Бягай и не бързай да се връщаш

XIX

На улица Шасл Адамсберг се озова пред порутена частна къща, висока и тясна, кой знае защо оцеляла в самото сърце на Париж и отделена от улицата от занемарена градина, обрасла с неокосена трева, която той прегази с известно удоволствие. Отвори му възрастен господин с иронична усмивка на приятното си лице, който, за разлика от Декамбре, нямате вид да се е отказал от насладите на живота. Държеше дървена лъжица в ръка и му показа откъде да мине.

— Настанете се в трапезарията — каза той.

Адамсберг влезе в голямо помещение с три високи сводести прозореца, мебелирано с дълга дървена маса, която човек с вратовръзка, въоръжен с парцал и восък, търкаше с професионални кръгови движения.

— Люсиен Деверноа — представи се човекът, като остави парцала. — Марк ще е готов след минута.

— Извинявайте за неудобството — каза старият господин, — по това време Люсиен лъска масата с восък. Няма как, такава е заповедта.

Адамсберг седна на една от дървените пейки, въздържайки се от коментар, а старецът се настани срещу него с вид на човек, който възнамерява да си прекара страхотно.

— Е, Адамсберг — започна той с ликуващ глас, — вече не познаваме старите кримки, а? Не поздравяваме? Не се уважаваме?

Адамсберг изумено се вгледа в стареца, опитвайки се да изтръгне от паметта си някой дълбоко заровен образ. Едва ли датираше от вчера, това поне беше сигурно. Като нищо щеше да му отнеме десетина минути, докато изплува. Човекът с парцала, Деверноа, бе забавил движенията си и местеше поглед от единия към другия.

— Виждам, че не сте се променили — усмихна се старият с искрено задоволство. — Което не ви е попречило да се надигнете от табуретката на старши сержант. Трябва да се признае, че извоювахте забележителни победи, Адамсберг. Делото Карерон, делото Сом, разтоварището Валандри, прословутите рицарски трофеи. Без да говорим за последните ви подвизи — случая Нерморд, касапницата в Меркантур и случая Вентьой. Поздравления, господин комисар. Както виждате, следя кариерата ви отблизо.

— Защо? — попита Адамсберг, леко настръхнал.

— Защото се чудех дали ще ви оставят да дишате, или ще ви видят сметката. С вида ви на диворасляк в поддържана ливада, толкова спокоен, толкова безразличен, вие пречехте на всички. Иска ми се да вярвам, че знаете това по-добре и от мен. Реехте се из полицейския завод като билярдна топка по рафтовете на йерархията. Неконтролиран и неконтролируем. Да, чудех се дали ще ви оставят да пораснете. Минали сте между капките и толкова по-добре. Аз нямах вашия късмет. Догониха ме и ме уволниха.

— Арман Вандуслер — прошепна Адамсберг, като видя зад физиономията на стария човек да се очертава енергичното лице на двайсет и три години по-младия комисар — заядлив, егоцентричен и разпасан.

— Познахте.

— В Еро — продължи Адамсберг.

— Аха. Изчезналата девойка. Добре се справихте тогава, старши сержант. Пипнахме го на пристанището в Ница.

— И вечеряхме под аркадите.

— Октоподи.

— Октоподи.

— Смятам да изпия едно вино — реши Вандуслер и стана. — Това трябва да се полее.

— Марк ваш син ли е? — попита Адамсберг, приемайки чаша вино.

— Племенник и кръщелник. Приютил ме е на един от етажите, защото е добро момче. Трябва да знаете, Адамсберг, че аз си останах толкова гаден, колкото вие — гъвкав. Дори още по-гаден. А вие по-гъвкав ли станахте?

— Не знам.

— Навремето също имаше много неща, които не знаехте, но това като че ли не ви притесняваше. Кое от нещата, които не знаете, сте дошли да научите в този дом?

— Името на един убиец.

— И каква е връзката с племенника ми?

— Чумата.

Вандуслер старши поклати глава. Грабна една метла с дълга дръжка и почука два пъти по гипсовия таван на едно вече олющено от ударите място.

— Тук сме четирима — обясни той. — Един удар за Свети Матийо, два удара за Свети Марк, три за тук присъстващия с парцала Свети Люк и четири за мен. Седем удара, и всички евангелисти се изсипват долу.

Вандуслер хвърли поглед към Адамсберг и остави метлата на мястото й.

— Не се променяте, а? — каза той. — Нищо не може да ви учуди.

Адамсберг се усмихна, без да отговори. В този миг в трапезарията влезе Марк, обиколи масата, ръкува се с комисаря и притеснено погледна чичо си.

— Виждам, че си поел командването — рече той.

