Бягай и не бързай да се връщаш

XVIII

На другия ден към два часа компютърът изплю едно име.

— Имам един — каза Данглар високо и протегна ръка към колегите си.

Десетина колеги се скупчиха зад гърба му с очи, впити в екрана на компютъра му. От сутринта насам Данглар търсеше в базата данни човек с инициали CLT, докато останалите продължаваха да проучват информацията за двайсетте и осем застрашени апартамента с напразната надежда да открият нещо общо между обитателите им. Първите резултати от лабораторията вече бяха пристигнали — ключалката бе професионално разбита. В апартамента имаше отпечатъци само от жертвата и чистачката. Пепелта, използвана за намазване на кожата на трупа, беше от изгорени ябълкови клони, а не от продаваните в търговската мрежа чували със смес от различни горски видове. Колкото до кремавия плик, такъв можеше да се купи от всяка добре заредена книжарница за три франка и двайсет сантима единия. Беше отворен с гладко острие. Съдържаше само хартиен прах и малко умряло насекомо. Да изпратят ли гадинката на ентомолог? Адамсберг се намръщи, после кимна.

— Сирил Лоран Тавенио — прочете Данглар, приведен към екрана си. — Трийсет и четири годишен, роден във Вилньов-сюр-Орм. Преди дванайсет години лежал в централния затвор на Перигьо за нанесени телесни повреди. Осемнайсет месеца плюс още два за нападение над надзирател.

Данглар премина на следващата страница и всички протегнаха вратове, за да видят как изглежда CLT — дълго лице с ниско чело, едър нос, доближени очи. Данглар продължи да чете.

— След излизането от затвора безработен в продължение на година, после нощен пазач в гробище за автомобили. Живее в Левалоа, женен, с две деца.

Данглар хвърли въпросителен поглед към Адамсберг.

— Образование? — попита Адамсберг неубедено.

Данглар зачука по клавиатурата.

— Насочен към професионално училище на тринайсетгодишна възраст. Провалил се на изпита за покривен тенекеджия. Напуснал, издържал се от залагания за мачове и от саморъчно сглобени мотопеди, които продавал незаконно. До сбиването, при което едва не убил един от клиентите си, като го цапардосал с мотопеда. Следва кафезът.

— Родители?

— Само майка. Работи в картонажна фабрика в Перигьо.

— Братя, сестри?

— По-голям брат, нощен пазач в Левалоа. Чрез него си намерил тази работа.

— Не прилича много на нашия интелектуалец. Не виждам как Сирил Лоран Тавенио би намерил време и начин да проговори латински.

— Самоук? — предположи един глас.

— Не си представям как някой, който излива гнева си, като мята мотопеди, ще започне да се изразява на старофренски. Би трябвало здравата да се е променил за десет години.

— Тогава какво? — попита Данглар разочаровано.

— Нека двама души отидат да го проверят. Но не ми се вярва да е той.

Данглар остави компютъра си на изчакване и последва Адамсберг в кабинета му.

— Лошо ми се пише — обяви той.

— Какво ти е?

— Имам бълхи.

Адамсберг се изненада. За първи път Данглар, този дискретен и целомъдрен човек, споделяше с него проблем, свързан с личната му хигиена.

— Напръскайте с по една аерозолна опаковка на всеки десет квадратни метра, излезте за два часа, приберете се и проветрете. Действа.

Данглар поклати глава.

— Това са бълхи от Лорион — уточни той.

— Кой е Лорион? — усмихна се Адамсберг. — Снабдител?

— Да му се не види, Рене Лорион, убитият вчера.

— Пардон — каза Адамсберг. — Името му ми изскочи от ума.

— Ами че запишете си го, за бога. Хванах бълхи у Лорион. Започна да ме сърби още вечерта в Бригадата.

— Но аз какво да направя, Данглар? Явно не е бил толкова чистоплътен, колкото изглеждаше. Или ги е хванал в сервиза. Знам ли?

