Бягай и не бързай да се връщаш

II

Жос отдавна бе забелязал, че в Париж хората вървят много по-бързо отколкото в Гилвинек. Сутрин минувачите препускаха по авеню Мен със скорост от три възела. Този понеделник Жос постигна почти три възела и половина, за да навакса двайсетминутното си закъснение. Заради утайката от кафето, която се изсипа на пода в кухнята.

Не че това го учуди. Жос поначало си знаеше, че предметите водят таен и опасен за човека живот. Като се изключат някои палубни съоръжения, които никога не го бяха нападали, в паметта му на бретонски моряк се бе запечатало убеждението, че светът на предметите е зареден с енергия, предназначена да му създава неприятности. И най-малката несръчност сякаш предоставяше на вещите внезапна свобода и отприщваше верижни бедствия, способни да покрият цялата гама — от дребната спънка до истинската драма. Изпуснатата тапа е базисен модел. Тя не се изтърколва в краката на човека, по никакъв начин. Тя пропълзява зад готварската печка като обзет от злобна амбиция паяк и задейства за своя преследвач. Човекът, поредица от разнообразни изпитания — преместване на печката, изтръгване на кабела от контакта, падане на врящата тенджера, изгаряне. Тазсутрешната неудача бе плод на по-завързани предпоставки, започнали с невинна грешка в почистването на филтъра, нарушила равновесието на кофата за боклук и довела до страничното й накланяне, последвано от изсипване на пода на гореспоменатата утайка. Ето така нещата, изпълнени с отмъстителен дух, законно следствие от робската им орис, успяват на свой ред за кратко, но наситено с емоции време да покажат на човека скритата си мощ, да го принудят да се гърчи и пълзи като куче, без да щадят ни жени, ни деца. Не, за нищо на света Жос не би се доверил на предметите, нито впрочем на хората и на морето. Първите ви отнемат разума, вторите — душата, а третото — живота.

Като човек с опит Жос не се опита да предизвиква съдбата, ами запълзя като куче и събра утайката зрънце по зрънце. Изтърпя си наказанието, без да гъкне, и светът на вещите се завърна под игото на човека. Сутрешният инцидент не беше кой знае какво — на пръв поглед дребно неудобство, но Жос не можеше да бъде заблуден — ставаше дума за ясно напомняне, че войната между човеците и предметите продължава и че в тази битка човекът невинаги излиза победител, далеч не. Напомняне за трагедиите, за пречупените мачти на корабите, за разцепените траулери и за неговия съд, „Вятърът на Нороа“, започнал да пропуска вода на 23 август в три часа сутринта в Ирландско море с осем мъже на борда. А бог му беше свидетел, че Жос спазваше истеричните изисквания на своя траулер и че човек и кораб проявяваха сговорчивост. До онази проклета бурна нощ, когато в пристъп на лошо настроение бе ударил планшира с юмрук. „Вятърът на Нороа“, вече почти полегнал на десния борд, внезапно започна да се пълни с вода в задната си част. Със задавен мотор, траулерът се понесе в нощта по течението, като моряците не спираха да изгребват водата, и призори заседна върху подводна скала. Това стана преди четиринайсет години и взе живота на двама моряка. Четиринайсет години бяха минали, откакто Жос напердаши собственика на „Нороа“. Четиринайсет години, откакто напусна пристанището в Гилвинек след девет месеца затвор за нанесени телесни повреди с намерение да причини летален изход, четиринайсет години, откакто почти целият му живот бе изтекъл по този воден път.

Жос тръгна надолу по улица Гете със стиснати зъби, предъвквайки яростта, която го обземаше всеки път, когато изгубеният в морето „Нороа“ изплуваше на гребена на мислите му. Всъщност той не се сърдеше на „Нороа“. Добрият стар траулер само бе реагирал на удара, изскърцвайки с прогнилата си обшивка. Жос със сигурност знаеше, че съдът не бе предвидил последствията от краткия си бунт, не бе взел под внимание своята възраст, износеност и силата на вълните през онази нощ. Траулерът положително не бе желал смъртта на двамата моряци и сега, проснат като глупак на дъното на Ирландско море, сигурно горко се каеше. Жос често му отправяше думи на утешение и прошка и му се струваше, че и корабът като него е намерил покой, че си е създал друг живот там долу, както той тук, в Париж.

