Данглар не спеше, когато след полунощ някой дискретно почука на вратата му. Пиеше бира по потник пред телевизора, без да го гледа, прелиствайки бележките си за сеяча на чума и жертвите му. Не можеше да са случайни. Убиецът ги избираше, трябва да имаше някаква връзка някъде. Беше разпитвал семействата в продължение на часове с надеждата да открие нещо общо между тях и сега се взираше в бележките си, та дано попадне на точката на пресичане.
Колкото елегантно се носеше през деня, толкова развлечен ходеше вечер, както през работническото си детство, като баща си, брадясал, с кадифен рипсен панталон и потник. Петте деца спяха, затова премина на пръсти през дългия коридор, за да отвори. Мислеше, че е Адамсберг, а се оказа дъщерята на Кралица Матилд, изправена на площадката, скована, леко задъхана, с някакво коте под мишница.
— Събудих ли те, Адриен? — попита Камий.
Данглар поклати глава и й направи знак да го последва, без да вдига шум. Камий не се запита дали у дома му има момиче или нещо подобно и седна, напълно изтощена, на износеното канапе. На светлината Данглар видя, че е плакала. Не каза нищо, загаси телевизора, отвори една бира и й я подаде. Камий набързо изпи половината.
— Не съм добре, Адриен — каза тя, преди да си поеме дъх, и остави бутилката.
— Адамсберг?
— Да. Лошо се получи.
Камий изгълта останалата бира. Данглар разбираше от тия неща. Когато си плакал, трябва да възстановиш изпарилата се течност. Наведе се към почти пълната каса с бира до крака на креслото и отвори втора бутилка, остави я на ниската гладка масичка и я премести към Камий, както се мести пионка в шахмата с надежда за победа.
— Съществуват всякакви ниви, Адриен — каза Камий, като протегна ръка. — Собствените, които трябва да се прекопават, и чуждите, които само се посещават. В тях има какво ли не — люцерна, рапица, лен, жито, също и угари, а и коприва. Аз никога не се доближавам до копривата, Адриен, не я чистя. Тя не е моя, разбираш ли, както и всичко останало.
Камий отпусна ръката си и се усмихна.
— Но изведнъж стъпвам накриво и се опарвам, без да искам.
— Още ли ти пари?
— Не е страшно, ще мине.
Тя посегна към втората бутилка и бавно изпи няколко глътки. Данглар я наблюдаваше. Камий много приличаше на майка си, Кралица Матилд, имаше същата квадратна брадичка, фина шия, леко гърбав нос. Но и много светла кожа и по детски пухкави устни, които се различаваха от широката покоряваща усмивка на Матилд. Помълчаха малко и Камий пресуши и втората бутилка.
— Обичаш ли го? — попита Данглар.
Камий облегна лакти на коленете си и внимателно загледа малката зелена бутилка на ниската масичка.
— Прекалено опасно е — каза тя тихо, поклащайки глава.
— Знаеш ли, Камий, преди да създаде Адамсберг, бог е прекарал много лоша нощ.
— Не знаех — каза Камий, вдигайки поглед. — Нямах представа.
— Вярно е. И не само че е спал зле, но и не му е стигнал материалът. Така че без много да му мисли, отишъл при колегата си, за да му поиска малко назаем.
— Имаш предвид… тукашния колега?
— Именно. Който тутакси се възползвал от случая и бързо-бързо му доставил малко стока. И бог, напълно затъпял от безсънната нощ, смесил суровината, с която разполагал, и от тестото сътворил Адамсберг. Този ден бил наистина необикновен.
— Не бях в течение.
— Има го във всички дебели книги — усмихна се Данглар.
— И какво дал бог на Жан-Батист?
— Дал му интуиция, нежност, хубост и гъвкавост.
— А дяволът какво му дал?
— Равнодушие, нежност, хубост и гъвкавост.
— Мамка му.
— Именно. Само че така никой и не узнал от кое по колко замаяният бог сложил в тестото. Това е една от големите теологически мистерии на нашето време.
— Не смятам да я разгадавам, Адриен.
— Нормално, Камий, тъй като е всеизвестно, че теб бог те е създал след седемнайсетчасов здрав сън, когато е бил в забележителна форма. През целия ден блажено те е извайвал с работливите си ръце.
Камий се усмихна.
— А ти, Адриен? В какво състояние е бил бог, когато те е правил?
— Цялата предишна вечер е къркал с аверчетата си Рафаил, Михаил и Габриел. Историята не е толкова известна.
— Резултатът би могъл да е забележителен.
— Не е, защото му треперели ръцете. Затова съм с такива контури — сбъркани, размазани, разтопени.
— Сега всичко ми е ясно.
— Да, нали виждаш колко е просто.
— Ще ида да се поразходя, Адриен.
— Сигурна ли си?
— Да имаш по-добра идея?
— Наложи се. Пречупи го.
— Не обичам да пречупвам хората. Остават белези.
— Права си. Мен веднъж ме пречупиха.
Камий поклати глава.
— Трябва да ми помогнеш. Обади ми се утре, когато е в Бригадата. Ще мога да мина през къщи да си стегна багажа.
Камий взе трета бутилка и отпи голяма глътка.
— Къде ще ходиш? — попита Данглар.
— Нямам представа. Къде има повече пространство?
Данглар посочи челото си.
— А, да — усмихна се Камий, — но ти си един стар философ, а аз не притежавам твоята мъдрост. Адриен?
— Да?
— Какво да правя с това?
