Бягай и не бързай да се връщаш

V

Във вторник сутринта Жос се отнесе много предпазливо към утайката от кафе, като избягваше всякакъв рязък жест. Беше спал зле, явно заради онази недостъпна стая, която танцуваше пред очите му.

Седна тежко на масата пред чашата, хляба и салама и враждебно огледа петнайсетте квадратни метра, в които живееше, напуканите стени, поставения направо на пода дюшек, тоалетната на площадката. Можеше, разбира се, да има и нещо по-добро за деветте си хиляди франка, но половината от тях заминаваха всеки месец към Гилвинек и майка му. Не може да ти е топло, когато знаеш, че на майка ти й е студено — така е в живота, толкова просто и толкова сложно. Жос знаеше, че многознайкото дава стаите евтино, защото не бяха хотелски и защото не плащаше за тях данъци. А и трябваше да му се признае — Декамбре не беше от онези, които ви одират кожата за четирийсет кубически метра в Париж. Лизбет дори живееше безплатно, като в замяна пазаруваше, приготвяше вечерята и поддържаше общата баня. Останалото вършеше Декамбре — пускаше прахосмукачката и забърсваше пода в общите помещения, слагаше масата за закуска. Трябваше да му се признае — на седемдесет години многознайкото не щадеше сили.

Жос бавно задъвка топнатия си в кафето хляб, като с едно ухо слушаше тихо пуснатото радио, за да не изтърве морската прогноза, която всяка сутрин записваше. Много предимства имаха стаите на многознайкото. От една страна, намираха се на един хвърлей място от гара Монпарнас, в случай на нещо. Освен това бяха просторни, имаха радиатори, истински легла, дъбов паркет и износени килими с ресни. Когато се настани там, Лизбет дни наред ходеше боса по топлите килими, просто за удоволствие. И, разбира се, вечерята. Жос го биваше само да обикаля баровете, да отваря стриди и да лапа морски охлюви. Така че вечер подир вечер ядеше консерви. Накрая — Лизбет, която спеше в съседната стая. Не, той никога не би докоснал Лизбет, никога не би я пипнал с грапавите си ръце, двайсет и пет години по-стари от нея. Това също трябваше да му се признае на Декамбре — винаги я бе уважавал. Лизбет му разказала ужасната си история още първата вечер, просната на килима. А той, аристократът, дори не трепнал. Шапка му сваляше Жос. На това му се вика благородство. А нямаше причина и Жос да не прояви благородство. Льогернови може и да са грубияни, но не са разбойници.

И точно там го стягаше чепикът. Декамбре го смяташе за грубиян и никога нямаше да му даде стаята. Нямаше смисъл да си мечтае. Нито за Лизбет, нито за вечерята, нито за радиаторите.

Все още си мислеше за това час по-късно, когато изпразваше урната. Веднага забеляза големия кремав плик и го разкъса с палец. Трийсет франка. Цените от само себе си се покачваха. Хвърли поглед на текста, без да си даде труд да го прочете докрай. Неразбираемите дрънканици на откачения започваха да му омръзнат. После механично отдели ставащото за четене от неставащото. Във втората купчина постави и следното послание: Декамбре е педал, сам си плете дантелата. Същото като вчера, само че обърнато. Не е много изобретателен авторът. Върти се в кръг. В момента, когато оставяше листа върху бракуваните писма, ръката на Жос се поколеба по-дълго от предишния ден. Дай ми стаята или ще лисна помията на площада. Шантаж, ни повече, ни по-малко.

В осем и двайсет и осем Жос стърчеше върху сандъка си, готов за работа. Всички бяха на постовете си като танцьори в хореографията на балет, напълно разработена след повече от две хиляди представления — Декамбре на прага на вратата със сведена над книгата глава, Лизбет в малката тълпа откъм дясната му ръка, Бертен откъм лявата му ръка, зад червено-белите раирани завеси на „Викингът“, Дамас зад гърба му, опрян на витрината на „Рол-Райдър“ недалеч от наемателката на Декамбре от стая №4, тя пък почти скрита зад едно дърво, и накрая познатите физиономии на редовните клиенти, всеки застанал сякаш по силата на някакъв атавизъм на вчерашното си място.

Жос бе започнал четенето.

— Едно: Търся рецепта за кекс, без захаросаните плодове да падат на дъното. Две: Няма смисъл да си затваряш вратата, за да прикриваш мръсотиите си. Бог те съди отгоре, теб и курвата ти. Три: Елен, защо не дойде? Извинявам се за всичко, което съм ти причинил. Подпис: Бернар. Четири: Шест топки за петанк изгубени в градинката. Пет: Продавам ZR7 750 1999 година, 8500 км, червена, аларма, 3000 франка.

Една невежа ръка се вдигна, за да покаже, че се интересува от обявата. Наложи се Жос да прекъсне четенето.

— След малко във „Викингът“ — каза той строго.

Ръката засрамено се спусна толкова бързо, колкото се бе вдигнала.