— Съжалявам, Марк. Преди двайсет и три години сме яли заедно октоподи.

— Близост, родена в окопите — промърмори Люсиен, като сгъна парцала си.

Адамсберг наблюдаваше чумолога Вандуслер-младши. Слаб, нервен, с черни прави коси и нещо индианско в чертите. Беше облечен в тъмни дрехи от главата до петите, с изключение на малко кичозния лъскав колан, а на пръстите си носеше сребърни халки. Адамсберг забеляза тежките му черни ботуши с катарами, подобни на тези, които носеше Камий.

— Ако желаете да проведем частен разговор, боя се, че трябва да излезем оттук.

— И тук е добре — каза Адамсберг.

— Имате проблем с чума?

— По-точно проблем с познавач на чумата.

— Онзи, който рисува четворки?

— Той.

— Има ли връзка с вчерашното убийство?

— Вие как мислите?

— Мисля, че да.

— Защо?

— Заради черната кожа. Само че четворката пази от чума, а не я привлича.

— Следователно?

— Следователно предполагам, че жертвата ви не е била предпазена.

— Точно така. Вярвате ли в силата на тази цифра?

— Не.

Адамсберг срещна погледа на Вандуслер, който изглеждаше искрен и леко обиден.

— Както не вярвам и в амулетите, пръстените, тюркоазите, смарагдите, рубините и стотиците талисмани, измислени, за да прогонват болестта. Които впрочем са много по-скъпи от обикновената четворка.

— Носели са пръстени?

— Когато са можели да си го позволят. Богатите по-рядко са умирали от чума. Предпазвали са се, защото са живеели в солидни къщи без плъхове. Болестта е покосявала народа. Затова още повече са вярвали в скъпоценните камъни — бедните не са носели рубини и са умирали. Най-съвършена закрила е осигурявал диамантът. „Диамант, носен на лявата ръка, прогонва всяко зло“. Така в знак на любов богатите мъже започнали да подаряват диаманти на годениците си, за да ги предпазят от бича. И досега го правят, макар вече никой да не знае защо, както и никой не си спомня за значението на четворката.

— Убиецът си спомня. Откъде е научил?

— От книгите — каза Марк Вандуслер нетърпеливо. — Ако ми изложите проблема подробно, господин комисар, може би ще съм в състояние да ви помогна.

— Първо трябва да ви попитам къде бяхте в понеделник вечерта към два часа сутринта.

— Това часът на убийството ли е?

— Приблизително.

Според съдебния лекар убийството е било извършено към един и половина, но Адамсберг предпочиташе да разшири интервала. Вандуслер прибра правите си коси зад ушите.

— Защо аз?

— Съжалявам, Вандуслер, но малко хора знаят какво означава четворката, много малко хора.

— Логично е, Марк — намеси се Вандуслер-старши. — Това му е работата.

Марк с досада махна с ръка, после стана, грабна метлата и почука веднъж по тавана.

— Слиза Свети Матийо — уточни старият.

Мъжете зачакаха мълчаливо, като тишината бе нарушавана само от потракването на чиниите, които Люсиен миеше, без да проявява интерес към разговора.

След минута влезе висок рус мъж, широк колкото вратата. Носеше само развлечен платнен панталон, пристегнат в талията с връв.

— Викате ли ме? — попита той с плътен глас.

— Матиас — каза Марк, — какво правех в понеделник в два часа през нощта? Важно е, никой да не подсказва.

Матиас се съсредоточи за миг, смръщвайки светлите си вежди.

— Прибра се късно с пране за гладене, към десет часа. Люсиен ти сервира вечерята и после се прибра в стаята си с Елоди.

— Емили — поправи го Люсиен, като се обърна. — Ама наистина е ужасно, че не можете да си набиете името й в главите.

— Изиграхме две игри на карти с кръстника — продължи Матиас. — Той прибра триста и двайсет кинта и си легна. Ти започна да гладиш бельото на госпожа Булен, после на госпожа Дрюйе. В един през нощта, когато вече прибираше дъската за гладене, си спомни, че имаш да предаваш два ката чаршафи на другата сутрин. Помогнах ти и двамата ги изгладихме на масата. Аз взех старата ютия. В два часа ги сгънахме и спретнахме два отделни пакета. Като се качвахме да си лягаме, срещнахме стария, който слизаше да пикае.

Матийо вдигна глава.

— Той е специалист по праистория — обади се Люсиен от мивката. — Държи на точността, можете да му вярвате.

— Може ли да си вървя? — попита Матиас. — Защото съм започнал едно сглобяване.

— Да — отвърна Марк. — Благодаря ти.

— Сглобяване? — попита Адамсберг.

— Слепва парчета кремък от палеолита в мазето — обясни Марк Вандуслер.

