Бягай и не бързай да се връщаш

XXIV

Тази събота всички оперативни работници от Бригадата, които можеха да дадат извънредни часове, бяха помолени да се явят на работа и с изключение на трима с неотложни семейни ангажименти, екипът на Адамсберг бе в пълен състав, плюс подкреплението от дванайсет полицаи. Адамсберг пристигна още в седем часа и без да си прави илюзии, се запозна с последните лабораторни резултати, преди да се залови с купчината вестници, оставени на масата му. Опитваше се, доколкото бе възможно, да замени думата „бюро“ с думата „маса“, която не че особено го очароваше, но по-малко го потискаше. „Бюро“ му напомняше за бюрократ, бюджет, бюлетин. В „маса“ дочуваше масло, маслина, масаж. Масата плавно се стичаше, бюрото тежеше като воденичен камък.

Та на масата Адамсберг прегледа отчетите за последните технически постижения, които не водеха доникъде. Мариан Барду не беше изнасилена, шефът й твърдеше, че се била преоблякла за излизане в задната стая на магазина, но не уточнила къде отива, самият той имаше стабилно алиби, двамата любовници на Мариан също. Бе удушена към десет вечерта, след като бяха използвали сълзотворен газ като при Виар и Клерк. Изследването за наличие на бацили — отрицателно. По тялото никаква следа от ухапване от бълхи, както и по това на Клерк. В дома й обаче бяха уловили девет Nosopsyllus fasciatus, изследване за наличие на бацили — отрицателно. Пепелта бе от изгорено ябълково дърво. Никаква следа от помада, мазнина или друго вещество върху нито една от вратите.

В седем и половина вече звъняха всичките четирийсет и три телефона на Бригадата. Адамсберг изключи своя и отговаряше само на мобилния си. Придърпа към себе си купчината вестници — първите им страници не предвещаваха нищо добро. Предишната вечер, след съобщението за поредната „черна смърт“, излъчено в новините от осем часа, бе предупредил дивизионния комисар Брезийон, че ако сеячът отправи своите „предпазни и лечебни“ съвети към пресата, няма да могат да се опазят потенциалните жертви.

— А пликовете? — отговори Брезийон. — Пликовете са показателни.

— Той може да ги смени. Да не говорим за шегаджиите или за онези, които имат зъб на някого и ще започнат да ги пускат под вратите.

— Бълхите? — каза дивизионният. — Ако поставим охрана на всеки, ухапан от бълха?

— Бълхите невинаги хапят, — отвърна Адамсберг. — Клерк и Барду не са били нахапани. Освен това рискуваме в полицията да се изсипе тълпа от подплашени хора, нападнати от най-обикновени човешки, котешки или кучешки бълхи, и да пропуснем истинските мишени.

— И да настъпи всеобща паника — унило допълни Брезийон.

— Пресата вече работи по въпроса — каза Адамсберг. — Не можем да я спрем.

— Спрете я — отсече Брезийон.

Адамсберг беше наясно, че ловките ръце на сеяча на чума осезаемо клатят стола му в Криминалната бригада. Беше му почти все едно дали ще загуби поста си и ще работи на друго място. Но мисълта, че може да изпусне нишката сега, когато бе открил къде се е прекъснала, истински го безпокоеше.

Разгърна вестниците и затвори вратата, за да се изолира от какофонията на телефоните, които пронизително звъняха в голямата зала, създавайки работа на всички служители на Бригадата.

Малкият трактат на сеяча заемаше всички първи страници заедно със снимките на последната жертва и с карета за черната чума с всяващи страх заглавия. Черна чума или сериен убиец? Завръщането на бича божи? Убийства или зараза? Четвърта подозрителна смърт в Париж.

И тъй нататък.