Виж, да прости на собственика нямаше начин.

— Хайде, хайде, Жос Льогерн — казваше той, като го потупваше по рамото, — ще поплава още десет години старото корито. Още го бива, а и вие умеете да се оправяте с него.

— „Нороа“ е станал опасен — упорито повтаряше Жос. — Усуква се и обшивката му се пропуква. Не гарантирам за него при по-силна буря. А и лодката не е в ред. Не отговаря на нормите за безопасност.

— Познавам си корабите, капитан Льогерн — отвръщаше собственикът твърдо. — Ако ви е страх от „Нороа“, разполагам поне с десет мъже, готови да ви заместят, щом им щракна с пръсти. Мъже, на които не им пука от нищо и не хленчат като някои бюрократи за нормите за безопасност.

— Аз пък разполагам със седем души на борда.

Собственикът заплашително доближи до Жос тлъстото си лице.

— Ако се опитате, Жос Льогерн, да се оплачете на пристанищните власти, можете да разчитате, че ще ви изхвърля, преди да сте преброили до пет. И от Брест до Сен Назер няма да се намери човек, който да ви наеме. Така че съветвам ви да размислите, капитане.

Да, Жос и досега съжаляваше, че след корабокрушението не очисти онзи тип, а се задоволи да му счупи един крак и едно-две ребра. Момчетата от екипажа се бяха намесили — четирима от тях едва успяха да го удържат. Не си съсипвай живота, Жос, така му казаха. И му попречиха да пречука собственика и слугите му, които го зачеркнаха от списъците си, щом излезе от затвора. Жос крещя по кръчмите, че онези дебели задници от капитанството си гушкат комисионните, крещя, докато окончателно се сбогува с търговския флот. Една сутрин, беше вторник, се качи на влака Кемпер-Париж и като толкова други бретонци преди него се озова на гара Монпарнас, оставяйки зад себе си избягала жена и деветима типа за убиване.

Като наближи кръстопътя „Едгар Кине“, Жос скъта носталгичната си омраза в гънките на паметта си и се приготви да навакса закъснението. Историята с утайката от кафето и с войната срещу предметите и хората му беше изяла четвърт час най-малко. А в работата му точността бе ключов фактор и той държеше първото издание на устния му вестник да започне в осем и половина, второто — в дванайсет и трийсет и пет, и вечерното — в осемнайсет и десет. Тогава прииждаха най-много хора, а в този град те твърде много бързаха, за да си позволи той и най-малкото закъснение.

Жос свали урната от дървото, където я окачваше за през нощта с помощта на въже, завързано на моряшки възел, и две скоби срещу кражба. По тежестта й заключи, че тази сутрин не е много пълна и че ще може доста бързо да сортира получената стока. Поусмихна се и понесе кутията към задната стая на магазина, която Дамас му бе отстъпил. Все още имаше добри хора на земята, хора като Дамас, които ви предлагат ключ и маса, без да ги е страх, че ще им опразните касата. Дамас, и това ако е име. Държеше магазин за ролери на площада, „Рол-Райдър“ се викаше, и му позволяваше да влиза вътре и да си подготвя изданията на сушина. „Рол-Райдър“ — и това ако е име.

Жос отключи урната — голяма дървена кутия, която бе измайсторил сам и която бе кръстил „Вятърът на Нороа II“ в памет на скъпия покойник. Не беше кой знае каква чест за голям рибарски кораб да види потомството си сведено до пощенска кутия в Париж, но тази кутия не бе каква да е. Беше гениална кутия, плод на гениално хрумване отпреди седем години. Тя позволи на Жос да дръпне нагоре след три години работа в консервна фабрика, шест месеца в завод за бобини и две години безработица. Гениалната идея го бе споходила през една декемврийска нощ, докато седеше с чаша в ръка в един бар на Монпарнас, на три четвърти пълен със самотни бретонци, и слушаше вечното предъвкване на новините от страната. Един от посетителите заговори за Пон-Лабе и точно по този начин прапрадядото Льогерн, роден в Локмария през 1832 г., излезе от главата на Жос, облегна се на бара и му каза здрасти. Здрасти, каза и Жос.

