Бягай и не бързай да се връщаш

XXVII

Камий изкачи тесните стълби до четвъртия етаж, където живееше Адамсберг. Пътьом забеляза, че обитателят на левия апартамент на третия етаж беше начертал на вратата си огромно черно 4. Бяха се уговорили с Жан-Батист да се видят вечерта, за да прекарат нощта заедно, но не преди десет заради непредвидимата продължителност на деня, налагана от сеяча на Бригадата.

Притесняваше я котенцето под мишницата й, което с часове бе вървяло подпре й по улицата. Камий го бе погалила, после оставила, после се опита да му избяга, но котето упорито я следваше по петите, като тромаво тичаше и подскачаше, за да я догони. Камий пресече градинката пред дома си и го остави пред вратата на ателието си. После вечеря и на излизане го завари на площадката. Котето смело поднови преследването си, без да изпуска от поглед целта си. Пред блока на Адамсберг Камий се предаде. Не знаеше вече какво да прави с това животинче, което я бе избрало, затова го вдигна и го завря под мишницата си. Беше обикновена бяло-сива топчица, лека като мъх и със съвършено кръгли сини очи.

В десет и пет Камий отвори вратата, която Адамсберг почти винаги оставяше отключена, и не откри никого нито в дневната, нито в кухнята. Измитите съдове се изцеждаха на мивката, от което Камий заключи, че Жан-Батист е заспал, докато я е чакал. Можеше да се изтегне до него, без да го буди от първия му сън, над който винаги бдеше по време на напрегнати разследвания, и да заспи и тя с глава на корема му. Остави раницата и якето си на един стол, настани котето на дивана и предпазливо влезе в спалнята.

В тъмната стая Жан-Батист не спеше. Когато видя голия му гръб и открояващото му се върху белите чаршафи тяло, Камий разбра, че прави секс с някакво момиче.

Остра болка прониза челото й като парче от снаряд, забило се между очите й, и за част от секундата си представи, че вече никога в живота си няма да вижда. Отпусна се с омекнали крака върху дървената ракла, която служеше за всичко и бе послужила тази вечер за дрехите на девойката. Пред нея, несъзнаващи мълчаливото й присъствие, двете тела се движеха. Камий затъпяло ги гледаше. Видя жестовете, които правеше Жан-Батист, и ги разпозна един след друг, движение след движение. Болката, забита между веждите й като нагорещен до червено шиш, я принуждаваше да стиска очи. Жестока картина, обикновена картина, болезнена и банална. Камий сведе очи.

Не плачи, Камий.

Втренчи се в пода, без да поглежда към двете тела на леглото.

Бягай, Камий, бягай и не бързай да се връщаш.

Cito, longe, tarde.

Опита се да помръдне, но си даде сметка, че краката й не я държат. Още повече сведе очи и пламенно се съсредоточи в ботушите си. Различи върху черната кожа четвъртития връх, страничната катарама, посивелите от прах гънки, изядения от ходенето ток.

Ботушите, Камий, гледай ботушите си.

Гледам ги.

Пак добре, че не ги събу. Боса и обезоръжена, нямаше да е в състояние да отиде, където и да е. Може би щеше да остане там, кацнала на раклата, с шиша, забит в челото си. Железен шиш, със сигурност не дървен. Гледай ботушите си, щом имаш ботуши. Добре ги огледай. И изчезвай, Камий.

Но беше твърде рано. Краката й висяха от раклата като спуснати знамена. Не вдигай глава, не гледай.

Разбира се, че знаеше. Открай време си беше така. Винаги бе имало момичета, много други момичета за различен срок в зависимост от съпротивителните им сили. Адамсберг оставяше всяка ситуация да се разлива, докато напълно се изчерпи. Разбира се, винаги бе имало момичета, които плуваха като сирени по реката и засядаха на брега й. „Трогателни са“, лаконично казваше Жан-Батист. Да, Камий знаеше за всичко това, за моментите на затъмнение, за забуленото време, за всичко, което кипеше там някъде, в дълбокото. Веднъж вече бе избягала. Тогава забрави за Жан-Батист Адамсберг и пренаселените му брегове, за света на шумните драми, до които се докосваше толкова отблизо. Избяга и не се върна с години, погребвайки Адамсберг с почестите, дължими на хората, които много сме обичали.

Докато той не се появи иззад ъгъла миналото лято и мъртвата й памет не възкреси чрез някакъв крайно засукан трик течението на непокътнатата река. Тогава потопи в нея края на ботуша си, после стъпи с единия крак навън, с другия вътре и осъществи едно голямо експериментално отклонение от пътя си, люшкайки се между обятията на свободата и обятията на Жан-Батист. До тази вечер, когато непредвиденото оръжие бе изстреляло това чудо право в челото й. Заради обикновено объркване на дните. Жан-Батист нямаше чувство за дати.

Докато се бе вторачила в ботушите си, краката й възвърнаха част от твърдостта си. Движенията на леглото затихваха. Камий полекичка стана и заобиколи раклата. Вече се измъкваше през вратата, когато момичето се изправи и изкрещя. Камий чу шум на разплитащи се тела, после Жан-Батист скочи на пода и я извика.

Бягай, Камий.

Правя, каквото мога. Камий грабна якето и раницата си, мерна свитото на дивана коте, грабна и него. Чуваше момичето да говори и да задава въпроси. Изчезвай, бързо. Спусна се по стълбите и дълго тича по улицата. Спря задъхана пред малка пуста градинка, прескочи ниската ограда и седна на една пейка със свити колене, обхванала ботушите си с ръце. Забитото в челото й чудо отпускаше хватката си.

Един младеж с боядисани коси седна до нея.

— Не сте добре — тихо отбеляза той.

Целуна я по слепоочието и мълчаливо се отдалечи.