По-дръзко от предишния ден в някои статии се подлагаше на съмнение онова, което вече наричаха „официалната теза за удушаването“. В почти всички издания авторите цитираха доказателствата, за които бе говорил на вчерашната пресконференция, след което веднага се опитваха да ги опровергаят. Черният цвят на труповете изкарваше от релси и най-умерените пера и подхранваше страхове, древни като Спящата красавица, събудила се след близо тристагодишен сън. Черният цвят, който всъщност беше един огромен гаф. Огромен гаф, способен да хвърли града в бездна от лудост.

Адамсберг потърси ножици и се захвана да изрязва една статия, която го тревожеше повече от другите. Един от агентите, може би Жюстен, почука и отвори вратата.

— Господин комисар — произнесе той задъхано, — страхотно много четворки са се появили около площад Едгар Кине. Като започнеш от Монпарнас, та до авеню Мен и продължиш по булевард Распай. Изглежда, че вече се наброяват двеста-триста сгради с около хиляда врати. Фавр и Есталер отидоха да проверят на място. Есталер не иска да е в един екип с Фавр, казва, че онзи му бърка в здравето. Какво да правим?

— Сменете се, идете вие с Фавр.

— Фавр ми бърка в здравето.

— Сержант… — започна Адамсберг.

— Лейтенант Воазне — поправи го полицаят.

— Воазне, нямаме време да се занимаваме със здравето на Фавр, нито на Есталер, нито с вашето.

— Ясно, господин комисар. Ще уредим нещата по-късно.

— Именно.

— Да продължаваме ли да патрулираме?

— И да изгребваме морето с лъжица? Вълната се надига. Вижте — каза той, подавайки му вестниците. — Съветите на сеяча са публикувани на първите страници: нарисувайте си четворката сами, за да избегнете заразата.

— Видях, господин комисар. Истинска катастрофа. Няма измъкване. Освен първоначалните двайсет и девет души вече не знаем кого да охраняваме.

— Вече са само двайсет и пет, Воазне. Имаме ли обаждания за пликове?

— Повече от сто само при нас. Не смогваме да проверяваме.

Адамсберг въздъхна.

— Казвайте на хората да ги носят в Бригадата. Може някой от проклетите пликове да е истински.

— Да продължаваме ли да патрулираме?

— Да. Опитайте се да определите обхвата на явлението. Работете с извадки.

— Поне нямаме убийство тази нощ. Сутринта двайсет и петимата бяха живи и здрави.

— Знам, Воазне.

Адамсберг несръчно доизряза статията, която изпъкваше на фона на останалите със своето сериозно и задълбочено съдържание. Ето това липсваше, за да пламне пожарът — бензинът, лиснат върху разгарящия се огън. Заглавието беше загадъчно: Болест №9.

Адамсберг замислено отпусна ръка, като продължаваше да държи подривния вестник. Чума в Париж през 1920 година. За пръв път чуваше за подобно нещо. Набра номера на Вандуслер.

— Прегледах вестниците — каза Марк, без да изчака какво ще му съобщи комисарят. — Вървим към пълна катастрофа.

— Вървим — потвърди Адамсберг. — За чумата от двайсета година вярно ли е, или е кьорфишек?

— Абсолютно вярно. Деветдесет и шест случая, от които трийсет и четири смъртни. Въпросните вехтошари от предградията и няколко души от центъра, най-страшно е било в Клиши, отнесла е цели семейства. Децата събирали умрелите плъхове от сметищата.

— Защо не се е разпространила?

— Ваксинации и профилактика. Но главно самите плъхове като че ли са придобили имунитет към болестта. В Европа чумата вече е агонизирала. Само в Аячо е упорствала до 1945 година.

— А за мълчанието на полицията вярно ли е? За „болест №9“?

— Напълно, господин комисар, съжалявам. Невъзможно е да го опровергаете.

Адамсберг затвори и закрачи из стаята. Епидемията от двайсета година прищракваше в главата му като дискретен механизъм, който отваря скрита врата. Не само беше открил отправната си точка, но като че ли вече можеше да опита да премине през открехнатата врата и да се спусне по тъмното стълбище с лек мирис на мухъл, по стълбището на Историята. Мобилният му телефон прозвъня в джоба му и Адамсберг чу гласа на вбесения от сутрешните вестници Брезийон.