— Помниш ли ме? — попита старецът.

— Аха — измърмори Жос. — Не съм бил роден, когато си умрял, та не съм плакал.

— Ей, синко, веднъж съм те посетил, би могъл да не ми държиш такъв език. На колко си?

— На петдесет.

— Не те е галил с перо животът. Изглеждаш на повече.

— Ще мина и без забележките ти. Случайно да съм те викал? И ти не си бил красавец.

— Ха смени тона, момчето ми. Знаеш какво става, като се нервирам.

— Всички знаеха. Особено жена ти, дето я биеше като тупан през целия й живот.

— Добре де — намуси се старецът. — Такива бяха времената. Така се правеше.

— Времената, друг път. Такъв си бил ти. Извадил си й едното око.

— Хайде сега, още два века ли ще говорим за това око?

— Ами да. За да служи за пример.

— Ти ли, Жос, ще ми дрънкаш за примери? Ти, който едва не изкорми онзи човек, докато го риташе на кея в Гилвинек? Или се лъжа?

— Първо, онзи не беше жена, и второ, не беше човек, ами торба с пари, който хич не го е еня, че другите ще изпукат, стига той да прибере мангизите.

— Знам, знам. Не те виня. Ама защо ме повика?

— Нали ти казах, не съм те викал.

— Гадно характерче имаш. Пак добре, че си ми наследил очите, щото иначе като нищо щях да те цапардосам. Дошъл съм, понеже ти ме повика. Така е и точка. Впрочем това не е от любимите ми барове. Не ми харесва музиката.

— Хубаво — примири се Жос. — Да те черпя нещо?

— Ако успееш да вдигнеш ръка. Защото като те гледам, май си вързал кънките.

— Не е твоя работа, старче.

Прадядото сви рамене. Виждал ги бе всякакви и нямаше да позволи сополанкото да му вдига кръвното. А и този Жос си беше истински Льогерн, няма какво.

— Значи — подхвана старецът — нямаш жена и нямаш мангизи, а?

— Право в десетката — отвърна Жос. — Разправят, че навремето не си бил толкова досетлив.

— Това е, защото съм призрак. Когато умре, човек научава неща, дето не ги е знаел преди.

— Хайде бе — рече Жос и протегна немощна ръка към сервитьора.

— За жените нямаше защо да ме викаш. Те не са ми силата.

— И сам щях да се сетя.

— Но за бачкането нямаш проблеми, момчето ми. Просто взимай пример от семейството. Сбърка, като се натика в бобините. А и знаеш ли, не се доверявай много на предметите. Въжетата, както и да е, но бобините, намотките, да не говорим за тапите, по-добре бягай надалеч.

— Знам — каза Жос.

— Съобразявай се с наследствеността. Взимай пример от семейството.

— Вече не мога да стана моряк — възрази Жос раздразнено. — Достъпът до пристанищата ми е забранен.

— Че кой ти говори за моряк? В живота няма само риба, слава богу. Аз да ме би да съм бил моряк?

Жос допи чашата си и се съсредоточи върху въпроса.

— Не — каза той след малко. — Ти беше глашатай. Съобщаваше новините от Конкарно до Кемпер.

— Точно така, момчето ми, и се гордея с това. Ар Банур ме наричаха. Глашатая. Нямаше по-добър от мен по южното крайбрежие. Всеки божи ден Ар Банур влизаше в някое село и по пладне съобщаваше новините. И мога да ти кажа, че сума ти народ ме чакаше още от зори. На територията ми имаше трийсет и седем села, не е малко. Бая хора бяха, дето живееха на света благодарение на какво? На новините. И благодарение на кого? На мен. Ар Банур, най-добрият събирач на новини във Финистер. Гласът ми се разнасяше от църквата до коритата за пране и всички наостряха уши, за да ме чуят. Гласът ми им носеше света, живота, а това е по-различно от рибата, ще знаеш.