Камий протегна ръка и му показа косматата топчица. Наистина се оказа коте.
— Вървеше след мен тази вечер. Предполагам, че е искало да ми помогне. Съвсем малко е, но е умно и много гордо. Не мога да го взема със себе си, прекалено е крехко.
— Искаш да гледам това коте?
Данглар хвана котето за кожата на гърба, разгледа го и го остави на пода, озадачен.
— По-добре остани — каза той. — Ще му липсваш.
— На котето?
— На Адамсберг.
Камий допи и третата бутилка и безшумно я остави на масата.
— Не — каза тя. — Той не е крехък.
Данглар не се опита да разубеждава Камий. След злополука не е зле да поскиташ. Той ще й гледа котето, то ще му е като спомен, нежен и приятен като самата Камий, но не толкова разкошен, разбира се.
— Къде ще спиш? — попита той.
Камий сви рамене.
— Тук — реши Данглар. — Ей сега ще ти разтегна дивана.
— Не си прави труда, Адриен. Ще легна отгоре, и без това смятам да спя с ботуши.
— Защо? Ще ти е неудобно.
— Няма значение. От сега нататък ще спя с тях.
— Не е хигиенично — каза Данглар.
— По-добре е да си жив, отколкото да спазваш хигиената.
— Известно ли ти е, Камий, че високопарните приказки никого не са извадили от батака?
— Да, известно ми е. Глупачката у мен понякога ме кара да високопарствам. Или да нископарствам.
— Нищо не расте върху високото, ниското или самотното парстване.
— А върху какво? — попита Камий, докато си събуваше ботушите.
— Върху разумното.
— Добре — каза тя. — Ще си купя.
Камий се изтегна на дивана по гръб с отворени очи. Данглар отиде до банята и донесе кърпа и студена вода.
— Постави я на очите си, подути са.
— Адриен, артисало ли му е тесто на бог, след като е завършил Жан-Батист?
— Малко.
— И какво е направил с него?
— Няколко доста сложни неща, като например кожените подметки. Чудесни са за носене, но се пързалят по нанадолнищата и по мокро. Едва наскоро Човекът разреши този хилядолетен проблем, като лепна на обувките каучук.
— На Жан-Батист не мога да му лепна каучук.
— За да не се плъзга ли? Не, не можеш.
— Какво още, Адриен?
— Ами вече почти е нямал тесто.
— Какво още?
— Стъклените топчета.
— Виж, това е наистина умно.
Камий заспа, а Данглар изчака половин час, преди да махне от челото й студения компрес и да изгаси лампата. Загледа се в младата жена в сянката. Би дал десет месеца бира само за да я докосва, когато Адамсберг забрави да я целува. Взе котето, вдигна го до лицето си, взря се в очите му и му каза:
— Тъпо нещо са случайностите. Винаги са тъпо нещо. А ние двамата ще поживеем малко заедно. Може бе ще я изчакаме да се завърне. Съгласен ли си, пухчо?
Преди да си легне, Данглар спря пред телефона и се поколеба. Дали да предупреди Адамсберг? Да предаде Камий или да предаде Адамсберг. Дълго стоя пред тъмната врата и размишлява над тази дилема.
Докато Адамсберг бързо се обличаше, за да хукне след Камий, девойката тревожно го засипваше с въпроси — откога я познавал, защо не й е казал нищо, спял ли с нея, обичал ли я, за какво мислел, защо търчал подире й, кога щял да се върне, защо не си останел вкъщи, тя не искала да е сама. На Адамсберг му се зави свят и не отговори на нито един. Заряза я в апартамента, сигурен, че като се върне, ще я завари там с непокътнат набор от въпроси. Случаят с Камий беше далеч по-труден, защото на Камий не й дремеше дали е сама. Дотолкова не й дремеше, че тръгваше да скитори при най-малката неприятност.
Адамсберг бързо крачеше по улиците. Беше му студено на ръцете под големия шушляк на нормандеца, който се вееше зад него. Познаваше Камий. Щеше да отлети, и то начаса. Когато Камий решеше да смени атмосферата, беше толкова трудно да я догониш, колкото да уловиш птица или да настигнеш майка й Матилд, когато се гмуркаше в океана. Камий вече се отправяше към собствените си ширини, внезапно уморена от пространство, в което криволичещите траектории злощастно се бяха оплели. В този момент тя сигурно подреждаше ботушите си, опаковаше синтезатора, затваряше чантата с инструментите си. На тази чанта, която й помагаше да се справя с живота, Камий разчиташе много повече, отколкото на Адамсберг, комуто нямаше доверие и с право.
Адамсберг зави зад ъгъла и вдигна поглед към остъклената мансарда. Тъмно. Седна да си поеме дъх върху капака на една кола и скръсти ръце на корема си. Камий не беше минавала през къщи и несъмнено щеше да отлети, без да се обръща назад. Така ставаше винаги когато Камий се понесеше нанякъде. Кой можеше да знае кога ще я види пак — след пет, след десет години или никога. Всичко бе възможно.
Бавно се отправи към дома си, недоволен от себе си. Ако сеячът не бе обсебил времето и мислите му, това нямаше да се случи. Отпусна се върху леглото, уморен и мълчалив, докато вкиснатата девойка отново закаканиза, задавайки неспокойните си въпроси.
— Моля те, млъкни — каза той.
— Вината не е моя — възмути се тя.
— Моя е — каза Адамсберг, затваряйки очи. — Но млъкни или си върви.
— Все ти е едно, така ли?
— Всичко ми е все едно.