Бягай и не бързай да се връщаш

XXX

Масена посрещна колегата си на летище „Маринян“ и го отведе направо в моргата, където беше пренесено тялото. Адамсберг искаше лично да го види, тъй като Масена не можеше да определи дали става дума за имитатор.

— Открили са го гол в дома му — обясни Масена. — Ключалката беше разбита много професионално. Чиста работа. А е имало две големи съвсем нови резета.

— Същата техника — каза Адамсберг. — Нямаше ли охрана на площадката?

— Имах четири хиляди сгради за охраняване, колега.

— Да. В това му е силата. Само за няколко дни успя да неутрализира полицейското наблюдение. Име, презиме, професия?

— Силвен Жюл Мармо, трийсет и три годишен. Работил е в ремонтната работилница на пристанището.

— Пристанището — повтори Адамсберг. — Живял ли е в Бретан?

— Откъде знаете?

— Не знам, питам се.

— На седемнайсетгодишна възраст е бачкал в Конкарно. Там е усвоил занаята. Но внезапно е зарязал всичко и се е преместил в Париж, където е дърводелствал.

— Сам ли е живял тук?

— Да. Гаджето му е омъжена жена.

— Затова сеячът го е убил в дома му. Явно е бил добре осведомен. Тук няма нищо случайно, Масена.

— Може би, само че няма никаква връзка между този Мармо и вашите четири жертви. Освен престоя му в Париж от двайсетата до двайсет и седмата му година. Не се безпокойте за разпитите, колега, изпратил съм цялото досие в Бригадата.

— Там се е случило, в Париж.

— Моля?

— Срещата им. Петимата трябва да са се познавали, някъде да са се засичали, по един или друг начин.

— Не, колега. Мисля, че сеячът ни праща за зелен хайвер. Внушава ни, че убийствата имат някакъв смисъл, за да ни обърка. Лесно е да се узнае, че Мармо живее сам. Целият квартал е в течение. Тук животът е като на длан.

— Обработил ли го е със сълзотворен газ?

— Обилна доза в лицето. Ще го сравнят с употребения в Париж, за да разберат дали го влачи оттам или го е купил в Марсилия. Това би могло да доведе до нещо.

— Не се размечтавайте, Масена. Този тип е крайно интелигентен, сигурен съм. Всичко е предвидил, всички възможни връзки, всички верижни реакции, като химик. И знае точно какъв резултат иска да постигне. Няма да се учудя, ако се окаже научен работник.

— Научен работник? Мислех, че го смятате за литератор.

— Двете не са несъвместими.

— Превъртял научен работник? — Той има призрак в главата си от 1920 година.

— Бре да му се не види, твърдите, че е осемдесетгодишен ли?

Адамсберг се усмихна. На живо Масена се беше оказал сърдечен човек, не като по телефона. Дори прекалено, защото придружаваше почти всичките си думи с фамилиарни жестове, хващаше колегата за ръката, потупваше го по рамото, по гърба, а в колата — и по бедрото.

— По-скоро ще е между двайсет и четирийсет.

— Много ви е широка ножицата, колега.

— А може да е и на осемдесет, защо не. Начинът, по който убива, не изисква никаква сила. Мигновена асфиксия и плъзгаща се примка, вероятно подобна на пръстена за притягане, с който електротехниците връзват навитите кабели. Приспособление, което не прощава и с което и дете може да борави.

Масена паркира сравнително далеч от моргата, за да остави колата на сянка. Тук слънцето все още напичаше и хората се разхождаха с разтворени ризи или седяха на сянка на стъпалата пред къщите си и чистеха зеленчуци от поставените на коленете си купи. В Париж, Бертен сигурно търсеше шушляка си, за да се предпази от пороите.

Дръпнаха чаршафа, който покриваше тялото, и Адамсберг внимателно го огледа. Петната от пепел бяха подобни на тези, открити по парижките тела — покриваха почти цялата повърхност на корема, на ръцете и бедрата, оцветяваха езика. Адамсберг отърка пръста си в прахта, после го изтри в панталона си.

— Изпратена е за анализ — каза Масена.

— Има ли ухапвания?

— Две, ето тук — отвърна Масена, като посочи гънката на едното бедро.

— А в дома му?

— Седем бълхи, събрани по начина, който ми описахте. Практично и хитро, колега. Гадините също заминаха за анализ.

— Кремав плик?

— Да, в кофата за боклук. Не разбирам защо не ни е предупредил.

— Страх го е било, Масена. Страх от ченгетата. Повече от ченгетата, отколкото от убиеца. Смятал е, че ще може да се защити сам, поставил е две допълнителни резета. Как бяха дрехите му?

— Разпръснати из стаята. Голям мърляч е бил този Мармо. Пък и когато живееш сам, какво ти пука?

— Странно. Сеячът съблича жертвите си доста внимателно.

— Не е трябвало да го съблича, колега. Спял е гол. Тук често спим така. Заради жегата.

— Мога ли да разгледам сградата, където е живял?

Адамсберг влезе във входа на сграда с олющена червена мазилка недалеч от Старото пристанище.

— Няма проблем с кода, а?

— От доста време е разбит — каза Масена.

Масена беше донесъл мощен фенер, тъй като стълбищният автомат не работеше. Адамсберг внимателно огледа вратите на всяка площадка на светлината на фенера.

— Е? — каза Масена на последния стаж.