— Каква е тази идиотщина с потайната полиция? — крещеше дивизионният. — Какви са тия щуротии за чума през двайсета година? Испанският грип — да! Но чума! Искам веднага да публикувате опровержение.

— Невъзможно, господин дивизионен комисар. Всичко е истина.

— Подигравате ли ми се, Адамсберг? Или искате да се върнете на планинските си пасища?

— Не е там въпросът, господин дивизионен комисар. Имало е чума през 1920 година, имало е деветдесет и шест случая, от които трийсет и четири смъртни, а полицията и правителството са се опитали да укрият този факт от населението.

— Че поставете се на тяхно място, Адамсберг!

— Аз съм на тяхно място, господин дивизионен комисар.

Брезийон не отговори и тресна слушалката.

Жюстен или Воазне, единият или другият, отвори вратата на кабинета. Воазне.

— Напрежението расте, господи комисар. Обаждат се отвсякъде. Целият град е в течение, хората здравата са се шубелисали, вратите се покриват с четворки. Вече не знаем къде по-напред да огреем.

— Не огрявайте. Просто работете.

— А, добре, господин комисар.

Мобилният му пак звънна и Адамсберг зае обичайното си място до стената. Министърът? Съдията? Колкото по-напрегнати ставаха другите, толкова по-голямо безгрижие го обземаше. Откакто откри точката, се чувстваше напълно отпуснат.

Обаждаше се Декамбре. Той единствен тази сутрин не му каза, че е чел вестниците и че наближава катастрофа. Декамбре бе все така съсредоточен върху „особените“, които получаваше, преди да стигнат до ФАП. Сеячът определено отпускаше известен аванс на глашатая, сякаш държеше да му запази дадената му в началото привилегия или да му благодари, че му е послужил за трамплин, без да протестира.

— Сутрешната особена — каза Декамбре. — Заслужава внимание. Дълга е, пригответе се да записвате.

— Готов съм.

— Вярно е, че от седемдесет години — започна Декамбре — не бяха изпитвали ужаса на страхотния бич и че свободно си въртяха търговията, докато, многоточие, не пристигна, многоточие, един кораб, натоварен с памук и други стоки. Многоточие. Споменавам за многоточията, защото фигурират в текста.

— Знам. Продължавайте. Бавно.

— Но свободата, дадена на пътниците, да влизат в града и да общуват с жителите му, бързо доведе до зловещи резултати — защото щом, многоточие, господата, многоточие. Лекари, отидоха в Кметството, за да предупредят Съветниците, че след като били повикани сутринта, многоточие, да посетят един млад моряк, наречен Есален, той им се сторил поразен от Заразата.

— Това ли е краят?

— Не, има един интересен епилог за настроението сред управниците на града, който ще се хареса на началниците ви.

— Слушам.

— При това предупреждение Съветниците изтръпнаха. И сякаш предвидили бедите и опасностите, които щяха да последват, те изведнъж изпаднаха в униние, ясно показващо обзелата ги мъка. И наистина, не трябва да се учудваме, че уплахата и приближаването на Чумата ги хвърлиха в ужас, тъй като Свещените книги ни учат, че от трите бича, с които Бог някога заплаши своя Народ, бичът на чумата е най-суров и най-жесток…

— Не знам дали дивизионният е изпаднал в подобно униние — изкоментира Адамсберг. — Той по-скоро проявява склонност да докарва другите до униние.

— Представям си. Изпитвал съм го, макар и по друг начин. Някой трябва да го отнесе. Има ли опасност да загубите поста си?

— Ще се оправя. Кое ви прави впечатление в посланието?