Адамсберг поклати глава неразбиращо. Това, което все пак разбираше, бе, че само с няколко въпроса няма да схване как функционира този дом, нито как живеят обитателите му. Щеше да му е необходим пълен курс на обучение, а това не му беше работа.

— Матиас би могъл да лъже, естествено — каза Марк Вандуслер. — Но ако искате, разпитайте ни поотделно за цвета на чаршафите. А датите са точни. Взех бельото същата сутрин от госпожа Тусен, авеню Клиши, номер 22, можете да проверите. Изпрах го и го изсуших през деня и го изгладихме вечерта. Два светлосини чаршафа на мидички и два кафеникави със сиви кантове.

Адамсберг поклати глава. Безупречно домашно алиби. Този младеж разбираше от спално бельо.

— Добре — каза той. — Ще ви разкажа накратко за какво става дума.

Тъй като говореше бавно, потрябваха двайсет и пет минути, за да изложи случая с четворките, с Глашатая и с вчерашното убийство. Двамата Вандуслер внимателно слушаха. Марк често поклащаше глава, сякаш за да потвърди, че всичко се е случило точно така.

— Сеяч на чума — заключи той, — ето какво ви е сполетяло. И в същото време закрилник. Следователно човек, който се смята за господар. Имало е такива, но предимно са ги измисляли с хиляди.

— Тоест? — попита Адамсберг, като отвори бележника си.

— При всяка чумна епидемия — обясни Вандуслер — ужасът е бил такъв, че хората са търсели, освен бог, кометите и инфектирания въздух, които не са могли да накажат, земни виновници за болестта. Търсели са сеячи на чума. Обвинявали са някои хора, че разпространяват бича божи с помади, кремове и различни препарати, с които мажели звънците, ключалките, перилата, фасадите. Нещастникът, непредпазливо докоснал някоя къща, бил обречен на смърт. Обесили сума народ. Наричали ги сеячи, мазачи, без нито веднъж да се запитат какъв интерес би имал човек да върши подобно нещо. В случая имате работа със сеяч, без сянка от съмнение. Само че май не сее безразборно. Напада един и предпазва останалите. Смята се за бог и борави с бича божи. Като бог избира онези, които желае да извика при себе си.

— Търсихме връзка между застрашените. Засега не откриваме такава.

— Щом има сеяч, значи има семе. С какво си служи? Открихте ли следи от помада по чистите врати? По ключалките?

— Не сме търсили. А и защо му е материал, след като удушава жертвата си?

— Предполагам, че по неговата логика той не е убиец. Ако искаше да убива сам, нямаше да използва цялата тази история с чумата. Той си служи с буфер, който го отделя от жертвите му. Чумата убива, не той.

— Оттам и обявите.

— Да. Той демонстративно изкарва на сцената чумата и я обявява за единствен виновник за случващото се. И му трябва семе, задължително.

— Бълхите — предположи Адамсберг. — Вчера помощника ми го изпохапаха бълхи в дома на жертвата.

— Мили боже, бълхи? В дома на мъртвия е имало бълхи?

Марк рязко се изправи с ръце в джобовете на панталона си.

— Какви бълхи? — попита нервно. — Котешки?

— Нямам представа. Изпратих дрехите в лабораторията.

— Ако са котешки или кучешки, няма страшно — поясни Марк, обикаляйки около масата. — Те не са опасни. Но ако са от плъх, ако онзи е заразил бълхи от плъх и ги пуска на свобода, това вече е катастрофа.

— Наистина ли са опасни?

Марк изгледа Адамсберг, сякаш го бе попитал какво мисли за полярните мечки.

— Ей сега ще се обадя в лабораторията — каза Адамсберг.

Отдръпна се, за да телефонира, а Марк направи знак на Люсиен да вдига по-малко шум, докато прибира чиниите.

— Да, точно така — казваше Адамсберг. — Свършихте ли? Какво е името? Кажете го по букви, за бога.

Адамсберг написа в бележника си едно N, после O, след което се затрудни да продължи. Марк взе молива от ръката му и дописа започнатата дума: Nosopsyllus fasciatus. После добави една въпросителна. Адамсберг кимна.

— Добре, записах го — каза той на ентомолога.

Марк бе написал още: бацилоносители?

— Занесете ги в бактериологията — допълни Адамсберг. — Търсим чумни бацили. Кажете им да действат светкавично, вече имам ухапан човек. И гледайте да не плъзнат из лабораторията. Да, на същия номер. Цяла нощ.

Адамсберг прибра мобилния телефон във вътрешния си джоб.

— В дрехите на помощника ми е имало две бълхи. Не са били човешки, а…

— Nosopsyllus fasciatus, бълхи на плъхове — каза Марк.