— Той е бил. Няма съмнение. Тънките линии, бързината и лекотата, с които са нанесени, мястото на напречните черти — той е. Може дори да се каже, че е работил спокойно. В тия сгради май няма кой да му попречи.

— Ами на тукашните обитатели — обясни Масена, — ако срещнат някого през деня или през нощта да рисува по вратите, ще им е през оная работа. При състоянието, в което е сградата, това дори би я разкрасило. А и като се има предвид колко хора рисуват, освен него, какво рискува? Да идем да се разтъпчем малко, а, колега?

Адамсберг учудено го погледна. За пръв път някой искаше да се поразтъпче като него.

— Имам един малък баркас в заливчето. Да поплаваме, какво ще кажете? Може да измислим нещо. Аз често правя така.

След половин час Адамсберг беше на борда на „Едмон Дантес“, моторна лодка, която устремно пореше морето. Застанал на носа, Адамсберг подложи голите си гърди на свежия вятър и затвори очи. Масена, също гол до кръста, управляваше отзад. Нито един от двамата не се опитваше да измисли нещо.

— Довечера ли тръгвате? — извика Масена.

— Утре призори — каза Адамсберг. — Искам да се помотая из пристанището.

— А да. И на Старото пристанище може да се измисли нещо.

Адамсберг беше изключил мобилния си телефон и когато слязоха на брега, изслуша получените съобщения. Мъмрене от дивизионния комисар Брезийон, обезпокоен от развихрилия се в столицата циклон, обаждане от Данглар, който му съобщаваше последната сводка за четворките, и друго от Декамбре, съдържащо текста на „особената“ от понеделник сутринта.

Адамсберг записа текста в бележника си, после бавно го прочете по гласовата поща на Марк Вандуслер. Отново прослуша своята с ирационалната надежда да чуе още едно съобщение, забутано някъде под другите, но нямаше такова. Камий, моля те.

Късно през нощта, след обилна вечеря в компанията на „колегата“, Адамсберг се раздели с Масена след силно ръкостискане, придружено от твърди обещания за нови срещи, и тръгна покрай южния кей в подножието на ярко осветената катедрала Нотр Дам дьо ла Гард. Вглеждаше се в черната вода, в която корабите се отразяваха от корпуса до върха на мачтите си. Коленичи и хвърли във водата камъче, от което отражението затрептя, сякаш обзето от продължителна тръпка. Лунната светлина заискри по образуваните вълнички. Адамсберг замръзна на място, опрял петте си пръста на земята. Сеячът бе тук.

Предпазливо вдигна глава и се завзира в хората, които се разхождаха наоколо, наслаждавайки се на остатъчната нощна топлина. Двойки и няколко групи младежи. Нито един сам. Все така на колене, Адамсберг проследи с поглед кейовете, метър по метър. Не, не беше на кейовете. Беше тук и другаде. С пестеливо движение хвърли още едно камъче, не по-голямо от предишното, в спокойната и тъмна вода. Отражението потръпна и луната отново за кратко разсипа искрите си. Там беше, във водата, в искрящата вода. В тези миниатюрни проблясъци, които за миг привличаха погледа и изчезваха. Адамсберг се закотви още по-здраво на кея, опрял ръцете си в земята и с поглед, впит под белия корпус. В проблясъците, там е сеячът. Зачака, без да мърда. И ето че като мъх, откъснал се от каменистото дъно и лениво отправил се към повърхността, образът, изгубен предишния ден на площада, започна бавно да изплува. Адамсберг затвори очи. Не смееше да диша. Образът беше в проблясъка.

И внезапно се появи — целият. Проблясъкът по време на вечерното издание на Жос, към края на четенето. Някой бе мръднал и нещо бе светнало, ярко и бързо. Светкавица на фотоапарат? Запалка? Не, разбира се, че не. Беше много по-малък блясък, съвсем малък и бял, като на вълничките тази вечер, и много по-мимолетен. Беше се придвижил от долу нагоре, идваше от нечия ръка, като падаща на обратно звезда.

Адамсберг стана и дълбоко пое въздух. Пипна го. Диамант, проблеснал на нечия ръка по време на четенето. Блясъкът на сеяча, осигурил си закрилата на краля на талисманите. Бил е там, на площада, с диамант на пръста си.

Сутринта във фоайето на летище „Маринян“ Адамсберг получи отговора на Вандуслер.

— Цяла нощ го търсих проклетия откъс — каза Марк. — Версията, която ми прочетохте, е осъвременена през XIX век.

— И какво? — попита Адамсберг, все така убеден в безграничните резерви със знания, съдържащи се във вагона на Вандуслер.

— Троа. Оригиналният текст е от 1517 година.

— Троа?

— Чумата в Троа, господин комисар. Заминава за там.

Адамсберг веднага се обади на Масена.

— Добра новина, Масена, ще можете да си отдъхнете. Сеячът ви напуска.

— Какво става, колега?

— Заминава за Троа.

— Горкичкият.

— Кой, сеячът ли?

— Местният комисар.

— Трябва да вървя, Масена, обявяват полета ми.

— Пак ще се видим, колега, пак ще се видим.

Адамсберг се обади на Данглар, за да му съобщи същата новина и да му нареди спешно да се свърже със застрашения град.

— Да не би да смята да ни разкарва из цяла Франция?

— Данглар, сеячът носи диамант на ръста си.

— Жена?

— Възможно е, може би, не знам.

Адамсберг изключи мобилния си телефон по време на полета и го включи, щом стъпи на Орли. Прегледа си пощата, беше празна, и прибра телефона, стиснал устни.