— Че е дълго. А е дълго, защото преследва две цели — да обясни страха на населението със страха на управниците и да обяви, че ще има още смъртни случаи. Да го обяви съвсем ясно. Имам някаква смътна догадка по този въпрос, Адамсберг, но не съм сигурен в себе си и ще трябва да проверя. Не съм специалист.

— Много хора ли се събраха около Льогерн?

— Още повече от снощи. Почти не остава празно място по време на четенето.

— Льогерн би трябвало да им продава билети. Така поне някой ще има полза от цялата работа.

— Внимавайте, господин комисар. Не си правете такива шеги пред Льогерн. Защото Льогернови може да са грубияни, но не са разбойници.

— Това сигурно ли е?

— Във всеки случай, така твърдял покойният му прапрадядо. От време на време го посещава. Не много често, но доста редовно.

— Декамбре, вие нарисувахте ли си четворка на вратата тази сутрин?

— Искате да ме обидите ли? Ако някой се възправи срещу смъртоносните вълни на суеверието, това ще съм аз, Дюкуедик, честна бретонска. Аз и Льогерн. И Лизбет. А ако искате да се присъедините към нас, сте добре дошъл в квартета ни.

— Ще помисля по въпроса.

Веднъж зачекнал темата, Декамбре продължи:

— Суеверието означава лековерие. Лековерието означава манипулация, а манипулацията означава бедствие. Това е язвата на човечеството, тя е уморила повече хора от всички чуми на куп. Гледайте да пипнете сеяча, господин комисар, преди да ви изритат от службата. Не знам дали съзнава какво върши, но нанася значителна вреда на народа на Париж, като насърчава най-елементарните му инстинкти.

Адамсберг се усмихна и затвори. Замисли се. „Съзнава какво върши“. Декамбре бе докоснал нишката, която комисарят подръпваше от вчера и която вече полека бе започнал да следва. С текста на „особената“ пред очите, той отново набра Вандуслер, докато Жюстен/Воазне отваряше вратата му и мълчаливо му показваше с пръсти, че белязаните с четворки сгради са достигнали цифрата седемстотин. Адамсберг кимна и изчисли, че с това темпо ще достигнат хилядарката още преди да се стъмни.

— Вандуслер? Пак е Адамсберг. Искам да ви прочета сутрешната особена. Имате ли време? Дългичка е.

— Давайте.

Марк внимателно изслуша как Адамсберг спокойно описва предстоящото бедствие, което щеше да се стовари над града с посредничеството на младия Есален.

— Е? — каза Адамсберг, след като прочете докрай текста, сякаш правеше справка в речник. Струваше му се невъзможно във вагона от знания на Марк Вандуслер да не се съдържа отговор на загадката, поставена от новото послание.

— Марсилия — твърдо каза Марк. — Чумата пристига първо в Марсилия.

Адамсберг очакваше, че сеячът се опитва да отвлече вниманието, описвайки ново избухване на болестта, но не предполагаше, че то няма да е в Париж.

— Сигурен ли сте, Вандуслер?

— Категоричен. Става дума за акостирането на „Големия Сент-Антоан“ на 25 май 1720 година на остров Иф. Корабът е идвал от Сирия и Кипър, натоварен със заразени денкове с коприна, а екипажът му вече е бил поразен от болестта. Липсващите имена на лекарите са Песонел баща и син. Те са вдигнали тревога. Текстът е известен, епидемията също, отнесла е половината град.

— Този младеж Есален, когото лекарите са посетили, знаете ли къде е било това?

— На площад Ленш, днес площад Ланш, зад северния кей на старото пристанище. Оттам болестта се е разпространила по улица Ескал, която вече не съществува.

— И това е сигурно?

— Напълно. Марсилия. Мога да ви изпратя копие от оригиналния текст, ако ви трябва потвърждение.

— Няма нужда, Вандуслер. Благодаря ви.

Адамсберг излезе от кабинета си, разтърсен от чутото. Доближи се до Данглар, който, подобно на трийсетина други полицаи, се опитваше да овладее телефонните обаждания и да измери възходящата крива, която следваше торнадото на суеверието. Голямата зала миришеше на бира и главно на пот.

