Бягай и не бързай да се връщаш

XXVI

Адамсберг тръгна по тротоара нагоре по булевард Сен Мишел, където слънцето отново се бе показало. Държеше сакото си в ръка, за да го изсуши. Не се опитваше да опровергава мнението на Ферез, знаеше, че лекарят е прав. Но така сеячът му се изплъзваше, а бе мислил, че му е почти подръка. Оставаше площад Едгар Кине, накъдето се бе отправил. Правнукът на вехтошарите от 1920 г. се намираше на площада, винаги се връщаше там. Там беше, или непрекъснато минаваше оттам въпреки опасността. В края на краищата от какво да се бои? Чувстваше се като господар и го бе доказал в момент от живота си, когато бе имал нужда от това. Нямаше да го уплашат някакви си двайсет и осем ченгета — той командваше бича божи и можеше да го възпре с едно махване на ръката. Така че двайсет и осем ченгета не бяха нищо повече от двайсет и осем птичи курешки.

А и всичко даваше основание на сеяча да се гордее. Парижани му се подчиняваха, като съвестно рисуваха талисмана по вратите си. Двайсет и осемте ченгета не пречеха на труповете да увеличават броя си. Вече четири убийства, а Адамсберг нямаше и най-малка представа как да предотврати следващото. Освен да пусне корени на това кръстовище, за да гледа — какво да гледа, и той не знаеше, и за да изсуши сакото и панталоните си.

Тъкмо стъпваше на площада, когато прозвуча гръмотевицата на нормандеца. Сега вече бе наясно със системата и побърза да се възползва от топлото ястие, като седна на масата, заета от Декамбре, Лизбет, Льогерн, меланхоличната Ева и хора, които не познаваше. Като по заповед, явно дадена от Декамбре, заговориха за всичко друго, само не за сеяча. Затова пък на съседните маси се чуваше как обсъждат точно тази тема и някои убедено подкрепяха мнението на журналиста обвинител — ченгетата ги лъжеха. Снимките със следите от удушаване си бяха чист блъф — за какви ги мислеха? За кръгли глупаци? Да бе, възразявате друг, ама ако твоите мъртви са умрели от чума, как са се изхитрили да се съблекат, преди да опънат жартиерите, и да съберат дрехите си на купчинка? Или да се заврат под камионетка? Как стават тия работи, можеш ли ми каза? На чума ли ти прилича или на убийство, а? Правилно, помисли Адамсберг и се обърна, за да огледа интелигентното и сериозно лице на много дебела жена, пристегната в блуза на цветя. Не казвам, че е просто, отвърна събеседникът й разколебан, не казвам, че е просто. Не е така, намеси се друг, сух мъж с писклив глас. И двете неща са верни. Хората умират от чума, но понеже непознатият иска това да се разчуе, ги изкарва от дома им и ги съблича, та всички да видят как стоят нещата и един вид да открехне населението. Не е някой измамник. Опитва се да помогне. Хайде бе, обади се пак жената, тогава защо не се покаже пред всички? Тия, дето така се спотайват, никога не са ми вдъхвали доверие. Спотайва се, защото не може другояче, подхвана пискливият глас, мъчително скалъпвайки теорията си. Той работи в лаборатория и знае, че са изтървали чумата, като са спраскали някоя епруветка или нещо такова. И не може да го каже публично, защото в лабораторията са им наредили да си мълчат заради населението. Правителството не си пада по разтревожено население. Затова — нито гък. Човекът се опитва да уведоми хората, без да се издава. Защо? — попита жената. — Страх го е да не му изстине мястото ли? Ако заради това не иска да проговори, нека ти кажа, Андре, че твоят закрилник е пълен нещастник.

Адамсберг излезе за малко от кафенето, за да приеме обаждането на лейтенант Мордан. Засегнатите сгради вече наброяваха близо десет хиляди. Няма нова жертва, не, няма, поне в това отношение можем да си поемем дъх. Но иначе е направо потоп. Залети сме от обаждания на паникьори. Дали не можем да не им обръщаме внимание? Защото на всичкото отгоре днес в Бригадата сме само шестима. Естествено, каза Адамсберг. Хубаво, рече Мордан, толкова по-добре. Това, което му се струваше утешително, бе, че и в Марсилия се надигаше същата вълна. Поне щяха да си имат компания. Добави, че Масена е търсил комисаря.