— Шест — продължи Жос. — Не се занимавам с търговия на месо. Седем: Търся камион за разнасяне на пици с фурна за 6 пици. Осем: Младежите, които бият барабан, да знаят, че следващия път викам полиция. Девет: …

В нетърпението си да чуе посланието на цитатчика Декамбре не слушаше внимателно обявите. Лизбет си отбеляза продажбата на провансалски подправки и дойде време за морската прогноза. Декамбре се приготви да записва, намествайки моливчето в дланта си.

— … 7 до 8 бала, постепенно утихване до 5–6 бала, 3 до 5 следобед в западния сектор. Бурно море, кратки поройни дъждове.

Жос стигна до обява номер 16 и Декамбре я разпозна още от първата дума.

— След което се отправих към многоточие по реката, слязох на другия край на града и като се стъмни, успях да вляза в къщата на жената на многоточие и там се насладих на компанията и. Макар и с хиляди трудности, накрая надделях. Задоволен в това отношение, аз си тръгнах пеш.

Последва изумено мълчание, бързо прекъснато от Жос, който продължи с няколко по-разбираеми послания, преди да стигне до историческата част. Декамбре направи гримаса. Тестът бе твърде дълъг и той не успя да запише всичко. Наостри уши, за да чуе каква е била съдбата на „Правата на човека“ — френски кораб със 74 оръдия, завръщащ се на 14 януари 1797 г. от неуспешна кампания в Ирландия с 1350 човека на борда.

— … е преследван от два английски съда — „Неумормият“ и „Амазонка“. След боеве, продължили цяла нощ, засяда на брега при Канте.

Жос прибра листата в джоба на ватенката си.

— Хей, Жос — извика някой. — Колко са се спасили?

Жос скочи от сандъка.

— Не можем да знаем всичко — отвърна той с известна тържественост.

Преди да отнесе естрадата си у Дамас, Жос срещна погледа на Декамбре. За малко да тръгне към него, но реши да отложи за след обедното издание. Чашка калвадос щеше да му вдъхне кураж.

В дванайсет и четирийсет и пет Декамбре трескаво записа следната изпълнена със съкращения новина:

Дванайсет: Магистратите ще съставят правилниците, които трябва да се спазват, и ще ги окачат на ъглите на улиците и по площадите, та всички да ги прочетат. Многоточие. Ще наредят да избият кучетата, котките, гълъбите, зайците, пилетата и кокошките. Ще следят особено внимателно къщите и улиците да са чисти, да се почистят клоаките в града и околностите му, ямите с тор и със застояла вода, многоточие; или поне да бъдат пресушени.

Жос вече бе влязъл във „Викингът“ да обядва, когато Декамбре се реши да говори с него. Бутна вратата на бара и Бертен му поднесе една бира върху специално произведена за заведението подложка от червен картон, украсена с двата златни лъва на Нормандия. За да обяви обяда, съдържателят удари с юмрук по една широка медна плоча, окачена над тезгяха. Всеки обед и всяка вечер Бертен удряше гонга си и във въздуха се разнасяше буреносен гръм, от който гълъбите на площада масово отлитаха в обратна посока на юрналите се към „Викингът“ прегладнели клиенти. С този свой жест Бертен ефикасно напомняше на всички, че е дошъл часът за храна, и заедно с това отдаваше почит на страховития си произход, известен на всички наоколо. Бертен беше Тусен по майчина линия, което по етимологически път потвърждаваше пряката му роднинска връзка с Тор, скандинавския бог гръмовержец. Имаше хора, които смятаха това тълкуване за не особено убедително и Декамбре беше от тях, но на никого не хрумваше да нацепи родословното дърво на Бертен и да унищожи мечтите на човека, който от трийсет години миеше чаши по улиците на Париж.

Впрочем заради ексцентричното му поведение „Викингът“ се бе прочул далеч извън квартала и винаги бе претъпкан.

С бирата в ръка Декамбре се отправи към масата на Жос.

— Може ли да поговоря с вас? — попита той, преди да седне.

Жос го погледна с малките си сини очи, без да отговори, като продължаваше да дъвче месото си. Кой бе изплюл камъчето? Бертен? Дали Декамбре нямаше да го прати да пасе заради простото удоволствие да му покаже, че грубиянското му присъствие е нежелано в хотела с килимите? Ако Декамбре се осмелеше да го обиди, щеше да извади бракуваните писма. Махна му да седне.

— Обява номер 12 — започна Декамбре.

— Знам — каза Жос изненадано. — Особена е.

Значи бретонецът бе прав. Това щеше да опрости задачата му.

— Тя си има и сестрички — рече Декамбре.

— Аха. От три седмици.

— Питах се дали ги пазите.

Жос обра соса си със залък хляб, преглътна, после скръсти ръце.

— И ако ги пазя?

— Бих желал да ги препрочета. Ако искате — додаде той, като видя упоритото изражение на бретонеца, — ще ги купя. Тези, който имате, и бъдещите.

— Значи не сте вие?

— Аз ли?

— Не ги пускате вие в урната. Чудех се. Би било във вашия стил, тези старомодни неразбираеми фрази. Но щом искате да ги купите, значи не са ваши. Логично е.

— Колко?

— Нямам ги всичките. Само последните пет.

— Колко?