Данглар остави слушалката, отбеляза си някаква цифра, вдигна потното си чело към Адамсберг и каза:

— Скоро в града няма да остане и една кутия боя.

— Марсилия — каза Адамсберг и постави посланието пред очите му. — Сеячът отлита за Марсилия. Ще пътуваме, Данглар.

— Боже мили — възкликна Данглар, като набързо прочете текста. — Пристигането на „Големия Сент-Антоан“.

— Попадали ли сте на този пасаж?

— Да, като споменахте за Марсилия, се сетих. Не знам дали щях да го разгадая веднага.

— По-известен ли е от останалите?

— Със сигурност. Това е била последната епидемия във Франция, обаче е била жестока.

— Не е последната — каза Адамсберг и му подаде статията за болест №9. — Прочетете това и ще разберете защо до довечера няма да остане и един парижанин, който да вярва на ченгетата.

Данглар прочете и поклати глава.

— Истинска катастрофа — каза той.

— Не използвайте вече тази дума, Данглар, моля ви. Свържете ме с колегата от Марсилия, квартала на Старото пристанище.

— За квартала на Старото пристанище отговаря Масена — промърмори Данглар, който познаваше дивизионните и главните комисари в цялата страна, както и районните началници. — Свестен тип, не е грубиянин като предшественика си, когото накрая понижиха за побоищата, с които искаше да накара арабите да пропикаят кръв. Масена го замести и е човек на място.

— Толкова по-добре — каза Адамсберг, — защото ще трябва да работим заедно.

В шест и пет Адамсберг застана на площад Едгар Кине, за да изслуша вечерното издание на новините, което не донесе нищо ново. Откакто бе принуден да използва пощата за посланията си, сеячът не можеше да спазва графика си. Адамсберг знаеше това и бе дошъл само за да огледа лицата на събралите се около Льогерн хора. Тълпата бе още по-гъста от предишните дни и много от присъстващите протягаха вратове, за да видят на какво прилича този „глашатай“, чрез който е било разпространено съобщението за заразата. Двамата полицаи, които непрекъснато наблюдаваха площада, имаха и задачата да бдят за сигурността на Льогерн, в случай че по време на четенето се появяха признаци за враждебно отношение.

Адамсберг стоеше до едно дърво доста близо до естрадата и Декамбре му описваше хората, които познаваше. Вече бе направил списък с около четирийсет имена, групирани в три колони — на най-ревностните, на редовните и на непостоянните — и придружени от физически описания, свързани с горното, както казваше Льогерн. Бе подчертал с червено имената на онези, които правеха залози относно изхода на корабокрушенията, със синьо бързаците, хукващи към работните си места веднага след края на четенето, с жълто заплеси те, които продължаваха да обсъждат чутото на площада или във „Викингът“, с виолетово интересуващите се от покупко-продажби. Всичко бе ясно и подредено. Със списъка в ръка Декамбре дискретно показваше с пръст на комисаря съответните лица.

— „Кормела“, тримачтов австрийски, 405-тонен, тръгнал от Бордо за Кардиф, изгубил се в мъглата близо до Газк-ар-Виле. Екипаж от четиринайсет души, спасен — завърши Жос и скочи от естрадата си.

— Гледайте — каза Декамбре. — Тези, които изглеждат стъписани, мръщят се и явно нищо не разбират, са нови.

— Един вид зайци — каза Адамсберг.

— Точно. А тези, които си приказват, клатят глави и размахват ръце, са редовни слушатели.

Декамбре отиде да помогне на Лизбет да изчисти зеления фасул, от който бяха купили цели щайги на ниски цени, а Адамсберг влезе във „Викингът“ и се пъхна под носа на дракара, за да се настани на масата, която вече смяташе за своя. Заложилите за изхода от корабокрушението се бяха струпали на бара и парите шумно минаваха от ръка на ръка. Списъкът с облозите се държеше от Бертен, за да няма измами. Заради божествения си произход Бертен минаваше за сигурен и неподкупен човек.