Адамсберг се затвори в тоалетната, за да се обади на Масена, и седна върху капака на чинията.

— Започва се, колега — рече Масена. — Откакто радиото разпространи посланието на вашия психар и журналистите го коментираха, няма спиране.

— Не е моят психар, Масена — ясно произнесе Адамсберг. — Сега е и ваш. Най-добре да си го поделим.

Масена помълча, колкото да прецени тона на колегата си.

— Да си го поделим — съгласи се той. — Та нашият психар ни е напипал слабото място, защото тук чумата е стара рана и малко й трябва да се отвори наново. През всеки месец юни епископът отслужва литургия за прогонване на епидемията. Все още съществуват паметници и улици в прослава на рицаря Роз или на епископ Белзюнс. И това не са забравени имена, защото марсилците нямат задник на мястото на паметта.

— Кои са тия? — спокойно попита Адамсберг.

Масена притежаваше холеричен темперамент, вероятно подгрят от инстинктивна фобия към парижани, за което на Адамсберг ни най-малко не му пукаше, защото не беше парижанин, и нямаше да му пука, ако беше. За Адамсберг дали си оттук или от другаде нямаше никакво значение. Впрочем у Масена борческото начало беше само фасада — не й трябваше повече от четвърт час, за да се изрони мазилката.

— „Тия“, колега, — са мъже, които са се претрепвали от работа, за да помагат на хората по време на голямата епидемия от 1720 година, докато сума ти общински служители, всякакви големци, лекари и свещеници са си плюли на петите. Били са герои един вид.

— Нормално е да се боиш от смъртта, Масена. Не сте били там, не можете да съдите.

— Хей, задачата ни не е да пренаписваме историята. Само исках да ви обясня, че в Марсилия припомнянето на бедствието, причинено от „Големия Сент-Антоан“, подлютява старите рани с превишена скорост.

— Не ми казвайте, че всички марсилци знаят кои са Роз и Белсен.

— Белзюнс, колега.

— Белзюнс.

— Не — призна Масена, — не всички знаят. Но историята с чумата и с обезлюдения град — нея я знаят. Чумата се спотайва някъде в дъното на главите им.

— Изглежда, че тук също, Масена. Днес достигнахме десет хиляди белязани сгради. Можем само да се молим да се свърши боята.

— При нас пък за една сутрин преброихме близо двеста сгради само в квартала на Старото пристанище. Сам пресметнете каква част от града е засегната. Да му се не види, колега, да не са се побъркали тези хора?

— Опитват се да се предпазят, Масена. Ако преброите колко души са се снабдили с медна гривна, заешка лапа, икона на свети Кристоф, светена вода от Лурд, колко чукат на дърво, без да броим кръстовете, като нищо ще ги докарате към четирийсет милиона.

Масена въздъхна.

— Това, което сами правят, не е страшно — продължи Адамсберг. — Има ли нещо, което да свидетелства за автентичен подпис на убиеца? Някоя четворка, нарисувана от самия сеяч?

— Трудно е да се каже, колега. Хората прекопирват четворките. Много от тях не разширяват основата или слагат една чертичка вместо две на хоризонталната линия. Но петдесет процента са крайно старателни. Как си представяте, че мога да разбера?

— Съобщения за пликове?

— Не.

— Имате ли сгради, в които само една от вратите не е белязана?

— Имаме, колега. Но имаме и много хора със здрав разум, които отказват да плеснат тази глупост на входа си. Други пък ги е срам и начертават мъничка четворка в долната част на вратата. Така го правят, без да го правят, дискретно, или не го правят, правейки го, както желаете. Не мога да огледам всички врати с лупа. Вие с това ли се занимавате?

— С това, Масена. При нас е истински потоп. Нещата вече са извън контрол.

— Всички неща?

— Почти. Аз контролирам сто квадратни метра от сто и петте милиона в града. През това каре се надявам да мине сеячът, който може би броди из Старото пристанище точно в този миг.

— Знаете ли как изглежда? Поне приблизително?

— Не. Никой не го е виждал. Дори не знам дали е мъж.

— Тогава какво точно дебнете във вашето каре, колега? Ектоплазма?

— Чувство. Ще ви се обадя довечера, Масена. Дръжте се.

От известно време някой яростно разтърсваше дръжката на вратата на тоалетната, откъдето Адамсберг невъзмутимо излезе и се размина с един клиент, нетърпелив да изпикае четирите си бири.