— Господи — раздразнено каза Данглар. — Нали вие сам казахте вчера на екипа, че чумата се предава чрез ухапване от бълхи.

— Аа! — каза Адамсберг, като този път внимателно погледна помощника си. — Разбирам.

— Бавно разбирате тази сутрин.

— Не съм си доспал. Сигурен ли сте, че става дума за бълхи?

— Мога да различа ухапване от бълха и от комар. Изпохапан съм в слабините и под мишниците. Пъпките са големи като нокътя ми. Открих ги едва тази сутрин, нямах време да прегледам децата.

Сега вече Адамсберг осъзна, че Данглар е истински разтревожен.

— Но от какво се боите, драги? Какво става?

— Лорион е умрял от чума, а аз пипнах бълхи в дома му. Имам двайсет и четири часа на разположение, за да реагирам, после ще е късно. И за децата също.

— Мили боже, да не сте се хванали на въдицата? Ако си спомняте, Лорион е бил удушен, а чумата — имитирана.

Адамсберг затвори вратата, примъкна един стол и седна до помощника си.

— Спомням си — каза Данглар. — Но с тази си мания по символите CLT е изпипал нещата до последната подробност, като е пуснал и бълхи в апартамента. Това може да не е съвпадение. В побърканата му глава вероятно става дума за чумни бълхи. И нищо, абсолютно нищо не ми гарантира, че те наистина не са заразени.

— Ако бяха заразени, защо да си прави труда да удушва Лорион?

— Защото иска да го убие лично. Не съм бъзливец, господин комисар. Но не ми се струва забавно да бъда изпохапан от бълхи, пуснати от маниак на тема чума.

— Кой беше с нас вчера?

— Жюстен, Воазне и Керноркян. Вие. Съдебният лекар. Девияр и момчетата от първи район.

— Още ли имате? — попита Адамсберг, като постави ръка на телефона.

— Какво?

— Бълхи.

— Със сигурност. Освен ако вече не са плъзнали из Бригадата.

Адамсберг вдигна слушалката и набра номера на лабораторията на Префектурата.

— Адамсберг — представи се той. — Спомняте ли си за насекомото, което намерихте в празния плик? Да, именно. Пришпорете ентомолога. Абсолютен приоритет. Е, толкова по-зле, кажете му да отложи мухите за по-късно. Спешно е, драги, случай на чума. Да, побързайте и му кажете, че му изпращам още, този път живи. Да внимава и най-главното — пълно мълчание по въпроса. А вие, Данглар — каза той, след като затвори, — идете в банята и напъхайте всичките си дрехи в найлонова торба. Ще ги изпратим за анализ.

— А аз? Ще се разхождам гол през целия ден, или какво?

— Ще ви купя едно друго — каза Адамсберг и се изправи. — Излишно е да сеете гадинките си из целия град.

Данглар беше твърде разстроен от ухапванията на бълхите, за да се безпокои за дрехите, които щеше да му донесе Адамсберг, но все пак изпита смътно опасение.

— Побързайте, Данглар. Пращам да дезинфектират у вас и тук, в Бригадата. И ще предупредя Девияр.

Преди да тръгне да купува дрехи, Адамсберг се обади на историка-чистач Марк Вандуслер. За късмет Вандуслер обядваше у дома си.

— Спомняте ли си за онази история с четворките, за която си говорихме? — попита Адамсберг.

— Да — отвърна Вандуслер. — Освен това чух комюникето в осем часа и четох сутрешните вестници. Казват, че са намерили труп, а един журналист твърди, че когато са го изнасяли, изпод чаршафа се е подавала ръка, изцапана с нещо черно.

— Мамка му — каза Адамсберг.

— Черно ли беше тялото, господин комисар?

— Разбирате ли от чума? — попита Адамсберг, без да отговори. — Или само от цифри?

— Аз съм специалист по средновековието — обясни Вандуслер. — Запознат съм с чумата, да.