Адамсберг си поръча кафе и се загледа в профила на Мари-Бел, която с голямо усърдие пишеше писмо на съседната маса. Тя беше нежна девойка, която би била очарователна, ако устните й бяха по-ясно очертани. И тя като брат си имаше гъсти и къдрави коси, спускащи се на раменете й, но чисти и руси. Мари-Бел му се усмихна и продължи работата си. До нея младата жена, която се наричаше Ева, се опитваше да й улесни задачата. Тя не беше толкова хубава, сигурно защото й липсваше непринуденост, лицето й бе гладко и сериозно с виолетови кръгове под очите. Така Адамсберг си представяше някоя героиня от XIX век, затворена в облицованата си с дърво провинциална къща.

— Така добре ли е? Мислиш ли, че ще разбере? — попита Мари-Бел.

— Добре е — каза Ева. — Но е малко кратко.

— Да му пиша ли какво е времето?

— Може.

Мари-Бел продължи да пише, като здраво стискаше химикалката.

— „Хфана“ — каза Ева — се пише с „в“.

— Сигурна ли си?

— Мисля, че да. Дай да опитам.

Ева направи няколко опита върху отделен лист, после нерешително се намръщи.

— Не знам вече, обърках се.

Мари-Бел обърна глава към Адамсберг.

— Господин комисар — попита тя малко стеснително, — с „ф“ или „в“ се пише „хфана“?

За пръв път в живота му искаха от Адамсберг съвет, свързан с правописа, и той не посмя да го даде.

— В изречението „Но Дамас не хфана грип“?

— Изречението няма значение — тихо каза Ева, все така сведена над листа си.

Адамсберг обясни, че не разбира от правопис, и Мари-Бел като че ли се оскърби от тази новина.

— Но вие сте полицай — възрази тя.

— Това е положението, Мари-Бел.

— Аз потеглям — каза Ева, докосвайки ръката на Мари-Бел. — Обещах на Дамас да му помогна за касовия отчет.

— Благодаря — каза Мари-Бел. — Много мило, че ме заместваш. Защото с това писмо няма скоро да свърша.

— Няма нищо — каза Ева. — Това ме разсейва.

Тя безшумно изчезна и Мари-Бел веднага се обърна към Адамсберг.

— Господин комисар, трябва ли да пиша за тази… за този… бич? Или трябва да си мълча?

Адамсберг бавно поклати глава.

— Няма никакъв бич.

— Ами четворките? Черните тела?

Адамсберг пак поклати глава.

— Има убиец, Мари-Бел, и това е напълно достатъчно. Но не и чума, няма и следа от чума.

— Трябва ли да ви вярвам?

— Сляпо.

Мари-Бел отново се усмихна и вече напълно се отпусна.

— Боя се, че Ева е влюбена в Дамас — каза тя, сбърчвайки чело, сякаш след като бе отговорил на въпроса й за чумата, Адамсберг щеше да разреши един по един всички проблеми в живота й. — Съветникът казва, че това е хубаво, че тя се връща към живота, че не трябва да й се пречи. Само че аз този път не съм съгласна с него.

— Защо?

— Защото Дамас е влюбен в дебелата Лизбет, затова.

— Не харесвате ли Лизбет?

Мари-Бел направи гримаса, после каза:

— Не е лоша, но е много шумна. И ме плаши малко. Но все едно, тук Лизбет е недосегаема. Съветникът казва, че тя е като дърво, което приютява стотици птици. Може да е така, но е дърво, което направо ти проглушава ушите. Пък и командва всички наред. Мъжете до един пълзят в краката й. Няма как, с нейния опит.

— Да не би да ревнувате? — усмихна се Адамсберг.