— Знам — рече Жос и си сипа от бутилката на бара.

— Втората империя аз я отразявах. Ходех за новини чак в Нант и ги донасях на кон пресни като топъл хляб. Третата република я виках по цялото крайбрежие. Да можеше да чуеш каква гюрултия вдигах! Без да говорим за местните клюки — сватби, погребения, домашни свади, намерени вещи, изгубени деца, налъми за поправка, все аз разпространявах всичко това. Обикалях селата и получавах новини за четене. Още си спомням как дъщерята на Панмарш се обясни в любов на едно момче от Сент Марин. Луд скандал, последван от убийство.

— Трябвало е да се въздържиш.

— Как не, плащаха ми, за да чета, вършех си работата. Ако не прочетях новината, значи обирах клиента, а ние, Льогерновите, може и да сме грубияни, но не сме разбойници. Рибарските им драми от любов и ревност не ме интересуваха. Стигаше ми и собственото семейство. Веднъж месечно се отбивах на село да видя децата, да отида на църква и да ударя една пушка.

Жос въздъхна над чашата си.

— И да оставя някой франк — додаде прадядото твърдо. — Жена и осем хлапета, туй нещо трябва да се изхранва. Но честно ти казвам, с Ар Банур не се лишаваха.

— От шамари ли?

— От мангизи, глупако.

— Толкова ли печелеше?

— И повече. Ако има нещо на тези земя, което никога не пресъхва, това са новините, и ако има жажда, която никога не се утолява, това е човешкото любопитство. Глашатаят дава на цялото човечество да суче. Сигурен е, че млякото няма да свърши и устите също. Хей, синко, ако къркаш толкова, никога няма да станеш глашатай. За този занаят трябва трезва глава.

— Не искам да те натъжавам, дядо — каза Жос, поклащайки глава, — но тоя занаят вече не се упражнява. Няма да намериш човек, който да загрее за какво става дума. „Обущар“ — да, но „глашатай“ го няма дори в речника. Не знам дали си разбрал, откакто си мъртъв, но тук нещата доста са се променили. Вече никой няма нужда да му реват в ухото на площада пред църквата, тъй като всички си имат вестници, радио и телевизия. Като завъртиш копчето в Локтюди, узнаваш кой се е изпикал в Бомбай. Така че можеш да си представиш.

— Ама ти наистина ли ме взимаш за стар глупак?

— Само те информирам. Сега е мой ред.

— Изтърваваш руля, клети ми Жос. Хвани го по-здраво. Явно нищо не си разбрал.

Жос вдигна празен поглед към силуета на прапрадядото, който се смъкваше от стола на бара с известно достойнство. На времето бяха смятали Ар Банур за висок мъж. И вярно, че силуетът приличаше на онзи грубиянин.

— Глашатаят — заяви старецът на висок глас, удряйки с ръка по бара, — това е животът. И не ми казвай, че вече никой не разбира какво значи тази дума, нито че я няма в речника, нито че Льогернови толкова са изпаднали, че вече не заслужават да бъдат глашатаи. Глашатаи на живота!

— Нещастен дърт глупак — измърмори Жос, докато го гледаше как се отдалечава. — Нещастен дърдорко.

Остави чашата си на плота и изрева след него:

— Все тая, не съм те викал!

— Хайде стига — обади се сервитьорът и го хвана за ръката. — По-спокойно, че пречите на всички.

— Да вървят на майната си! — кресна Жос и се вкопчи за плота.

По-късно Жос си спомняше, че двама по-дребни от него мъже го бяха изхвърлили от бар „Артимон“ и че се бе клатушкал стотина метра надолу по шосето. Събуди се след девет часа в някакъв вход, на десетина спирки на метрото от бара. Към обяд успя да се довлече до стаята си, като подпираше с две ръце оловната си глава, и спа до шест часа на другия ден. Мъчително отвори очи, взря се в мръсния таван на жилището и упорито повтори:

— Нещастен дърт глупак.