Поиска от Бертен разрешение да окачи сакото си на един стол, за да се изсуши, докато той се поразтъпче из площада. Откакто в последния момент бе възвърнал размекващата се смелост на нормандеца, може би спасявайки го от всеобщия присмех и от окончателната загуба на божествения му авторитет в очите на клиентите, Бертен се смяташе за негов доживотен длъжник. Разреши му ако ще не един път, а десет пъти да си оставя сакото, над което щял майчински да бди, и настоя да му даде зелен шушляк, за да го пази от вятъра и пороя, предсказани от Жос по време на обедното четене. Който Адамсберг прие, за да не обиди гордия потомък на Тор.

През целия следобед комисарят обикаля по площада с няколко паузи за кафе във „Викингът“ и за телефонни обаждания. До вечерта щеше да има петнайсет хиляди поразени от четворки сгради в Париж и четири хиляди в Марсилия, където нещата наистина набираха скорост. За да се пребори с все по-надигащата се приливна вълна, Адамсберг бе мобилизирал до максимум способността си да запазва равнодушно хладнокръвие. За два милиона четворки да му съобщяха, нямаше да се стресне. Всичко у него се бе отпуснало, отпочиваше си. Всичко, освен погледа му, единствената все още бодра част на тялото му.

Облегна се на платана, за да изслуша вечерното издание, с виснали покрай тялото ръце, потънал в прежалено широкия шушляк на нормандеца. В неделя Льогерн не спазваше графика и стана почти седем часът, преди да инсталира сандъка си на тротоара. Тъй като пощаджията не минаваше в неделя, Адамсберг не очакваше нова обява. Но вече започваше да разпознава лицата в групичките около естрадата. Беше извадил списъка на Декамбре и сверяваше с него новите си познати, щом се появяха. Самият Декамбре излезе на прага на вратата си в седем без две минути. Лизбет разбута с лакти тълпата, за да заеме обичайното си място. Дамас стърчеше пред магазина си по пуловер, подпрян на спуснатата желязна решетка.

Жос уверено започна да чете с мощния си глас, който достигаше до всички краища на площада. Под слабото слънце Адамсберг с наслада изслуша безобидните обяви. Прекараният в пълно бездействие следобед, през който се бе откъснал от тялото и мислите си, му се бе отразил отморяващо след напрегнатия сутрешен разговор с Ферез. Бе достигнал енергийното състояние на гъба, подмятана от вълните, точно състоянието, от което имаше нужда понякога.

И ето че в края на четенето, когато Жос подхващаше заключителната част за поредното корабокрушение, Адамсберг внезапно подскочи, сякаш някакъв остър камък грубо се бе сблъскал с гъбата. Ударът почти му причини болка и го накара да замре, целият нащрек. Не можеше да определи откъде е дошъл. Бе ударен от образ, със сигурност, докато едва ли не задремваше до стъблото на платана. Крайче от образ някъде на площада, мярнат за една десета от секундата.

Адамсберг изправи гръб и се заоглежда, за да поднови контакта с образа. После отново се облегна на дървото, възстановявайки точната поза, която бе заемал в мига на съприкосновението. Зрителното му поле се простираше от къщата на Декамбре до магазина на Дамас, стигаше отвъд улица Монпарнас и обхващаше около четвърт от публиката на глашатая, гледана във фас. Адамсберг стисна устни. Това правеше доста пространство и доста хора, а тълпата вече започваше да се разпръсква. Пет минути по-късно Жос отнесе сандъка си и площадът опустя. Образът си бе отишъл. Адамсберг затвори очи и вдигна глава към бялото небе с надеждата да го усети горе във въздуха. Но образът бе потънал на дъното на кладенеца си като анонимен и сприхав камък. Може би се сърдеше, че не са му обърнали достатъчно внимание в момента, когато бе благоволил да премине като падаща звезда, и вероятно щяха да изтекат месеци, преди да се реши да изплува на повърхността.

Натъжен, Адамсберг мълчаливо си тръгна, убеден, че е пропуснал единствения си шанс.

Чак когато се прибра, установи, докато се събличаше, че все още носи зеления шушляк на нормандеца и че е оставил старото си черно сако да съхне под носа на дракара. Знак, че и той вярваше в божествената закрила, на която се радваше Бертен. Или по-вероятен знак, че напълно се е оставил на течението.