— Съветникът твърди, че ревнувам, но не си давам сметка за това. Всъщност ме е яд, че Дамас кисне там всяка вечер. И няма как, трябва да призная, че като я чуеш да пее, направо си като омагьосан. Дамас здравата е лапнал по нея и не забелязва Ева, защото тя не вдига шум. Разбира се, Ева е по-скучна. Няма как, след всичко, което е преживяла.

Мари-Бел изпитателно изгледа Адамсберг, за да провери дали знае за Ева. Явно не.

— Мъжът й я биел и това продължило години — обясни тя, неспособна да устои на изкушението. — Тя избягала, но той я търси, за да я убие, представяте ли си? Защо полицията първо не убие него? Никой не трябва да знае истинското име на Ева, това е заповед на съветника и горко на любопитния, който се опита да си завре носа в тази история. Съветникът знае името й, но той има право, нали е съветник.

Адамсберг разсеяно слушаше, като от време на време хвърляше поглед към все по-безлюдния площад. Льогерн закачаше урната си на платана за през нощта. Звъненето на телефоните, което го преследваше и извън Бригадата, постепенно затихваше. Колкото по-постен бе разговорът, толкова по-успокояващо му действаше. Писнало му бе от сериозни разсъждения.

— Добре де — каза Мари-Бел, най-после решила да бъде откровена. — Заради Ева е, защото тя вече не можеше да понася мъжете, а сега сякаш се пробужда. С Дамас вижда, че съществуват и по-добри мъже от изрода, който я е пребивал. И това е добре, защото няма как, животът на жената без мъж не струва пукната пара. Лизбет не смята така, тя казва, че любовта е пълна глупост, че не заслужава и капка внимание. Разбирате ли сега?

— Тя проститутка ли е била? — попита Адамсберг.

— От къде на къде — каза Мари-Бел шокирана. — Защо говорите такива неща?

Адамсберг съжали за въпроса си. Простодушието на Мари-Бел бе по-голямо, отколкото можеше да предвиди, и толкова по-отморяващо.

— Това е от професията ви — констатира Мари-Бел огорчено. — Деформира ви.

— Май да.

— А вие вярвате ли в любовта? Позволявам си да питам наляво и надясно, защото тук мнението на Лизбет е закон.

Адамсберг не отговори и Мари-Бел поклати глава.

— Няма как — заключи тя. — С всичко, на което сте се нагледали. Но съветникът подкрепя любовта, все едно дали е глупост или не. Той казва, че е по-добре да направиш една хубава глупост, отколкото да седиш със скръстени ръце. И това е вярно за Ева. Тя се пооживи, откакто вечер помага на Дамас с касовия отчет. Само че Дамас е влюбен в Лизбет.

— Да — каза Адамсберг, забелязвайки с удоволствие, че разговорът се върти в кръг. Колкото повече се върти, толкова по-малко ще трябва да говори и по-малко ще мисли за сеяча и стотиците врати, които в този същия миг се покриваха с четворки.

— А Лизбет не е влюбена в Дамас. Така че, няма как, на Ева ще й е мъчно. На Дамас също ще му е мъчно, за Лизбет не знам.

Мари-Бел се замисли, опитвайки се да намери решение, което да задоволи всички.

— А вие — попита Адамсберг — влюбена ли сте в някого?

— О, аз — каза Мари-Бел, като се изчерви и потупа с пръст по писмото си — с моите двама братя имам достатъчно мъже, за които да се грижа.

— На брат си ли пишехте?

— На по-малкия. Той живее в Роморантен и обича да получава новини от нас. Пиша му всяка седмица и му се обаждам по телефона. Ще ми се да дойде в Париж, но Париж го плаши. Двамата с Дамас не са особено оправни. Малкият пък съвсем. Трябва да му казвам всичко, което да прави, дори с жените. А иначе е хубаво момче, русичко такова. Ама не, чака аз да го ръчкам, за да се размърда. Така че няма как, принудена съм да се грижа за тях, докато се оженят. Имам достатъчно работа, особено ако Дамас продължи с години да се върти около Лизбет за нищо. И кой после ще му бърше сълзите? Съветникът казва, че аз не съм длъжна да се грижа за него.