Та значи бяха минали седем години откакто, след неколкомесечна трудна подготовка — трябваше да намери верния тон, да упражни гласа си, да избере мястото, да уточни рубриките, да събере клиенти, да определи цените — Жос се бе отдал на поовехтялата професия на „глашатая“. Ар Банур. Бе обиколил с урната си район с радиус седемстотин метра и център гарата Монпарнас, от която не обичаше да се отдалечава — за всеки случай, казваше той, — докато преди две години окончателно се установи на кръстовището на Едгар-Кине и Дьоламбр. Клиенти привличаше измежду хората, които живееха или пазаруваха тук, на въдицата му се хващаха чиновниците и дискретните посетители на улица Гете, а в мрежата му се улавяха и част от пътниците, който се изсипваха от влаковете на гара Монпарнас. Малки компактни групи се събираха около него, за да чуят новините. Вярно е, че желаещите не бяха толкова многобройни, колкото по времето на прапрадядото Льогерн, но пък Жос ги обслужваше всекидневно, и то по три пъти.

Виж, в урната му се трупаше доста обемиста поща, средно по шейсетина обяви дневно, при това повече сутрин, отколкото вечер, тъй като нощта бе по-подходяща за скришно пускане на запечатания плик, натежал от петфранковата монета вътре. Пет франка, за да чуеш мисълта си, съобщението си, желанието си, разнесено от вятъра на Париж — струваше си цената. Отначало Жос се бе опитал да въведе минимална тарифа, но хората не обичаха да си продават думичките на безценица. Така че петфранковата такса уреждаше и платците, и получателя, при което на месец, включая и неделите, Жос изкарваше девет хиляда франка чиста печалба.

Старият Ар Банур се оказа прав — суровина не липсваше и се наложи Жос да се съгласи с него по време на една разпивка в бар „Артимон“.

— Разправях ти аз, че това човекът е натъпкан до козирката с неща за казване — рече прадядото, предоволен, че малкият е продължил традицията. — Натъпкан като стар дюшек с трици. С неща за казване и за неказване. Ти прибираш мизата и правиш услуга на човечеството. Ти си му клапана. Но внимавай, синко, не всичко, което пропускаш, е свят. Като остържеш дъното, ще бликне и чиста вода, ама ще изплуват и лайна. Пази си гърба, че в главата на човека има какво ли не.

Не грешеше старецът. В урната винаги имаше неща за казване и за неказване. „Неподходящи за казване“, го беше поправил начетеният старец, който държеше нещо като хотел до магазина на Дамас. Затова, докато преглеждаше съобщенията, Жос ги разделяше на две купчини — купчината за казване и купчината за неказване. Онова, което беше за казване, се изливаше по естествения си път, тоест през устата на хората, на поточета или на бурни вълни и помагаше на човека да не експлодира под напора на натрупаните думи. Защото, за разлика от пълния с трици дюшек, човекът всеки ден се запасява с нови думи, а това превръща източването в жизненоважно дело. Част от подходящото за казване постъпваше в рубриките Продажби, Покупки, Търсене, Любов, Разни и Технически обяви, като последните бяха по-малобройни, тъй като Жос ги таксуваше по шест франка, за да компенсира затрудненията, които му костваше прочитът им.