— В плика, който взехме от дома на мъртвия, имаше още една, умряла. От същия вид.

— Значи така ги внася.

— Да — каза Адамсберг, като на свой ред се залови да обикаля масата. — Отваря плика и пуска бълхите в апартамента. Но не вярвам, че тези проклети бълхи са били заразени. Мисля, че и това е символично.

— Обаче така се е увлякъл в символиката, че е изровил бълхи от плъх. Което не е толкова лесно.

— Мисля, че се опитва да ни заблуди. Всъщност знае, че бълхите не могат да убият никого и затова убива сам.

— Не е сигурно. Добре ще е да приберете всички бълхи, които подскачат у Лорион.

— И как да стане това?

— Най-простият начин е да влезете в апартамента с едно-две морски свинчета и да ги оставите да се поразходят пет минути. Ще оберат всичко, което е останало. После бързо ги натиквате в чувала и право в лабораторията. След което дезинфектирате мястото. Щом веднъж са хапали, тези бълхи тръгват на разходка. Затова трябва да ги пипнете, докато обядват.

— Хубаво — каза Адамсберг, като си записа стратегията. — Благодаря за помощта, Вандуслер.

— Още две неща — каза Марк, докато го изпращаше до вратата. — Вашият сеяч на чума не е чак толкова добър чумолог. Ерудицията му си има граници.

— Сбъркал ли е някъде?

— Да.

— Къде?

— Пепелта, „черната смърт“. Изразът е само образ, произлязъл от погрешен превод. Pestis atra е означавало „ужасна смърт“, а не „черна смърт“. Телата на чумавите никога не са били черни. По тях е имало някое и друго синкаво петно и толкова. Това е по-късно появил се мит, популярна и всеобща грешка. Всички смятат така, но грешат. Когато вашият човек е намазал тялото с пепел, той е сбъркал. Всъщност е направил огромен гаф.

— Така ли? — каза Адамсберг.

— Не се вълнувайте, господин комисар — каза Люсиен на излизане от стаята. — Марк е педант като всички медиевисти. Увлича се по подробностите и не забелязва основното.

— А то е?

— Насилието, господин комисар. Човешкото насилие.

Марк се усмихна и се отдръпна, за да пусне да мине Люсиен.

— С какво се занимава вашият приятел? — попита Адамсберг.

— Първата му професия е да дразни хората, но за нея не получава заплата. Работи на доброволни начала. Вторият му избор е съвременната история, специалист е по Първата световна война. Имаме големи спорове по периодизацията.

— А, ясно. Кое е второто нещо, което искахте да ми кажете?

— Нали търсите човек с инициали CLT?

— Това е сериозна следа.

— Откажете се от нея. CLT е просто съкращение на трите прословути наречия.

— Моля?

— На практика всички трактати за чумата го цитират като най-добра препоръка: Cito, longe fugeas et tarde redeas. Ще рече: Бягай бързо, дълго и се върни късно. С други думи, плюй си на петите и хич не се връщай. Това е прочутото „лекарство на трите наречия“: Cito, Longe, Tarde. Бързо, Далече, Късно. CLT.

— Бихте ли ми го записали? — помоли Адамсберг, като му подаде бележника си.

Марк надраска няколко реда.

— CLT е съветът, който вашият убиец дава на хората, като заедно с това ги предпазва с четворката — обясни Марк, връщайки бележника.

— Бих предпочел да са инициали — каза Адамсберг.

— Разбирам. Ще ме държите ли в течение? За бълхите?

— Толкова ли ви интересува разследването?

— Не е там въпросът — усмихна се Марк. — Но може да имате някоя Nosopsyllus fasciatus по вас. В такъв случай може и аз да съм прихванал. И останалите също.

— Ясно.

— Това е друго лекарство против чума. Хвани ги бързо и се измий добре. ХБИ.

На излизане Адамсберг срещна русия великан и го спря, за да му зададе само един въпрос.

— Едните бяха бежови — отговори Матиас — със сив кант, а другите сини на мидички.

Адамсберг напусна леко зашеметен къщата на улица Шасл през неподдържаната градина. На света съществуваха хора, които знаеха огромно количество изумителни неща. Които бяха слушали какво им говорят в училище, а после бяха продължили да трупат знания с вагони. Знания за един друг свят. Хора, прекарващи живота си със сеячи на чума, помади, латински бълхи и чудновати съкращения. И беше напълно убеден, че това е само незначителна част от вагоните, разтоварени в главата на Марк Вандуслер. Вагони, които като че ли не му помагаха да се справя с живота по-добре от когото и да било. Днес обаче щяха да помогнат — съдържанието им бе от жизненоважно значение.