— Много ли хора са запознати?

— С чумата ли? Да кажем, че понастоящем са петима. Не говоря за биолозите. Имам двама колеги в Южна Франция, специализирани по-скоро в медицинската страна на въпроса, един в Бордо, който се занимава с вирусоносителите, и още един в университета в Клермон — историк със склонност към демографията.

— А вие? Каква е вашата склонност?

— Към безработица.

Петима, каза си Адамсберг, не е много за цялата страна. И досега единствен Марк Вандуслер знае какво означават четворките. Историк, литератор, чумолог и със сигурност латинист — струваше си да го поразпита.

— Кажете ми, Вандуслер, колко приблизително трае болестта?

— Средно три до пет дни инкубационен период и пет до седем дни боледуване.

— Лекува ли се?

— Ако се диагностицира в самото начало.

— Мисля, че ще имам нужда от вас. Имате ли нещо против да се видим?

— Къде? — подозрително попита Вандуслер.

— У вас?

— Добре — отвърна Вандуслер след осезаемо колебание.

Човекът проявяваше неохота. Но много хора приемат неохотно ченгета в дома си, на практика всички. Това не превръщаше автоматично Вандуслер в CLT.

— Ще дойда след два часа — предложи Адамсберг.

Затвори телефона и бързо се отправи към големия магазин на площад Итали. Реши, че Данглар — петнайсет сантиметра по-висок и трийсет килограма по-обемист — трябва да носи 48 или 50 номер, за да има къде да приюти корема си. Набързо купи чифт чорапи, дънки и голяма черна фланелка, защото бе чувал, че бялото те прави по-дебел, както и райетата. Не взе сако, тъй като времето беше топло, а заради бирите на Данглар винаги му беше горещо.

Данглар го чакаше в банята, увит в хавлиена кърпа. Адамсберг му подаде новите дрехи.

— Изпращам старите в лабораторията — каза той, като вдигна големия чувал за боклук, в който Данглар бе натикал дрехите си. — И без паника, Данглар. Разполагате с два дни инкубационен период, предостатъчно е. Имаме време да видим резултатите от анализите. Ще се занимаят с нашия проблем по спешност.

— Благодаря — изръмжа Данглар и извади от пакета фланелката и дънките. — Господи, да не искате да облека това?

— Ще видите, капитане, че ще ви стоят прекрасно.

— Ще приличам на глупак.

— Аз на глупак ли приличам?

Данглар замълча тактично и продължи да рови из пакета.

— Не сте ми купили гащи.

— Забравих, Данглар, няма страшно. Пийте по-малко бира до довечера.

— Много практично.

— Обадихте ли се в училището? За да проверят децата?

— Естествено.

— Покажете ми къде сте ухапан.

Данглар вдигна ръка и Адамсберг преброи три едри пъпки под мишницата му.

— Няма съмнение — призна той. — От бълхи са.

— Не ви ли е страх и вие да не хванете? — попита Данглар, като го видя как върти чувала, за да го върже.

— Не, Данглар. Не ми се случва често да ме е страх. Ще изчакам да умра и тогава ще се страхувам, така по-малко ще си тровя живота. Честно казано, досега единственият път, когато истински се уплаших, беше, когато се спуснах по онзи ледник съвсем сам, по гръб и почти отвесно. Това, което ме плашеше, освен предстоящото падане, бяха онези проклети кози отстрани, които ме гледаха и казваха с големите си кафяви очи: „Нещастен кретен. Ще се пребиеш“. Изпитвам голямо уважение към това, което казват козите с кафявите си очи, но ще ви разкажа тази история друг път. Данглар, когато няма да сте под такова напрежение.

— Ще съм ви признателен — каза Данглар.

— Отивам на кратко посещение у историка-чистач-чумолог Марк Вандуслер на улица Шасл, не е далеч оттук. Вижте дали имате нещо за него и прехвърляйте всички обаждания от лабораторията на мобилния ми телефон.