— Прав е.

— Но той се грижи за хората. Кабинетът му не остава празен и не може да се каже, че не е заслужил парите си. Умни съвети дава. Обаче аз не мога все пак да зарежа братята си.

— Това не пречи да се влюбите в някого.

— Напротив, пречи — твърдо каза Мари-Бел. — А и с работата, с магазина, няма как, не се срещам с много хора. Тук на площада никой не ми харесва. Съветникът казва да се поогледам малко по-надалеч.

Часовникът на заведението отмери седем и половина и Мари-Бел подскочи. Бързо сгъна писмото си, залепи марка на плика и го пъхна в чантата си.

— Извинете ме, господин комисар, но трябва да бягам. Дамас ме чака.

Тя тичешком излезе от бара и Бертен дойде да прибере чашите.

— Бъбрица — обясни нормандецът, сякаш за да оправдае Мари-Бел. — Не й вярвайте за всичко, което разправя за Лизбет. Мари-Бел ревнува, страх я е да не й отмъкнат братчето. Човешко е. Лизбет е жена, която е над тия неща, ама не всеки може да го разбере. Ще вечеряте ли?

— Не — отвърна Адамсберг и стана. — Имам работа.

— Кажете, господин комисар — рече Бертен, като тръгна след него към вратата. — Да я рисувам ли тая четворка или да не я рисувам?

— Вие не бяхте ли син на гръмотевицата? — обърна се Адамсберг. — Или онова, което чувам на площада, са празни приказки?

— Такъв съм — потвърди Бертен и вирна глава. — От Тусенови, по майчина линия.

— Е тогава, Бертен, ако не искате да ви изритат от рода на славните ви деди, не я рисувайте четворката.

Бертен затвори вратата с все още вирната глава и изпълнен с решителност — докато е жив, на вратата на „Викингът“ няма да се появи никаква четворка.

Половин час по-късно Лизбет бе събрала наемателите за вечеря. Декамбре призова към тишина, като почука с ножа по чашата си — жест, който смяташе за малко вулгарен, но понякога необходим. Кастийон добре разбираше, че по този начин ги приканват към ред и реагираше начаса.

— Нямам навик да диктувам на гостите си (Декамбре предпочиташе тази дума пред прекалено конкретния термин „наематели“) как да се държат в стаите си, където те са си господари — започна той. — Но предвид особените обстоятелства на момента настоятелно ви моля да не се поддавате на колективната зараза и да се въздържате от рисуване, на какъвто и да е талисман на вратата си. Подобна фигура би опозорила къщата ми. Тъй като обаче уважавам личната свобода, ако някой от вас желае да си осигури закрилата на четворката, аз лично няма да се противопоставя. Само ще му бъда благодарен, ако отиде да живее другаде, докато трае безумието, до което се опитва да ни докара този сеяч на чума. Ще ми се да се надявам, че никой тук няма подобно намерение.

Декамбре огледа смълчаните сътрапезници. Отбеляза си, че Ева потръпна, явно обзета от колебание, че Кастийон се усмихва предизвикателно, но не изглежда чак толкова спокоен, че на Жос му е все тая и че Лизбет беснее само при мисълта, че някой може да лепне четворка някъде из владенията й.

— Добре — каза Жос, който беше гладен. — Приема се.

— И все пак — обади се Ева — можехте и да не четете всички тези послания на дявола.

— Не ме е страх от дявола, момиче — отвърна Жос. — От вълните да, дума да не става, от тях ме хваща шубе. А дявола, четворките и цялата тази суматоха можете да си ги приберете в джоба и да ги затиснете с кърпичката си. Честна бретонска.

— Съгласен — каза Кастийон, поуспокоен от речта на Жос.

— Съгласна — тихо повтори Ева.

Лизбет не добави нищо и се зае щедро да сипва супата.