Но онова, което с изненада откри Глашатаят, бе неподозираното количество думи, неподходящи за казване. Неподозирано, тъй като в дюшека от трици не бе предвиден никакъв отвор за изливането на този словесен материал, било защото преминава законните граници на яростта или на дързостта, било защото, напротив, не достига степента на интерес, която би оправдала съществуването му. Тази прекаленост или недостатъчност обричаше въпросните думи на изгнание и те живееха в сянка, в срам и мълчание. И все пак — след седем години събиране Глашатаят добре бе разбрал това — те не умираха, а се трупаха, катереха се една връз друга, озлобяваха се от къртичото си съществуване и свирепо наблюдаваха вбесяващото ги суетене на лекокрилите позволени думи. Вкарвайки в употреба урната с тесния й дванайсетсантиметров процеп, Глашатаят бе създал пролука, през която затворниците се разбягваха като скакалци. Нямаше сутрин, през която да не открие на дъното на кутията думи за неказване — злостни проповеди, обиди, клевети, доноси, заплахи, безумия. Понякога толкова плоски, така отчаяно тъпи, че дори не можеше да ги дочете. Друг път тъй заплетени, че не разбираше смисъла им. Или до такава степен противни, че изпускаше листа. Или пък изпълнени с толкова разрушителна омраза, че направо ги отстраняваше.

Защото Глашатаят сортираше пощата си.

Макар да бе човек на дълга и съзнателно да се опитваше да изтръгне от нищото и най-пренебрегваните късчета на човешката мисъл, да продължи спасителното дело на прадядо си, Глашатаят си позволяваше да елиминира онова, което отказваше да мине през собствените му уста. Непрочетените послания оставаха на разположение заедно с монетата от пет франка, защото, както бе заявил прадядото, Льогернови не бяха разбойници. При всяко издание на устния вестник Жос оставяше бракуваните съобщения върху сандъка, който му служеше за естрада. Винаги имаше такива. Всяко, в което се обещаваше да се размажат жените или да се направят на кайма чернилките, арабите, жълтурите и педалите, биваше бракувано. Жос несъзнателно усещаше, че спокойно е могъл да се роди жена, негър или педал, и цензурата, която упражняваше, не се дължеше на душевно благородство, а на обикновен инстинкт за самосъхранение.

Веднъж годишно, през ваканционния период, и по-точно между 11 и 16 август, Жос изпращаше урната на сух док, за да я ремонтират, да я шлифоват, да я пребоядисат в яркосиньо над ватерлинията, в ултрамарин под нея, да изрисуват отпред в черно „Вятърът на Нороа II“, да изпишат с големи ясни букви Работно време ляво на борд и Цени и Други свързани с горното условия — дясно на борд. Това, последното, многократно го бе чувал, когато го арестуваха и по време на делото, и си го пазеше за спомен. Струваше му се, че думите „свързани е горното“ придават на работата му достолепие, макар многознайкото от хотела да им намираше кусур. Не знаеше какво да мисли за този човек, за този Ерве Декамбре. Беше аристократ, без сянка от съмнение, извънредно стилен, но толкова обеднял, че даваше под наем четирите стаи на първия етаж и допълваше доходите си, като продаваше тишлайфери и тъпи психологически съвети. Живееше натясно в две стаи на партера, ограден от купища книги, които му изяждаха пространството. Ерве Декамбре бе погълнал хиляди думи, но Жос не се боеше, че може да се задави, защото аристократът не спираше да говори. Гълташе и бълваше думи по цял ден като истинска помпа, понякога сложни и невинаги разбираеми. И Дамас не схващаше всичко, което в известен смисъл бе утешително, обаче пък Дамас не беше титан на мисълта.

Жос изсипа съдържанието на урната на масата и започна да отделя подходящите от неподходящите послания, когато ръката му попадна на широк и дебел кремав плик. За пръв път се запита дали тъкмо многознайкото не изпраща тези луксозни пликове — с двайсет франка вътре, — които получаваше от три седмици и които съдържаха изключително неприятни послания, каквито за седем години не му се бе случвало да чете. Жос скъса плика, а прадядото занаднича над рамото му. „Пази си гърба, Жос, в главата на човека има какво ли не“.

— Млък — каза Жос.

Разгъна листа и тихо прочете:

Обърна листа, за да прочете продължението, но текстът спираше дотук. Поклати глава. Бе източил много налудничави думи, но този тип биеше всички рекорди.

— Откачалка — измърмори Жос. — Богата откачалка.

Остави листа и бързо разпечата останалите пликове.