тръгнал бе по следата.

С усмивка на уста Декамбре изчака бретонеца на стълбището.

— Добре ли спахте, Льогерн?

Жос ясно видя, че нещо се е случило. Бялото и слабо лице на Декамбре, обикновено мъртвешки бледо, светеше, сякаш огряно от слънце. Вместо да се усмихва малко цинично както обикновено, малко превзето, Декамбре направо сияеше.

— Пипнах го, Льогерн, пипнах го.

— Кого?

— Нашият цитатчик! Пипнах го, ей богу! Запазете ми днешните „особени“, аз ще прескоча до библиотеката.

— Долу, в кабинета ви ли?

— Не, Льогерн. Там не разполагам с всички книги.

— Сериозно? — учуди се Жос.

С наметнато палто и стиснал чантата си между краката, Декамбре записа сутрешната „особена“:

Пъхна листа в чантата си, после изчака няколко минути, за да чуе съобщението за поредното корабокрушение. В девет без пет слезе в метрото.