— Прочетената новина — каза Жос, като посочи чинията си — е като оглозган агнешки котлет. Няма стойност. Не продавам. Льогернови може и да са грубияни, но не са разбойници.

Жос хвърли на Декамбре многозначителен поглед.

— Тогава?

Жос се поколеба. Възможно ли беше да се замени стая за пет листчета хартия с безсмислен текст?

— Чух, че имате свободна стая — промърмори той.

Физиономията на Декамбре замръзна.

— Вече имам кандидати — отговори той тихо. — Тези хора имат предимство пред вас.

— Добре, добре — каза Жос. — Спестете ми глупостите си. Ерве Декамбре не желае някакъв си грубиянин да му тъпче килимите. Така е по-ясно, нали? Трябва аз да съм писал писмата, за да вляза там, или да съм Лизбет, а и едното, и другото ще ми се случи на куково лято.

Жос гаврътна виното си и тропна чашата на масата. После сви рамене и внезапно се успокои. Льогернови са виждали какво ли не.

— Добре — подзе той, като си наля още една чаша. — В края на краищата, мога да ви разбера. Дръжте си стаята. Двамата явно не си подхождаме и толкова. Нищо не може да се направи. Ще ви ги дам писмата, като ви е толкова зор. Минете довечера у Дамас преди новините от шест и десет.

В уречения час Декамбре се появи в „Рол-Райдър“. Дамас регулираше ролера на един млад клиент и сестра му на касата махна на Декамбре.

— Господин Декамбре — каза тя тихо, — кажете му да си облече пуловер. Ще настине, бронхите не са му много здрави. Знам, че имате влияние над него, няма как иначе.

— Вече му говорих, Мари-Бел. Много време трябва да му се обяснява.

— Знам — каза младата жена, като си прехапа устата. — Ама опитайте още веднъж.

— Ще поговоря с него при първа възможност. Обещавам. Морякът тук ли е?

— В задната стая — отвърна Мари-Бел и му посочи вратата.

Декамбре се наведе, за да мине под колелетата на окачените велосипеди, провря се между струпаните скейтбордове и проникна в ремонтната работилница, пълна от пода до тавана с колела от всякакъв калибър. Едно ъгълче на работния тезгях бе заето от Жос и урната му.

— Оставих ви ги в оня край на масата — каза Жос, без да вдига глава.

Декамбре взе листата и бързо ги прегледа.

— Ето и тазвечерното — добави Жос. — Давам ви го предварително. Психарят усилва темпото, вече получавам по три на ден.

Декамбре разгъна листа и прочете:

— Не знам що за чудо може да са тия развалящи се отпадналости — каза Жос, все още сведен над писмата си.

— Отпадъци, ако ми позволите.

— Хей, Декамбре, опитвам се да бъда любезен, обаче не ми се бъркайте в работата. Защото Льогернови знаят да четат. Никола Льогерн е бил глашатай още през Втората империя. Не вие ще ме учите каква е разликата между отпадналост и отпадък.

— Льогерн, това са преписи от стари текстове, от XVII век. Онзи е преписвал дословно.

— Добре — каза Жос злобно. — Да приемем. И какво от това?

— Просто ви казвам. Не съм искал да ви обидя.

— Хубаво, казахте ми. Сега си взимайте проклетите хартийки и се измитайте. Защото четенето все пак е моя работа. Аз не се меся във вашата.

— Тоест?

— Тоест че знам доста за вас, с всичките тези доноси, дето се въргалят там — каза Жос и посочи купчината бракувани писма. — Както ми рече онази вечер прапрадядо Льогерн, в главата на човека няма само хубави неща. Аз обаче чистя лещата.

Декамбре пребледня и потърси табуретка да седне.

— Боже — каза Жос, — не се вълнувайте толкова де.

— Тези доноси… пазите ли ги?

— Ами да, бракувам ги. Интересуват ли ви?

Жос разрови купчината и му подаде двете писма.

— В края на краищата, винаги е полезно да познаваш врага си — каза той. — Така не може да ти забие нож в гърба.

Жос гледаше как Декамбре разгъва писмата с треперещи ръце и за първи път му домъчня за стария учен.

— Не се впрягайте — каза той. — Най-обикновена помия. Ако знаете какви неща чета. Говната трябва да се изсипват в реката.

Декамбре прочете двете послания и ги постави на коленете си, като слабо се усмихна. На Жос му се стори, че с облекчение си поема дъх. От какво всъщност се боеше аристократът?

— Няма нищо лошо в плетенето на дантели — настоя Жос. — Баща ми плетеше мрежи. Същото е, само дето е по-голямо, нали така?

— Така е — отвърна Декамбре, като му подаде писмата. — Но е по-добре да не се разчува. Хората са тесногръди.

— Много тесногръди — потвърди Жос и продължи работата си.

— Майки ми ме научи на този занаят. Защо не прочетохте писмата пред всички?

— Защото не обичам тъпанарите.

— Но не обичате и мен, Льогерн.

— Не. Но не обичам тъпанарите.

Декамбре стана и се отправи към ниската врата. Преди да излезе, се обърна и каза:

— Стаята е ваша, Льогерн.